Майкъл Скот
Чародейката (57)

Глава 55

Сто човека последваха Вирджиния Деър, когато напусна пазара. Докато стигне до площада пред затвора, тълпата бе нараснала десетократно и с всяка минута пристигаха все повече. Всички скандираха името на Атон и то отекваше в камъните.

— Аха, първото ти голямо изпитание — каза доктор Джон Дий почти ликуващо. — След няколко минути портите на затвора ще се отворят и ще се появят анпу и Астерионите. Ако хората се разпръснат, значи си загубила. А повярвай ми, Вирджиния, щом видят кръв, те ще побягнат. Цял живот са бягали.

— Благодаря ти за окуражителните думи — промърмори Вирджиния. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че Магьосника е прав: когато отряд тежковъоръжени воини се втурне сред тълпата, новооткритият кураж на хората моментално щеше да се изпари.

— Те са фермери, магазинери и роби — рече Дий. — Какво разбират от война?

— Някои от тях носят оръжия — отбеляза Вирджиния.

Площадът пред затвора се пълнеше с хора и новопристигналите наистина носеха импровизирани оръжия — лопати и пръчки. Тя видя един хлебар с точилка, а много други носеха пламтящи факли.

— Ах, да, представям си колко ефективни ще са тези оръжия срещу мечове, копия и лъкове. — Дий стоеше до нея и гледаше нагоре към високите стени на затвора. Вече навсякъде имаше стражи и той ясно чуваше долитащия отгоре подигравателен смях. — Не си го обмислила много добре, нали? Маретю поговори с теб и изведнъж тръгна да вдигаш революция.

— Не съм — призна тя. — Всичко се случи толкова бързо.

— Съжаляваш ли? — попита той.

— В никакъв случай! — сопна се тя. — Когато англичаните, французите и испанците нахлуха в страната ми, аз можех — и трябваше — да им се опълча. Но не го направих. Може би щях да променя нещата.

Дий се намръщи.

— Какви ги говориш? Ти си англичанка.

— Американка съм — рече тя гордо. — Аз съм първата европейка, родена на американска земя. — Косата й започна да се надига в пропукващ ореол, докато гневът бушуваше в нея. — Огледай се, докторе. Какво виждаш?

Той сви рамена.

— Хората на Дану Талис. Обикновените хора — добави той.

— Които са поробени от Древни, използващи чудовища, за да налагат своите закони. Виждала съм същото и преди, на този свят и на много други, при това не всички чудовища имаха облика на зверове. Виждала съм го как става в родната ми страна. Няма да допусна да се случи отново — рече тя разпалено.

— Може да умреш тук — каза тихо Дий.

— Може.

— За хора, които не познаваш…

— Познавам ги. Виждала съм такива като тях през целия си дълъг живот. А сега съдбата ме е довела тук.

— Е, всъщност аз те доведох. Макар че и човекът с куката има много общо.

Стенание премина през тълпата, когато вратите на затвора се отвориха със скърцане и оттам се заизливаха воини, които се строяваха в дълги, прави редици. Светлината на вечерното слънце се стичаше кървавочервена по броните и оръжията им.

— Трябва да вярвам, че съм тук, за да променя нещата. — Вирджиния мушна Магьосника с пръст в гърдите толкова силно, че той се олюля. — А ти за какво си тук, доктор Дий?

Това бе въпросът, който го тормозеше, откакто Маретю му бе върнал здравето, но не и младостта. Защо беше тук? Днешният ден бе изпълнен с такива невероятно смесени емоции. Беше преминал от триумф към отчаяние за броени мигове; умираше, после пък бе съживен. И за какво? През дългия си живот Дий бе развил необичайни умения. Как трябваше да ги използва?

Старецът въздъхна и се огледа. Тълпата на площада се бе удвоила и сега наброяваше около две хиляди души. Те крещяха и скандираха името на Атон, но никой не смееше да се приближи твърде много до наклонените стени на затвора. След миг чудовищата с животинските глави щяха да атакуват и Дий не се съмняваше, че на площада ще настане страшна касапница. Едно време това не би го смутило. Но тогава беше безсмъртен — повече от човек. А сега си беше пак един обикновен мъж. И това го караше да гледа по друг начин на нещата.

— Е — каза накрая Дий. — Все пак съм прекарал голяма част от смъртния си живот като съветник на най-великата кралица на Англия. Помогнах й да победи испанската армада. Изглежда, в края на живота ми кръгът се затваря и аз се връщам към някогашната си роля: съветник на една кралица.

Вирджиния премигна от изненада.

— Но аз не съм кралица.

— О, ще бъдеш — каза той уверено. — И така, ето какво предлагам.