Майкъл Скот
Чародейката (34)

Глава 32

Вирджиния Деър стоеше на огромен пазарен площад точно пред една невероятно грозна сграда с формата на пирамида, пазена от високи стени: предполагаше, че е или казарма, или затвор. Затвор, реши тя, съдейки по броя чакалоглави пазачи, обърнати към вътрешността. По цялата дължина на дебелите, наклонени стени, имаше наредени анпу, а други от червенооките създания охраняваха здравите каменни порти. Пирамидата зад стените бе с плосък връх, подобно на онези, които Вирджиния бе виждала в Южна Америка. Към върха водеха тесни, стръмни стъпала. Тя забеляза, че най-горните от тях са оцапани с тъмни петна, и сви отвратено устни.

Изведнъж безсмъртната усети как кожата й настръхва от статично електричество. Същите инстинкти, които я бяха опазили жива и здрава в продължение на столетия, сега вибрираха в нея, предупреждавайки я, че ще се случи нещо. Тя притисна ръка към бялата си роба и усети флейтата, топла и сгушена на сигурно място в калъфа си до плътта й. Една искра прескочи през дрехите й и я жилна по пръста.

Вирджиния закрачи към средата на двора, надалеч от стените, статуите и сновящите хора, и вече бе приклекнала и долепила ръце към земята, когато земетресението разклати с тътен града.

Земята трепереше толкова силно, че във въздуха се вдигна прах. Тълпата наоколо застена — простичък звук, изразяващ краен ужас. Тази реакция я изненада. Земетресението не бе силно — може би четири по Рихтер — и единствените щети се състояха в разместването на няколко от внимателно подредените купчини плодове по сергиите на пазара. Тя се огледа и осъзна, че всички са се обърнали към големия вулкан, извисяващ се над острова. Рехави сиво-бели облачета дим се издигнаха към небето, а после от кратера блъвна колона черен пушек.

Чу се втори тътен и сиво-черният дим изпълни небето над вулкана. Тъмният облак се разпростря настрана, а после бързо се разсея.

В последвалата тишина Вирджиния чу писклив, почти истеричен смях; после изведнъж всички звуци на града се върнаха. Тълпата се люшна към портите на затвора и някой поде ниско скандиране.

— Атон… Атон… Атон…

Обзета от любопитство, Вирджиния се отдръпна, заобикаляйки в гръб растящата тълпа. Това, изглежда, бяха обикновени хора от Дану Талис — ниски, мургави, тъмнокоси. Никой не показваше признаци на заможност. Мнозина бяха боси, никой не носеше бижута или украшения и повечето бяха облечени в обичайните прости бели ризи и роби, макар някои от продавачите на сергиите да бяха с кожени престилки. Почти всички имаха конусообразни сламени шапки, които да ги пазят от палещото слънце. Вирджиния се огледа и не забеляза сред тях хибриди между хора и животни; направи й впечатление обаче, че никой от пазачите не беше човек. Повечето бяха чакалоглави анпу, докато други имаха рога и главите им бяха на бикове или глигани.

Едното крило на гигантската порта се отвори и оттам се втурнаха дузина огромни анпу в черна броня, покриваща цялото им тяло. Те носеха тънки бамбукови пръчки и започнаха да налагат с тях крещящата тълпа, изтласквайки я назад.

Едно момче в мръсна бяла роба — на Вирджиния й се стори, че е на не повече от тринайсет — хвърли към тях шепа развалени плодове. Те полетяха през въздуха и се размазаха върху нагръдника на един анпу. Тълпата избухна в одобрителни възгласи. Група стражи моментално си пробиха път през навалицата и хванаха момчето, което риташе и пищеше. Вдигнаха го от земята и го понесоха към затвора. Една съкрушена от мъка жена се втурна след тях, явно умолявайки ги да пуснат момчето. Последният анпу се обърна, вдигна бамбуковата си пръчка и оголи зъби, и жената се дръпна уплашено назад.

— О, няма да я бъде тая — промърмори Вирджиния. Ръката й се сви около флейтата, която гъделичкаше гърдите й, и тръгна напред.

— Не можеш да се биеш с всичките.

Вирджиния се завъртя. Срещу нея стоеше висок младеж в дълга бяла роба. Долният й край бе преметнат през лявото му рамо, закривайки долната половина на лицето му, а голямата му сламена шапка засенчваше чертите му. Очите му бяха яркосини.

— Не е и нужно — сопна се тя. — Ще се погрижа само за тези грубияни.

— Има още хиляда като тях в укреплението. И десет хиляди, разпръснати из града. С всички ли ще се биеш?

— Ако се наложи — рече безсмъртната, обръщайки се пак към затвора. Анпу бяха хванали няколко души от тълпата — без да подбират мъже или жени, стари или млади, — и ги влачеха към затвора. Тя видя момчето. То още се мяташе в ръцете на огромния анпу и викаше едно име, отново и отново. Вирджиния прехапа устни, гледайки как майката затисна ръцете си с уши и се свлече върху камъните. Стражът анпу държеше момчето високо с едната си ръка и точно преди портата да се затръшне, то престана да се бори и извика с пълно гърло:

— Атон!

Тълпата повтори с рев името.

— Какво ще стане с него? — попита Вирджиния загадъчния мъж.

— Ако има късмет, ще го осъдят да работи в мините или да бъде пратен при робите, които строят пирамидите на Древните.

— А ако няма? — започна тя, но после млъкна, внезапно осъзнала, че младежът говореше на английски. Обърна се пак към него.

— Ако няма, ще го пратят като роб в някое от Сенкоцарствата. Това е доживотна присъда. Някои биха казали, че е по-добре от другия вариант.

— Който е?

— Да бъде хвърлен във вулкана.

— За какво? — попита тя. — Задето хвърли един плод ли?

— Всички наказания са излишно сурови. Предназначението им е да държат хората под контрол. Това е начинът малцинството да управлява мнозинството. Със страх.

— Човечеството трябва да се вдигне — сопна се Вирджиния.

— Трябва.

— Предполагам, че Изида и Озирис са те пратили да ме намериш? — попита тя.

— Не са.

Безсмъртната го изгледа внимателно.

— Познаваш ме, нали?

Ъгълчетата на очите на мъжа се набръчкаха, когато той се усмихна.

— Познавам те, Вирджиния Деър — съгласи се той. — А ако погледнеш през рамото ми, ще видиш още някой, който те познава.

Вирджиния отмести поглед и се взря над дясното рамо на фигурата. Облегнат на стената на входа на една уличка и подпиращ се на една висока откършена пръчка стоеше доктор Джон Дий. Магьосника вдигна сламената си шапка за поздрав.

— Върви при него и чакай. Скоро ще се присъединя към вас.

Вирджиния посегна да хване мъжа за ръката, но една закривена метална кука се уви около китката й.

— По-добре ще е да не ме докосваш — прошепна той ледено. Езици жълт огън запълзяха по куката и безсмъртната почувства как флейтата й стана почти болезнено гореща:

Синеокият мъж кимна и мина покрай нея. Тръгна през тълпата, като внимаваше да не докосва никого, и Вирджиния забеляза, че всички несъзнателно се отдръпват от пътя му. Нетипично развълнувана, усещайки туптящата като второ сърце флейта върху кожата си, тя прекоси площада и се шмугна в тъмната уличка при състарения магьосник.

— Мислех те за мъртъв — рече вместо поздрав.

— Очарователно приветствие. Наистина бях почти мъртъв.

Клатейки леко глава, тя го измери с поглед.

— Трябваше да очаквам, че ще си труден за убиване.

— Бас държа, че не си се сетила за мен нито веднъж — каза той с уморена усмивка.

— Може би само един или два пъти — призна тя сърдечно. — Надявах се да си умрял бързо и се боях, че не си.

— Да не би да долавям нещо като загриженост? — подразни я той.

— Изглеждаш стар — каза тя, избягвайки въпроса.

— Не съм толкова стар, колкото бях. И още съм тук.

Вирджиния Деър кимна.

— Предполагам, че не Изида и Озирис са възстановили младостта ти.

— Не.

— Синеокият мъж? — предположи тя.

Дий кимна.

— Маретю, с ръката кука.

От това име по гръбнака на Вирджиния пробяга тръпка.

— Смъртта — прошепна тя.

— Която ми даде живот — рече Дий, клатейки глава. — В какъв свят живеем! Едно време човек поне знаеше кои са приятелите му.

— Ти никога не си имал приятели — напомни му тя.

— Вярно е. А сега всичко се обърна с главата надолу.

Вирджиния Деър се завъртя към неспокойно шаващата тълпа.

Синеокият мъж бе изчезнал. Видя жената, която бе изгубила сина си. Едно малко момиченце — на не повече от три-четири годинки — се бе вкопчило в полата й.

— Къде е Маретю?

— Отиде да посети някого в затвора.

Деър се обърна пак към Дий.

— Този затвор не ми изглежда да е от онези, в които има отредени часове за посетители.

— Не мисля, че това го безпокои особено. — Магьосника се изсмя. — Той отиде да види Атон.

— Чух хората да викат името му. Кой е той?

— Атон беше господар на Дану Талис — обясни простичко Джон Дий. — Древен, но симпатизира на човеците. На хората — поправи се той. — Сега е затворник и очаква екзекуцията си.

— Докторе — попита Вирджиния, — искаш ли да ми кажеш какво става?

— Де да знаех. — Дий опита да се усмихне. — Знам, само че съм прекарал векове в кроежи и интриги. Мислех се за много умен, да съставям планове, на които са им нужни години или дори десетилетия, за да дадат плод. Изобщо не подозирах, че съм част от нещо по-голямо, замислено от същества, които никога не са били хора и чиито планове обхващат хилядолетия. Днес научих, че всичко, което съм правил, е било или предварително нагласено, или разрешено от тях. Позволявали са ми да правя само онова, което влиза в техните планове — довърши той с яростна нотка в гласа си.

— Срамота — промърмори Вирджиния. — Макар че от мен няма да получиш съчувствие.

— О, ти също не си изключение. Как ще се почувстваш, ако ти кажа, че и ти си била част от този необикновен план? Той обхваща хилядолетия.

Вирджиния се взря внимателно в прегърбения безсмъртен, чиито очи блестяха в полумрака. Никога по-рано не го бе забелязвала, но изведнъж осъзна, че очите му бяха със същия цвят като нейните. Намръщи се, докато си припомняше. И на Макиавели бяха същият цвят.

— Част от план ли?

— Преди малко говорих с един Древен, който бавно се превръща в златна статуя — каза Дий. Бръкна под робата си и извади тъничък правоъгълник, увит в палмово листо. — Помоли ме да ти дам това.

Вирджиния го завъртя в ръцете си.

— Какво е? — попита тя.

— Каза, че било съобщение.

— За мен?

Дий кимна.

— За теб.

— Не е възможно. Откъде е знаел, че ще съм тук?

— А откъде е знаел, че аз ще съм тук? — попита Дий. — Защото той го е планирал. Той и Маретю са планирали всичко.

— Кое всичко? — настоя тя.

— Как кое, Вирджиния? Унищожаването на света.