Майкъл Скот
Чародейката (75)

Глава 73

— Леле, това се казва грозно ракообразно — отбеляза Черния ястреб. Двамата американски безсмъртни се промъкваха през мъглата към гигантския краб, пълзейки по корем върху камъните.

— В тези щипки обаче има доста месце — рече ухилено Били. — Ще го ям поне две седмици.

— Не прави глупости, Били — промърмори Черния ястреб. — Спомни си какво стана последния път. — При последния им лов заедно Били едва не бе стъпкан от стадо препускащи бизони.

— Тогава имаше поне милион бизона — каза Били. — А тук имаме само един краб. Но е гигантски, признавам.

— Докато заобикаля административната сграда — рече Черния ястреб, — равновесието му би трябвало да е нарушено, защото задните му крака ще са по-ниско от предните. Ако успееш да уловиш някой крак, би могъл да го изтеглиш назад. — Меднокожият мъж носеше две копия, привързани към гърба му. Свали ги и подаде едното на Били. — Ако ти се открие шанс, използвай го. И, Били — добави той, — помни, че наоколо има и други създания. Гледай да не те издебнат и да си гризнат от теб. Не се прави на изобретателен. И не върши глупости.

— Макиавели каза същото. Голяма вяра имате в мен, няма що!

— Никой от нас не иска да те загубим. Просто бъди внимателен, Били.

— Внимателен е второто ми име.

Черния ястреб извъртя очи.

— Ти ми каза, че е Хенри.

С помощта на върховете за копия Никола, Пернел и Макиавели бяха изрязали голям отвор в черупката, обгръщаща Ареоп-Енап. На някои места калта бе дебела няколко стъпки и нашарена с трупчетата на част от милионите мухи, които бяха отровили създанието по-рано тази седмица.

Пернел пъхна глава в дупката, но бързо я извади обратно с насълзени очи.

— Смърди — изпъшка тя. Извърна се и вдиша дълбоко, а после използва аурата си, за да възпламени върха на показалеца си. Пъхна ръка в отвора и загледа как пламъкът танцува, поглъщайки зловонните газове. Никола я хвана за колана и тя пак мушна глава вътре, за да огледа. Когато се отдръпна, очите й блестяха от въодушевление.

— Видях Ареоп-Енап.

— Жив ли е?

— Трудно е да се каже. Но ми изглежда здрав; ужасните мехури и рани са изчезнали от плътта му.

— Значи трябва просто да го събудим — каза Никола. Погледна към италианеца. — Имаш ли някаква представа как се буди Древен, потънал в летаргичен сън?

Макиавели поклати глава.

— Марс, ами ти? Да ни посъветваш нещо?

— Да. Не го правете.

Вегетарианец, реши Били. Когато тази патърдия свършеше, щеше да стане вегетарианец. Даже строг вегетарианец. Нищо — което лази, ходи, пълзи или плува — нямаше да влезе повече в устата му. И най-вече нищо с крака. Целият Алкатраз бе осеян с чудовища — или по-точно с части от чудовища. Никое от тях не беше живо, а някои от тях дори не можеше да разпознае.

Били бе виждал резултатите от масови избивания на бизони, беше бродил по полесражения и бе ставал свидетел на последиците от всякакви природни бедствия, но нищо не би могло да го подготви за касапницата, която виждаше сега. Никога не се бе съмнявал, че пускането на чудовищата в града ще е грешка. Но като гледаше какво са си причинили едно на друго, направо потръпваше от мисълта какво биха причинили на хората. Броят на жертвите щеше да е огромен.

Американският безсмъртен опря гръб в стената на административната сграда и се съсредоточи върху дишането си. Положителното в цялата работа, осъзна той, бе, че след като създанията се избиваха взаимно, за него и Черния ястреб оставаха по-малко, с които да се справят.

Усети наситения солен дъх на морето, точно когато чу дращенето на щипки по камъните. Рискува да хвърли бърз поглед зад ъгъла. През кълбящата се мъгла видя как Каркинът се катери по склона към Дома на надзирателя, използвайки големите си щипки — челипеди, напомни си Били, — за да се издърпва напред.

А на гърба на гигантския краб седеше кучеглавият брат близнак на Кетцалкоатъл. Шолотъл удряше чудовището по главата с костеливата си ръка и го пришпорваше, за да го накара да върви по-бързо. Но тъй като ходилата му бяха обърнати, го пришпорваше с пръсти, вместо с пети, и крабът не усещаше нищо през дебелата си черупка.

Били завъртя ласото над главата си. Черния ястреб му бе казал да внимава — Черния ястреб винаги му казваше да внимава, — но също така бе казал, ако му се открие шанс, да го използва. А сега имаше шанс. Били хвърли поглед на импровизираното ласо, чудейки се дали е достатъчно дълго, и реши, че дори да не е, ще го хвърли.

 

 

На двайсет метра от него Черния ястреб зае позиция. Той едва различаваше Били през движещите се валма мъгла. Видя как мъглата се завихри в кръг, когато престъпникът завъртя ласото. Трябваше само да улови някой крак и да дръпне. Ако равновесието на Каркина не бе добро, Били би трябвало да успее да подкоси краката му. После, докато чудовището рита и се мъчи да стане, Черния ястреб щеше да скочи на гърба му и да забие върха на копието в тялото му. Не беше сигурен дали атаката ще даде някакъв резултат, но със сигурност щеше да раздразни чудовището и може би да даде на хората в порутената къща още няколко минути, за да събудят Стария паяк. За разлика от тях обаче, той не бе чак толкова убеден в ползата от паяка. В битка между паяк и краб Черния ястреб би заложил на краба, който имаше твърда черупка и големи щипки, а не на косматия и мек паяк.

Видя как Били се раздвижи и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Моля те, Били, не прави глупости — прошепна той.

Били пристъпи точно пред гигантския краб.

— Като тази — промърмори Черния ястреб. Изправи се бързо, забравил за всякаква потайност, и се втурна към приятеля си с томахавка в едната ръка и копие в другата.

Били Хлапето въртеше импровизираното ласо и кожата свистеше и плющеше във въздуха. Той пристъпи по-близо до гигантския краб.

— Крака, Били! Улови крака! Дръпни крака!

Но Черния ястреб знаеше, че Били няма да улови крака.

Очите на Каркина бяха вперени право напред, а Били бе само метър и седемдесет. Крабът бе толкова висок, че изобщо не го забеляза. Черния ястреб зърна Шолотъл върху чудовището точно в мига, когато Шолотъл забеляза Били.

— О, Били — рече отчаяно Черния ястреб.

Шолотъл удари краба по главата, в опит да го накара да погледне надолу, но един от предните му крака се плъзна настрана и той се стовари под ъгъл на земята, така че огромните му очи и зейналите му челюсти се озоваха точно пред Били. Безсмъртният пренебрегна чудовището пред себе си. Беше се съсредоточил върху Древния на гърба му. Завъртя ласото още веднъж и го метна.

— Изстрел… — извика Били.

Ласото падна точно върху Шолотъл, нахлузи се на кучешката му глава и се заплете в ребрата му.

— И гооол!

Били заби петите на ботушите си в земята и дръпна силно. Древният изквича и изхвръкна от гърба на Каркина.

Гигантският краб зърна някакво движение и огромната му дясна щипка се вдигна, отвори се и се затвори, улавяйки Древния във въздуха. Ако беше нормален човек, щеше да го прещипе надве, но чудовището улови Древния около кръста, където нямаше плът, а само кокали, които се побираха в пролуките между щипките.

Побеснял, Шолотъл запищя, настоявайки да го пуснат. Заудря и зарита създанието, и Каркинът отвори щипката си. Древният се стовари на земята с тракане на кости.

Освен това щипката бе прерязала ласото. Били се опита да запази равновесие, но залитна и падна. Останките от въжето се омотаха около него като гърчеща се змия.

Взорът на гигантския краб проследи движението на въжето, видя го как пада върху борещия се безсмъртен и щракна към него с огромната си щипка. Били се претърколи настрана и щипката изстърга по земята.

— Не уцели! — изсмя се той.

А после Каркинът прониза безсмъртния в гърдите с тънкия си брониран преден крак, приковавайки го към камъните.

Черния ястреб нададе свиреп боен вик и се метна към чудовището. Томахавката му отскочи със стържене от крака на Каркина, затова той се зае да го мушка с копието. Крабът вдигна крака си заедно с набодения на него Били. Черния ястреб сграбчи приятеля си и го издърпа, взе го на ръце и се втурна обратно към Дома на надзирателя.

— Какво ти казах аз? — извика той. — Казах ти да внимаваш. А ти слушаш ли ме? Не!

— Внимавах — прошепна Били. Беше смъртноблед и по устните му имаше кръв. — Гледах щипката. Не знаех, че ще стъпи върху мен с някакво рачешко нинджа движение.

— Използвай аурата си — каза Черния ястреб. — Излекувай се бързо. Губиш много кръв.

— Не мога — изпъшка Били. — Не ми е останала достатъчно аура за такава тежка рана. Не трябваше да я хабя за онези драскотини одеве.

— Нека аз да те излекувам.

— Не, не можеш. Това не е някаква си драскотина. Освен това имаш горе-долу толкова аура, колкото и аз. Пази си я.

Нещо с огромни зъби и крила изскочи от нощта, привлечено от мириса на кръвта на Били. Черния ястреб направо го прегази.

— Обаче спипах оня тип със скелета, нали?

— Да.

— Предполагам, че вече не мога да се върна на работа при Кетцалкоатъл, а?

— Когато това свърши, Били — каза Черния ястреб, — мисля двамата заедно да посетим Пернатата змия. Да си подадем оставките. Аз ще донеса кутия кибрит.

— Шишчета ли ще печеш?

— Все нещо ще пека — обеща Черния ястреб. Къщата изплува от мъглата и безсмъртният извика: — Марс, върнахме се. — Не искаше да бъде убит от Древния, пазещ вратата.

Марс ги спря на входа на сградата и прецени състоянието на Били с опитното око на войник. После зае отново мястото си.

— Това не е хубаво, нали? — попита Били. — Никога не е хубаво, когато не казват нищо.

Черния ястреб положи Били на земята вътре. Разкъса напоената му с кръв риза, за да огледа раната.

— Ще мога ли някога пак да свиря на пиано? — пошегува се Били.

Макиавели се появи и приклекна на пода до двамата американци. Без да каже и дума, притисна длан към гърдите на Били и мръсносивата му аура разцъфтя над ръката му. Закапа върху отворената рана като прокиснало мляко.

— Мирише на змия — измънка Били, очите му се разфокусираха и той загуби съзнание.

— Обичам змиите — промърмори италианецът. Продължи да влива отчаяно аурата си в раната на Били. Докато го правеше, видимо се състари. Опитите да събудят Ареоп-Енап го бяха изтощили и върху челото му имаше нови бръчки, както и торбички под очите му. Но сега лечителските му усилия го състаряваха наистина. Рядката му коса придоби цвета на очите му и се разнесе като прах, оставяйки го съвсем плешив. Той се прегърби и дълбоки бразди се появиха по челото му и в ъгълчетата на носа му, тънките му устни се стопиха почти напълно, а дланите му се нашариха с кафяви петна.

— Стига — каза Черния ястреб. — Ще се изхабиш докрай.

— Нека му дам още мъничко — рече умолително Макиавели.

— Не!

— Останало ми е малко. Мога да му го дам — прошепна италианецът.

— Не — настоя Черния ястреб. — Ако използваш още, няма да остане нищо за теб. — Нежно вдигна ръката на Макиавели. — Стига. Иначе ще избухнеш в пламъци. Направи повече, отколкото би могъл да стори който и да било, включително и аз. Нещата вече са извън нашата власт. Той или ще живее, или ще умре: от него зависи. А той е Били Хлапето. Ще оцелее. — Изведнъж безсмъртният посегна и стисна силно ръката на Макиавели. — Каквото и да стане, тази нощ ти си спечели приятел за цял живот, италианецо. Двама, ако Били остане жив.

— Трима — обади се Марс откъм вратата и отдаде чест на Макиавели с меча си. Усмихна се. — Ето това винаги съм харесвал у хората. Вие сте добри в същността си.

— Не всички — каза уморено Макиавели.

— Не. Не всички. Но достатъчно. — Марс се обърна пак към входа и зае бойната си поза. — Каркинът се върна — обяви той.

— И ми се струва, че расте! — Изведнъж се метна обратно в стаята и извика: — Залегни!

Една гигантска щипка отчупи парче от фасадата на сградата. Втора щипка изтръгна стоманените греди, които крепяха стените, срязвайки ги, като че ли бяха от слама. Каркинът се надвеси през липсващия покрив и хвърли поглед вътре. През няколкото минути, откакто Черния ястреб отмъкна Били от щипките му, той бе учетворил големината си.

— Изял е Шолотъл — каза Марс. — Затова е пораснал. — Претърколи се настрана, когато още една част от стената бе съборена. — Виждал съм това и по-рано. Плътта на Древните върши чудеса за организма им и ги прави огромни. А вкусят ли веднъж месо на Древен, нищо друго не може да ги засити. Сигурно сега се опитва да се добере до мен. — Но след като създанието не му обърна внимание, добави: — Или пък не… — Две гигантски щипки се протегнаха над върха на сградата и се забиха във втвърдената кал, обвила Ареоп-Енап. Откриха дупката, изрязана от семейство Фламел и Макиавели, и се насочиха право към нея. Защракаха, късайки парчета кал и разширявайки я.

— Иска да докопа Ареоп-Енап! — изпищя Пернел.

— Трябва да защитим Стария паяк. Ако го изяде и погълне енергията му, ще стане неунищожим — извика Марс. — Нищо няма да може да го спре — дори и Велик древен.

Пернел вдигна бързо ръка, но почти не й бе останала сила. Шепа студена енергия обля краба. Той дори не забеляза.

Марс се хвърли към Каркина, въртейки със свистене меча си. Металното острие отскочи със звън от бронираните крака на създанието. Той мушна дълбоко в съчлененията, мъчейки се да го повали.

— Пази Били — нареди Черния ястреб на италианеца. Пропълзя под създанието, а после се изправи, за да го мушне с копието си. Крабът се надигна на четирите си задни крака и размаха предните бясно. Двете му гигантски щипки щракаха оглушително.

Черния ястреб мушна пак, забивайки копието дълбоко в плътта на чудовището. Крабът се дръпна в последния момент, издигайки безсмъртния във въздуха. Черния ястреб стискаше здраво дръжката на копието, докато щипките на Каркина щракаха на сантиметри от главата му. А после единият от размахващите се крака закачи гайка за колан на джинсите на безсмъртния. Увиснал във въздуха, индианецът се замята и заизвива, за да се освободи. Платът се скъса, но крабът замахна с крака си настрана и Черния ястреб полетя над стената. Миг по-късно се чу плясък, когато падна в морето.

А всички знаеха, че във водата чакат нереидите.

Гигантският краб се нахвърли отново върху топката кал и продължи да я къса. Фламел мяташе по него копия от зелена светлина, а Пернел го обливаше с лед и огън, но без никакъв резултат.

— Трябва да събудите Стария паяк! — извика Марс.

Никола се хвърли в черупката. Каркинът бе разкъсал външния слой предпазна кал, разкривайки втора кална топка вътре. Тази гънка кора покриваше огромното космато тяло на Ареоп-Енап, Стария паяк.

— Събуди се, събуди се, събуди се! — Фламел заблъска с ръце по черупката, оставяйки бледозелени вдлъбнатини върху покритието от втвърдена слюнка. — Нищо не става — каза той отчаяно.

Беше видял с каква лекота крабът проби външната обвивка; нямаше да му е трудно да строши вътрешната.

А после аурата на Марс запламтя ярко, изпълвайки порутената сграда с алена светлина, и въздухът се насити с вонята на изгоряло месо.

Каркинът се поколеба. Огромните му щипки потрепериха.

— Помириши това — извика Марс. — Това искаш, нали? — Древният засия още по-ярко, тялото му се покри с кървавочервена броня, а на главата му изникна метален шлем, превръщайки го в свирепия воин от легендите. Лепкави струи светлина потекоха от тялото му. Устата на Каркина заработи бясно, опитвайки се да вкуси енергията.

Марс сведе меча си, а после го прибра в ножницата. Отиде до създанието.

— Ето ме, зверче. Помириши — това е миризмата на Древен. Искаш малко, нали? Е, ето ме.

— Марс, не! — извика Фламел.

— Марс, трябва да спреш! — извика Пернел. — Спри веднага.

— Останала ми е малко аура — каза той. — Мога да го отдалеча оттук. — Тръгна към вратата и крабът проследи движението му с огромните си лъскави очи.

— Не, Марс, не можеш — прошепна Пернел, осъзнавайки какво става.

Миризмата на Древния се бе променила, бе станала горчиво–кисела и макар че от плътта му все още се излъчваше аура, тя трепкаше лудо. Крабът се заклатушка подир него, следвайки силната миризма.

— Ела да вкусиш от аурата на Марс Ултор, който беше също Арес и Нергал, и още дузина други имена. — Марс се съсредоточи и аурата му запламтя по-високо, по-ярко, по-силно. — Но преди да стана Нергал, бях Уицилопочтли, бях Защитника на човечеството. Това е името, с което винаги ще се гордея най-много.

А после аурата му угасна.

Марс се завъртя рязко и се втурна през празния вход. Едва успя да мине през него, преди да се разпадне на фин бял прах. След като аурата бе изразходвала цялата му енергия, се бе подхранила от плътта му.

Никола Фламел опря глава в черупката, предпазваща Ареоп-Енап. Бяха загубили.

Още една стена се натроши на парчета, докато Каркинът събаряше каквото бе останало от сградата.

Алхимика вдигна поглед и видя, че оранжевият краб се е надвесил над него, а щипките му тракаха. Отчаяно се нуждаеше от още една магия, едно последно преобразяване, едно заклинание, което да събуди Стария паяк, но аурата му бе изтощена. Не му бе останало нищо, което да вложи. Беше само един уморен старец, а Пернел — малка и крехка старица с почти изчерпани жизнени сили. Приятелите и съюзниците им ги нямаше вече. Бяха стигнали близо, толкова близо до победа над Тъмните древни. И се бяха провалили.

— Съжалявам — каза Никола Фламел, без да се обръща конкретно към никого. Сведе поглед към тънката черупка, обвила Стария паяк, и видя осем мънички лилави очи да се взират безстрастно в него.

Ареоп-Енап се беше събудил.