Майкъл Скот
Чародейката (64)

Глава 62

— Дръжте се! — извика Прометей.

— Никога повече няма да се кача във вимана — закле се Шекспир. — Ако не се разбият, ще се запалят. Разбирам защо им е минала модата.

С тракане и дрънчене виманата се спускаше право към голямата Пирамида на слънцето.

— Трябва да действаме бързо, преди да са осъзнали какво се каним да направим — рече Прометей. — Така че веднага, щом кацнем, излизайте и заемете позиции на стъпалата. Не пускайте никого да се качи на покрива. Ясно ли е? Никого.

— Защо? — попита Жана.

— Нямам представа. Но Авраам ми даде изрични нареждания по този въпрос.

Жана побутна съпруга си с крак.

— Прибери бележника. Мисля, че ти предстоят малко практически проучвания за финала на това музикално парче.

— Какви проучвания? — попита той.

— От онези с катастрофирането и пищенето, струва ми се — отвърна тя.

— Армагедон — каза Сен Жермен и се изправи, а ясносините му очи блестяха от вълнение. — Ще кръстя това произведение „Армагедон“ или може би „Рок Армагедон!“. С удивителна.

— Не беше нужно да ми го напомняш точно сега — рече тихо Жана.

— Моментът не е подходящ ли?

Жана посочи през прозореца и Сен Жермен се приближи да погледне. Застана до нея, гледайки как огромната пирамида се носи към тях. Прегърна жена си през рамената, докато корабът започна да дрънчи и да се разпада. Двигателите виеха оглушително и всичко трепереше.

Прозорците се напукаха и пръснаха, а една дълга ивица метал под седалката на Шекспир се отдели от корпуса, оставяйки краката му да висят във въздуха. Паламед го хвана и го вдигна от мястото му, точно когато седалката бе изтръгната и засмукана през отвора.

— Не казвай нито дума! — предупреди го Сарацинския рицар. Цялото контролно табло пред Прометей започна да се пука и троши, а после се разтопи.

— Толкова е шумно! — извика Уил и затисна ушите си с ръце. Двигателите спряха и изведнъж единственият звук остана свистенето на въздуха през пролуките.

Уил свали ръце от главата си и се огледа.

— Като беше шумно, ми харесваше повече.

После виманата се блъсна във върха на пирамидата сред стържене на метал. Плъзна се по гладката й полирана повърхност, въртейки се в кръг.

— С тази скорост ще паднем през ръба — каза спокойно Сен Жермен. Подаде ръка през счупения прозорец и зашава с пръсти. — Игнис — прошепна той и въздухът се изпълни с мирис на изгорели листа. От ръкава му излетя рояк пеперуди, които се завихриха в спирала.

Ярък, нажежен до бяло, пламък заля повърхността на пирамидата и разтопи златното покритие, правейки го лепкаво. Плъзгането и въртенето на кораба веднага се забавиха сред дъжд от златни капчици. Сен Жермен щракна с пръсти и златото отново се втвърди, карайки виманата да се закове с треперене и скърцане на около метър от ръба на покрива.

Дългата тишина, която последва, бе нарушена от Уил Шекспир.

— Много впечатляващо, музиканте — каза той с неуверен глас.

— Ще се погрижа да ти благодаря в следващата си пиеса. Всъщност може дори да те включа в нея.

Сен Жермен се ухили.

— Като герой ли?

— Не мислиш ли, че злодеите са далеч по-интересни? — попита Уил. — Те получават най-хубавите реплики.

Прометей и Паламед избиха с ритници стената на кораба и изскочиха навън. Сарацинския рицар протегна ръка да помогне на Жана да излезе. Последва я Шекспир и накрая Сен Жермен. Прометей опря рамо в разбитата вимана и натисна. За миг тя устоя, а после, изтръгвайки парчета втвърдено злато от върха на пирамидата, се прекатури през ръба. Описа малка дъга и се удари в стъпалата. Във въздуха се разлетяха късчета дърво, метал и стъкло.

— Това ще изненада някого там долу — каза Жана, взирайки се подир нея. Стъпалата продължаваха сякаш до безкрай, а хората в подножието на пирамидата се виждаха като точици.

— Съмнявам се, че от нея ще е останало нещо, докато стигне до долния край — усмихна се Сен Жермен. — Освен може би прах.

Под тях останалите вимани и планери се спускаха от небето на площада и оттам се понесоха първите — съвсем, съвсем тихички — звуци на битка.

— Слезте няколко стъпала надолу и заемете местата си — нареди Прометей. — Не пускайте никого на покрива. Уил и Паламед, вие поемате северната страна. Сен Жермен, би ли поел западната? Жана, източната е твоя. Аз ще пазя от юг.

— Защо пък ти да вземеш опасната страна? — попита Сен Жермен.

Едрият Древен се усмихна.

— Всичките са опасни.

Членовете на малката групичка се прегърнаха набързо. Макар да не изрекоха нищо на глас, знаеха, че може би се виждат за последен път.

Сен Жермен целуна Жана, преди да се разделят.

— Обичам те — каза той тихо.

Тя кимна, а в гранитно сивите й очи блестяха сълзи.

— Когато всичко това свърши, предлагам да отидем на втори меден месец — рече Сен Жермен.

— Чудесно би било — усмихна се Жана. — Хаваите винаги са хубави по това време на годината.

Сен Жермен поклати глава.

— Няма да ходим никъде, където има вулкан.

— Обичам те — прошепна тя и се извърна, преди да са се видели как плачат.

— Аз ще бъда ли в новата ти пиеса? — попита Паламед Шекспир, когато тръгнаха надолу по стъпалата от северната страна на пирамидата.

— Разбира се. Ще те направя герой.

— Май каза, че злодеите получавали най-хубавите реплики — оплака се рицарят.

— Така е. — Шекспир му намигна. — Но пък героите получават най-дългите речи.

— Измислил ли си вече заглавие?

— „Кошмар в лятна нощ“.

Паламед се изсмя.

— Значи не е комедия?