Майкъл Скот
Чародейката (71)

Глава 69

Яркооранжевият Каркин се приближи, потраквайки и дращейки по камъните.

Крабът беше огромен.

— Леле, човече — прошепна Били. — Никога вече няма да ям крачета от раци. А знаеш, че страшно ги обичам с малко лимон и масло.

— Загазили сме до ушите — каза Черния ястреб, — а ти можеш да мислиш само за стомаха си.

— Ами гладен съм. Освен това, ще сме загазили само ако ни хване — добави той.

— Да, трудни сме за хващане — съгласи се Черния ястреб.

Двамата американски безсмъртни стояха на входа на Дома на надзирателя и гледаха приближаването на гигантския краб.

— Три метра ли е висок? — попита Били.

— По-скоро четири; може би дори пет.

— Не се държи много здраво на краката си — отбеляза Били.

Черния ястреб кимна.

— Забелязах го.

Осемте крака на чудовището завършваха с остри и твърди върхове. Те тракаха и стържеха по хлъзгавите камъни, търсейки дупки, в които да се забият за опора. Големите колкото чиния сиви очи с черни вертикални зеници се взираха в двете фигури отпред. Черупката на краба бе буцеста и неравномерно осеяна с шипове.

— А колко големи мислиш, че са тези щипки? — зачуди се Били.

— Челипедите ми изглеждат около четири метра дълги — рече Черния ястреб.

— Чели… какво?

— Челипедите. Двете предни щипки се наричат челипеди.

— Не думай! Да не се подготвяш за някаква телевизионна викторина?

— Всички знаят, че се наричат челипеди — каза Черния ястреб.

— Аз не знаех. Когато вляза в магазина, си купувам една кофа щипки, а не едно кило челипеди. — Той млъкна и загледа как гигантският краб се приближава с почукване, местейки внимателно всеки крак, за да запази несигурното си равновесие. — Прилича ми на новородено жребче — рече той тихо, — което се опитва да се задържи на крака.

— Щом стигне до равното, ще е достатъчно стабилен — каза едрият меднокож мъж. — Ще се закрепи здраво и ще защрака срещу къщата с тези огромни щипки. Кой знае, може да успее да бръкне вътре и да ни измъкне. — Той се ухили. — Изял си толкова много рачи щипки; гледай сега да не бъдеш изяден на свой ред от един рак.

— Не е нужно да звучиш толкова весело. — Били погледна към приближаващото се чудовище. — Струва ми се, че трябва да му попречим да стигне до равното. — Погледна към Черния ястреб, който кимна едва доловимо. — Дай ми една минутка. — Били отиде до Марс и заговори тихо с него, после се приближи до семейство Фламел и Макиавели, които продължаваха да изливат аурите си в огромната топка кал. Усилието ги бе състарило всичките, особено Никола и Пернел. Косата на Вълшебницата вече бе почти съвсем бяла, а вените върху опакото на дланите й изпъкваха.

Тримата безсмъртни, застанали около спящия Ареоп-Енап, се обърнаха да изгледат Били и той посочи с палец към вратата.

— Големият краб е почти тук. Двамата с Черния ястреб ще излезем навън и ще видим дали можем да го забавим малко. Така ще ви дадем повече време да свършите каквото е нужно. — Той извади двата върха на копия от колана си и ги остави върху втвърдената кал. — Помислих си, че може да ми ги пазите, за в случай че… ами, просто за всеки случай — довърши той.

— Не отивайте, Били — каза тихо Макиавели.

Американецът поклати глава.

— Трябва. Двамата с Черния ястреб можем да стоим на вратата и да чакаме чудовището да дойде и да ни измъкне, или да излезем и да се опитаме да му създадем известни неприятности.

— Нямате представа какво друго има там навън — предупреди го Пернел.

— Всъщност не е останало кой знае какво. Один и Хел се погрижиха за повечето анпу, а грозните еднорози, които не успяха да убият, избягаха в нощта. Всичко там навън, което има поне капка мозък, ще стои надалеч от нас. Освен гигантският краб и скелетоподобният брат на Кетцалкоатъл. Той ми изглежда доста разярен. — Били почука по втвърдената кал. — Как вървят нещата със Стария паяк?

— Работим по въпроса — рече Макиавели.

— Хората обикновено казват така, когато нищо не става — отбеляза американецът.

Пернел се усмихна.

— Късмет, Били.

— Не правете глупости — посъветва го Макиавели.

Били им отдаде набързо чест и се върна на вратата.

— Мислех си… — каза той на Черния ястреб, — че това, от което наистина се нуждаем, е въже, за да направим ласо.

Черния ястреб вдигна томахавката си. Дългата й дръжка бе омотана с ивици лекьосана от пот кожа. Половината от нея бе обелена и разкриваше бялото дърво отдолу.

— Започни да навързваш тези — каза той, като размота останалото и подаде на Били дузина дълги ивици кафява кожа.

— Ти си винаги готов. Трябвало е да станеш бойскаут^[1] — промърмори Били.

— Известно време бях водач на скаути. Имах един от най-добрите отряди в западната част на страната.

— Никога не си ми го казвал — рече Били, навързвайки припряно кожените ивици.

— Не си ме питал.

— Мисля, че от мен би излязъл страхотен бойскаут.

— И аз съм на същото мнение. — Черния ястреб обели и последната кожена ивица и я подаде на Били. Престъпникът я добави към края на възлестото кожено въже, а после умело оформи от него ласо.

— Също като едно време — ухили се той.

— Изобщо не е като едно време — възрази Черния ястреб. Завъртя томахавката в ръка. — Кога за последно сме ходили на лов за крабове?

Пернел, Никола и Макиавели гледаха как двамата американци се отдалечават в нощта. Всички знаеха, че шансовете да видят отново някого от тях бяха слаби. Пернел се обърна пак към калната топка и посегна да вдигне двата върха за копия, които бе оставил Били.

Листовидните остриета бяха потънали в калта.

Пернел взе едното и докосна с пръст ръба му. Очакваше да пари, но то бе студено.

— Никола — прошепна тя.

Алхимика грабна втория връх и го заби дълбоко във втвърдената кал. Острието влезе лесно. Той го стисна с две ръце и описа дълъг правоъгълник. Пернел пъхна пръсти в пролуката и изтръгна голямото парче кал от топката. То се стовари с трясък на пода и се пречупи надве.

Макиавели грабна другия връх и се зае да реже нов отвор в спечената кал.

— Иди да върнеш Били и Черния ястреб — извика той на Марс.

— Имаме нужда от техните върхове за копия.

— Късно е — рече едрият Древен. — Те тръгнаха на лов за Каркина.