Майкъл Скот
Чародейката (21)

Глава 19

Стаята беше огромна.

Софи Нюман седеше на легло, което бе по-голямо от нейната стая в къщата на леля Агнес в Сан Франциско. Всъщност може би бе по-голямо и от целия горен етаж. Не се съмняваше, че тази стая е специално приготвена за нея. Всичко — от гигантската вана в пода до големите стаи–гардероби и плочките — беше или от сребрист метал, или от сребрист плат, или пък посребрено. Дори рамката на леглото бе изляна от масивно парче метал. Три от стените бяха лъснати до идеален блясък; четвъртата представляваше плъзгаща се стъклена стена, обърната към огромен двор. Върху сребърното нощно шкафче стоеше орнаментирана сребърна рамка. В нея бе поставена една от любимите й снимки — на цялото семейство Нюман, застанало сред руините на Мачу Пикчу високо в перуанските планини. Всички се смееха, защото Джош бе стъпил във фъшкия на лама и бе изцапал обувката и чорапа си.

Нямаше нужда да види стаята на Джош, за да знае, че е обзаведена и украсена в чисто злато.

Но това, което я убеди, че стаята е била приготвена специално за нея, беше таванът. Той бе боядисан в наситено тъмносиньо. Тя се отпусна на леглото и се взря нагоре. Сребърни звезди оформяха съзвездието Орион, а един голям светъл полумесец заемаше ъгъла точно срещу леглото й.

Майка й бе изрисувала същия таван в стаята й в къщата на леля Агнес.

Софи прекоси сребърната стая и отвори двукрилата врата на стаята-гардероб. Ахна изненадано: на закачалките и полиците над тях бяха подредени всички дрехи, които бе оставила в Сан Франциско: джинси, суитчъри, рокли, бельо. Но когато прокара ръка по чифт джинси, откри, че са твърди, защото никога не са били носени. Всички дрехи бяха чисто нови, някои още с етикетите. Тя влезе и тръгна между редиците закачалки, плъзгайки пръсти по дрехите. Всички й бяха познати: тук бе всяка дреха, която бе купувала или бе получавала като подарък от майка си и леля си през последната година, дори суитчъра в зелено, бяло и златно на бейзболния отбор на Оукланд, който й бе подарил Джош. Обувки, ботуши и гуменки се редяха по пейчици на пода. Изведнъж Софи се засмя на глас: никога не би предположила, че куриерските компании доставят до Дану Талис.

— Ехо? — На вратата се почука и тя се обърна, когато Изида — или пък беше Сара, майка й — отвори и надникна в стаята. — Ето те и теб. Надявам се, че всичко ти допада.

— Да… да, всичко е… страхотно — каза Софи, макар че гласът й не бе много ентусиазиран. — Просто оглеждах дрехите.

— Баща ти мислеше, че ще ти е по-лесно да свикнеш тук, ако си заобиколена от познатите си вещи.

— Благодаря. Просто съм леко стъписана. Е — добави тя, — може би повече от леко.

— О, Софи. — Изида пристъпи в стаята. Беше свалила бялата керамична броня и сега носеше прости ленени риза и панталон. Малките й стъпала бяха боси и Софи забеляза, че ноктите им са боядисани в черно, подобно на ноктите на ръцете й. Доколкото знаеше, майка й никога по-рано не си бе боядисвала ноктите на краката. — Знам — наистина знам — колко ти е трудно.

Смехът на Софи бе треперлив. Изведнъж я обзе гняв. Да не би да очакваха от нея просто да приеме всичко това, без да задава въпроси?

— Освен ако наскоро не си открила, че майка ти е Древна на десет хиляди години от Дану Талис и е кръстена на египетска богиня, не мисля, че имаш представа как се чувствам.

— Всъщност не съм кръстена на египетската богиня; аз бях египетската богиня. — Жената се усмихна и в ъгълчетата на устата и очите й се появиха бръчици. В този момент тя наистина приличаше на Сара Нюман. — Но аз съм твоята майка, Софи, и искам да знаеш, че всичко това бе направено, за да защити теб и брат ти.

— Защо? — попита Софи.

Изида прекоси стаята, оставяйки влажни отпечатъци с босите си нозе върху сребърните плочки, и плъзна настрана стъклената стена, която гледаше навън. Стаята се изпълни с екзотични ухания. Ромолеше вода и в далечината се чуваха неясният говор на Озирис и звънливият смях на Вирджиния Деър.

— Нали притежаваш знанията на Вещицата от Ендор? — попита Изида.

Софи кимна бавно. Още докато майка й говореше, трепкащи непознати образи затанцуваха в периферията на зрението й и Софи разбра, че това не са нейните спомени.

… Изида и Озирис в бели брони, начело на армия от анпу, излизат от пламтящ град, яхнали огромни гущери. Нито един от мечкоподобните трупове, осеяли пътя, не приличаше на човек, и нито един не бе въоръжен.

… Изида и Озирис в костюмите на Древен Египет — макар че пейзажът бе буйна зелена джунгла, а не пустиня — надзирават дълги редици човешки роби, които влачат каменни плочи към една недовършена пирамида.

… Изида и Озирис в бели комбинезони и маски стоят в блестяща лаборатория и гледат как създания, наподобяващи гигантски голи плъхове, изпълзяват от бълбукащи вани с лепкава розова течност.

Изида се усмихна със стиснати устни.

— Предполагам, че е по-добре да те предупредя, че вещицата Зефания никога не ни е била приятелка, така че без съмнение ще научиш някои неприятни истини за нас. Но помни това, което виждаш — което си спомняш, — са тълкувания на Вещицата. Не е задължително да са верни. Всяка история си има две страни.

— Очите на жената се затвориха и в стаята се разнесе аромат на суха канела. — Понякога всичко, от което се нуждае човек, е различна гледна точка.

Софи потрепери, когато нови спомени се завихриха в ума й.

… Изида и Озирис в бели брони, начело на армия от анпу, яхнали огромни гущери, защитават село, гъмжащо от дребни мечкоподобни хора, срещу огромна армия от олигавени гущероподобни чудовища.

… Изида и Озирис в костюмите на Древен Египет надзирават дълги редици смеещи се и пеещи хора, които рушат една пирамида и изхвърлят камъните в морето.

… Изида и Озирис в бели комбинезони и маски стоят в блестяща лаборатория и гледат как създания, наподобяващи гигантски голи плъхове, изпълзяват от бълбукащи вани с лепкава розова течност. Двамата нежно помагат на всяко от създанията да излезе от ваната, увиват го в сребърно фолио и го отнасят до едно легло. Над леглото тесни правоъгълни прозорци откриват гледка към воден свят, в който се стрелкат и плуват плъхоподобните същества. В далечината смътно се вижда нещо като голям бял град.

Изида отвори сините си очи.

— Намерѝ време да прегледаш спомените си — спомените на Зефания — и виж дали ти казвам истината. На това място и в това време легендарните близнаци имат малко истински приятели.

Затрепкаха лица — някои човешки, други животински, а трети смесица от двете — и Софи разбра, че вижда своите врагове и че Изида казва истината.

— Дану Талис е управляван от Древните и потомците на Великите древни. В двора има могъщи фракции, които биха се опитали да ви убият или да ви контролират. — Изида пристъпи към Софи и притисна длани към лицето й.

Момичето понечи да се дръпне, но жената го държеше здраво.

— Всичко, което сме сторили, беше, за да ви защитим. — Тя се наведе бързо да целуне Софи по челото, но в последния момент момичето се отдръпна и вместо това прегърна майка си. Гъделичкащият мирис на суха канела се усили, пресядайки в гърлото му. — Така че преоблечи се и ела да хапнем. Баща ти и аз ще отговорим на всичките ви въпроси, обещавам.

— На всичките ли? — попита Софи.

— На всичките. Времето за тайни свърши.