Майкъл Скот
Чародейката (56)

Глава 54

На дивия североизточен бряг на Дану Талис кристалната кула, издигаща се от морските вълни, засия и запулсира с бледа златиста светлина. После започна да вибрира подзвуково и треперенето отекна дълбоко в земята, разбивайки водата на бяла пяна.

— Тук съм — каза Цагаглалал. Носеше бялата керамична броня, която й бе дал съпругът й, а на гърба й имаше два еднакви копеша в кръстосани ножници.

Авраам Мага изглеждаше висок и слаб в притъмнялата стая на върха на „Тор Ри“. Беше загърнат в сянка, с гръб към нея, така че тя да не вижда Промяната, която бе завладяла плътта му почти напълно, превръщайки я в чисто злато.

— Дай да те погледна — прошепна тя и го завъртя към светлината. — Искам да те видя и да запомня този момент.

— Предпочитам да ме помниш какъвто бях.

— Нося този образ завинаги в мен — каза тя. Притисна длан към гърдите му. — Но това също си ти и аз никога няма да го забравя. Никога няма да те забравя, Авраам.

Прегърна го, притискайки плътта и метала му към кожата си, и заплака на рамото му. После вдигна поглед към лицето му и видя една–единствена сълза, голяма златна капка, да се търкулва по бузата му. Тя се надигна на пръсти, пое я с устните си и я преглътна. Притисна ръце към корема си.

— Ще я нося завинаги в мен.

— Предстои ти да тръгнеш на пътешествие, което ще продължи десет хиляди години, Цагаглалал. — Вече всяко вдишване на Авраам бе мъчително. — Виждал съм бъдещето ти и знам какво те очаква.

— Не ми казвай — рече бързо тя. — Не искам да знам.

Авраам продължи:

— Както във всеки живот, в него има и тъга, и радост. Цели племена и народи ще те почитат. Ще си известна с хиляди имена и за теб ще се пеят много песни и ще се разказват много истории. Твоята легенда ще пребъде.

Кулата вече вибрираше по-силно и върхът й се люшкаше насам-натам, а в кристала се появиха тънки като косъм пукнатини.

— Ако искам нещо за теб, то е да имаш другар, някой, с когото да споделяш живота си — продължи той. — Не искам да си самотна. Но през всичките години на бъдния ти живот не те виждам с никого.

— Никога няма да има друг — каза тя твърдо. — Всъщност ние с теб изобщо не би трябвало да се срещнем: аз бях статуя от кал, оживена от аурата на Прометей, а ти си един от Древните на Дану Талис. И въпреки това още в момента, в който те зърнах, разбрах с абсолютна сигурност, че ще бъдем заедно до края на живота си. Сега мога да ти кажа със същата сигурност, че никога няма да има друг.

Авраам си пое треперливо дъх.

— Съжаляваш ли за нещо? — попита.

— Иска ми се да имах деца — каза тя.

— В предстоящите години, Цагаглалал, ти ще бъдеш майка на много деца. Ще осиновиш и отгледаш хиляди. Безброй човешки деца ще те наричат мамо, лельо и бабо и ще ти бъдат толкова скъпи, все едно са твои собствени. А към края, след десет хиляди години, когато бдиш над близнаците, пазиш ги и ги напътстваш, ще изпитваш голяма радост. Видях го: макар че ще ги дразниш и често ще ги вбесяваш, те ще те обичат от все сърце, защото инстинктивно ще усещат, че ги обичаш безусловно.

— Десет хиляди години — прошепна тя. — Наистина ли трябва да живея толкова дълго?

— Да, трябва. Няма маловажни играчи в този необикновен план, който съставихме двамата с Маретю. Всички — Древни, Потомци и хора — трябва да изиграят своята роля. Но твоята роля, Цагаглалал, е най-важната от всички. Без теб всичко ще се разпадне.

— Ами ако се проваля…? — прошепна тя. Залитна, когато кулата се разклати. Вибрациите се усилиха.

— Няма да се провалиш. Ти си Цагаглалал — Тази, която наблюдава. Знаеш какво трябва да направиш.

— Знам. Не ми харесва — добави тя разпалено, — но знам.

— Да. И аз също — изрече с мъка той. — Книгата у теб ли е?

— Да.

— Върви тогава — каза Древният и гласът му излизаше като съвсем тих шепот. — Преброй сто трийсет и две стъпала надолу и чакай там.

Кулата се олюля и изведнъж голямо парче от древния кристал се пръсна. Морето долу закипя и се запени.

— Обичам те, Цагаглалал — въздъхна Авраам. — Още в мига, когато се появи в моя живот, осъзнах, че не ми е нужно нищо друго.

— Обичала съм те и ще продължавам да те обичам през всеки ден от живота си — каза тя, а после се обърна и хукна.

— Знам — прошепна той.

Авраам се заслуша как жена му тича надолу по стълбите и металните й токчета звънтят по кристала. Броеше стъпките й.

Кулата стенеше и се люшкаше, стъкло се пръскаше, огромни късове се отчупваха, за да се разбият в морето далече долу.

Петдесет стъпала…

Авраам обърна очи към хоризонта. Дори и сега, когато до смъртта — истинската смърт — оставаха няколко мига, откри, че все още бе любопитен. Едва-едва различаваше неясните очертания на полярната шапка в далечината и назъбените върхове на Планините на безумието. Винаги бе искал да устрои експедиция дотам, но така и не намери време. Даже бе споделил с Маретю как го омайва арктическата белота. Мъжът с куката му бе казал, че е ходил там и е видял най-различни чудеса^[1].

Сто стъпала…

Авраам бе живял може би десет хиляди години, а имаше още толкова много неща, които му се искаше да направи.

„Сто и десет…“

Толкова много неща, които му се искаше да види. Щеше да му липсва радостта от откривателството.

Сто и двайсет…

Но най-много от всичко…

Сто и трийсет…

… щеше да му липсва Цагаглалал.

Сто трийсет и две.

Стъпките спряха.

— Обичам те — прошепна той.

Цагаглалал стоеше на стъпалото и чакаше.

Авраам винаги й бе казвал да не се бави по стъпалата. От стълбището излизаха поне дванайсет лей-линии, които пресичаха най-малко толкова Сенкоцарства.

Тя усети как кулата потрепери и внезапна гореща вълна се разля по тялото й. Сведе поглед и видя някаква шарка върху стъпалото, на което стоеше. Никога по-рано не я бе забелязвала: слънце и луна, съставени от хиляди златни и сребърни плочки.

Аурата на Цагаглалал запламтя и въздухът се изпълни с аромат на жасмин.

Вулканът изригна точно под основата на „Тор Ри“. Кулата бе едновременно разкъсана и погълната от врящата лава. Само за дузина удара на сърцето кристалната кула и всичко в нея престана да съществува.