Майкъл Скот
Чародейката (8)

Глава 6

— Вие наистина ли сте нашите родители? — попита Софи.

— Що за въпрос?! — сопна се Изида.

Софи и Джош се спогледаха. Близнаците седяха в две тесни кресла точно пред Изида и Озирис. Вирджиния Деър се бе разположила на пода зад тях. Джош се беше опитал да й отстъпи мястото си, но тя му каза, че предпочита да се чувства свободно. Потупа го по бузата и му благодари, и при това докосване гореща вълна обля тялото му.

Ричард Нюман-Озирис завъртя черното си кожено кресло и се усмихна.

— Да, наистина сме вашите родители. И наистина сме археолози и палеонтолози — поне във вашето Сенкоцарство. Всичко, което знаете за нас, е истина.

— Освен частта с Изида и Озирис, владетелите на Дану Талис — рече Джош. — Или цялата тази работа с остаряването и безсмъртието.

Усмивката на Озирис се разшири.

— Казах, че всичко, което знаете за нас, е истина. Но не съм казвал, че знаете всичко за нас.

— Как да ви наричаме? — попита Софи.

— Както сте ни наричали винаги — отвърна Изида. Тя управляваше кристално-златната вимана, положила дългопръстата си ръка върху една стъклена плоскост, и леките помръдвания на палеца и показалеца й насочваха бръмчащия кораб.

Софи се взря в тила на жената. Тя приличаше на майка й, говореше и се движеше като майка й… и все пак… имаше нещо различно, нещо нередно. Момичето хвърли кос поглед към брат си и инстинктивно разбра, че той чувства съвсем същото. Мъжът, който изглеждаше като баща й, им се усмихваше. Усмивката му бе досущ като онази, която познаваше толкова добре от тяхното собствено Сенкоцарство, Земята — с бръчици, образуващи се в ъгълчетата на очите и устата. Устните му бяха здраво стиснати, също като на баща й, който никога не си отваряше устата, когато се усмихваше. Тя винаги бе смятала, че се срамува от дългите си кучешки зъби. Когато беше малка, той ги наричаше вампирски зъби. Тогава се беше смяла на тези думи, но сега те й действаха смразяващо.

— Мисля, че ще ви наричам Изида и Озирис — каза тя накрая — така й се струваше правилно — и с крайчеца на окото си видя как Джош кима в знак на съгласие.

— Разбира се — каза с равен глас Озирис. — Сигурен съм, че ви е трудно да го приемете. Хайде да се върнем в двореца и да ви нахраним. Това ще улесни нещата.

— В двореца ли? — попита Джош.

— Малък е. По-големият се намира в едно близко Сенкоцарство.

— Значи вие сте владетелите тук? — обади се Вирджиния Деър от мястото си на пода.

При този въпрос едва доловимо раздразнение премина по лицето на Озирис.

— Да, владетели сме, но не сме върховните владетели. Тук правилата са други.

— Макар че няма да е задълго — рече Изида. Извъртя глава, за да се усмихне на съпруга си.

Този път заострените резци на Озирис се показаха над долната му устна, щом се ухили.

— Не, няма да е задълго — съгласи се той. — А след това ще бъдем владетели на този свят и на всички отвъд него.

— Значи определено сме на Дану Талис — каза Джош, почти на себе си. Вдигна глава, за да надзърне през прозореца на ускоряващата се вимана. Всичко, което виждаше от своята страна, бе кратерът на огромен вулкан, от който се издигаше тънка струйка сиво–бял дим. — Прочутият източник на всички легенди за Атлантида.

— Да, това е Дану Талис.

— Кое време е сега? — продължи да любопитства той.

Озирис сви рамена.

— Всъщност е трудно да се каже. Човеците толкова често променят календарите си, че е невъзможно да се измери точно. Но грубо казано, десет хиляди години преди вашето време на Земята.

— Преди нашето време ли? — попита Джош. — Не вашето?

— Това тук е нашето време, Джош. Твоят свят е просто сянка на този.

— Но вие живеехте и в нашия свят.

— Живели сме в много светове — каза Изида, — както и в много времена.

— Майка ти е права — рече Озирис. — Бродим между световете от хилядолетия. Двамата заедно сигурно сме изследвали повече светове от всички останали Древни.

— Значи вие сте Древни? — попита Софи.

— Такива сме.

— Тогава какви сме ние? — попита Джош. — Древни или Потомци?

— Тепърва ще се види — рече Озирис. — В този конкретен момент от времето още няма Потомци. И ако всичко върви според плана ни, никога няма да има. Те се появиха едва след потъването на острова.

— Единственото, което има значение, е, че вие сте тук, Пробудени сте и сте обучени в много от Стихийните магии — каза Изида.

Корабът се спусна и внезапно под тях се появи огромен кръгъл град, който приличаше на лабиринт. Слънчевата светлина хвърляше сребърни и златни отблясъци по каналите, опасващи гигантската пирамида в центъра на града. Улиците гъмжаха от хора, по върховете на разпръснатите малки пирамиди пламтяха факли, а на други се вееха яркоцветни знамена. Тук, изглежда, имаше къщи, дворци, храмове и имения в десетки архитектурни стилове. В покрайнините на града се простираше обширен лабиринт от ниски порутени сгради.

— Огромен е — ахна Джош.

— Най-големият град на света — рече гордо Озирис. — Всъщност той е центърът на света.

Джош посочи към гигантската пирамида, около която явно бе построен градът, и широко разпрострелия се дворец зад нея.

— Там ли отиваме?

— Не още — усмихна се Озирис. — Това е кралският Слънчев дворец, където в момента живее Атон, владетелят на Дану Талис.

— Изглежда ми оживено… — започна Джош.

Изведнъж Изида се изправи в креслото и виманата рязко се устреми надолу.

— Съпруже! — извика тя и в гласа й ясно личеше тревога.

Озирис се завъртя и се наведе, за да се втренчи в пирамидата.

Във въздуха над двореца се стрелкаха вимани с всякакви форми и размери, а на земята се строяваха стражи в черни брони. Пред сградата се бе събрала голяма тълпа и от околните улици се стичаха още хора.

Изида хвърли кос поглед към Озирис.

— Изглежда се е случило нещо, докато ни нямаше — каза тя тихо.

— Бастет! — изсъска той. — Трябваше да се сетя, че няма да си стои кротко. Промяна на плановете: свали ни долу. Трябва да се погрижим за това незабавно.

— Долу ли? — попита Изида, докато воят на виманата спадаше до ниско бучене и корабът се заклатушка леко над широк пазарен площад, пълен със сергии с разноцветни сенници. Мястото гъмжеше от ниски, набити, силно загорели хора, повечето от които носеха бели вълнени роби или бели ризи и панталони. Няколко от тях хвърлиха поглед към виманата, но никой не й обърна особено внимание. Двама стражи анпу в кожени брони, с щитове и копия, се приближиха тичешком, но като видяха кой е на борда, рязко се обърнаха и изчезнаха в една странична уличка. Корабът кацна по средата на площада, вдигайки вихрушка от прах.

— Вирджиния, оставям близнаците под твоя опека — каза Озирис, докато капакът на виманата се прибираше.

— Под моя?! — Вирджиния Деър премигна изненадано.

Озирис кимна.

— Под твоя.

Изида се завъртя в седалката, за да погледне към Софи и Джош.

— Вървете с Вирджиния. Ние с баща ви скоро ще се върнем и тогава ще си устроим семейна вечеря и ще си поприказваме. Обещавам, че ще отговорим на всичките ви въпроси. Очакват ви велики неща. Ще бъдете признати за Злато и Сребро. Ще ви боготворят. Ще управлявате. А сега вървете, вървете.

Близнаците откопчаха коланите си и излязоха в късния следобеден въздух. Вдишаха дълбоко, прочиствайки дробовете си от сухия, металически озонов мирис на виманата. Пазарният площад беше пълен с хиляди странни и не съвсем приятни миризми: на плодове — някои от тях гниещи — екзотични подправки и твърде много немити тела, наблъскани на едно място.

— А вие къде отивате? — попита Вирджиния Озирис.

Древният спря на входа на виманата.

— Трябва да отидем в двореца, а не искам да излагам децата на опасност — каза той. — Посочи към златния шпил, който се издигаше над покривите. На върха му имаше веещо се знаме, с избродирано на него нещо като око с множество финтифлюшки.

— Това е домът ни. Вървете там. Чакайте ни. — Огледа площада. Повечето собственици на сергии се бяха зазяпали във високия плешив мъж. Не всички успяваха да скрият отвращението върху лицата си. Озирис плъзна поглед по тълпата. Никой не пожела да срещне очите му. — Никой няма да ви нарани — каза той високо и гласът му отекна над площада. — Дори няма да се опита. Те знаят, че отмъщението ми ще бъде наистина ужасно. — После се наведе и сложи ръка на лявото рамо на Вирджиния. Тя моментално се отърси от нея. — Пази децата ми, безсмъртна — каза Озирис тихо. — Ако им се случи нещо, няма да съм доволен. А и ти също.

Вирджиния Деър се взря в сините очи на Древния. Той първи сведе поглед.

— Не обичам заплахите — каза тя.

— О, това не е заплаха — рече тихо той. Пристъпи навън от виманата и през тълпата премина ниско стенание. — Нека се знае — прогърмя гласът му, — че тези тримата са под моя закрила. Помагайте им, напътствайте ги, пазете ги и ще бъда щедър. Пречете им, заблуждавайте ги, навредете им и всички вие ще познаете отмъщението ми. Давам ви дума, а всички знаете, че моята дума е закон.

— Вашата дума е закон — промърмори тълпата. Някои от по-старите мъже и жени коленичиха и притиснаха чела към паветата; някои от по-младите просто склониха глави.

Озирис се втренчи в група младежи.

— Да имах повече време, щях да им дам хубав урок за тяхната наглост… — промърмори той. После влезе обратно във виманата. — Хайде, тръгвайте. Не се бавете. Насочете се право към сградата със знамето. Ние ще се върнем възможно най-бързо.

Рукма виманата се затвори зад него и излетя с бръмчене, оставяйки Софи, Джош и Вирджиния Деър да стоят сами по средата на площада. Корабът едва бе изчезнал над покривите, когато един домат полетя над главите на тълпата и се разпльока на земята в краката на Джош. Последваха го втори и трети.

— Радвам се да видя, че Озирис наистина има уважението на тълпата — рече Джош.

— Да вървим — каза Вирджиния, сграбчи двамата за ръцете и ги задърпа. — Обикновено се започва с плодове…

Един камък изтрещя на земята и се пръсна.

— … но винаги завършва с камъни.