Майкъл Скот
Чародейката (58)

Глава 56

Скатах бродеше из покрайнините на Дану Талис, загърната в бяла роба, а щръкналата й яркочервена коса бе скрита под конусообразна сламена шапка.

Улиците бяха почти опустели. Няколко стари мъже и жени седяха в тъмните входове и я гледаха как минава забързано покрай тях. Малки деца в дрипи играеха по непавираните улици и се взираха в нея с големи любопитни очи.

Скатах спря до една рушаща се чешма и напълни шепата си с капещата от нея мръсна вода. Опита я предпазливо: имаше привкус на сол и горчива пръст. Тя се огледа, мъчейки се да се ориентира. Тук, в покрайнините на града, бедняшките квартали постепенно отстъпваха място на по-големи къщи, а по-нататък, към центъра, се виждаха издигащи се към небето пирамиди, зикурати^[1] и благороднически дворци. Зад тях, по-огромна от всичко, бе Пирамидата на слънцето.

Тя се обърна, засенчи очи и погледна на запад. Полегатата светлина я заслепяваше — Уицилопочтли нарочно бе разчел атаката, така че залязващото слънце да скрие пристигането на виманите и планерите. Но тя все пак ги видя — мънички точици в небето. Скоро щяха да са тук.

Някакво смътно движение я накара да се завърти и ръцете й се стрелнаха към оръжията, скрити под бялата й роба. Едно момиченце с кафяви очи, които изглеждаха прекалено големи за лицето му, стоеше до чешмата. Стискаше здраво за ръката друго, по-малко детенце. Бяха боси и облечени в прокъсани дрешки, които вероятно никога не са били бели. Двете деца се взираха нагоре към Сянката.

— Загуби ли се? — попита момиченцето.

Скатах погледна надолу към него. Трудно бе да се определи възрастта му — на четири или пет, а по-малкото дете вероятно беше на две. Тя приклекна и се взря в момиченцето с искрящите си зелени очи.

— Знаеш ли, мисля, че да. Може би ще успееш да ми помогнеш.

— Всички отидоха до затвора — каза момиченцето.

— Атон — добави момченцето. То смучеше шумно палеца си.

Момиченцето кимна сериозно.

— Всички отидоха да спасят Атон. Той е в затвора.

— Лоши хора — каза момченцето.

— Лошите хора са го сложили там — каза момиченцето.

— Знаете ли коя от тези големи сгради е затворът? — попита внимателно Скатах.

Момиченцето кимна. Надигна се на пръсти и посочи високо в небето.

— Не виждам — каза то.

— Може би, ако те повдигна… — предложи Скатах.

— И брат ми също — каза веднага момиченцето.

— Разбира се. — Сянката подхвана с ръце двете деца и ги вдигна. Момиченцето веднага преметна ръчичка през рамената на Скатах и доближи лице до бузата й. Посочи към една пирамида с наклонени стени и плосък покрив. — Там. Онова е лошата къща.

— Лоша къща — обади се братчето.

— Мама казва, че ако не слушаш, те водят в лошата къща. Вярно ли е?

— Понякога — рече Скатах. Наведе се, за да остави двете деца на земята, и коленичи до тях. Разроши косата на момиченцето. Искаше й се да му даде нещо, но единственото, което имаше — и винаги бе имала, — бяха дрехите на гърба й и оръжията й. — Ще ми кажете ли имената си? — попита тя.

— Аз съм Бригид, а това е брат ми Кермат^[2]. Мама го нарича Милбел — добави момиченцето с кикот.

— Медноуст — прошепна Скатах. Имената й бяха познати от времето, прекарано в Древна Ирландия и Шотландия; знаеше кои са двете деца и знаеше също, че ще преживеят потъването на Дану Талис.

— В лошата къща ли отиваш? — попита Бригид.

— Да — кимна Скатах. — Там има някой, когото трябва да видя.

— Лош човек ли?

— Не знам още. По-късно ще разбера.

Кермат подръпна робата на Скатах и избъбри някакво неразбираемо изречение.

— Той иска да знае дали ти си лош човек — преведе сестра му.

— Понякога — прошепна тя. — Но само за лошите хора.

— Коя си ти? — попита Бригид.

— Аз съм Скатах Сянката.