Майкъл Скот
Чародейката (28)

Глава 26

Когато бе много малък, Джош страдаше от поредица странни и ужасни кошмари.

Сънуваше, че стои до спящото си тяло и го гледа отгоре. Понякога седеше на края на леглото и се взираше в себе си, но често плуваше под тавана и се наблюдаваше оттам. Нито веднъж не изпита чувството, че се намира в някаква опасност, но въпреки това смущаващите образи го караха да се буди с писъци. След тези сънища винаги му бе трудно да заспи отново.

Като порасна, сънищата почти изчезнаха. В периоди на силен стрес — обикновено около времето на класните работи — се връщаха, но вече бяха загубили способността си да го плашат. Сега не бяха нищо повече от странни образи. Понякога, докато се рееше в тази сумрачна зона между съня и будното състояние, улавяше някакъв бегъл проблясък от онзи стар сън и за миг откриваше, че стои извън тялото си и се гледа как спи. Един ден, докато сърфираше из интернет, случайно откри, че за това си има термин — извънтелесно преживяване.

В момента му се струваше, че изпитва такова.

Беше точно като в някои от сънищата му.

Гледаше се как седи на една маса с родителите си и сестра си. Всичко беше нормално: в чинията пред него имаше плодове, а до тях — чаша портокалов сок. По средата на масата имаше големи купи със салата и две кани с вода — едната с лед за баща му и Софи, а другата без лед, както я предпочитаха той и майка му.

Всичко беше толкова познато.

Само дето беше погрешно.

Мъжът и жената, които седяха на масата, изглеждаха като родителите му, Ричард и Сара Нюман. Имаха същия цвят на очите, същите черти на лицата, същите бръчки в ъгълчетата на устите и очите. Мъжът, който приличаше на баща му, дори имаше тънък белег с формата на полумесец върху бръснатата си глава — блед полукръг, изпъкващ на фона на загорялата му кожа.

Но това не бяха родителите му.

Жената, която приличаше на майка му, носеше одеждите и украшенията на Древен Египет.

В това нямаше нищо нередно. Когато ходиха в Египет преди няколко години, тя носеше подобни дрехи на лодката, с която се бяха спуснали по Нил.

Но ноктите и на жената, и на мъжа бяха боядисани в черно.

Това беше странно — той никога не бе виждал баща си да си боядисва ноктите, а и черното не бе цвят, който майка му би избрала.

Когато тези хора се усмихнеха, зъбите им изглеждаха прекалено дълги и макар че не ги бе разгледал отблизо и не можеше да е сигурен, му се стори, че езиците им не са розови, а тъмнолилави.

Такова нещо не бе виждал никъде.

А като погледнеше сега, дори храната и самата маса не му се струваха съвсем истински.

Масата представляваше кръг от злато и сребро, увити едно около друго като символа на ин и ян. Той и Озирис седяха един до друг откъм златната страна, докато сестра му и Изида седяха откъм сребърната.

— Джош?

Чиниите пред него бяха златни, отрупани със смайващо многообразие от плодове — но при внимателен оглед той можеше да разпознае само няколко от тях. А чашата със сок беше от чисто злато.

И сестра му…

Джош погледна през масата към Софи. Близначката му се взираше надолу към сребърната чиния, отрупана с череши и грозде, твърде едри, за да са естествени. Сребърната й чаша бе пълна до ръба с вода, а тъпият нож и двузъбата вилица също бяха от сребро. Тя го забеляза, че я гледа, и вдигна глава, и в този миг той видя в очите й същото объркване.

— Джош?

Джош усети как светът се изплъзва и размества отново и осъзна, че това не е сън. Сърцето му заблъска болезнено и той усети как дробовете му се свиват. Подсъзнанието му му съобщаваше нещо важно. Само че още не бе сигурен какво.

— Джош?

Гласът на Изида бе рязък.

Той си пое дълбок треперлив дъх и усети как светът помръдва и се намества. Огледа се и видя, че всички го зяпат. Разкърши рамена и завъртя глава насам-натам. Руменина изби по бузите му.

— Съжалявам, май се отнесох за момент. Може дори да съм задрямал. — Той се обърна да погледне към баща си. — Как го беше нарекъл веднъж?

Озирис се взря в него за един дълъг миг.

— Ах, да, сега си спомних: микросън. Сигурно съм имал микросън.

— Съсредоточи се, Джош — сопна се Изида. — Това е важно.

Той се канеше също да й се сопне, когато усети как кракът на сестра му побутва неговия. Вдиша дълбоко.

— Разбира се. Съжалявам, Изи… съжалявам, мамо. Предполагам, че просто сме уморени от всичко, което се случи. Аз поне съм.

— Аз също. Множко ни дойде — рече Софи. Набоде на вилицата си едно гигантско гроздово зърно и го лапна, после пресуши чашата си. Веднага, щом я остави на масата, една от жените котки се появи безшумно до нея и я напълни отново.

— Навярно бихме могли да поспим малко? — предложи Джош.

— Опасявам се, че това ще трябва да почака. Програмата ни претърпя дребни промени — рече Озирис. — Яжте, възстановете си енергията. Предстои ви дълга нощ.

Джош погледна към сестра си и веждите му се повдигнаха едва-едва в безмълвен въпрос. Тя поклати глава.

— Вече знаете, че притежавате необикновени сили — каза Изида. Обърна се да погледне първо към Софи, а после през масата към Джош. — Няма нужда да ви казвам, че и двамата сте забележителни личности. Само за една седмица бяхте Пробудени и обучени в повечето Стихийни магии. За една седмица — каза тя на съпруга си, клатейки глава. — Това е наистина изумително.

— Обикновено този процес отнема десетилетия — съгласи се Озирис.

— Защо вие не ни Пробудихте? — попита Софи, а после моментално отговори на собствения си въпрос, без да е нужно да прибягва към спомените на Вещицата. — Защото не можете.

Усмивката на Озирис бе ледена.

— Ние притежаваме други умения, Софи, но не, не сме способни да стимулираме процеса на Пробуждане.

— Значи това не е семейна черта? — попита Джош объркано.

— Не, не е точно семейна. Но определено е кланова — рече Озирис.

— Ние роднини ли сме на онези Древни? Онези, които ни Пробудиха, които ни обучиха: Хеката и Марс, Прометей, Гилгамеш, Сен Жермен и Вещицата? — попита Софи.

— Далечни — промърмори Озирис.

— Но те не са ви приятели, нали? — Думите на Джош прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

Изида и Озирис поклатиха едновременно глави.

— Не, не са.

Всичко, което се бе случило през последните няколко дни, изведнъж започна да придобива смисъл.

— След като никой не е знаел, че имате роднинска връзка с нас, вие някак си сте накарали враговете си да ни Пробудят и да ни обучат, мислейки, че работят срещу вас — промълви той почти на себе си.

— Да, и сме доста горди с тази стратегия. — Изида се усмихна на своя съпруг.

— Страхотно — промърмори Джош.

— Благодаря — каза Озирис. — Виждам, че всички тези уроци по шах, които ти давах, не са отишли на вятъра.

Джош наведе глава и се зае съсредоточено да побутва храната в чинията си насам-натам. Мислеше трескаво, припомняйки си хиляди дребни детайли от миналото. Изведнъж те придобиваха ново значение. Накрая набоде едно парче портокал и го пъхна в устата си.

— Значи всичко, което се случи през последната седмица…

— Не говори с пълна уста! — смъмри го Изида.

— Съжалявам, мамо. Съжалявам, Изида — поправи се той умишлено. Преглътна тежко. — Значи вие стоите зад всичко, което се случи през последната седмица?

— Не само през последната седмица — каза Озирис. — През последните петнайсет години от живота ви и през десетте хиляди години преди това. Още от мига на вашето раждане ние ви подготвяме за това, за вашата съдба. Преподавахме ви история и митология, така че когато откриете истината, тя да не ви се стори толкова ужасяваща, а също и за да познавате донякъде личностите и създанията, които ще срещнете. Дори настояхме да тренирате бойни изкуства, за да можете да се защитавате.

Близнаците кимнаха. Никой от двама им не искаше да ходи на таекуондо, но родителите им бяха настояли и независимо в кой град живееха и в кое училище учеха, винаги ги записваха в някой доджанг, за да продължат обучението си.

— Ние ви показахме света — каза Изида. — Срещнахме ви с други култури, така че когато дойдете тук, да не бъдете толкова шокирани.

Озирис се наведе напред.

— А после, когато всичко беше подготвено, когато и двамата бяхте толкова готови, колкото е възможно, ти предложих да се пробваш за онази работа в книжарницата на Фламел.

Джош премигна изненадано, а после се намръщи, спомняйки си. Баща му му беше показал обява в университетския вестник: „Търси се помощник за книжарница. Не търсим читатели, търсим работници“.

— Аз не исках да ходя — прошепна момчето.

— А аз ти казах, че съм работил в книжарница, когато бях на твоята възраст. Ти написа писмото и автобиографията, но така и не ги прати.

— Аз ги пратих — каза Изида.

— И два дни по-късно те поканиха на интервю.

— Знаели сте къде се крият семейство Фламел? — попита Софи.

— Винаги сме знаели къде са. Полагахме големи усилия да държим под око Сборника.

— И сте знаели, че когато ме видят, ще познаят, че съм Злато — прошепна Джош. — И че Софи е Сребро.

Усмивката на Изида беше язвителна.

— Тези надменни глупаци Фламел търсят Златни и Сребърни близнаци в продължение на векове. Ние просто им дадохме онова, което искат.

Озирис кимна.

— Алхимика и жена му започнаха да вярват, че са далеч по-важни в голямата схема на нещата, отколкото са всъщност. Те бяха пионки. Също като Дий и останалите човеци.

— Ами ние? — попита Софи. — Ние също ли сме пионки? — Погледна към брат си и го видя да кима.

— Вие сте Злато и Сребро — каза тихо Озирис. — Да, ние ви манипулирахме, но не за да ви използваме като пионки. А за да ви защитим. Всичко, което сторихме, бе в името на вашата безопасност — настоя той. — Вие сте като царя и царицата на шахматната дъска: в този момент, на това време и място, сте най-ценните и важни хора на света.

Изида се приведе напред и металните й гривни звъннаха върху сребърната маса.

— Нищо от това не беше случайно: бяха нужни хилядолетия на внимателно планиране, за да осигурим протичането на точно тази поредица от събития.

— Планирали сте всичко? — попита Софи. С всяко ново разкритие гаденето в стомаха й се усилваше. — Дори лошите моменти?

— Имаше ли лоши моменти? — попита Изида. Погледна към съпруга си и той поклати глава. — За какво говориш?

— Мисля, че тя има предвид моментите, в които едва не бяхме убити — отвърна Джош вместо близначката си. — Мен за малко да ме изяде Нидхьог в Париж.

Изида махна с покритата си с пръстени ръка, сякаш Париж не означаваше нищо.

— Ти никога не си бил в чак такава опасност, Джош — каза тя. — Намираше се в компанията на някои от най-великите воини на всички поколения. Те те защитаваха.

— Аз се бих срещу дисите — каза Софи. Нямаше намерение да подмине въпроса току-така. — Останах с впечатлението, че те полагат големи усилия да ме убият.

— А да не забравяме и процеса на Пробуждане — добави Джош.

Изида се засмя тихо и мелодично, но прозвуча странно фалшиво и заучено.

— Това никога не е представлявало заплаха за вас. Вие сте Злато и Сребро — каза тя. — Истинско Злато, чисто Сребро. Пробуждането вреди само на нечистите.

— Ами нападението на немъртвите в Охай? — продължи Джош.

Изида пак опита да се засмее. Смехът й отново прозвуча фалшиво.

— Дий не беше достатъчно могъщ, за да ги поддържа дълго. Вие ги унищожихте минути преди да се разпаднат сами.

— Ами Коатликуе? — попита Софи. — Тя беше готова да изяде Джош.

— Освен това едва успях да избягам от горящата сграда — добави брат й. — А да не забравяме и онази твар с рогата в Лондон.

— Стига! — Изида плесна с ръце и от пръстените й изскочиха искри, когато се удариха един в друг. — Всичко това беше планирано.

— Включително предателството на Дий към вас ли? — попита предизвикателно Софи. — Защото останах с ясното впечатление, че това не влизаше в плановете ви.

На масата се възцари мълчание.

Джош се взря внимателно в близначката си.

— Дий започна да действа независимо, нали? — попита тя.

Той не беше сигурен в това, преди Софи да го изрече на глас.

Тя кимна.

— Дошло му е до гуша да бъде слуга, нали? Искал е да стане господар.

Озирис вдигна ръка.

— Никой план не е безупречен. Винаги ще има някакви дребни непредвидени фактори. Променливи. Към края Дий се превърна в променлива. — Той пусна една усмивка и подобно на смеха на жена му, тя бе заучена и фалшива. — Това обаче се компенсира от факта, че е бил верен слуга в продължение на векове.

— Но той беше ваш пратеник на земята — възрази Джош. — Това не е дребен фактор. Това е доста голяма грешка.

— Стига — сопна се Озирис. — Той вече си плати. Както става с всички, които ни се противопоставят. Дий не беше първият ни слуга, няма да е и последният. Всъщност мисля, че госпожица Деър вече е на път да го замени. Направих й предложение, което на практика не би могла да отхвърли.

— И тя прие ли го? — попита Джош.

— Да.

Джош не можа да повярва на Древния. Вирджиния Деър? Да стане слугиня на Изида и Озирис? Или на когото и да било?

— Мисля, ще откриете, че Вирджиния Деър не е Джон Дий — каза той тихо.

— Знам я каква е — изръмжа Озирис.

Изида се протегна и докосна ръката на съпруга си, за да го спре, преди да е казал още нещо.

— Джош е прав. — Тя изгледа внимателно Озирис. — Деър е опасна. А флейтата й я прави… неконтролируема. Мисля, че трябва да оттеглиш предложението си. Лесно можем да си намерим друг човешки слуга.

— Разбира се — съгласи се той веднага.

— Но какво ще правите с нея? — попита Софи.

— Зависи — рече Изида.

— От какво? — настоя Софи. В дълбините на ума й затрепкаха мисли и изведнъж се появи образът на Вирджиния, която пада от голяма височина в бълбукащия кратер на вулкан.

— От това дали е склонна да ни сътрудничи.

— А ако не е? — попита Джош.

Този път усмивката, която разтегли устните на Озирис, бе истинска.

— Ще я хвърлим във вулкана — както правим с всички предатели и престъпници.

Тишината, възцарила се около масата, бе прекъсната от отварянето на една врата. Появи се червеноок анпу. Една от жените котки отиде с тихи стъпки до чудовищното създание и се изправи на пръсти, за да доближи глава до неговата. Не разговаряха на глас, но слабичкото създание изведнъж се извърна и се втурна обратно към масата, махайки развълнувано с опашка. Изида и Озирис се изправиха.

Джош се наведе през масата към сестра си.

— Бас ловя, че Вирджиния е изчезнала.

Софи кимна.

Озирис и Изида изслушаха доклада на слугинята и в мига, щом тя свърши, Озирис се обърна и се отдалечи забързано.

Изида се завъртя към тях.

— Изглежда, госпожица Деър е решила, че все пак няма нужда от сън — каза тя. — Но не се тревожете, ще я намерим. Дори дете би могло да проследи вонята й през града. А сега вървете да се облечете. Този път както се полага. В дрехи, подходящи за това време и място.

Джош отвори уста да протестира.

Изида вдигна ръка.

— Без спорове, Джош. Ще откриеш в стаята си комплект златна броня; а ти, Софи — сребърна. Облечете ги.

— Защо? — попита Джош.

— Ще бъдете представени пред Управляващия съвет на Дану Талис още тази вечер.

Софи стрелна брат си с поглед.

— За какво е това бързане? — попита тя.

— Изглежда, че Дану Талис се нуждае от владетел. Предишният владетел, Атон — строго погледнато той е настоящ владетел, докато не бъде хвърлен във вулкана, — е бил свален от поста си. Бастет е решила да се прави на умна и е действала, докато ни няма. Ще представи сина си Анубис пред съвета и ще твърди, че той е законният наследник на Аменхотей и следващ владетел на острова. — Устата на Изида се изкриви в грозна усмивка. — Тя си мисли, че ще я подкрепим. Разбира се, не знае, че разполагаме с вас, истинските наследници на Дану Талис.

Софи поклати глава.

— Нямам представа за какво говориш.

— Вие двамата — Златото и Среброто — сте законните владетели на Дану Талис. — Изида се приведе напред, облъхвайки ги с аромат на канела. — След час Управляващият съвет ще ви признае. Утре призори ще бъдете коронясани за владетели на най-великата империя, съществувала някога на земята.

Софи отстъпи от жената, която приличаше на майка й. Клатеше глава.

— Не, това не е вярно. Не може да е вярно. — Намръщи се, когато спомените на Вещицата затанцуваха в главата й. — Не това се случи предишния път.

— Случи се негов вариант — каза бързо Изида. — Аз бях в онзи времеви поток и видях всичко. Видях как близнаците се бият и Дану Талис потъва.

— Я чакай малко. Кои близнаци? — попита Джош.

— Ние — рече горчиво Софи.

— Ние ли?

— В различен времеви поток сме се били помежду си. Винаги е имало само един комплект истински близнаци: ние. Ние сме оригиналните близнаци от легендата.

Джош усети как светът се размества и завърта около него. Главата му затуптя.

— Чакай, чакай. Ние сме оригиналните близнаци. Първите Злато и Сребро.

— Да — каза Изида.

— И в друг времеви поток сме се били. Какво е станало тогава? — Той отчаяно се опита да си спомни откъслечните разкрития от последните дни. — Какво е станало с нас, Софи?

Отговори Изида.

— В другия времеви поток близнаците се биха върху Пирамидата на слънцето. Умряха там, а Дану Талис потъна — рече тя студено. — Това няма да се повтори. Този времеви поток е една от редките Благоприятни нишки — онези моменти във времето, когато бъдещето още не е сигурно. Има прозорец — малък прозорец, — в който можем да променим всичко. Няма да повторим допуснатите грешки. Вие сте близнаците от оригиналната легенда, създадени от баща ви и мен: един да спаси света и един да го унищожи.

— Кой го спасява и кой го унищожава? — попита Джош. — Не знаете ли?

— Това не се отнася за вас като отделни личности, а за света — обясни Изида. — Заедно вие ще спасите един свят: Дану Талис.

— Но само като унищожим друг свят: Земята — прошепна Софи.

— Всичко си има цена. Сега вървете да се облечете. Ще потеглим веднага, щом баща ви се върне. — Изида тръгна да се отдалечава, после спря и погледна през рамо. — Преди седмица вие не бяхте нищо повече от обикновени тийнейджъри. Сега сте на ръба да станете богове. Силите ви ще бъдат безгранични.

— Аз не искам да бъда бог — извика непокорно след нея Софи.

Вратата се затръшна, оставяйки близнаците сами в градината.

Двамата стояха мълчаливо дълго време, опитвайки се да осмислят всичко, което бяха узнали. Когато накрая Джош се обърна да погледне към сестра си, тя плачеше безшумно — големи сълзи се търкаляха по бузите й.

— Хей, хей, хей… — започна той. — Всичко ще се оправи. Ще бъдем добре.

— Няма! — сопна се тя. — Джош, аз не плача, защото съм тъжна. Плача, защото в момента съм толкова бясна. Те… — Момичето посочи към затворената врата. — Те, които и да са, си мислят, че са предвидили всичко, че ние сме просто фигурки, които могат да местят по голямата си космическа дъска, и нещата ще станат точно както са ги планирали. Мислят си, че ние ще се съгласим с всичко, без да задаваме никакви въпроси, и просто ще правим каквото ни кажат, като добри деца. Мислят, че ще унищожим Земята! — Тя поклати глава и градината се изпълни с аромат на ванилия. — А това няма да стане.

— Няма ли? — попита Джош. Много му харесваше, когато сестра му бе бясна.

— Не и ако сме легендарните близнаци — каза тя твърдо.

— Не искам да се бия с теб, Софи — каза бързо Джош. Пристъпи от крак на крак. — През последните няколко дни… не знаех какво става. Дий… ами, Дий ме обърка. Но ти ми липсваше. Наистина ми липсваше.

— Знам. — Софи се усмихна през сълзи. — Нямаш представа какво направих, за да се върна при теб.

— Последва ме до Алкатраз, като за начало. Как успя?

— Трудно е за обясняване. А, впрочем, напомни ми да ти разкажа за леля Агнес.

Джош премигна.

— Предполагам, че тя не е леля Агнес.

— О, мисля, че е. Но е и нещо много, много повече. Научи ме, че всички магии са равни и никоя не е по-могъща от останалите.

— Вирджиния ме обучи на Въздушна магия — рече срамежливо Джош.

— Харесваш я, нали?

— Не е лоша.

— Наистина я харесваш! — Усмивката на Софи помръкна. — Иска ми се тя да беше тук сега… иска ми се тук да имаше някой, който да ни посъветва как да постъпим.

— Не ни е нужен никой, сестричке — каза Джош. — Никога не сме се нуждаели от други хора. Ще направим онова, което смятаме за правилно. Не онова, което Изида и Озирис искат или смятат, че могат да ни принудят да сторим. Ние сме могъщи — може би по-могъщи, отколкото си мислят.

Софи кимна в знак на съгласие.

— Как ни нарече Озирис: най-важните хора на света на това време и място.

— О, аз мисля, че сме още по-важни — ухили се Джош. — Мисля, че сме една от променливите, които те са забравили да вземат предвид.

— Променливи и неконтролируеми.