Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

6.

Египет, Източната пустиня

Село Бир Хашфа се намираше на седем километра западно от фермата, към Долината на Нил, беше разположено около кръстовището на два черни пътя — единият вървеше в посока изток — запад, от планините до реката, а вторият бе по-широк и минаваше успоредно на Нил, като свързваше шосета 29 и 212. Когато приближиха, Халифа погледна мобилния си и каза на Сария да отбие.

— Тук има обхват. Трябва да се обадя на Зейнаб. Няма да се бавя.

Слезе от колата, измина десетина метра по чакъла и спря до някакъв ръждясал варел за бензин. Набра номера и докато чакаше жена му да вдигне, взе две кутии от кока-кола, които се търкаляха на земята, и ги постави върху варела. Сария се усмихна от мястото си зад волана. Действието беше типично за шефа му. Именно затова беше такъв добър детектив. Най-добрият. И си оставаше най-добрият, дори след всичко случило се.

Сария се пресегна към пакетчето ментови бонбони в жабката, метна едно в уста и се облегна, наблюдавайки как Халифа разговаря. Беше отслабнал през последните месеци. Халифа, не Сария, който всъщност бе качил няколко килца, след като тъща му дойде да живее с тях и пое задълженията в кухнята. По принцип слабият Халифа сега изглеждаше направо мършав, скулите му изпъкваха повече от обичайното, а бузите бяха хлътнали. Сария с потрес забеляза, че очите му също са изгубили донякъде яркостта си; торбичките под тях бяха станали по-големи и по-тъмни. Макар че никога нямаше да го каже, тревожеше се за него. Замисли се за света на шефа си.

Пред него Халифа крачеше напред-назад и махаше с ръка, сякаш казваше: „Успокой се, всичко е наред.“ Сария схруска бонбона и метна втори в устата си, после трети. Беше на четвъртия, когато Халифа най-сетне приключи разговора и се върна в колата.

— Всичко наред ли е? — попита Сария.

Халифа на отговори, просто се качи на мястото си и запали цигара от пакета, който беше намерил в жабката. Сария благоразумно си замълча, запали двигателя и продължи към селото, което се намираше на половин километър по-нататък, зад пръснатите маслинени горички и царевични ниви.

Бир Хашфа се състоеше от около четирийсет къщи, повечето кирпичени, макар да имаше и няколко по-големи от бетон и тухли — символ на богатство и положение, каквото и да означаваше това тук.

Сария влезе в центъра на селото и спря до варосаната джамия. Петъчната молитва тъкмо бе приключила и мъжете излизаха навън, обуваха се и присвиваха очи на яркото слънце. Халифа извика „Сабах елхир“ и попита къде могат да намерят главния в селото. Последва мърморене и няколко намусени погледа (в тези затънтени места към непознатите винаги се отнасяха с известно подозрение, ако не и с открита враждебност), след което с неохота ги упътиха към една от по-големите постройки в другия край на селото.

— Приветлив народ — каза Сария, докато потегляха. — Може да пратя тъщата тук. Така всички ще си живеят нещастно.

— Винаги уважавай по-старите, Мохамед.

— Дори дебелите и властните?

— Особено дебелите и властните.

Халифа го погледна и в очите му проблесна намек за някогашните искри. После отново се загледа напред.

— Внимавай с гъската — предупреди той.

Сария заобиколи птицата, която се беше изтъпанчила насред пътя без никакво намерение да помръдва, и продължи бавно към края на селото. Спряха пред къщата. Беше двуетажна постройка с калпаво подредени тухли; от ъглите на плоския покрив стърчаха железа — подготовка за трети етаж, който може би никога нямаше да бъде построен. Стената около вратата беше покрита с цветен, макар и нескопосан стенопис — кола, самолет, камила и черният куб на Кааба в Мека, който показваше, че обитателите на къщата са били на хадж. Още един символ на богатство и положение в обществото.

Новините тук явно пътуваха бързо, защото някакъв съсухрен старец в бяла джелаба и има ги чакаше пред вратата, стиснал шума в ръка. С четината по бузите, дребните очички и острия си нос, той определено приличаше на плъх.

— Тук няма много полиция — каза той, когато Халифа и Сария слязоха от колата. Погледът му бе почти враждебен, саиди акцентът му беше толкова силен, че едва го разбираха. — Тук нямаме никаква полиция.

Не бяха споменали какви са, но пък и нямаше нужда. Подобно на всички жители на авторитарни държави, египтяните имаха инстинктивен радар, когато ставаше дума за хора, натоварени с налагането на закона. Инстинктивен радар, вървящ в комплект с инстинктивна неприязън.

— Не пречим на никого — добави старецът и присви очи към тях.

Заради устава детективите показаха значките си. Последва неловка пауза, старейшината просто стоеше пред тях и погледът му се местеше от Халифа към Сария и обратно. Накрая се изхрачи шумно, плю в прахта и ги поведе в къщата, като извика на някого да донесе чай.

Вътре беше прохладно и сумрачно, почти без мебели. Подът бе гол бетон, покрит с черги. Старейшината ги поведе по коридор и нагоре по стълбище до покрива, където сутрешната жега отново ги обгърна. По-голямата част от покрива бе застлана с фурми, които се сушаха на слънцето, но в единия край имаше сенник с маса и столове. Домакинът тръгна натам. Селото се ширна под тях, заобиколено от ниви и маслинени и цитрусови горички, макар Сария да подозираше, че са доведени тук не толкова заради гледката, а поради нежеланието на старейшината да държи полицаи в къщата си. Седнаха и Халифа запали цигара. Не предложи на домакина.

— Е? — попита онзи, прескачайки обичайните любезности.

— Искам да поговорим за семейство Атия — каза Халифа и махна с цигара на изток, към фермата сред хълмовете. — Мисля, че ги познавате.

Старейшината изсумтя.

— Месехиен — каза той. — Християни. Размирници.

— В смисъл?

Старецът сви рамене и не отговори.

— Чувам, че водата им се развалила — каза той. — Аллах винаги наказва куфр.

— Господин Атия пък мисли, че наказанието е дело на някой, който е малко по-близо до дома му.

— Атия да мисли каквото си иска. Когато чудесна вода изведнъж се развали без причина, това е Божие дело. Как иначе да се обясни?

Халифа дръпна от цигарата си и се наведе напред.

— Не харесвате ли християни?

— Бог не харесва християните. Така е писано в Свещения Коран.

Халифа отвори уста, сякаш се канеше да възрази, но като че ли премисли и вместо това дръпна отново от цигарата.

— Какви са отношенията ви със семейство Атия? — попита той.

— Нямаме отношения с Атия. Живеят си отделно. Ние също.

— Прокарали са тръба за питейна вода до селото.

Старейшината премълча. И в това нямаше нищо чудно, тъй като включването най-вероятно бе направено без знанието на водоснабдителната компания в Луксор и следователно беше незаконно.

— Колко ви плащат за водата? — попита Халифа.

— Достатъчно.

— Повече от достатъчно, предполагам.

Старейшината настръхна.

— Те се обърнаха към нас. Ако не им харесва, да идат другаде. Правим им услуга.

Халифа не каза нищо, само го изгледа студено и отново дръпна от цигарата си. На стълбището се появи млада жена с поднос. Зачака с наведена глава старейшината да й махне да приближи, след което остави подноса на масата и побърза да си тръгне. Макар да носеше широка забрадка и да държеше лицето си сведено, синината на лявото око се виждаше ясно.

— Дъщеря ли ви е? — попита Сария.

— Жена — отвърна старейшината. — Други въпроси? Искате ли да знаете кога се изсрах за последно?

Детективите се спогледаха. Халифа едва забележимо поклати глава, предупреждавайки Сария да не се връзва на обидата. Някъде долу зарева камила.

— Разбрахме, че братовчедът на господин Атия също имал проблеми с водата — продължи Халифа. — Преди два месеца.

— И аз така чух.

— Вие имате ли проблеми с водата?

— Не и през последните четирийсет години.

— А преди това?

— Преди това тук нямаше село.

Халифа кимна и стана. Взе чая си от подноса, отиде до ръба на покрива и се загледа към нивите. На петдесет метра от къщата от една тръба бликаше вода и се изливаше в голяма бетонна цистерна, от която започваше мрежата напоителни канали. Освен царевицата, маслините, портокалите и берсиима, имаше ниви с молохия, черници, пъпеши, тютюн и нещо, което май беше гуава — зелен остров насред огромния жълт океан.

— Добре се справяте тук — отбеляза той.

— Харесва ни да си мислим така.

— Много вода имате.

Старейшината промърмори нещо неразбираемо.

— Господин Атия ми каза, че идвала от планините.

— Така твърдят специалистите. Ние само я ползваме. Фермери сме, а не…

Старецът се намръщи, търсейки подходящата дума.

— Геолози — подсказа Сария.

— Както и да е — каза старейшината. — Водата е добра, налична е през цялото време. Трябва да се копае много, но я има. Само това ни интересува.

— И не сте имали никакви проблеми с нея? — попита Халифа.

— Никакви. Нали ви казах.

Халифа погледа още малко, като отпиваше от чая си, после се обърна.

— И защо според вас водата на господин Атия се е развалила?

— И това ви го казах. Аллах винаги наказва неверниците. Такава е волята му.

— А мислите ли, че някой от селото може да е помогнал малко за изпълнението на божията воля?

Старейшината изсумтя, отметна глава назад и изплю гъста храчка през покрива на улицата. Устните му се изтеглиха назад, разкривайки неравни кафяви зъби, подобни на прекършени клонки.

— Защо не престанете с намеците и не говорите направо? — каза той и погледна Халифа. — Обвинявате ни, че сме отровили кладенеца им.

— Направихте ли го?

— Не сме. Ако искахме да ги прогоним, защо ще им осигуряваме вода за пиене?

Същият аргумент беше използвал и Халифа във фермата.

— Може би искате да печелите — предположи той, дръпна за последно и метна фаса в посоката, в която бе отлетяла храчката. — Да изстискате повече пари от тях.

Старейшината изсумтя презрително.

— Или някой го е направил без ваше знание?

— Аз съм старейшината. Никой в това село не смее да пръдне без мое знание. Каквото и да се е случило с онези хора, то няма нищо общо с нас. Те си живеят техния живот, ние нашия. Това не е наш проблем. Нещо друго?

Нямаше друго. Халифа зададе още няколко въпроса, по-скоро за да покаже на старейшината, че са сериозни, отколкото с надеждата да изкопчи нещо полезно. Оказа се, че братовчедът на господин Атия имал разправия с един от селяните преди две години заради някакви гълъби, но въпросът бил решен в интерес и на двете страни. Селският имам също бил от Фаршут, подобно на Атия, макар старейшината да не знаеше пътищата им да са се пресичали. В общи линии това бе всичко. Разговорът забуксува, така че детективите допиха чая си и сложиха край на срещата.

— Ще следя тази история — каза Халифа, когато излязоха на улицата, и изгледа студено старейшината. — Много внимателно ще я следя. Ако със семейство Атия се случи нещо, каквото и да е, ще се върна.

— Браво на вас — отвърна старейшината.

Двамата се качиха в колата и Сария запали двигателя.

— И между другото — каза Халифа, като свали прозореца. — Свещеният Коран изрично ни учи да уважаваме ахл ел Китаб — евреите и християните.

Старейшината сви рамене и се изплю.

— Ако ни потрябва нов имам, ще ви се обадя — рече той.

Халифа го изгледа, кимна на сержанта и потеглиха.

— Мислиш ли, че казва истината? — попита Сария, след като излязоха от селото и се задрусаха по черния път към Луксор.

Халифа сви рамене.

— Бог знае. За хора като него лъжата е начин на живот, дори те да не знаят кога казват истината.

Извади цигарите, размисли, прибра ги в джоба си и си взе ментов бонбон от жабката.

— Лукав дърт негодник, това поне е сигурно. Определено нямаше намерение да признава каквото и да било. Независимо дали има нещо, което да признае.

Скръсти ръце на гърдите си, облегна се и засмука съсредоточено, загледан в пустинния пейзаж.

— Някой им има зъб на онези хора — промърмори той повече на себе си, отколкото на партньора си. — Някой иска да ги прогони.

Сария не се сдържа и се усмихна. Селско семейство без пукната пара, с проблеми с водата насред нищото, в толкова затънтен район, че дори не е ясно под чия юрисдикция се намира. Всеки друг детектив в Луксор щеше да забута случая най-долу в купчината, ако не го запрати направо в кошчето. Само Халифа можеше да го вземе насериозно и да му посвети цялата си енергия и внимание, както би направил и при важен случай. Най-доброто ченге в Луксор. В цял Египет. И никой не беше в състояние да разубеди Мохамед Сария в това.

— Знаеш ли какво не бих отказал? — каза той и наби спирачки пред дълбока дупка в пътя. — От една голяма чаша ледено каркаде.

Халифа го погледна и се извърна.

— Любимото питие на Али — рече той.

Сария не знаеше как да отговори, затова се съсредоточи върху шофирането. Преодоля дупката и отново набра скорост на запад. Каменистата пустиня сякаш ги притискаше от всички страни.

 

 

Йерусалим

Кабинетът на старши сержант Леа Шалев представляваше тясно помещение без прозорци на партерния етаж на участъка, една от тесните стаи без прозорци по коридора, започващ от входния тунел. В 11:20 в него се бяха събрали шестима души за първоначалния инструктаж по случая; сред тях бе и самата Шалев, която седеше зад бюрото си и като главен следовател ръководеше срещата.

Моделът на следователя беше уникален за израелската полиция, доколкото знаеше Бен Рои. В другите сили детективите бяха отговорни не само за самото разследване, но и за отнемащите много време бюрократични глупости, които вървяха към него — бюджети, попълване на формуляри, писане на доклади, връзка между отделите. В Израел двете роли бяха разделени. Докато работата на детективите бе да задават въпроси, да провеждат разпити и да работят с информатори, следователят имаше за задача да ръководи и координира цялата дейност. Именно той отиваше пръв на местопрестъплението, той водеше тих хакира (досието), той поставяше задачи, поемаше бумащината, държеше прокуратурата в течение. Иначе казано, вършеше всички странични глупости. Ролята му беше важна, макар и не особено бляскава, и се разпознаваше като такава — по йерархия следователите стояха по-горе от детективите. Някои от ло богер (незрелите) колеги на Бен Рои, които вземаха твърде насериозно собствената си важност, си мислеха, че те трябва да командват, но самият Бен Рои нямаше нищо против съществуващото положение. Беше доволен, че може да си върши работата, без да се занимава с досадните чиновнически подробности. Както обичаше да си мисли, следователят водеше случая, но детективът бе онзи, който го разрешаваше на практика.

— Добре, момчета — каза Шалев и потупа с длан по бюрото, за да привлече вниманието им. — Да започваме.

Използва „момчета“ в буквалния смисъл на думата, защото тя беше единствената жена в стаята. Освен Бен Рои тук бяха Юри Пинкас, Амос Намир (сивокос сефард, който се славеше не само като най-дългогодишният служител в участъка, но и като най-големият мърморко) и сержант Моше Перес, който щеше да координира подкрепата на униформените, ако имат нужда от такава.

Всички се познаваха, бяха работили заедно по много случаи. Единственият не на мястото си беше кльощав младеж с кръгли очила и синьо плетено кепе, който седеше малко встрани от останалите, в ъгъла на стаята. Беше по-млад от всички останали най-малко с десет години и се казваше Дов Зиски — нещо, което Бен Рои бе научил само преди пет минути, когато Леа го представи на групата. Беше наскоро преместен от Лод, където неотдавна бил издигнат до детектив, макар на пръв поглед да изглеждаше, че току-що е излязъл от училището и още му е рано да се бръсне.

— Приемам, че всички сме наясно с основните неща — казваше Шалев. — Жена с неустановена самоличност, удушена с гарота в арменската катедрала.

Всички закимаха. Зиски беше извадил скъп на вид бележник с подвързия от къртича кожа и си водеше бележки.

— Съдебните медици вече са изпратили първите проби на Скопус, така че се надяваме още днес да разполагаме с повече данни. Същото се отнася и за аутопсията, казах на Абу Кабир да побързат.

— Аврам Шмелинг не може да побърза и със собствената си пикня — промърмори Намир.

Шалев подмина коментара му.

— Трябва да идентифицираме жертвата. Това е приоритетна задача. Освен това трябва да помислим какъв е бил мотивът на извършителя. Портфейлът и личните вещи на жертвата, изглежда, липсват, така че дали става въпрос най-вече за обир? Или й е имал зъб за нещо? Или просто го е ядосала, оказала се е на неподходящото място в неподходящото време?

— Някакви религиозни подбуди? — попита Бен Рои. — В края на краищата била е убита в катедралата.

— Възможно е — отвърна Шалев. — Определено е възможно. На този етап всеки е заподозрян. Който и да е нашият убиец…

— Или убийца.

Гласът беше на Зиски. Мек, възпитан, женствен. Глас на гей, помисли си Бен Рои. Ако се съдеше по погледите, които му хвърляха колегите му, те явно споделяха преценката му.

— Убиецът може да е жена — добави Зиски и вдигна поглед от бележника си. — Не знаем дали е бил мъж. Засега.

Пинкас и Перес се подхилваха. Амос Намир изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне.

— Какви ги говориш, по дяволите? Доколкото чух, жертвата е тежала над двеста килограма. Как една жена…

— Забележката е основателна — каза Шалев и направи знак на Намир да млъкне. — На този етап трябва да вземем под внимание всички версии. И така, който и да е нашият убиец, има голяма вероятност това да се повтори. Трябва да действаме бързо, господа. Знам, че няма да е лесно, тъй като половината екип работи по убийството на студента, но ще трябва да се справим.

Никой не се обади. Ресурсите на участъка открай време бяха силно ограничени. Това си бе част от реалността и те бяха свикнали.

— Как върви с охранителните камери? — попита Моше Перес.

Из Стария град имаше над 300 камери, които позволяваха на полицията да държи под око всичко в най-горещите два квадратни километра в света. Случеше ли се престъпление, разследването започваше именно от тях.

— Онази над тунела на Арменска патриаршеска е засякла жертвата малко преди седем — отвърна Пинкас. — Зад нея върви някакъв, но дъждът беше силен и не може да се разгледа добре дори след увеличение. Може да е убиецът, може да е случаен човек.

— Ами онази на ъгъла на Арменска патриаршеска и Сионската порта? — попита Перес. — Тя би трябвало да следи и входа на комплекса.

— Много е далеч — отвърна Пинкас. — Нищо не може да се види, особено при онзи дъжд. Опитваме се да проследим жертвата по-отрано, да видим откъде и кога е влязла в Стария град, но това ще отнеме време.

— А вътрешните камери?

— Все още преглеждаха записите, когато си тръгнах — каза Бен Рои. — Нава каза, че ще им отнеме още два часа.

Шалев кимна и се заигра с нашивката на синята си полицейска блуза.

— Добре, да си разделим задачите. Юри, връщай се при нашите екрани и виж какво можеш да откриеш. Искам да знам всичко за движението на жертвата от момента на влизането й в Стария град. Когато дойдат записите от комплекса, с Шварц можете да прегледате и тях. Кой е дежурният по наблюдение?

— Талмон — отвърна Пинкас.

— Кажи му да ти даде двама от неговите хора. Трябват ни резултати.

— Вече го помолих. Отговори ми, че нямал свободни.

— Кажи му да намери или да си домъкне жалкия задник тук и да отговаря пред мен.

Бен Рои се усмихна. Всички се усмихнаха. Лека Шалев по принцип беше лежерна в сравнение с Игал Дорфман, следователя по убийството на студента, който беше типичен задник и се вреше навсякъде. Когато се ядосаше обаче, по-добре да не й се мяркаш пред очите.

— Искам униформени да обиколят всяко кътче на комплекса и целия арменски квартал — продължи тя. — Много униформени. Моше?

— Заемам се — каза Перес.

— В момента Клецман вади снимките, така че можеш да ги вземеш. Юри, ако успееш да намериш някакви читави кадри от камерите, те също могат да ни бъдат полезни.

Пинкас кимна.

— Амос, ти се заравяш в стари и нерешени случаи. Виж дали няма да излезе нещо сходно. И задействай информаторите си.

— Имаш ли арменци?

— Двама.

— Говори и с тях. Кой знае, може да са чули нещо.

— И аз разговарях преди малко с един познат арменец — обади се Бен Рои. — Собственикът на таверната, по принцип чува всичко. Той твърди, че е абсолютно изключено някой от общността им да е направил подобно нещо.

Шалев се замисли за момент и заяви:

— Въпреки това трябва да прегледаме всички версии. Дори да няма пряка арменска връзка, убийството е станало в техния квартал и някой трябва да знае нещо. Но иначе си прав, трябва да бъдем открити за всякакви възможности.

Вдигна чашата кафе от бюрото си и отпи. Червилото й остави плътен червен отпечатък по стиропорената повърхност. Обикновено Бен Рои не обръщаше внимание на червилото на Леа Шалев. Тази сутрин обаче то му напомни за кръвта около устата на жертвата.

— Май жертвата остава на мен — каза той и тръсна глава, за да прогони образа.

— Именно — отвърна Шалев. — Искам да знам коя е, откъде е, какво е правила в катедралата. Всичко. И го искам за вчера.

Отпи отново и огледа стаята. Всички мълчаха, готови да тръгнат по задачите си.

— А аз? — попита Зиски. Седеше приведен напред като куче, изгарящо от нетърпение да го изведат на разходка. Ръцете му — меки, момичешки ръце — стискаха бележника.

— А аз? — повтори Пинкас подигравателно, имитирайки женствения му глас. Шалев го изгледа предупредително.

— Засега иди в комплекса и поразпитай. Може да поговориш с някои свещеници и с портиера, който е бил на смяна снощи. Той вече даде показания, но са доста смътни. Когато приключиш, можеш да се върнеш и да помагаш на Ариех.

— Но без целувки — промърмори Пинкас.

— Начукай си го — посъветва го Бен Рои.

Шалев се изправи зад бюрото си.

— Добре, господа, на работа. Пресата ще раздуха новината, така че искам резултати. И то бързо.

Плесна с ръце и всички станаха, бутайки столове по линолеума. Докато излизаха в коридора, Шалев каза на Бен Рои да остане и му направи знак да затвори вратата.

— Благодаря за приятелката — каза той, докато сядаше отново.

Леа Шалев имаше навика да свива юмрук, когато е ядосана. Сега го направи.

— Млъквай, Ариех. Очаквам подобни реакции от неандерталци като Пинкас и Намир, но се надявах на малко по-добро отношение от твоя страна.

— Стига, Леа. Този тип е абсолютен женчо. Изобщо не мога да си обясня какво търси на предната линия в участък като Кишле.

— Помня, че някои хора задаваха същия въпрос и за мен, когато постъпих тук — каза Шалев и седна на стола си.

Вярно беше. Назначаването на жена следовател в участъка — единствената жена следовател в цял Йерусалим — беше повдигнало доста вежди. Включително и веждите на Бен Рои. „Просто фасада — беше заключил той. — Жест към борците за равни права.“

— Случаят е различен — каза той.

— О, нима?

— Това е кораво място, в което работят корави хора. Ти можеш да се справиш.

— А той не, така ли?

— Виж го само, за бога! Та той е пълен…

Шалев стовари юмрук върху бюрото.

— Млъквай! Имам мъртва жена насред свято място, някакъв психопат по улиците, никакви свободни хора, командир Гал ми диша във врата — достатъчно грижи, че да си навличам и дело за тормоз на хомосексуалисти. Дори не знаем дали е…

— Ношех кариот ли?

— Я си гледай работата, Ариех. Не те засяга какво прави извън участъка. Това, което искам, е да работите заедно по случая. Всички.

Бен Рои измърмори нещо.

— Какво?

— Разбрано.

— Надявам се, Ариех. Наистина се надявам. Защото работата е наистина здравата опъната.

Бен Рои преглътна забележката, че сигурно същото се отнася и за задника на Зиски.

— Има добри препоръки от Лод — продължи Шалев. — И от Академията. Едни от най-добрите препоръки, които съм чела. Освен това е амбициозен — специално е поискал прехвърляне тук, за да може да работи в напрегната обстановка. Като се има предвид, че Кишле не се слави с широко скроени ченгета, за подобна постъпка се иска известна смелост.

Тя оправи прическата си и се завъртя на стола.

— Освен това изрично поиска да работи с теб.

Бен Рои вдигна очи.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Стига, Ариех. Чел е за случая „Шамир“, за пожара в Мавристан, когато спаси онова арабско момиче. Възхищава ти се. Един Бог знае защо, но ти се възхищава. По-полека с хлапето. Окуражи го мъничко.

— Добре. Добре — вдигна ръце Бен Рои. — Първи дружки сме.

И след кратка пауза добави:

— Но не в онзи смисъл.

Шалев се усмихна въпреки волята си.

— Разкарай се оттук, идиот такъв. И да се върнеш с резултати.

Бен Рои стана и тръгна към изхода.

— И за твое сведение — каза тя след него, — според Академията той е един от най-добрите ученици по крав мага,[1] които са имали. Яко момче е. И да се обадиш на Сара! Можеш да й отделиш една-две минути, дори докато разследваш убийство.

Той вече вървеше по коридора и дори да я беше чул, не го показа с нищо.

Бележки

[1] Израелско бойно изкуство — Б.пр.