Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (13)

11.

Луксор

Халифа познаваше само трима богаташи.

Единият му беше приятел от детството, който бе направил състояние от дотком индустрията; една беше американска писателка, с която бе завързал нещо като приятелство след посещението й в Луксор, докато правеше проучвания за серията си детективски романи за местната полиция — ама че нелепа идея! Третият беше баджанакът му Хосни.

Докато вървеше през центъра на града след срещата с Демиана Баракат, той спря в едно интернет кафе и написа имейли до първите двама, в които обясняваше финансовите проблеми на приятелката си и питаше дали могат да помогнат по някакъв начин. Чувстваше се неудобно, че го прави — беше горд човек и не му беше в природата да моли за помощ, особено финансова. Не можеше обаче да се освободи от образа на гърбавото момченце и смяташе, че трябва да направи нещо.

Не потърси Хосни. Вицепрезидент на най-голямата компания за олио в Египет, баджанакът му бе прочут стисльо — по-трудно беше да вкараш лазерен лъч в задника му, отколкото да пъхнеш нож между блоковете на Голямата пирамида.

Изпрати имейлите, излезе и закрачи по Корниш ел Нил, като се мъчеше да реши дали да тръгне към новия участък в Ел Аваимая (шикозна нова сграда, в която се бяха нанесли след разрушаването на стария участък), или да се прибере у дома.

Накрая не направи нито едното, нито другото. Шефът му, главен инспектор Абдул ибн Хасини, трябваше да изнася следобед една от безкрайните си лекции по „модернизиране“ — „Нов Египет, нов Луксор, нов участък, нова сила!“, както я беше нарекъл. Честно казано, Халифа предпочиташе да си я спести. Сестрата на Зейнаб, Сама, жената на Хосни, беше долетяла от Кайро и перспективата да слуша дрънканиците й за гримове и пазаруване и последните клюки за висшето общество беше по-безрадостна и от проповедите на началството.

Вместо това скочи в един катер до отсрещния бряг на Нил. Взе такси до Деир ел Медина и се изкатери на своето „място за мислене“ сред скалите около Курн.

Идваше тук всеки път, когато искаше да остане сам, само с мислите си, далеч от всички и всичко. Това беше каменен корниз в основата на малка пукнатина по склона на планината, от който се откриваше чудесен изглед към Долината на царете и на север, където Нил, обработваемите земи и пустинята постепенно се сливаха в размазано петно. Беше го открил преди години, малко след пристигането си в Луксор, и идваше тук често, особено през последните месеци, когато изпитваше особена нужда от спокойствие и самота.

По принцип изнурителното изкачване бе два пъти по-тежко заради следобедната жега и когато най-сетне стигна, едва си поемаше дъх. Намери опора върху песъчливия склон, прехвърли се върху корниза и се настани в сянката на пукнатината, като скръсти ръце и се загледа в далечината с разтуптяно сърце.

Също като в Луксор, нещата от тази страна на Нил се променяха. Може би не така бързо и драматично, но все пак се променяха. Разнебитените кирпичени къщи на старата Курна, които преди се скупчваха като гъби в подножието на Тиванския масив, вече бяха съборени от булдозерите и жителите им се бяха преместили в безлични жилища на север в Ел Тариф (едва го различаваше в далечината — еднакви редици жилищни блокове, приличащи повече на казарма, отколкото на домове). Самият масив, който до неотдавна изглеждаше горе–долу по същия начин, по който бе изглеждал по времето на фараоните, сега беше осеян с грозни бетонни охранителни постове с генератори, антени и прожектори. Долу, насред Долината на Царете, довършваха огромен нов музей и център за посетители. Финансиран от някакви американци и изграждан вече две години, той трябваше да отвори след две седмици и началник Хасани не беше на себе си от вълнение — половината правителство щеше да присъства на церемонията по откриването.

Всичко старо, всички познати места, гледки и ориентири се променяха в нещо различно. И той самият се променяше с тях. Усещаше го. Онзи Юсуф Халифа, който преди шестнайсет години се беше смял безгрижно, когато откри това място, не беше Юсуф Халифа, който сега седеше тук.

Разбира се, всеки се променя с времето, в човек има сърцевина, която си остава същата. Ядро. Халифа имаше чувството, че неговото ядро се е изместило и напукало. Напоследък имаше моменти, в които едва познаваше самия себе си. Мрачните настроения, внезапните и необясними гневни избухвания, разяждащото усещане за безсилие, отчаяние и чувство за вина.

В миналото, независимо от трудностите, които му хвърляше животът (а те бяха предостатъчно), винаги се бе справял с нещата, не позволяваше на несправедливостите на света да го извадят от равновесие. Но напоследък… Разрушеният дом, отровеният кладенец на Атия, финансирането на Демиана, малкото момченце на мотопеда — неща, с които преди се беше справял с жар, ежедневните жестокости на живота, сега сякаш забиваха още по-дълбоко клинове във вече напуканите му основи. Всичко се разпадаше. Неведнъж се питаше дали това не е причината да започне да идва толкова често тук. Не заради покоя, тишината и простора, а заради простото облекчение, че усеща нещо стабилно около себе си.

Отвори бутилката вода, която бе взел по пътя, пи, запали цигара и се намести още по-навътре в сянката. Пред него и леко вляво се виждаха кирпичените останки върху Хълма на Тот; отдясно лежаха руините на „пътната станция“, където бяха спирали древните работници по ежедневния си път до и от Долината на царете. Нещо като древен пропускателен пункт. Скалите наоколо бяха покрити с графитите на работниците, десетки и десетки надписи, отбелязващи кратки моменти от живота им, който е бил точно толкова истински, колкото неговият, и сега бе напълно изгубен за историята.

Един такъв надпис се виждаше точно до главата му — три картуша (на Хоремхеб, Рамзес I и Сети I) върху жълтия варовик, оставени от някой, подписал се като „Писар на Амун, Пей, син на Ипу“. Към надписа вървеше ограден в кръг номер — 817-а, — оставен от чешкия египтолог Ярослав Черни, изучавал надписите през петдесетте години на миналия век.

Халифа често се бе питал за този син на Ипу. Що за човек е бил? Имал ли е братя и сестри? Жена и деца? Внуци? Щастлив ли е бил, или тъжен? Силен или слаб? Здрав или болен? Дълго ли е живял, или е умрял млад? Толкова много въпроси. Толкова много загуба. Цял живот, сведен само до няколко драскулки върху варовик.

Едно нещо го поразяваше все повече напоследък — преходността на нещата. Безсмислието им. Някога Пей е бил живо, дишащо човешко същество като него. Животът му е бил цяла история, изпълнена с драми, емоции, отношения и промени. Бил е бебе, после момче, мъж и може би съпруг и баща. Бил е толкова много неща. Историята му е била толкова богата. После изведнъж е приключила и от нея се е запазил единствено този мъничък фрагмент върху скалата. Фрагменти — само това е останало. И колкото и фрагменти да събереш, колкото и думи, изречения и абзаци да откриеш, никога няма да научиш цялата история. Никога няма да опознаеш напълно човека. И определено няма да го върнеш. Беше си отишъл — и точка.

Дръпна от цигарата и извади портфейла си. Вътре имаше прозрачен джоб със снимка — той, жена му Зейнаб и трите им деца — Бата, Али и малкият Юсуф — отбор Халифа, както се наричаха шеговито. Беше направена точно на това място преди две години — всички се бяха скупчили и Халифа беше изнесъл фотоапарата пред тях, което обясняваше и леко изчанчения ъгъл. Всички се смееха, особено той, който държеше Али в скута си и едва пазеше равновесие. Секунда след снимката се подхлъзна и Али се затъркаля надолу по склона, което стана повод за още по-голям смях.

Толкова много смях имаше тогава. Загледа се в снимката, докосна я с устни и я прибра. Облегна се и се загледа в пустинния пейзаж.

 

 

Йерусалим

Когато Бен Рои се върна в участъка, Дов Зиски седеше в кабинета, наведен над бюрото като някакъв талмид хахам. Йони Зелба и Шимон Луциш ги нямаше, така че бяха само двамата.

— Някакъв напредък? — попита Бен Рои, докато сваляше якето и сядаше на бюрото си.

— Никакъв — отвърна Зиски. — Пет водоравно е „педал“.

Бен Рои отвори уста да попита защо, по дяволите, хлапето решава кръстословици, вместо да работи по убийството, но се усети, че това е майтап, и изсумтя развеселено. Хлапето може и да говореше като Дана Интернешънъл, но пък имаше чувство за хумор. А това е необходимо качество в израелската полиция. Без чувство за хумор се превръщаш в кисел мърморещ тип като Амос Намир. А по-добре да не ставаш такъв.

— И с какво се занимаваме?

Зиски се завъртя в стола си и отвори бележника с подвързия от къртича кожа.

— Прегледах мобилния на жертвата. Била е абонат на „Пелефон“. В момента събират всичките й обаждания за последните шест месеца. Работи се и по домашния й телефон към „Безек“ и акаунта й в Гугъл мейл. Всички затварят за шабат, така че ще имаме резултати най-рано в неделя.

Бен Рои изсумтя недоволно, но само толкова. Така беше в тази част на света — дори за разследването на убийства имаше почивни дни.

— Ами арменския комплекс? — попита той, докато преглеждаше заглавията на „Йедиот Ахронот“, който бе купил на връщане от апартамента на Клайнберг — скандал за корупция в правителството, преговорите за мир стигнали до задънена улица, „Хапоел Тел Авив“ се класирали за Шампионската лига — все едно и също.

— Няма много за казване — отвърна Зиски. — Дежурният портиер от снощи не добави нищо към показанията, които вече беше дал. Жертвата била забелязана на портала около седем вечерта. Предполага, че някой може и да е влязъл след нея, но е разговарял с жена си по телефона и не гледал много. Определено не можа да каже нищо съществено. Да се надяваме, че ще получим по-подробна информация от камерите им.

— Да се надяваме — съгласи се Бен Рои.

— Спомена обаче, че я е виждал и преди.

Бен Рои вдигна глава.

— Неколцина други казаха същото. Явно често е посещавала комплекса през последните две-три седмици.

Бен Рои сгъна вестника и се облегна назад. Това беше интересно.

— Разказвай.

— Ами човекът си спомня, че я е виждал най-малко още два пъти. Друг портиер пък твърди, че я е засичал четири или пет пъти. Имаше и един свещеник на име…

Затърси в бележника си. Бен Рои му махна, че името не е важно.

— Както и да е, той каза, че я е виждал на няколко сутрешни и следобедни служби. Помислил си, че може би чака някого, но никой от онези, с които разговарях, не я е виждал с друг човек. Униформените още обикалят от врата на врата, така че може и да научат нещо.

Бен Рои кимна и забарабани по бюрото.

— Разговарях и с архиепископ Петросян — каза Зиски.

— И какво?

— Отдели ми само петнайсет минути, така че не беше точно подробен разпит. Заяви, че не вярвал човек от неговата общност да е способен да извърши нещо такова, но иначе нямало какво повече да ми каже.

— Повярва ли му?

— Определено беше разстроен от станалото — сви рамене Зиски. — Личеше му по очите. Останах с впечатлението…

— Лъжеше ли?

— По-скоро… по-скоро ставаше нещо друго. Сякаш премълчава нещо. Просто интуиция, нищо конкретно.

„Женска интуиция“ — помисли си Бен Рои, но предпочете да не го изрича на глас.

— Има ли алиби?

— Каза, че цялата вечер бил в личните си покои. Засега не сме открили никой, който да потвърди.

Зиски вдигна ръка и се заигра с една от фибите, които държаха плетената ярмулка на главата му.

— Мога да поровя още, ако искате. Малко по-дискретно.

— Направи го. И междувременно виж какво ще откриеш за това.

Бен Рои порови в джоба си и метна на бюрото автобусния билет, който беше намерил в апартамента на Клайнберг. Зиски приближи и го взе. До Бен Рои достигна слаб полъх на афтършейв.

— Клайнберг го е използвала преди пет дни — каза той. — До Мицпе Рамон. Чудно ми е какво е правила насред Негев.

Зиски огледа билета.

— И още нещо — продължи Бен Рои, определено се забавляваше, че може да товари друг със задачи. — Можеш ли да откриеш какво означава тази дума?

Отвори бележника си, обърна го, наведе се напред и посочи думата, която бяха открили като отпечатък върху блокчето — Восги. Зиски се наведе да погледне и бузата му почти докосна бузата на Бен Рои. Миризмата на афтършейв стана по-силна.

— Прощавайте, момчета, да не прекъсвам нещо?

Юри Пинкас стоеше на прага. Бен Рои рязко се дръпна назад.

— Дори не си направи труда да почукаш, Пинкас.

Колегата му се подсмихна и сви устни, сякаш праща въздушна целувка. Бен Рои го изгледа кръвнишки.

— Какво искаш?

— Просто минах да ти кажа, че материалът от камерите е готов. Ще го преглеждаме след пет минути. Надявам се, че ще имате време да… се освежите, така да се каже.

— Цуни ме отзад, Пинкас.

— Нареждам се на опашката. Ще се видим в пристройката.

Намигна, пусна още една целувка и изчезна в коридора.

— И ако си приключил с диска ми на Яхонатан Гатро, искам си го! — извика той.

— Чекиджия! — изрева Бен Рои.

Дори да схвана нещо — а трудно би могло да е иначе, — Зиски не го показа. Просто си записа думата в бележника и мълчаливо се върна на бюрото си. Бен Рои се зачуди дали не трябва да каже нещо, но Зиски вече беше вдигнал телефона и набираше. Бен Рои предпочете да отиде до тоалетната, след което си наля чаша вода от машината в коридора. Напълни втора чаша за Зиски и се върна в стаята.

— Злато.

— Моля?

— Восги. Означава злато. На арменски. Злато, златен.

По дяволите, хлапето действаше наистина бързо.

— Ясно — рече Бен Рои. — Благодаря.

Зиски кимна и взе чашата.

— Нещо против да си тръгна малко по-рано? — попита той. — Трябва да взема някои неща за шабат.

— Разбира се — отвърна Бен Рои. — Няма проблем.

Помая се за момент, после отново каза „разбира се“ и тръгна към изхода.

— О, и още нещо, господине.

Бен Рои се обърна.

— Ако си падате по Яхонатан Гатро, имам всичките му албуми и с удоволствие ще ви запиша копия. Имам и много неща на Иври Ледер и Джуди Гарланд.

Зиски се усмихна и отново се наведе над бюрото си. Въпреки волята си, Бен Рои също се усмихна. Хлапето започваше да му харесва.

Пинкас и Нава Шварц бяха събрали седемнайсетминутен диск с всички записи, които можеха да имат нещо общо с убийството на Клайнберг — както от полицейските камери, така и от тези на арменците.

Прегледаха материала в остъклената стая до видео центъра на участъка. Присъстваха всички от сутрешното съвещание, с изключение на Зиски, чието място бе заето от главен суперинтендант Ицхак Баум. Баум винаги присъстваше на преглеждането на видеозаписите. Те често съдържаха нещо, което помагаше за разрешаването на даден случай, и той обичаше да споделя славния момент.

Днес остана разочарован. Като всички останали.

Полицейските камери бяха засекли Клайнберг от слизането й от автобуса до Яфската порта до минаването й през тунела по средата на Арменската патриаршеска улица. Камерите в арменския комплекс я бяха заснели как влиза през портала и я проследяваха до входа на катедралата.

През цялото време на около трийсет метра зад нея вървеше един и същи човек. Той влезе в катедралата малко след нея и излезе трийсет и шест минути по-късно. Върна се през Стария град и изчезна някъде около Яфската порта.

Никой не се съмняваше, че това е убиецът. За съжаление той бе с палто с качулка заради дъжда и дори след допълнителна обработка и увеличение на образа лицето му оставаше скрито. Бе среден на ръст, беше пътувал в един автобус с Клайнберг и я беше проследил през Стария град до катедралата, но повече от това не успяха да разберат. Не бяха сигурни и дори, че е мъж.

Прегледаха записите три пъти и настроението в помещението непрекъснато падаше. Точно преди да пуснат записа за четвърти път, телефонът на Бен Рои иззвъня.

„Ел Ал“. Бяха прегледали записите си и бяха попаднали на съвпадение.

В нощта на смъртта си, в 23:00 Ривка Клайнберг трябвало да отлети за Александрия, Египет.

 

 

Бъкингамшир, Англия

— Лично аз бих избрал петицата.

Сър Чарлз Монтгомъри се усмихна. Иронична, покровителствена усмивка — не достатъчно широка, за да изглежда груба, но повече от достатъчна, за да покаже, че не само не е съгласен, но и че има пълното право на това. Отпи от манерката си и измъкна стик 6 на „Калалуей Графит“ от торбата за голф.

— Понякога е много трудно да се прецени точно — каза той с тон, който показваше, че всъщност мисли обратното. — Човек никога не може да е сигурен, докато не удари.

Направи два подготвителни замаха, като гледаше площадката на сто и четирийсет метра от тях. Плавните движения не отговаряха на неговите шейсет и осем години. После разкрачи обутите си във „Футджой Класикс“ крака на метър един от друг, удари и заслони очи с длан, докато следеше траекторията на топката. Тя сякаш увисна за цяла вечност във въздуха, след което се спусна и тупна на лекия склон в задната част на окосената площ. Остана там за момент, после бавно се изтъркаля назад към флагчето, за да спре на около два метра от него. Монтгомъри кимна удовлетворено и прибра стика на мястото му, приемайки поздравленията на другите играчи.

— Ветрецът май я побутна малко повече — каза той с фалшива скромност.

Правеше добър тур. Отличен тур. Също като доброто му пенсиониране. Отлично пенсиониране.

Преди две години, покрай всички неприятности на Субконтинента, нещата не изглеждаха така розови. Корозирала защитна клапа, неизправна система за наблюдение, облак водороден сулфид, хиляди изприщени местни работници. За момент изглеждаше, че ще се размирише като историите с Бопал и „Трафигура“, което изобщо нямаше да се отрази добре на компанията. И на него самия, тъй като в качеството си на главен изпълнителен директор именно той бе взел решение за отлагане на съвременните системи за безопасност, които отдавна се бяха превърнали в стандарт в обектите им в Европа и САЩ.

Не, положението изобщо не изглеждаше розово. В продължение на няколко месеца непрекъснато се потеше, особено когато започнаха съобщенията за спонтанните аборти и родилните дефекти, за раждането на деца с малформации и умствена изостаналост. Слепите, бавноразвиващи се деца, особено от Третия свят, никога не изглеждаха добре в пресата.

За щастие ситуацията се беше разрешила по начин, от който всички останаха доволни. Тлъсти суми за различни правителствени клечки бяха изгладили нещата от индийска страна, а една наистина великолепна кантора от Лондон беше използвала какви ли не хитроумни вратички, за да държат британската преса настрана. Дори не се наложи да компенсират жертвите, макар че за да замажат очите, направиха скромни дарения на няколко местни благотворителни организации. Много скромни дарения.

Миналата година Чарлз Монтгомъри се оттегли с доста солидна пенсия и рицарско звание за заслуги в индустрията. След като продаде акциите си, дори попадна в списъка на богатите на „Сънди Таймс“, макар и на последните места. Животът беше хубав. А когато животът е хубав, същото се отнася и за игрите му. Ударите му се бяха подобрили неимоверно през последните няколко месеца. Което не можеше да се каже за недъзите на онези индийски бебета.

Парламентаристът на торите Тристан Бийк също стреля и топката му падна на пет метра преди площадката. Четиримата играчи тръгнаха напред, като теглеха количките си. Сред тях бе сър Хари Шор, старши член на съдебната колегия, и Брайън Кахил, груб, но невероятно богат австралиец, мениджър на хедж фонд. Въпреки изтичането на отровни газове сър Чарлз Монтгомъри продължаваше да се движи сред висшите кръгове.

Изминаха трийсет метра и Шор, който беше малко пред останалите, забави крачка и вдигна ръка.

— Какво си мисли онзи идиот? — попита той и посочи.

До площадката започваше гора. Някаква фигура — от това разстояние не можеше да се определи дали е мъж или жена — беше излязла от гъстата стена от дървета и рододендрон и стоеше на окосената площ до флагчето. Като че ли държеше нещо като знак или плакат.

— Разкарай се — извика Шор. — Махай се от там. Дупката е в игра!

Фигурата само вдигна високо знака, плаката, или каквото там беше. На него беше написано нещо, но бе прекалено далече, за да го прочетат. От гората излезе и друга фигура, този път несъмнено женска. Тя също държеше плакат.

— Махнете се! — извика Монтгомъри и размаха ръка. — Това е частна…!

Мобилният му телефон иззвъня. Все още размахвайки ръка, той извади апарата от карираните си панталони за голф и го вдигна към ухото си. Беше прекалено разсеян, за да провери кой го търси.

— Да — каза рязко.

— Чарлз Монтгомъри?

Гласът беше мъжки. Непознат.

— Да.

— Сър Чарлз Монтгомъри?

— Да, да. Кой се обажда?

Още две фигури се появиха на площадката. Излизаха и други. Цяла тълпа.

— Чупката! — изрева Тристан Бийк. — Мачкате тревата.

— Имате ли достъп до интернет, сър Чарлз?

— Какво? Кой се обажда? Откъде имате този…

— Защото, ако имате, задължително трябва да погледнете един сайт. Адресът му е www.thenemesisagenda.org.

Гласът съобщи адреса бавно, буква по буква.

— Там има чудни снимки за вас — добави той. — И много подробности за дейността на компанията ви в Гуджарат.

Лицето на Монтгомъри вече се беше изчервило и започна да става пурпурно.

— Кой се обажда, по дяволите? — извика той. — Какво искате? Насред игра на голф съм.

— Зная — отвърна гласът. — В момента ви гледам. Хубав панталони, скапан детеубиец.

Връзката прекъсна. В същия момент тълпата, състоя се вече от двайсетина души — мъже и жени, стари и млади, — започна да скандира и гласовете се понесоха през иначе тихите простори на частния голф клуб „Уестърн Грандж“:

— Гуджарат! Гуджарат! Гуджарат!

Тръгнаха напред към четиримата играчи и лозунгите по плакатите им постепенно станаха четливи: „ДЕТЕУБИЕЦ“, „СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ДЕЦАТА“, „WWW. THENEMESISAGENDA.ORG“, „ЩАСТЛИВО ПЕНСИОНИРАНЕ, СЪР ЧАРЛЗ“.

Монтгомъри се поколеба, на широкото му месесто лице се беше изписала ярост и растяща тревога. Обърна се и тръгна към клуба с цялата скорост, на която беше способен, следван от останалите.

— Гуджарат! Гуджарат! Гуджарат!

Комфортното му пенсиониране вече не изглеждаше чак толкова сигурно.