Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

4.

Йерусалим

Катедралата „Свети Яков“ се намираше в сърцето на арменския квартал, на двеста метра от полицейския участък, на подобната на дълбок каньон Арменска патриаршеска улица. Някъде по средата на пътя дъждът се превърна в истински порой и принуди Бен Рои да се скрие във входа на арменската таверна. Той наруга Пинкас, че отказа да му заеме чадъра си, и извади мобилния си телефон. Искаше да се обади на Сара и да се извини.

Странно беше как се преобръща животът. Как нещата никога не стават точно както си очаквал. Преди няколко години беше сгоден и му предстоеше да се ожени. После годеницата му Галия беше убита и светът му сякаш полетя в бездънна пропаст. Мислеше си, че това е краят, че е погребан завинаги, но въпреки всичките му очаквания двама души успяха да го измъкнат от бездната. Единият от тях бе Сара.

Бяха заедно четири години. Четири хубави години. Прекрасни години, особено в началото. Разбира се, Галия винаги щеше да остане с него, но със Сара животът му бе продължил. Беше се излекувал. И не само в личен план. Кариерата му отново влезе в релси. Беше повишен в старши детектив, спечели почетни грамоти за работата си по три разследвания, преоткри страстта си към полицейската работа. Манията си по нея.

И именно тук започнаха проблемите. Както ще ви каже всеки детектив по света, намирането на баланс между защитата на закона и личната връзка е трудна работа. Двойно по-трудна, ако работиш във взривоопасната атмосфера на град като Йерусалим. И тройно в Стария град, където вярата и яростта, Бог и дявол, престъпление и молитви бяха оплетени толкова здраво, че беше почти невъзможно да ги разплетеш.

Само с едно-две изключения, всичките му колеги имаха поне по един развод зад гърба си. Работа и жени — двата свята просто не можеха да бъдат балансирани. Как да разпуснеш вечер след разбиване на наркогрупа, ако половинката ти иска да прекарате уютно пред телевизора? Как да я ухажваш, след като цял ден си разпитвал сериен изнасилван? Как да не отговориш на повикване за оглед на труп в църква, защото гледаш ултразвукови снимки на нероденото си дете? Къде да прокараш границата? Как да прокараш границата?

С Галия имаха бурна връзка, продължила само няколко месеца, преди да й предложи брак. Времето не беше достатъчно, за да може напрежението да каже своето. При Сара обаче не беше така. Тя полагаше толкова усилия, даваше му максимална свобода, но отменените вечери бяха твърде много, за да ги преглътне, работата му поглъщаше повече време, отколкото бе в състояние да приеме.

Сблъсъците ставаха все по-чести, разстоянието между тях се увеличаваше, негодуванието се задълбочаваше. Накрая се случи неизбежното — тя сложи край. Имаха кратко примирие (колкото и иронично да бе, сексът тогава беше най-добрият), но работата отново застана помежду им и след две седмици тя се обади да му каже, че е дотук.

— Обичам те, Ариех, но не мога да живея само с частица от теб. Все те няма. Дори когато си тук, умът ти е някъде другаде. Няма да се получи. Имам нужда от повече.

Той се изнесе от апартамента им, продължи с работата, опита да се убеди, че всичко е за добро.

Пет седмици по-късно тя се обади отново, за да му съобщи, че е бременна.

— От мен ли? — попита той.

— Не, от Менахем Бегин. Замразих негова сперма малко преди да умре. Разбира се, че е твое, малоумник такъв!

Беше изгубил любовница и бе спечелил дете. Странно нещо е животът.

Телефонът на Сара направо превключи на гласова поща. Бен Рои остави многословно съобщение, че се надява, че всичко е минало добре, че съжалява, че се е наложило да се измъкне по-рано, че ще й се обади. После затвори, напъха се по-навътре във входа и зачака дъждът да намалее.

Обикновено Арменската патриаршеска улица беше тиха. Покрай пътните работи обаче Яфската порта беше затворена за излизащия трафик и колите, които напускаха Стария град, сега минаваха оттук на път за Сион или Торната порта. Резултатът бе безкраен поток от коли, таксита и автобуси №38, които задръстваха тясната улица и принуждаваха малкото останали пешеходци да се залепят за стените. Двама харедими с наведени глави минаха бързо покрай него, покрили с найлонови торбички хомбург шапките си, за да ги предпазят от дъжда. След тях се появи група туристи, облечени с еднакви леки сини якета с надпис „Пътешествие из Светите земи — приближаване до Бог“. Изглеждаха окаяни и нещастни. Никой не очаква да го вали дъжд в Светите земи. Особено през юни. Лошото време правеше Божия град да изглежда доста земен и неугледен.

Накрая пороят отслабна и Бен Рои продължи пътя си. Пресече „Булгурджи Бар“ и мина през късия петдесетметров тунел, където трябваше да се лепне за стената, за да не бъде смазан от един автобус. От другата страна, точно след арменския художествен център „Сандруни“, имаше богато украсен засводен вход. Върху камъка отгоре имаше надписи на арабски, арменски и латиница; Бен Рои успя да прочете единствено „Couvent Armenian St. Jacques“. Отпред на пост стояха трима редови полицаи и двама гранични със зелени униформи.

Бен Рои се идентифицира и влезе. За седем години в полицията на Йерусалим това бе едва вторият му повод да влезе тук. Арменската общност беше малка, сплотена и като цяло създаваше много по-малко неприятности от съседите си евреи и мюсюлмани.

От дясната му страна започваше сводест коридор. Отляво се намираше остъкленото помещение на портиера, където трима мъже с кожени якета и каскети се бяха навели над охранителния монитор. Нава Шварц, експерт по камерите от участъка, стоеше зад тях и също гледаше екрана. Когато видя Бен Рои, тя му махна и му даде знак да продължи по коридора и да завие наляво. Той се озова в малък, покрит с калдъръм двор, притиснат между високите стени като двора на затвор. Входът на катедралата, ограден с полицейска лента в бяло и червено, се намираше отсреща, в дъното на дълбока покрита галерия. Образите на Христос и апостолите над него зяпаха в нищото и сякаш нарочно не обръщаха внимание на грижите на света.

Около входа имаше още униформени (този път само редови полицаи), както и три лични оръжия, подредени върху розовия мрамор — два 9-милиметрови „Йерихон“ и белгийски FN. Една полицайка явно забеляза изненаданата му физиономия, защото посочи с палката си табелата до вратата, изброяваща различните предмети и действия, забранени в църквата. От осемте забрани единствено към тази за оръжие беше добавена думата „абсолютно“.

Обикновено полицейските служители не биваше да оставят оръжието си, но в този случай дипломацията като че ли беше взела връх. Бен Рои се съмняваше, че подобен жест би се повторил в някоя джамия. Но пък арменците нямаха навика да те замерят с камъни или да те използват за подвижна мишена.

Извади своя „Йерихон“ от кобура, остави го при другите, изключи мобилния си телефон и прекрачи лентата. Вътре цареше полумрак, макар вратите да бяха отворени и завесата на входа да бе вдигната. Четири дебели като секвои колони се издигаха към купола над главата му; десетки месингови полилеи висяха на дълги вериги от тавана и изпълваха пространството като армада миниатюрни космически кораби. Имаше икони в златен и сребърен обков, огромни маслени картини, потъмнели от времето, дебели килими и сини и бели плочки, които образуваха сложни плетеници по стените. Цялостното впечатление бе не толкова за място за молитва, колкото за интериора на някакъв огромен, пълен със стока античен емпориум. Бен Рои остана за момент на място, за да се ориентира, като вдишваше плътния, наситен с аромата на тамян въздух и гледаше как полицейско куче и водачът му претърсват страничните параклиси отляво, след което продължиха към някакъв проход в стената от дясната му страна. Оттам проблясваха светкавици на фотоапарати и долитаха приглушени гласове.

— Много мило, че дойде, Ариех.

Точно до входа стоеше оплешивяващ набит мъж. Върху синята му куртка се виждаше листото и двойният венец на Ницав Мишне — командир Моше Гал, шефът на полицейски участък „Давид“. От двете му страни стояха заместникът му, главен суперинтендант Ицхак Баум, и старши сержант Леа Шалев, пищна жена с широки бедра и синя униформа. Шалев кимна за поздрав, Баум — не.

— Съжалявам, господине — каза Бен Рои, като застана до Шалев. — Бях в „Хадаса“. Трафикът…

Гал махна с ръка, за да покаже, че не е нужно да му обяснява.

— Всичко наред ли е с бебето?

— Изглежда добре, благодаря, господине.

— Е, това не може да се каже за нея — рече Баум и посочи.

Намираха се в дълго, застлано с килим помещение, по-скромно от катедралата, която приличаше на пещерата на Аладин. Сводестият таван беше напукан и покрит с плесен. В единия край имаше купчина сгъваеми столове, а в другия беше поставена голяма маса с покривка, служеща за олтар. Покривката беше вдигната, разкривайки пространството отдолу. Двама криминалисти с латексови ръкавици и бели защитни комбинезони лазеха по земята с пинцети и торбички за улики; други двама търсеха отпечатъци. Биби Клецман, фотографът от Руския двор, беше коленичил и щракаше със своя „Никон“ D700; светкавицата на фотоапарата осветяваше широкия гръб на д-р Аврам Шмелинг, патолог на повикване, който се беше заврял под масата.

Виновникът за цялата тази суматоха не беше на показ. Едва когато клекна, опрял лакти на коленете си и наведен леко встрани, за да вижда по-добре, Бен Рои успя да зърне тялото. Жена, доста пълна, лежаща по гръб. Беше осветена от полицейска халогенна лампа и изглеждаше стара, или най-малкото застаряваща — в края на средната възраст, ако можеше да се съди по прошарената коса, макар да бе трудно да се прецени със сигурност, защото трупът се намираше на шест метра от него и беше частично скрит зад едрото туловище на Шмелинг.

— Чистачката я намерила тази сутрин — каза Леа Шалев. — Вдигнала покривката и…

Тя посочи към олтара.

— Опищяла всичко. В момента се намира в жилището си в комплекса. Едно от момичетата ни взема показанията й.

Бен Рои кимна, докато гледаше как патологът се обръща в тясното пространство под масата и ръчка тялото. Приличаше на мечка, която души вечерята си. Доста неприятно сравнение.

— Знаем ли коя е? — попита той.

— Нямаме идея — отвърна Шалев. — Не открихме нито портфейл, нито някакви документи.

— Е, определено не е Бар Рафаел и — обади се Баум.

Шегата беше безвкусна и никой не се разсмя. Никой никога не се смееше на шегите на Баум. Този тип беше същински задник.

— Едно от момчетата при входа мисли, че я е видял да влиза към седем часа снощи — продължи Шалев. — В момента го разпитват. А чистачката я е намерила в осем сутринта, така че имаме известна представа за времето.

— Нещо по-конкретно?

— Засега не. Шмелинг не бърза с изводите.

— Голяма изненада — промърмори Гал.

Бен Рои погледа още малко и се изправи.

— На идване видях, че има камери.

— Държат под око целия комплекс — потвърди Шалев. — В момента преглеждат записите. Натоварих и Пинкас да прерови записите от полицейските камери в участъка. Може да са засекли някъде нашия човек. Ще пипнем кучия син.

— Напомня ми за шерут в Тел Авив — каза Баум.

Всички го погледнаха в очакване на гвоздея на програмата.

— Няма го цяла вечност, а после идват по две наведнъж.

Шегата — защото това би трябвало да е шега — се отнасяше за факта, че след почти три години без убийства на територията на Стария град, най-неочаквано в рамките на две седмици се случиха две. Преди десет дни студент от йешива беше прободен в корема в долния край на „Ал Вад“ в мюсюлманския квартал. А сега и това.

— Вече не ни достигат хора — каза Баум. — Няма да е зле да повикаме няколко момчета от Руския двор.

— Ще се справим — изръмжа началникът и погледна Шалев, която кимна. Градските участъци не хранеха добри чувства един към друг и това важеше с пълна сила за Кишле и Руския двор. Предостатъчно беше, че им се налагаше да използват техния фотограф. Началник Гал нямаше намерение да пуска на своя територия и следователите им.

— Трябва да се връщам — каза той, като си погледна часовника. — Имам среща на площад „Сафра“. Голям късметлия съм.

Закопча куртката си догоре. Освен командирските инсигнии имаше и златна карфица с формата на менора — президентска награда за заслуги на служебния пост.

— Трябват ми резултати по този случай, Леа — каза той. — При това бързи. Очертава се силен натиск. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — отвърна Шалев.

Гал ги изгледа изпод рунтавите си вежди, хвърли последен поглед към олтарната маса и излезе в катедралата, давайки знак на Баум да го последва.

— Дръжте ме в течение — добави той през рамо.

— И мен — извика Баум.

Бен Рои и Шалев се спогледаха.

— Маниак — в един глас казаха те.

В продължение на няколко минути наблюдаваха как криминалистите си вършат работата, след което Бен Рои попита дали може да огледа по-добре тялото.

— Костюмите са ей там — каза Шалев и посочи отворена кутия, поставена на пода в другия край на помещението, до натрупаните столове. Той отиде до нея и си сложи калцуни, комбинезон и ръкавици, после се върна и коленичи до масата.

— Чук-чук.

Шмелинг вдигна палец, за да му покаже, че може да се приближи. Човек трябваше да внимава с патолога. Беше прочут с яростната защита на работната си територия.

Под масата имаше около 70 сантиметра свободно пространство, а Бен Рои беше едър мъж, с дълги ръце и крака и широки рамене — за разлика от Шмелинг, чиито габарити се съсредоточаваха най-вече в кръста и задника. Беше доста тясно и гърбът му опираше в плота на масата.

— Трябваше да назначат по-дребен детектив — каза Шмелинг.

— Направо джудже — изпухтя Бен Рои. Стигна до тялото, което беше до самата стена, и се отпусна на лакти, вирнал задник. Шмелинг се премести малко, за да му направи място. Светкавицата на Клецман блесна отново.

Жертвата беше облечена със зелено палто, блуза, панталони и обувки без ток. Отблизо изглеждаше още по-едра. Огромни гърди, шкембе, дебели бедра — сигурно тежеше поне сто килограма. Очите й бяха полуотворени и еклерите имаха мътен кафеникав цвят. От устата й стърчеше смачкана на топка носна кърпа, втвърдена от засъхналата кръв; кръв беше размазана и по брадичката, шията и яката на блузата. В долната част на шията имаше жълтеникав белег.

— Гарота — каза Шмелинг. — От жица, ако се съди по чистотата и дълбочината. Трябва да я закараме в Абу Кабир за по-добър оглед, но изглежда, че извършителят си е разбирал от работата. Виж…

Той посочи белега.

— Имаме напречни и съвсем малко надлъжни охлузвания, но не и видими признаци на конгеетия и само ограничени петехиални кръвоизливи.

Посочи едва видимите червеникави точки под очите.

— Всичко това ни говори, че гаротата почти не се е движила и е упражнявала постоянен силен натиск. Предвид размерите на жертвата и факта, че тя явно е оказала съпротива… — Шмелинг докосна с пръст серията драскотини по шията, вероятно оставени от ноктите на жената — … убийството е изисквало много сила и умения.

Звучеше почти впечатлен.

— Шибана работа — промърмори Бен Рои.

— Не съвсем.

— Какво?

— Дрехите й са недокоснати и няма видими признаци за проникване под палубата.

Шмелинг кимна към слабините на жертвата.

— Какъвто и да е мотивът, лично аз спокойно бих изключил секса. Най-малкото по начина, по който го правим ти или аз.

Бен Рои трепна. Мисълта Шмелинг да прави секс беше смущаваща не по-малко от трупа.

— А кърпата? — попита той.

— Не мога да кажа нищо конкретно, докато не направим аутопсия, но под брадичката има една нетипична синина, която ме кара да мисля, че убиецът вероятно я е ударил там и тя си е прехапала езика. Определено е станало преди удушаването.

Бен Рои повдигна въпросително вежда.

— Кръвта е твърде много, за да е било след гаротата — обясни Шмелинг. — Имало е налягане в системата.

Все едно говореше за някакъв парен локомотив.

— Кучетата откриха следи от кръв до катедралата — продължи той. — Така че на този етап мога да предположа, че е станало следното — убиецът я е ударил, удушил я е с гаротата, напъхал е кърпата в устата й, завлякъл я е тук и я е скрил.

— Ако можеш да кажеш и кой е извършителят, направо да приключваме случая и да си ходим.

Шмелинг се изкиска.

— Аз само описвам престъплението, детектив. Твоята работа е да го разрешиш.

Светкавицата на Клецман блесна отново. Бен Рои вдигна ръка и избърса чело. Под масата беше горещо заради халогенната лампа и започваше да се поти.

— Нещо против едно бързо претърсване.

— Моля.

Бен Рои се премести няколко сантиметра напред и прерови джобовете на жертвата. В палтото имаше две химикалки и пакетче хартиени салфетки, но не и портфейл, ключове, лична карта, телефон. Панталоните се оказаха малко по-полезни — в единия джоб имаше смачкано листче, което при по-внимателно разглеждане се оказа формуляр за заявка в библиотека.

— Централна читалня — прочете Бен Рои отпечатаните в червено думи. Показа го на Шмелинг. — Да ти говори нещо?

Патологът погледна формуляра и поклати глава. Бен Рои взе найлонова торбичка и пусна листа в нея. Избърса отново челото си, огледа още веднъж тялото и изпълзя до продълговатия кафяв кожен сак в краката на жертвата.

— Неин ли е? — попита той, без да се обръща към никого конкретно.

— Така предполагаме — отвърна Шалев.

Бен Рои попита дали Клецман и криминалистите са си свършили работата и когато те отговориха утвърдително, хвана дръжките и изпълзя навън, мъкнейки сака след себе си. Изправи се, протегна схванатите си крака, остави сака върху масата и го отвори. Беше пълен с дрехи — чисти дрехи, напъхани безразборно, сякаш жертвата беше събрала багажа си набързо или някой вече го беше преровил. Предположи второто. Затършува вътре и извади голям бял сутиен. Ама много голям.

— Определено чантата е нейна — обяви той, вдигайки сутиена.

— Боже мили, можеш да побереш слонски задник в това чудо — изкиска се Клецман и щракна с фотоапарата.

На входа стоеше дребен пълен мъж с бяла, грижливо подстригана брада. Беше облечен с черно расо, пантофи, кръгла кадифена шапка, а на врата му висеше плосък сребърен кръст, чиито рамене бяха украсени със сложен флорален мотив и завършваха с характерно двойно разклонение. Бен Рои смътно го разпозна от предишното си посещение преди две години. Негово високопреосвещенство някой си.

— Архиепископ Армен Петросян — каза мъжът, сякаш прочел мислите му. Гласът му бе бавен и дрезгав, съвсем тих. — Ужасна работа. Ужасна.

Прекоси помещението с изненадващо пружинираща походка за човек, наближаващ или прехвърлил седемдесетте. Когато стигна олтара, се наведе и погледна отдолу. После се изправи, опря ръце на масата и сведе глава.

— Подобно нещо да се случи в Божия дом — промълви свещеникът. — Какво светотатство. Немислимо е направо…

Млъкна и вдигна ръка към челото си. Настъпи тишина, после старецът се обърна към Бен Рои. Погледът му бе необичайно настойчив.

— Мисля, че сме се срещали.

Бен Рои още държеше сутиена.

— Преди две години — потвърди той и бързо напъха бельото в сака. — Покрай семинаристите.

— А, да, разбира се. — Архиепископът кимна. — Не беше най-славният момент за израелската полиция. Надявам се в този случай да покажете малко повече… — млъкна за момент, търсейки подходящата дума — … равновесие.

Тръгна обратно към катедралата.

— Открийте кой го е направил — каза той, когато стигна до изхода. — Умолявам ви, намерете го колкото се може по-бързо. Преди да е донесъл още мъка на този свят.

Отново погледна Бен Рои в очите, обърна се и излезе.

— Знаете ли коя е тя? — извика Бен Рои след него.

Архиепископът вече се отдалечаваше.

— Нямам представа — чу се гласът му. — Но можете да сте сигурни, че ще се моля за нея. Ще се моля с цялото си сърце.