Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (42)

37.

Лабиринтът

В продължение на половин час Халифа блъска и рита варелите, блокирали входа на тунела. Не успя да ги помръдне и на сантиметър. Силата на сблъсъка ги беше забила един в друг като преса. Дори да станеше чудо и да успееше да освободи един варел, това нямаше да промени особено нещата. Продължаващото думкане, което вече едва се чуваше, показваше, че основната галерия вече е блокирана най-малко на сто метра нагоре от мястото, на което се намираше, ако не и на повече. Беше затворен от стотици, може би хиляди варели. Сигурно щеше да има по-големи шансове да прокопае скалата с голи ръце, отколкото да преодолее варелите. Налагаше се да намери друг изход.

Стига да имаше такъв.

— Помощ! — изкрещя той, обърнат към вътрешността на тунела. Мракът беше толкова плътен, сякаш излизаше извън представите за цвят. Абсолютна пустота, в сравнение с която и най-черното щеше да изглежда бледо. Размаха ръка. Веднъж, два, три пъти. После бавно тръгна напред, а далечният ритмичен тътен на сблъскващите се варели сякаш бе ехо на ударите на сърцето му.

Толкова дълбоки са шахтите му, толкова многобройни са галериите му, толкова смайващо сложни са те, че да пристъпиш през входа му означава да се загубиш напълно и дори самият Дедал би се объркал.

Вървеше стъпка по стъпка, опипваше пода с крак, тъй като се страхуваше, че може да попадне на дупка като онази, която бе видял по-нагоре в галерията. Тунелът беше тесен, някъде между метър и метър и половина, и висок малко над два метра. Халифа движеше пипнешком лявата си ръка пред себе си, а с дясната стискаше пистолета. Беше безсмислено да го носи, тъй като не виждаше нищо, но оръжието поне му вдъхваше мъничко кураж. А в положението, в което се намираше, определено се нуждаеше от него.

Проходът продължаваше право напред. Подът бе равен, стените на пипане бяха равно изсечени, подобно на стените на гробниците в Долината на царете. Нямаше странични тунели, или поне той не успя да открие такива. Донякъде изпитваше облекчение от това. Страничните тунели означаваха вземане на решение, сложност, възможност да се изгуби, да се оплете в зловещата мрежа на лабиринта.

От друга страна, това го тревожеше. И тревогата растеше с всяка следваща несигурна стъпка. За да има някаква надежда да се измъкне, да намери път през плетеницата, задължително трябваше да остане колкото се може по-близо до основната галерия. А тунелът като че ли го отдалечаваше все повече и повече от нея, навлизаше все по-дълбоко в неизвестното.

Нямаше какво да направи и затова просто продължи напред. Единствените звуци бяха стегнатото му от ужас дишане и далечният грохот на блъскащи се варели. Веднъж напипа някаква плитка, голяма колкото юмрук вдлъбнатина в иначе равната стена. Малко по-нататък нещо изхрущя под крака му и когато клекна да разбере какво е, откри фрагменти от пръсната ваза или гърне. Като се изключи това, не попадна на нищо друго. Само под, стени и задушаваща, поглъщаща всичко тъмнина.

И изведнъж тунелът свърши.

— О, Господи, не.

Затъкна пистолета в панталона си и опипа с две ръце. Пред него имаше плътна скала. Опипа наляво, надясно, по тавана, по пода. Нямаше никакви отвори, дори цепнатини. Тунелът просто свършваше.

Заопипва отново, без да пропуска нито сантиметър.

Накрая се обърна, облегна се на стената и се свлече на пода. Приглушеният тътен на варелите най-сетне престана. Възцари се гробна тишина. Халифа сви колене и ги обгърна с ръцете си.

Беше погребан жив.

 

 

Йерусалим

Предястието беше домашно направен баба гануш, пак любимо на Бен Рои. Изгасиха осветлението в дневната и седяха на балкона само на свещи. Небето бе обсипано със звезди; от градината долу се носеше аромат на цъфнали магнолии. Джони Мичъл се беше сменила с Ети Анкри.

Всичко щеше да е идеално, ако не беше толкова разтревожен.

— Май ще затварят градината — каза тя, докато вземаше питка от кошницата и я разделяше на две.

Бен Рои беше извадил телефона си под масата и поглеждаше крадешком екрана. Щом я чу, вдигна глава.

— О, не!

Тя топна питката в купичката.

— От доста време положението е несигурно. А днес разбрахме, че основният ни спонсор се оттегля.

— Не можете ли да намерите друг?

— Не и при сегашния климат. Помиряването отдавна не е сред приоритетните задачи на политиците.

— Ужасно съжалявам.

Тя сви рамене и отхапа от питката.

— Много странно, но част от мен изпитва облекчение. Беше като да гледаш как някой любим човек бавно умира. По-добре е да сложиш край на мъчението му. Имаме може би около месец, след което ще…

„Хава Нагила“ загърмя от скута на Бен Рои. Той моментално грабна телефона и насочи цялото си внимание към екрана. Оказа се, че е просто приятелят му Шмуел.

Сара го гледаше от другата страна на масата. Не гневно. Дори не раздразнено. А… разочаровано.

— Извинявай — каза той и го остави на гласова поща.

Тя се пресегна и сплете пръсти с неговите.

— Помислих си, че ще го изключиш поне тази вечер, Ариех. Правеше го преди. Достатъчно силен си. Знам, че е така. Хайде, победи желанието. Съпротивлявай се! Съпротивлявай се!

Опитваше се да го обърне на шега, от което той само се почувства още по-зле. Стисна ръката й.

— Виж, Сара, не искам да го правя на голям въпрос и нямам желание телефонът да застава помежду ни, но мисля, че приятелят ми Халифа може би е загазил. Ще оставя телефона ето тук… — Той сложи показно апарата в средата на масата — … и се кълна, че ако звънне друг, който и да е освен него, няма да отговарям. И веднага след като той се обади, телефонът ще бъде изключен и ще можеш да правиш каквото си искаш с него. Пусни го в тоалетната, не ми пука.

Нещо в очите й показваше, че е чувала всичко това и преди, че не му вярва. Тя примигна и се усмихна малко пресилено.

— Звучи ми справедливо.

Той отново стисна ръката й. После се надигна над масата и я целуна по главата.

— Благодаря, че те има.

— Благодаря, че теб те има. Дори да си най-вбесяващият мъж, когото съм срещала някога.

Той се изкиска и седна на мястото си. Погледът му се стрелна за всеки случай към екрана на телефона.

— Яж — нареди тя. — Иначе ще се наложи да топля отново агнешкото.

 

 

Лабиринтът

Халифа нямаше представа колко дълго беше седял в края на тунела, опрял глава в коленете си, прегърнал крака, обхванат от отчаяние, абсолютно като тъмнината в мината. Може да са били две минути. Или два часа. Можеше да са дори два дни. На място като това времето губеше смисъл.

Накрая обаче си заповяда да се изправи. Постоя за момент така. Далечен откъс от разговор отекваше някъде в съзнанието му — нещо, което бе казал на някого в ситуация, която бе почти толкова безнадеждна като сегашната. „Уповавайте се на Бог, госпожице Мълрей. Уповавайте се на каквото и да било. Но никога не се отчайвайте.“

Обърна се и отново заопипва скалата в края на тунела. Нагоре, надолу, настрани. Беше плътна, без пукнатини, без отвори, без път. Задънен край. Във всяко отношение.

Стовари юмрук върху камъка — и си помисли, че ако беше в някакъв филм, сигурно сега щеше да се отвори тайна врата. Започна да опипва стените на тунела, като движеше методично ръце от пода до тавана. Имаше нищожен шанс, едно на милион, да е пропуснал някой страничен проход. Знаеше, че се лъже. Дори в непрогледния мрак стените бяха твърде близо една до друга и щеше да намери отвор, ако имаше такъв. Както и да е, всичко друго бе за предпочитане от това просто да седи и да отброява минутите, часовете и дните, докато смъртта най-сетне не го избави от мъките му. Както сигурно ги беше отброявал Самюел Пинскър. Не искаше да умре като Самюел Пинскър. Изобщо не искаше да умре.

Задвижи се в нещо като ритъм. Няколко сантиметра напред, отпускане на колене, длани по стената, изправяне, повдигане на пръсти, опипване на тавана, няколко сантиметра напред, отпускане на колене, длани по стената, изправяне…

Не беше нужно да е толкова усърден и да изследва всеки милиметър, но в заниманието имаше нещо смътно успокояващо. Освен това действаше бавно, като по този начин отлагаше момента, когато трябваше да признае, че е обречен. Докато имаше стена за изследване, имаше и надежда. Вярно, съвсем малка, но надежда. Когато претърсеше всеки сантиметър от тунела и не намереше изход, едва тогава щеше да се предаде на отчаянието.

Няколко сантиметра напред, отпускане на колене, длани по стената, изправяне…

Стигна до керамичните фрагменти, на които се беше натъкнал — дебели, тежки парчета, вероятно от съд хранилище. На няколко метра по-нататък напипа плитко хлътване в камъка. Беше попадал на подобно и на идване, макар че то май беше на височината на рамото му, докато това беше на нивото на коляното му. Или пък беше същата вдлъбнатина и просто паметта му правеше номера. В пълната тъмнина бе невъзможно да е сигурен в сетивата си. Спря, опипвайки дупката с пръсти. Беше дълбока само два сантиметра, дори не можеше да се нарече дупка. Беше някак заоблена, подобно на черпак. Определено си спомняше, че другата бе по-дълбока и неравна. Заопипва нагоре по стената. Пръстите му откриха друга вдлъбнатина, този път на височината на хълбока му, трета (на височината на гърдите) и четвърта, горе-долу на нивото на рамото. Именно нея бе напипал преди, сигурен беше — същата дълбочина, същият неравен долен ръб. Четири вдлъбнатини, една над друга в иначе равната, безупречно изсечена стена. Интересно.

Посегна още нагоре, ръцете му напипаха тавана, продължиха по него, откриха…

Дупка.

Изведнъж сърцето му заби бясно. Повдигна се на пръсти и проследи очертанията с ръка. Отворът беше квадратен, със стена половин метър. Прецизно изсечен. Точно в средата на тавана. Като отвор на комин. Явно беше минал под него, докато вървеше към края на тунела.

Подскочи и пъхна ръце в отвора. Не докосна скала. Върна се пипнешком по тунела да вземе шепа керамични фрагменти. Хвърли ги нагоре един по един. Коминът като че ли отиваше доста нагоре. Дали отново завършваше със сляпа стена? Или беше изход? Така или иначе след първоначалното въодушевление Халифа осъзна, че няма как да се качи в отвора.

Освен ако…

Пристъпи до отсрещната стена и я опипа от тавана до пода. Пръстите му откриха още четири вдлъбнатини. Със същите размери като онези от другата страна, горе-долу на същата височина.

Споменът го сполетя като експлозия на светлина. Нещо, което бе видял преди шест-седем години. В Долината на царете. Приятелят му Джинджър от Службата за старините ги беше взел с Али на обиколка из някои от затворените гробници. Докато минаваха през централната част на Долината, Джинджър спря да покаже отвесната шахта на Гробница KV56, разчистена неотдавна от британски екип археолози. По срещуположните стени на шахтата имаше плитки вдлъбнатини.

— Стъпала — обясни Джинджър, когато Халифа му ги показа. — Работниците ги използвали, за да се спускат и изкачват по шахтата. Като паяци в тръба. Лесно е, стига да имаш дълги крака.

Краката на Халифа не бяха дълги. Но онова, което му липсваше като физика, се компенсираше с излишък от отчаянието. Затъкна пистолета по-добре в панталоните си и се разкрачи, докато краката му не докоснаха стените на прохода. Здравата се беше разкрачил, но можеше и да успее — ако тунелът бе само с няколко сантиметра по-широк, нямаше да има никакъв шанс. Пъхна върха на лявата си обувка в най-долната вдлъбнатина. Притисна пръсти в стената, за да запази равновесие, изрече бърза молитва и вдигна десния си крак. Не улучи отсрещната вдлъбнатина и залитна напред. Опита отново, после още веднъж. На четвъртия опит успя. Остана за момент така, с крака на стените, мускулите на чакала му протестираха от неестествената поза. Накрая вдигна левия си крак към следващата вдлъбнатина. Улучи я, вдигна десния крак, изгуби равновесие и падна.

— Ялла! — изсъска той. Даваше си сметка, че това е единственият му шанс да се измъкне от тунела. Ако не се възползваше, с него бе свършено. — Яла!

При следващия опит стигна малко по-нагоре, преди да падне. На третия път дори успя да напъха ръце и глава в дупката, преди краката му да го предадат. Отказа да се признае за победен и направи нов опит, без да обръща внимание на болката в бедрата си, на задушаващата воня на чесън, на струйката кръв по слепоочието си от драскотината, която бе получил при последното падане. Насочи цялото си същество към задачата да се изкачи по четирите вдлъбнатини и да стигне до шахтата.

И този път успя. Стигна най-горната вдлъбнатина, намери друга в шахтата, надигна се. Откри нова вдлъбнатина, после още една и продължи нагоре. Накрая се озова изцяло в комина.

Позволи си кратка почивка, притиснал крака в стените на комина. След това започна да се катери. На равни интервали имаше изсечени дълбоки дупки и Халифа се придвижваше се без особени усилия. Нито за миг не го напускаше мисълта, че ще се окаже задънена шахта. Но продължаваше.

Катереше се бавно, проверяваше всяка опора, преди да прехвърли тежестта си на нея — даваше си сметка, че едно падане може да означава счупен крайник и сигурна смърт. Един прилеп се спусна отгоре и го удари право в лицето. Веднъж мина през нещо меко и лепкаво, вероятно паяжина. Слава на Аллах, като цяло шахтата се оказа чиста и след двайсетина метра изкачване стените внезапно изчезнаха. Халифа се изкачи от дупката и се озова в някакво открито пространство. Изпълзя около метър напред и се отпусна на равния прашен под. Облекчението, че се е измъкнал от тунела, донякъде беше попарено от съзнанието, че въпреки всичко си остава пленник на Лабиринта.