Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (34)

30.

Луксор

— И не сте виждали нищо необичайно там? Постройки, машини, самосвали?

Гласът се чуваше с ехо по телефона. Не, не бил виждал нищо необичайно. Само камъни, пясък и още камъни — точно каквото очакваш да видиш насред пустинята.

— Макар че, ако трябва да съм честен, теренът е толкова пресечен, че можеш да минеш на сто метра от футболен стадион и да не го забележиш.

— Някакви хора.

Категорично никакви. Нямало абсолютно никакви животни, ако не се брои някой и друг заблуден ибекс или пустинен заек. Районът бил толкова затънтен, че дори бедуините не пътували през него.

— А да сте чували нещо необичайно?

— Например?

— Не знам. Някакви шумове? Копаене, сондиране, чукане.

— Не бих казал.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Халифа въздъхна, благодари и затвори. Отиде при прозореца и лапна разсеяно цигара. Мъжът, с когото разговаря, имаше фирма за сафари в Хургада, една от малкото, които организираха преходи из централните възвишения на Източната пустиня. Халифа беше разговарял с всички. Никой не беше виждал или чувал за някакви активни минни дейности в района. Нито пък за неактивни. Същото се отнасяше и за въздушните компании, летящи от Луксор до Хурдага или Порт Сафага, както и различните фирми, организиращи излети с балони за туристите, желаещи да се насладят на изгрева над планините при Червено море. От Министерството на петрола и полезните изкопаеми не можеха да му кажат нищо повече от онова, което вече знаеше. Още очакваше обаждане от Райсули, макар да не хранеше особени надежди — ако бяха видели нещо подобно, щяха да му го кажат още при снощния разговор.

Имаше само две сведения, които му даваха основание да смята, че не гони вятъра. От една от компаниите за сафари му казаха, че са попадали на следи от широки гуми в затънтена уади, спускаща се от Гебел ел Шалул. Само по себе си това не означаваше много — в пустинята, където нищо не се движеше и не се променяше, подобни следи можеха да са оставени и преди десетилетия. Реши за всеки случай да говори с екипа от университета „Хелван“, които правеха въздушно проучване на цепнатините, за които му бе казал Омар. Не бяха виждали нищо, което да говори за работеща златна мина, но преди няколко месеца един от пилотите им забелязал нещо като конвой камиони, движещ се на запад между централните възвишения и Долината на Нил. Не било ясно откъде идват и накъде отиват, но били много. Най-малко двайсет, ако не и повече. Следа? Нямаше представа. Едно обаче беше сигурно — ако „Барън“ бяха намерили Лабиринта и са започнали да го експлоатират, определено успяваха да маскират добре дейността си.

Въздъхна, питайки се защо ли му е да се връзва толкова, та случаят дори не беше негов. Дръпна за последно от цигарата, облегна се на прозореца и се загледа навън. На петстотин метра от участъка, от другата страна на покри, тия с боклуци празен терен се издигаше жилищният му блок — безличен, бял, наполовина скрит от редица прашни дървета. Зад него източните покрайнини на града преминаваха в ниви, които на свой ред отстъпваха пред мръсно жълтата пустош на пустинята. Някакъв самолет току-що бе излетял от летището и се издигаше под стръмен ъгъл на юг, вероятно към Асуан или Абу Симбел. Далеч на изток пустинните планини сякаш се рееха във въздуха, подобно на вдигаща се кафява мъгла. И някъде под тях…

— Къде си? — произнесе той. — Къде си, мътните да те вземат?

— Точно зад теб!

Обърна се. Мохамед Сария стоеше на прага с картонена чиния, в която имаше две парчета басбуса.

— До късно работиш — отбеляза той.

— Проверявах едни неща — отвърна Халифа. — Тъкмо се канех да си тръгвам.

— Е, преди това можеш да ми помогнеш с тези.

Сария вдигна чинията. Халифа каза, че не е гладен, но помощникът му настоя.

— Ще ме спасиш — засмя се той. — И без това съм достатъчно тлъст.

Халифа отстъпи и двамата седнаха.

— Кой е онзи? — попита Сария, докато му подаваше едното парче и захапваше другото.

— Кой?

— Онзи, на когото пожелаваше да го вземат мътните?

— О, дълга история.

— От онези, които не искаш да ми разкажеш?

— От онези, които не изглеждат особено смислени — отвърна Халифа, докато отхапваше от сладкиша. За момент мислите му се върнаха към една утрин, когато с Али ядяха басбуса в „Гропи“ в Кайро. Али поиска второ парче, успя да се справи с половината и се втурна към тоалетната, защото му прилоша. Халифа се понаслаждава за момент на спомена, после разказа на Сария какво е открил през последните двайсет и четири часа. Само най-общото — мината, отровените кладенци, резултатите от анализа на водата. Не спомена за Бен Рои или Клайнберг. Макар да бе от по-добродушните, дори Сария щеше да се намръщи на идеята, че върши черната работа на израелеца.

— Каза ли на семейство Атия? — попита той.

— Още не. Исках първо да изясня някои подробности.

— Искаш ли да отскоча до тях? Утре съм в почивка, а не е зле да ги уведомим. Да се успокоят, че не е някаква акция срещу християни.

— Ще го направиш ли?

— С удоволствие. Бих направил всичко, само да не ми се налага да седя с тъщата. Завчера започна да разказва някаква история, която беше толкова отегчителна, че едва не заспах.

Халифа се усмихна.

— Искаш ли да мина и през Бир Хашфа? — попита Сария.

— Засега недей. Не искам да всяваме паника сред хората. Нека се опитам да намеря мината. Ще поговорим с тях, когато разполагаме със сигурни факти.

Сария кимна и отхапа голямо парче от грис халвата.

— Между другото, открих онова семейство — каза той след кратко мълчание.

Халифа нямаше представа за какво говори.

— Забрави ли? Семейството от Стара Курна. Ел Бадри.

Разбира се. Семейството на изнасиленото от Пинскър момиче. Беше помолил Сария да ги потърси. Но след като научи за златната мина, това вече не му се струваше особено важно.

— И какво? — попита той повече от вежливост, отколкото от интерес. Не искаше Сария да остане с впечатлението, че си е изгубил времето.

— Нищо особено — отвърна с пълна уста сержантът. — Както сам каза, повечето са се преместили в Ел Тариф след разрушаването на Стара Курна. Сестрата обаче напуснала по-рано.

— Сестра?

— Онази, за която спомена. Живее в едно село близо до Едфу. Там е от трийсет години, ако не и повече.

Халифа го погледна объркано.

— Трима братя и една сестра — напомни му Сария с тона на баща, обясняващ нещо на разсеяното си дете. — Братята отдавна са мъртви, но сестрата живее недалеч от Едфу.

— Иман ел Бадри?

— Именно.

Халифа поклати глава.

— Мисля, че нещо бъркаш, Мохамед. Иман ел Бадри е умряла преди години. Тази трябва да е друга.

— Казаха ми друго — отвърна Сария. — Били трима братя. Мохамед, Саид, третия го забравих… май беше Ахмед. И сестра им Иман. Живеела близо до Едфу. Била нещо като свята жена. Благославяла бъдещи майки.

Халифа понечи да възрази, че е станала грешка, но замълча. Като се замислеше, никой не му беше казвал, че изнасиленото от Пинскър момиче е умряло.

— Но това е невъзможно — промърмори той. — Тя трябва да е прехвърлила стоте.

— Всъщност е точно на сто. И всички твърдят, че е жива и здрава.

Халифа вече слушаше с огромен интерес.

— Сигурен ли си?

Сария го погледна с укор.

— Знаеш ли името на селото?

Сария облиза меда от пръстите си, взе химикалка и надраска името върху листче. Халифа го прочете, сгъна го и го прибра в джоба си.

— Казваш, че било край Едфу?

— На около пет километра на север.

Халифа си погледна часовника и тупна Сария по рамото. Стана и закрачи към стълбите, като изяде в движение остатъка от басбусата. До Едфу имаше най-малко час път, а сладкишът май щеше да е единствената му вечеря.