Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

13.

Някъде

Семейството е на първо място. Винаги. Така сме възпитани. Служиш на семейството си. Вършиш всичко, което е нужно, навсякъде, по всяко време. Без въпроси. Без съмнения. То поддържа теб, ти поддържаш него. Семейството е всичко.

Изпълнил съм дълга си през годините. Тук, там и навсякъде. Много пътуване, много оправени каши. Точно така мисля за работата си — оправяне на каши. Винаги съм бил подреден човек.

Семейството има и други ресурси, разбира се. Неограничени ресурси. Но някои каши изискват особено внимание. В края на краищата възпитан съм за това. Набито ми е в главата от ранното ми детство. Правя каквото ми се каже и точка по въпроса.

Само че в този случай усещам тежестта. Сигурен в рутината си, животът отново е нормален, всичко е подредено прилежно на мястото си, но не мога да престана да мисля за катедралата. Избързах ли? Оставих ли недовършени неща? Трябваше ли да изчакам?

Трябваше да е чисто, като всеки друг път. Да ида в апартамента й, да открия какво знае, да я пречистя, да залича следите, да се махна. Просто. Като всеки друг път.

Само че, когато пристигам при апартамента й, тя излиза. С багаж. Навсякъде има хора. Очи, свидетели. Не ми остава друг избор, освен да я последвам. В автобуса. От автобуса през Стария град. В катедралата. И през цялото време мисля за багажа й. Мисля дали не трябва да действам по-рано от планираното, докато имам възможност. Опитвам се да взема решение.

Сега се страхувам, че съм взел погрешното решение. Кашата вече я няма, това е сигурно. Както лаптопът и бележниците. Други се занимават с техническите въпроси. Има обаче недовършени неща. Твърде много недовършени неща. Фотографията например. Трябваше ли да я взема? Не трябваше ли просто да подпаля целия апартамент? Не трябваше ли да продължа да я следя? Не трябваше ли, не трябваше ли, не трябваше ли?

Не съм споменавал за тези съмнения. Семейството не пита, аз не казвам. Но ги има. Тормозят ме. Разсейват ме. Никоя от другите ми мисии не ме е разсейвала. Дори не мисля за тях. Но Йерусалим, катедралата…

Страхувам се, че може да съм разочаровал семейството, че не съм направил онова, което трябва. Че идва беда и аз съм я донесъл. Моля те, Господи, не позволявай да навлека беди на семейството. То е всичко за мен. Без него съм нищо.

И тъй, надявам се. И чакам. И изпълнявам задълженията си по най-добрия начин.

Любопитно — косата й миришеше на бадеми. Също като косата на майка ми.

 

 

Когато мобилният иззвъня. Бен Рои още спеше, проснат по корем на леглото като някаква огромна морска звезда.

Беше си легнал в два след полунощ, като преди това сърфираше в мрежата и търсеше материали на Ривка Клайнберг. Намери купища и всички те потвърждаваха думите на Натан Тират. Клайнберг беше обект на възхищение, особено в началото на кариерата си, когато бе получила няколко награди за работата си. Имаше два медала „Журналист на годината“, един за статия за унищожаването на палестински маслинени горички от израелците и един за политизирането на въпроса за водните ресурси на Западния бряг.

Обект на възхищение, но още повече ругана. Тират беше споменал някои от групите, които беше раздразнила през годините, а в мрежата имаше и много други — феминистки, фермери, Мосад, Хамас, израелската полиция, палестинската полиция, едрата индустрия — списъкът сякаш нямаше край. Като че ли всички имаха зъб на Ривка Клайнберг. Когато най-сетне се просна в леглото, главата му бръмчеше и изпадна в неспокоен сън. Сънува бебе, драно от котки в пълна с паяжини катедрала, и, незнайно защо, изхвърлен на брега труп.

Сега лежеше с лице във възглавницата, уморен и кисел. От мобилния му на нощното шкафче гърмеше „Хава Нагила“. Изкушаваше се да го остави на гласова поща, но си помисли, че може да е Сара и се е случило нещо. Протегна се със стон и взе апарата. Номерът на екрана не беше на Сара. Поколеба се. Накрая реши, че така и така няма да заспи и нищо не му пречи да отговори. Обърна се по гръб и притисна телефона към ухото си.

— Шалом.

— Детектив Бен Рои?

— Кен.

— Мордехай Ярон.

Името нищо не му говореше. После се сети. Редакторът на Ривка Клайнсберг. Спусна крака на земята, главата му моментално се избистри.

— Опитвах да се свържа с вас.

— Зная. Съжалявам. Извън града съм. Току-що прослушах съобщенията ви.

Гласът бе нисък и дрезгав. На образован човек. Трудно можеше да се определи възрастта му. Някъде към шейсетте.

— В момента съм в Хайфа — добави той. — Дъщеря ни току-що роди. Дойдохме за брис.

— Мазалтов — каза Бен Рои.

Изчака една–две секунди, тъй като изпитваше странна нужда да отдели новината за раждането от убийството, след което обясни какво се е случило. Ярон от време на време вметваше по едно странно Елохим едирим и Зихр на Ливраха, но иначе слушаше мълчаливо.

— Ще взема първия влак обратно — каза той, след като Бен Рои приключи. — Така и така трябваше да се връщаме утре, но мога да съкратя престоя.

Бен Рои му каза да не се притеснява.

— Утре става. И без това днес съм зает. По кое време се връщате?

— Преди обед.

Уговориха се да се срещнат в редакцията на „Мацпун, а Ам“ в дванайсет.

— Само един бърз въпрос — каза Бен Рои, докато вървеше към кухнята. — Можете ли да ми кажете върху какво работеше госпожа Клайнберг?

— Последно върху секс трафика — отвърна Ярон. — Нали знаете, момичета, вкарани нелегално в Израел и принудени да проституират. В общи линии — робство. Много тревожна тема. Работеше по нея повече от месец.

Бен Рои си спомни бюрото в апартамента на Ривка Клайнберг, изрезките за проституцията и секс индустрията. Взе бурканчето кафе „Елит“ от лавицата над печката и сложи чайника да заври.

— А преди това?

— Имаше голям материал за упадъка на израелската левица и нещо за американско финансиране на заселници екстремисти. А преди това… момент… а, да, експозе за домашното насилие в палестинските територии. Работи два месеца върху него. Ривка определено не претупваше проучванията си.

Бен Рои сложи кафе в чашата и си погледна часовника. Десет сутринта. Беше казал на Сара, че ще отиде в единайсет за украсяването и не искаше да закъснява. За момента беше научил всичко необходимо, така че благодари на Ярон, потвърди срещата и затвори. Хапна набързо, обръсна се, облече се и излезе от апартамента, оставяйки в него всички мисли за случая. Днес беше неработен ден. И Ден за Сара и бебето.

Вчерашният дъжд беше далечен спомен — небето бе ясно, слънцето сияеше ярко, денят бе горещ и задушен. Спря за момент, като поемаше дълбоко дъх, после измина краткото разстояние до Сара, като си подсвиркваше фалшиво. Чувстваше се добре. Щеше да подрани. За първи път. Фанфари, моля!

„Хава Нагила“ загърмя отново.

— Шалом.

— Детектив Бен Рои?

— Кен.

— Съжалявам, че ви притеснявам в шабат. Обажда се Ашер Блум.

За втори път тази сутрин името му прозвуча познато и за втори път не успя веднага да го свърже с нещо. После се сети. Библиотекарят от Националната библиотека, който беше идентифицирал Ривка Клайнберг.

Намерили нещо, каза му Блум. Нещо, което може да се окаже важно. Може ли да намине?

Бен Рои спря за момент, като местеше поглед от кръстовището с „Ибн Езра“, където живееше Сара, и надолу към тойотата.

— Сега идвам — каза той и затича към колата си.

 

 

Арменската патриаршия в Йерусалим се ръководи от четирима архиепископи. Единият от тях е патриарх, останалите трима си имат отделни задължения.

Архиепископ Армен Петросян беше отговорен за църковната администрация — длъжност, която покрай влошеното здраве на Негово Светейшество патриарха фактически го поставяше начело на цялата общност. Или, както предпочиташе да мисли самият той, начело на семейството.

Семейството не беше толкова голямо, колкото бе някога. В разцвета си то наброяваше близо двайсет и пет хиляди души. Сега, покрай войните между араби и израелци и икономическата ситуация, броят им се беше стопил само до няколко хиляди. Австралия, Америка, Европа — там виждаха бъдещето си повечето млади хора, не в Израел.

Но дори намалялото паство искаше грижи и Негово Високопреосвещенство беше грижовен и всеотдаен. Те бяха негови деца, всички без изключение, и въпреки че обетът за целомъдрие не му позволяваше да има свое потомство, той гледаше на себе си като на техен баща. Да подкрепя и предпазва, да възпитава и закриля — това бяха задълженията на един баща. Именно с тези задължения в ума той напусна комплекса тази сутрин и като се озърташе често през рамо, за да се увери, че не го следят, излезе в Стария град.

Макар че комплексът заемаше по-голямата част от арменския квартал, около стените му имаше плетеница тесни улички и алеи, които образуваха покрайнините му и го отделяха от еврейския сектор на изток. Архиепископът мина през лабиринта едва ли не в тръс, като спираше на всеки петдесетина метра и се оглеждаше, след което продължаваше нататък. Високи стени се издигаха от двете му страни, ехтящи каньони от блед йерусалимски камък, нарушавани тук-там от сива стоманена врата с табела, на която пишеше името на семейството, живеещо вътре — Хакопян, Налбандян, Белиан, Бедевян, Сандруни. Имаше арменски знамена и плакати в памет на геноцида от 1915 г. и напомняха на всеки, който си направеше труда да ги прочете, че евреите нямат монопол върху страданието. Хора обаче нямаше. От всички квартали в Стария град арменският беше най-спокойният.

Продължи до края на улица „Арарат“, където се озърна за последен път и се вмъкна в тясна алея, завършваща с врата и табела, върху която пишеше името Сахаркян. Натисна бутона на видео интеркома. След кратка пауза се чу звук на движещи се резета. Много резета. Вратата се отвори. На прага стоеше мъж с пистолет в ръка. Зад него имаше други двама, също въоръжени. Архиепископът кимна удовлетворено.

— Сигурно ли е?

— Сигурно е — отвърнаха мъжете в един глас.

Петросян вдигна ръка за благословия, обърна се и забърза обратно по алеята. Зад него вратата се затръшна и резетата отново бяха спуснати.

 

 

Правоъгълната модернистична сграда на територията на кампуса „Гиват Рам“ на Еврейския университет, в която се помещаваше Националната библиотека на Израел, приличаше на голям бетонен сандвич.

Ашер Блум, началник-отдел „Обслужване на читатели“, беше жива карикатура — слаб като пръчка, с дебели очила, подстриган на паница и с джинси, които бяха най-малко с два сантиметра по-къси от необходимото. Той отговаряше на всеки стереотип за библиотекар, за който можеше да се сети човек.

— Затваряме за шабат — обясни той, докато въвеждаше Бен Рои в сградата. — Дойдохме само за да приберем някои оставени книги. Разказах на Рахил за случилото, се и тя спомена бележките. Нямаше я вчера, и затова не ви се обадих по-рано.

Направи знак на Бен Рои да мине през стъклената врата и го поведе нагоре към голям открит мецанин. Читалните бяха от двете страни; цялата стена срещу стълбите беше заета от стъклопис, триптих от прозорци. Цветните панели сякаш горяха на утринното слънце и хвърляха червени, зелени и сиви петна върху покрития с килим вход.

— Прозорците на Мордехай Ардон — обясни Блум. — Нашата гордост и радост.

Бен Рои кимна — впечатлено, както се надяваше — и си погледна часовника. 10:56. Щеше малко да закъснее, но Сара го очакваше. Все още имаше време.

Пресякоха площадката и минаха през врата с надпис „ОБЩА ЧИТАЛНЯ“. Озоваха се в просторно помещение с висок таван и меко осветление, с бюра, лавици за книги и мръсни прозорци с алуминиева дограма, от които се откриваше гледка към занемарен вътрешен двор. Точно до вратата имаше Г-образно дървено гише, зад което стоеше втори библиотекар, този път далеч от всякакви стереотипи — привлекателна брюнетка с обеца на носа и възтясна тениска.

— Рахил Адлер — представи я Блум. — Тя беше дежурна последния път, когато госпожа Клайнберг е идвала при нас.

Бен Рои стисна ръката й, като се мъчеше да не се втренчва в гърдите на момичето.

— Значи сте намерили нещо? — попита той.

Момичето кимна, бръкна под тезгяха и извади смачкан лист А4.

— Госпожа Клайнберг го беше оставила при четците на микрофилми — обясни тя и му подаде листа. — Познах по почерка. Винаги оставя разни неща.

— Кога е било това?

— Миналия петък. Сутринта.

Седмица преди убийството.

— Питахте какво е търсила на микрофилмите — обади се Ашер Блум. — Решихме, че може да е важно.

Бен Рои разгледа листа. От опит знаеше, че има доказателства, които направо крещят: „Виж ме! Аз ще реша случая!“. Както и такива, които си мълчат. Този лист попадаше изцяло във втората група.

Представляваше списък. На вестници. Четири. Само заглавието и датата на публикацията. Едната записка беше за „Джерусалем Пост“ от 2 октомври 2010 г.; другите три бяха за „Таймс“ — 9 декември 2005 г., 17 май 1972 г. и 16 септември 1931 г.

— Значи е гледала тези вестници? — попита Бен Рои.

Момичето кимна.

— Знаете ли какво точно е търсила?

— Определено четеше нещо на бизнес страниците на „Таймс“. Помагах на един читател с машината до нейната и видях над рамото й. Мисля, че беше този брой.

Докосна с пръст записа за 9 декември 2005 г.

— Водеше си бележки — добави тя. — Много бележки.

— А другите три?

Момичето поклати глава.

Бен Рои погледна отново списъка, после часовника си. 11:02. Трябваше да тръгва, можеше да провери друг път. Но пък още няколко минути нямаше да са от значение. Поколеба се, професионалният интерес се бореше с личните задължения. Професионалният интерес спечели.

— Може ли да погледнем?

— Разбира се.

Библиотекарката излезе и го поведе към редица метални шкафове покрай стената в дъното на помещението. Ашер Блум ги остави и се зае да подрежда книги в количка.

Шкафовете имаха етикети с имената на вестници на английски и иврит — „Хаарец“, „Маарив“ „Йедиот Ахронот“, „Джерусалем Пост“, „Таймс“, „Ню Йорк Таймс“. Момичето взе списъка от Бен Рои и огледа надписите, после започна да отваря шкафове. Всеки беше пълен с прилежно подредени картонени кутии с микрофилми, всяка с датите на публикуване. Момичето взе търсените, занесе ги до един от четците наблизо и седна. Бен Рои застана зад нея.

— Откъде искате да започнем? — попита тя.

— Да кажем с вестника, който сте я видели да чете. Помните ли страницата?

— Не, но може би ще се сетя, ако я видя отново.

Тя включи машината. Отвори едната кутия, извади навития на ролка филм, зареди го и пусна първата страница. Нагласи фокуса, центрира картината и бързо прелисти напред. Страниците полетяха с невероятна скорост и се превърнаха в размазана сива ивица, помещението се изпълни с шепота на движещата се лента. Момичето намери точното издание — петък, 9 декември 2005 г. — и намали скоростта, като прелистваше страниците една по една, търсейки секцията, която беше чела Ривка Клайнберг. Запълзяха заглавия и части от заглавия („Болниците може да откажат лечение на пушачи и пиещи“, „Блеър се опитва да изолира…“ „… се спъна на пътеката“, „… се спомина тихо на 113“), и накрая образът спря на страница 66. Момичето я погледа за момент и кимна.

— Това е — рече тя. — Познах снимката. Как сте с английския?

— Добре.

— В такъв случай ще ви оставя и ще подготвя другите ролки. Така ще стане по-бързо.

Посочи му бутоните за навигация, отиде при съседната машина и започна да я зарежда. Бен Рои седна и се загледа в страницата пред него.

Имаше снимка на човек на име Джак Грубман, за когото никога не беше чувал, както и половин страница реклама за (колко подходящо) криминални аудиокниги. Статиите бяха само три. Една за индийската икономика, една за инвеститорски диспут и някакви банкови конгломерати и една за добива на злато.

Злато. Восги.

Наведе се напред и зачете.

Румъния дава зелена светлина на „Еарън Голд“

„Букурещ. Американският суровинен и нефтохимически гигант «Барън Корпорейшън» получи 30-годишен лиценз за разработката на златната мина «Дръгеш» в западната част на планината Анусени. Регистрираната в Барбадос «Барън Корпорейшън» ще държи 95% от мината, а останалите 5% остават собственост на държавната «Минвест Дева».

Известно още от римската епоха, находището Дръгеш все още съдържа според преценките между 20 и 40 милиона унции злато с уникално високата концентрация от 35 грама на тон.

С безпрецедентен индустриален ход лицензът бе даден едва след като «Барън» предложи железни гаранции за опазване на околната среда и контрол над замърсяването. При процеса на извличане на злато от рудата има значително количество токсични отпадъци и румънското правителство се стреми да избегне катастрофата в Бая Маре от 2000 г., когато се скъса дигата на хвостохранилище и замърси голяма част от басейна на Дунав. Макар че условията на концесията в Дръгеш позволяват бързо разпадащите се токсични материали да бъдат съхранявани на място, «Барън» се наема да извозва всички дълготрайни отпадъци в заводи за преработка в Съединените щати.

«Гледаме изключително сериозно на отговорността ни към околната среда — коментира главният изпълнителен директор на компанията Майк Робъртс. — С удоволствие съобщаваме, че с Дръгеш започваме нова ера на сътрудничество между минната индустрия и опазването на природата.»

Според очакванията при максимален капацитет на работата мината ще произвежда 1,5 милиона унции злато годишно. В момента цената на златото е 525 долара за унция.“

Стигна до края и се облегна назад, озадачен. Нямаше съмнение, че Клайнберг бе търсила именно тази статия. Не само заради връзката със златото, но и защото сред купищата хартия в апартамента й имаше няколко неща за добива на злато, а също и атлас, на който беше отбелязана картата на Румъния. Защо беше търсила всичко това? Според редактора й преди смъртта си беше работила върху статия за трафика на секс робини. Бен Рои изобщо не можеше да си представи как това може да е свързано с добива на злато в Европа, макар че името „Барън“ като че ли му говореше нещо. Почеса се, мъчейки се да си спомни къде го беше чувал. Не успя и след като си взе бележки, реши да продължи нататък.

Следващият вестник — вече зареден и готов — беше „Джерусалем Пост“.

Петък, 2 октомври 2010 г. Първата страница беше пълна предимно със статии за хамацав, текущата политическа ситуация, с малко изображение на шахматна фигура и реклама в долния десен ъгъл, хвалеща равин Меир Кахане — „най-истинският, най-благородният еврейски водач на нашето поколение“. Бен Рои поклати глава, разкъсван от желанието да се изсмее на глупостта на рекламата и раздразнението, че подобен кретен се споменава на първата страница на голям национален всекидневник. После натисна бутона и започна да прелиства вестника.

Отне му по-малко от минута да направи връзката. Страница четири. Кратки новини. Отново „Барън“.

Проникване в офис в Тел Авив

„Офисът на американската мултинационална компания «Барън Корпорейшън» в Рамат Хахаял е бил нападнат в сряда през нощта. Активисти на антикапиталистическа група, наричаща се «Немезида в действие», заплашили с оръжие охраната, откраднали документи и проникнали в компютърната система на компанията. Умоляват се всички, които могат да дадат повече информация, да се свържат с израелската полиция на телефон (03) 555–2211.“

Сега си спомни къде е виждал името „Барън“. Вчера, когато беше попаднал в задръстването при Яфската порта, имаше пано с художествена импресия на бъдещия път след преустройството. И надпис: „Барън Корпорейшън — горди, че спонсорираме бъдещата история на Йерусалим“.

Нямаше представа защо Ривка Клайнберг проявяваше интерес към компанията или проникването в офиса й — както и при статията за добива на злато, тук липсваше открита връзка със статията, върху която е работила. Бързо прелисти останалата част от вестника, за да види дали няма нещо друго. Нямаше и след като отново си записа бележки, той се премести на следващия четец. „Таймс“, 17 май 1972 г. На първата страница имаше снимка на мъж с белезници и заглавие „Г-н Уолас, вече извън критичния списък, се готви за голяма победа в предварителните избори в Мериленд“.

Дотук нещата вървяха сравнително бързо. А сега запълзяха. Макар и само с 28 страници, вестникът беше пълен с гъсто изписан текст — новини, прегледи, редакционни статии, писма, раждания, бракове, некролози, обяви — всичко беше толкова дребно, че очите му се умориха и главата го заболя. За момент си помисли, че е открил каквото търси на седма страница, където имаше голям материал за откриването на нова електроцентрала в Румъния. Имаше и израелска гледна точка — два абзаца в края описваха как румънският президент Чаушескусе срещнал с Голда Меир, за да обсъдят положението на палестинците и отношенията между Румъния и Израел. Несъмнено имаше връзка със случая. Някакъв инстинкт обаче му казваше, че новината е съвпадение и че Ривка Клайнберг не е търсила нея. Прочете статията два пъти, след което продължи нататък.

Близо час прехвърляше статии за какво ли не, от опита за покушение срещу губернатора на Алабама Джордж Уолас до войната във Виетнам, от работническите вълнения във Великобритания до бума в раждаемостта в Япония, от историята за някаква жена, родила осем двойки близнаци в Иран, до друга, паднала в някаква дупка в Египет. Рахил Адлер и Ашер Блум обикаляха помещението и връщаха книгите по местата им. После излязоха да хапнат, върнаха се, а Бен Рои продължаваше да седи, без да ги забелязва, без да обръща внимание на часа и на всичко, освен текста пред него. Беше чувал, че в Йерусалим има най-много хора с очни проблеми в света заради йешива студентите, които от сутрин до мрак четяха ситно изписаните свещени текстове. Бен Рои подозираше, че скоро ще допринесе за тази статистика. И въпреки това не можеше да намери нищо, което да обясни защо Ривка Клайнберг е проявила интерес тъкмо към този брой.

Накрая стигна до последната страница, призна се за победен и се отказа, приемайки, че няма да открие онова, което Клайнберг е търсила. Отново се премести и се съсредоточи върху последния вестник от списъка й — „Таймс“ от 16 септември 1931 г.

За свой ужас откри, че материалите в него са още по-нагъчкани и по-ситно изписани от изданието от 1972 г. Първите три страници изобщо нямаха статии, само безкрайна поредица от раждания, бракове, погребения и обяви, от които на човек му се насълзяваха очите. Вместо да ги чете всичките, както беше направил с предишния вестник, реши да прегледа страниците по диагонал с надеждата, че все ще изскочи нещо.

Така и стана. Най-сетне. На страница 12. „Имперски и външни новини“. Късо съобщение от три реда, вмъкнато между материали за наводнения в Китай и ураган в Белиз. Бе толкова кратко, че погледът му вече се беше плъзнал по него и бе продължил нататък, когато внезапно нещо прещрака в главата му и го накара да се върне.

Изчезнал англичанин
(Наш кореспондент)

Кайро, 15 септември

„Мистър Самюел Пинскър, минен инженер от Салфорд, Манчестър, е изчезнал в Луксор. Издирването му продължава.“

Беше уморен, болеше го главата и му трябваше известно време, за да се сети къде беше виждал това име. После се сети. Върна се на предишния четец с „Таймс“ от 17 май 1972 г. На екрана още се виждаше последната страница на вестника. Върна назад, до втора страница, после напред. Прегледа трета, четвърта, пета, шеста и седма страница, върна се и накрая насочи вниманието си към долния десен ъгъл на страница пета. Историята за жената, паднала в някаква дупка в Египет. Наведе се и се зачете:

Щастливо избавление

Луксор, Египет, 16 май

„Британка се размина на косъм със смъртта, след като падна в отдалечена шахтова гробница по време на медения си месец в Луксор. Инцидентът се случил, докато Александра Бауърс се разхождала със съпруга си из възвишенията около Долината на царете. Въпреки шестметровото падане г-жа Бауърс се отървала само със счупена китка и синини. Някой друг не е бил такъв късметлия. Докато била на дъното на шахтата, г-жа Бауърс открила тялото на мъж, идеално запазено в сухия въздух на пустинята. Макар официалното идентифициране тепърва да предстои, вероятно тялото е на Самюел Пинскър, британски инженер, изчезнал преди повече от четирийсет години. Смята се, че е паднал в шахтата, докато е изследвал Тиванските възвишения. Г-н и г-жа Бауърс вече се завърнаха в Обединеното кралство.“

Прочете съобщението три пъти, после препрочете предишното, накрая се облегна и разтърка очи. Минен инженер изчезва в Египет, американска корпорация започва да разработва златна мина в Румъния, офисите й са атакувани в Израел, Ривка Клайнберг се интересува от всички тези неща, после става жертва на гарота. Нишките бяха много. Нишки и връзки, цяла паяжина. Всичко бе свързано по някакъв начин. Работиш с нишките, разбираш картината и решаваш престъплението. Проста работа. Все едно събираш пъзел. Само дето точно този пъзел май се състоеше от хиляда парчета и нямаше подсказка как изглежда цялата картина. Лайняна работа, както се изразяваше Леа Шалев. Най-гъстата от всички лайняни работи. И колкото повече се замисляше, толкова по-объркано му изглеждаше и толкова повече го заболяваше главата.

Изстена, протегна крака и се загледа разсеяно в часовника на отсрещната стена. 13:20.

Секунда по-късно Ашер Блум и Рахил Адлер се стреснаха, когато викът „Ох, мамка му!“ разцепи тишината на библиотеката.

Когато изтича на паркинга на кампуса, Бен Рои така бързаше да стигне до колата си и да отпраши за Сара, че нито забеляза алеята за тренировки на 200 метра от него, нито я погледна. Ако го беше направил, щеше да види самотна фигура да тича по пътеката. И ако беше изчакал фигурата да стигне най-близката точка при обиколката си, щеше да разпознае колегата си Дов Зиски.

Зиски често идваше тук след шул в събота сутрин. Имаше равини, които твърдяха, че не бива да се бяга крос през шабат, че това е ден за почивка и упражненията противоречат на закона, но Зиски винаги бе имал свое разбиране за вярата. Както и за повечето неща. Беше прилежен и предан, но не дотам, че да се превърне в роб на правилата. Пък и към олег шабат вървеше танах — удоволствието от шабат, — а на него му доставяше удоволствие да се поддържа във форма. Следователно всичко беше наред. Ха-Шем вероятно имаше по-важни грижи, които да занимават ума му.

Увеличи темпото и спринтира сто метра, после намали и направи няколко удара, за да разкърши ръце. Знаеше какво виждат хората, когато го гледаха, знаеше какво си мислят. Че е слаб. Женствен. Никаквец. Външността обаче можеше да лъже. Не обръщаше много внимание на това, винаги се опитваше да избягва сблъсъците, но ако се наложеше, беше повече от способен да се погрижи за себе си. Някои хора го бяха научили през годините. Хора като Гершман в полицейската академия. Обикновено Зиски подминаваше подигравките, че е обратен (отдавна им беше свикнал), но понякога не издържаше. Гершман май работеше като модел през свободното си време. Вече не. Щеше да си остане с крив нос до края на живота си.

Отново спринтира, после падна на тревата до пътеката и започна да прави лицеви опори, като се наслаждаваше на работата на мускулите на ръцете и гърдите. Докато се упражняваше, сребърният Маген Давид се показа през яката на анцуга и той се принуди да спре, за да го прибере. Накитът беше принадлежал на майка му и не искаше да го повреди. Довърши лицевите опори, претърколи се по гръб за серия коремни преси и се върна на пътеката.

Майка му беше умряла преди две години, макар още да му се струваше, че е станало вчера. Рак. Лимфи, бял дроб и стомах. В общи линии, всичко. Седмица преди края, обезобразена, останала без прекрасната си златна коса заради химиотерапията, тя бе настояла да напусне болницата, за да присъства на церемонията по случай завършването му на Академията. Брат й беше полицай и бе загинал при изпълнение на служебния си дълг, а сега синът й също получи значка. Беше плакала от гордост. Зиски също плака. Не пред нея, а по-късно, в сградата на Академията. Точно тогава го завари Гершман и започна с идиотските си шеги. Беше висок близо метър и деветдесет и тежеше деветдесет килограма, но Зиски го смля на кайма. Жалко лайно.

Ускори почти до спринт, маратонките му ритмично се оттласкваха от земята, студеният накит на майка му подскачаше върху потните му гърди.

Много мислеше за майка си. Знаеше, че е клише — хомосексуалист, който обича мама, но си беше така. Тя бе добра жена. Силна. Беше опазила семейството през трудни времена. В самия край седеше до нея, държеше ръката й и галеше плешивата й глава, а тя го накара да обещае, че ще бъде добър син и брат за баща си и братята и сестрите си. А също и добър полицай. Винаги да се опитва да постъпва правилно и да изправя злосторниците пред правосъдието.

Именно затова смяташе да вземе душ, да хапне и да отиде в апартамента на Ривка Клайнберг, за да огледа. Защото искаше да постъпва правилно. Да изправи злосторника пред правосъдието. Вярващите не биваше да работят през шабат, също както не биваше да тичат или да упражняват движения от крав мага. Но пък Дов Зиски никога не се беше придържал сляпо към правилата. Имаше свой поглед върху нещата.

Това беше нещо, което бе наследил от майка си.

 

 

Бен Рои още имаше ключове от апартамента на Сара — раздялата им не беше толкова жестока, че тя да си ги поиска. Когато никой не отговори на почукването му и след като телефонът й превключи направо на гласова поща, реши да ги използва.

За разлика от Галия, която беше огнена жена, Сара трудно да се ядосваше. Разбира се, казваше мнението си и ако беше раздразнена, даваше да се разбере. Като цяло обаче беше спокойна личност. Което беше забележително, като се има предвид какви неприятности бе имала през годините. Това беше едно от нещата, които го привличаха у нея, и едно от нещата, заради които му липсваше.

Днес тя беше ядосана. Страшно ядосана. Дотолкова, че дори я нямаше, когато влезе в апартамента. Беше оставила всичко на пода в коридора — кутии боя, четки, кутия с инструменти, етажерки — с бележка отгоре, съсипваща с краткостта и острия си тон. „Отивам у Дебора. Заемай се.“

И той се зае през остатъка от деня, а радостта от очакването на първородното му дете бе помрачена от съзнанието, че майката на въпросното дете го смята за пълен задник.