Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (38)

34.

Йерусалим

Когато пристигна в участъка в седем сутринта във вторник, Бен Рои беше в добро настроение. Определено по-добро, отколкото предишния ден. Беше спал добре, утрото беше прекрасно, а вечерта щеше да вечеря със Сара. Тя щеше да му сготви за първи път, откакто се бяха разделили, а това нямаше как да не е добър знак.

Настроението му се вкисна веднага щом влезе в участъка.

Първо се натъкна на Игал Дорфман, който ръководеше разследването на случая с наръгания студент. Дребен, увъртащ, подъл, Дорфман в най-добрия случай можеше да бъде наречен непоносимо лайно. Определението важеше с особена сила тази сутрин, когато прегърна Бен Рои през рамото и бодро му съобщи, че случаят със студента е приключен.

— Едно арабско хлапе си призна преди два часа — изфука се той, като дъвчеше празничната си пура. — Железни доказателства от криминалистите. Комисарят е на седмото небе. Подскача и тупа всички по гърба. Но стига за това. Как върви вашето разследване?

Естествено не така деликатният подтекст беше: далеч не като нашето.

Няколко минути по-късно все още вкиснатият Бен Рои беше повикан в кабинета на началник Гал и му беше изчетено свирепо конско за начина, по който се беше държал с Натаниел Барън предишната вечер. Представителите на компанията се бяха обърнали към Министерството на правосъдието и кабинета на министър-председателя веднага след срещата и бяха подали официално оплакване за грубите инсинуации по време на разпита.

— Не можеш просто да мачкаш и оскърбяваш подобни хора — фучеше Гал.

— Но Барън са съмнителни, господине. Както компанията, така и семейството. Здравата са замесени в случая.

— Освен това са най-добри приятелчета на половината от проклетия Кнесет! Имаш ли някакви доказателства? Истински доказателства?

Бен Рои призна, че няма.

— Тогава стой настрана, докато не се сдобиеш с такива. Ясно? Здравата ми пилиха на главата заради всичко това и очаквам още. А сега изчезвай.

Когато Халифа се обади малко преди осем, доброто настроение на Бен Рои вече беше далечен спомен.

— Моля те, кажи, че имаш нещо за мен — каза той и се завъртя в стола, за да не гледа колегите си Йони Зелба и Шимон Луциш, които пиеха „Голдстар“ и ликуваха по повод приключването на тяхното разследване.

— Добре — отвърна Халифа. — Открих твоята мина.

Бен Рои се беше отпуснал в стола, но подскочи, щом чу за мината.

— Майтапиш се.

— Египетската полиция никога не се майтапи.

Израелецът се усмихна. Изведнъж настроението му започна да се оправя.

— Как я намери?

Халифа му разказа за срещата си с Иман ал Бадри.

— Прекарах половината нощ с бележника на Пинскър — рече той. — Невероятен е, абсолютно невероятен. Главната галерия на мината е дълга почти километър и половина. И има буквално стотици шахти, тунели и проходи, които започват от нея. И това е само частта, която Пинскър е успял да изследва. Дори думата „лабиринт“ като че ли не е достатъчно адекватна.

— А злато?

За съжаление това бе единственият въпрос, на който Пинскър не бе отговорил. Беше записал, че е взел скални образци от мината, но явно бе убит, преди да има възможност да ги даде за анализ. Като се изключи това, не се споменаваше нищо за злато.

— Което не означава, че го няма — рече Халифа. — Онзи англичанин, с когото разговарях на кораба завчера, ми каза, че Пинскър не се е интересувал от злато, а е искал да научи повече за работниците. Така че е възможно мината още да е пълна със злато. Ще научим със сигурност, когато отидем на място.

— Днес ли?

— При толкова голяма находка трябва да се мине през много бюрократични препятствия — обясни Халифа. — Съобщих на Министерството и утре ще пратят човек да види бележника. А днес следобед имам среща с представителя на Върховния съвет за старините. Ако трябва да сме реалисти, ще се размърдат най-рано в края на седмицата.

— Не можете ли да мърдате по-бързо?

— Повярвай ми, по египетските стандарти краят на седмицата е все едно да се движиш със скоростта на светлината.

Бен Рои изсумтя. Беше вбесяващо, но нямаше какво да направи. Поне бяха открили мината. Това бе огромна стъпка в правилната посока. Междувременно със Зиски имаха куп друга работа за вършене. Цялата история с Восги чакаше да бъде изяснена, може би нямаше да е зле да проучат по-внимателно и Уилям Барън. А също и онзи списък с египетски фирми, който му бе дала жената от „Немезида“ — от него също можеше да изскочи нещо. Всъщност така и така беше на телефона…

— Виж, Халифа, вече направи повече от достатъчно, но какво ще кажеш да ти дам още една занимавка?

— Разбира се, за теб всичко.

Бен Рои му разказа за преживелиците си от предишния следобед.

— Жената ми даде списък на компании в Египет, с които „Барън“ са имали вземане-даване. Ние ще разровим от наша страна, но се питах дали няма да излезе нещо и от списъка. Какво ще кажеш?

Бен Рои извади листа от джоба си, изглади го и го постави на бюрото. Имаше около четирийсет имена.

— Готов ли си?

— Давай.

— „Адара Трейдинг“.

— Нищо не ми говорят.

— „Амско“.

— Не.

— „Банк Миср“.

— Разбира се. Една от най-големите банки в страната.

— Чисти ли са?

— Доколкото знам. Услугите им са пословично бавни.

Бен Рои се усмихна и продължи нататък.

— „Делта Системс“?

— Не.

— „Дураби“.

— Не.

— ЕГАЗ.

— Това е националният египетски газов холдинг — каза Халифа. — Голям държавен конгломерат, който контролира всички газови резерви.

Това можеше да бъде връзка с газовата концесия на „Барън“ в Сахара. Бен Рои сложи звездичка до името. Може би си заслужаваше да поразрови малко по-подробно.

— „Фауцер Електроникс“.

— Не.

— „Гемали“ ООД.

— Не.

И така нататък. Халифа беше чувал някои имена, но повечето не му говореха нищо. Не се сещаше някоя от познатите му компании да е свързана с подмолни сделки. ЕГАЗ си оставаше единствената със звездичка.

Бен Рои стигна до края на страницата и я обърна. От другата страна имаше още три имена.

— „Умара Конкрит“ — прочете той.

— Не.

— „Уасти Лоджистикс“.

— Не.

— „Джосер Фрейт“.

Мълчание.

— „Джосер Фрейт“ — повтори Бен Рои.

— Да.

— Какво?

— Чувал съм за тях.

Гласът на египтянина изведнъж зазвуча някак отнесено. Сякаш вече не беше съсредоточен напълно в разговора.

— И какво? — попита Бен Рои.

Наложи се да повтори въпроса, преди да получи отговор.

— Транспортна компания — промълви Халифа. — Голяма. Много голяма. Превозват товари по суша, по железопътни линии, по реката и така нататък. Имат много връзки в правителството.

— Това ли е всичко?

— В общи линии. Макар че има едно нещо.

— Слушам те.

Чу се как Халифа си пое дъх.

— Баржа на „Джосер Фрейт“ уби сина ми Али.

След като Бен Рои затвори, Халифа дълго седя загледан в нищото, като почукваше с пакета цигари по бюрото.

Беше съвпадение, разбира се. „Джосер“ бяха огромна компания и нямаше нищо необичайно в това да въртят бизнес с друга огромна компания. И все пак, и все пак…

Още от самото начало бе усетил нещо около случая с Ривка Клайнберг, нещо в него го зовеше, привличаше го. Нещо повече от простото желание да помогне на приятел или да стигне до същината на една интригуваща загадка. Нещо, което го беше накарало да се заеме сериозно с разследването, да продължи да дълбае, да не се отказва. Нещо…

… неизбежно. А сега най-неочаквано се бе появило и това.

Отвори пакета, извади една цигара със зъби и я остави да виси незапалена в устата му.

Никога не беше обвинявал съзнателно „Джосер“ за инцидента. Поне не и открито. Да, баржата беше излязла от курса си, дежурният не си беше свършил работата. Но пък Али и приятелите му изобщо не трябваше да излизат в реката. Нямаше кого да посочи ясно и категорично като виновник.

Но ето че сега се замисли. Странно, преди не го беше правил. Просто го беше приел по начина, по който египтяните приемат толкова много несправедливости и несгоди, сякаш те някак бяха втъкани в самите им гени. Но сега Халифа установи, че обвинява „Джосер“. Обвинява ги по същия начин, по който обвиняваше местните власти за разрушаването на половината Луксор, както обвиняваше цялата система, че е обърнала гръб на хора като Атия и сакатото момче в детския дом на Демиана Баракат. Не за самия инцидент, а заради арогантността им. За това, че не им пукаше. Пет момчета бяха умрели под една от баржите им, а компанията дори не сметна за нужно да проведе вътрешно разследване на случая. Беше подминала всичко и бе продължила по начина, по който богатите и силните не обръщат внимание на въздействието, което имат постъпките им върху обикновените хора.

И ето че сега името им най-неочаквано се появи при разследването на убийство.

Дали неочакваната връзка между двете на пръв поглед отделни истории означаваше нещо? Дали работата не беше по-дебела?

Или просто се опитваше да намери смисъл в ситуация, в която такъв липсваше?

Нямаше представа. Мислите му бяха мудни, объркани.

Можеше да каже със сигурност само едно — съвпадение или не, той изведнъж се беше почувствал лично свързан със случая на Бен Рои. Сякаш си беше клатил краката до водовъртеж и изведнъж бе всмукан от него.

И поради някакви все още напълно необясними причини имаше чувството, че помагайки на Бен Рои, ще помогне някак и на себе си. Ако не да преодолее смъртта на сина си, то поне да продължи напред.

Изглежда, пътят към светлината минаваше през Лабиринта.

Облегна се, запали цигарата и я изпуши до филтъра, като се обви в кълба дим. После смачка фаса, вдигна телефона и се обади в автопарка на участъка.

Вчера беше взел един изтормозен фиат „Уно“, за да стигне до селото на Иман ел Бадри.

За пътуването, което му предстоеше, щеше да му трябва нещо по-здраво.

 

 

Мислих сериозно за предстоящата чистка. Чистката на чистките, ако предпочитате. Толкова сериозно, че новината за провала ми ме засегна по-малко, отколкото би било иначе. Естествено, бях потресен да науча, че семейството ми е уличено, да чувам упреци. Но това не беше неочаквано. От самото начало имах съмнения за катедралата. Знаех, че не трябваше да го правя по-рано от планираното.

Но станалото — станало. Миналото не може да се пренапише. Енергията ми сега е съсредоточена към непосредствената ми задача. Уважавай миналото, но не позволявай то да те разсейва — това също е урок, който научих от родителите си. Гледам към бъдещето. Моето, и това на семейството.

Калиевият хлорид е едната възможност. Както и инсулинът. Трябва да се действа фино, а и двете вещества не оставят следи. Макар че при такива ограничени срокове доставянето им може да е проблем.

Ще помисля по-сериозно. Както стоят нещата, клоня към нещо просто. Без игли, без багаж, ще използвам онова, което е подръка. Потренирах малко, за да изпробвам китките и ръцете си, да определя най-добрата поза за упражняването на сила, но не чак толкова голяма, че да оставя синини. Балансът е фин, но би трябвало да съм в състояние да го постигна. И това може да ми спести необходимостта да гледам лицето. Обикновено около подобни неща няма много шум, но пък това не е обикновена чистка. А вододел, както май се изразяват.

Като стана въпрос за вододел, надявам се, че не плача. Не съм много по емоциите, те изобщо не ми помагат в работата, но стъпката, която ми предстои, е толкова голяма, че не мога да отхвърля и такава възможност. Каквато и да е външната реакция, връзката си съществува. И прекъсването й няма да е лесно, колкото и наложително да е.

Ще добавя кърпички към списъка. Надявам се, че няма да ми потрябват, но човек никога не знае. Времената са несигурни. А в несигурни времена подготовката е всичко.

 

 

По права линия разстоянието от Луксор до Гебел ел Шалул беше по-малко от сто и четирийсет километра. Ако имаше пряк път дотам, Халифа можеше да измине разстоянието за час.

Пряк път обаче нямаше. Имаше само няколко пътеки — огромна, изпепелена от жегата пустош от планини, стръмни склонове, чакълести котловини и уади. Обезкуражаващ естествен лабиринт, защитаващ направения от човешка ръка лабиринт на шемут хеш уесир. Дори в ленд роувър „Дефендър“, пригоден специално за тежък пресечен терен, пътуването се очертаваше трудно. И рисковано, тъй като се нарушаваше първото правило при пътуване през пустинята — никога, при никакви обстоятелства не тръгвай сам.

Трябваше обаче да опита. Не можеше да чака египетската бюрокрация да мине през всички стъпки и точки. Искаше да знае какво става в мината. Имаше нужда да знае. Ако станеше твърде трудно, винаги можеше да обърне назад. Освен това бе взел и един от сателитните телефони на участъка, ако случайно загази. Всичко ще бъде наред, каза си той. Трудно, но наред.

Преди да потегли, мина през апартамента, за да обясни на Зейнаб, че се налага да пътува до Марса Алам по работа и вероятно ще закъснее. Излъга, но не искаше да я тревожи. Със или без сателитен телефон, хора умираха в Източната пустиня. А тя вече беше изгубила син.

Още две спирания за провизии — допълнително гориво вода, фенер, цигари, сирене, таамия, аиш балади — и ето че беше на път. На седалката до него лежеше картата на централните възвишения на пустинята, която му бе донесъл Омар. Както и бележникът на Самюел Пинскър.

Откриването на мината не беше проблем. Истинското предизвикателство бе как да стигне до нея.

Планираше да измине колкото се може по-голяма част от маршрута по асфалтов път. Макар че това удвояваше разстоянието, пое първо на юг до Едфу, откъдето продължи по шосе 99 на изток към Арса Алам и Червено море. По средата шосето се отклоняваше рязко на север. Ако продължеше от върха на отклонението, трябваше да измине по-малко от петдесет километра през пустинята, за да доближи околностите на мината. Разстоянието си оставаше голямо, имайки предвид изключително трудния терен, но всеки спестен километър увеличаваше шансовете му да стигне до целта си.

Имаше и две други причини да избере точно този маршрут. Според бележника Самюел Пинскър също беше стигнал до мината от тази посока. И конвоят камиони, забелязан от въздушния екип на университета „Хелван“, също бе минал през тази част на пустинята. Нямаше представа дали камионите имаха нещо общо с Лабиринта, но присъствието им показваше, че районът поне отчасти става за шофиране.

Трафикът по шосе 2 беше по-натоварен в сравнение с предишната вечер и му трябваха почти два часа да стигне до Едфу. Но след като зави на изток, не видя жива душа. Само трептяща ивица черен асфалт, виещ се през избелялата от слънцето пустош от пясък и камъни. Мина през полицейски пропускателен пункт извън Едфу и през две малки селища при Ел Каниис и Барамия — окаяни купчини бетон и кирпич, сбутани от едната страна на шосето, сякаш се бяха вкопчили със сетни сили в живота. Не се виждаха никакви други следи от човешка дейност. През единия час, който му бе необходим да достигне отклонението на север, срещна само една друга кола — пикап „Исузу“, натоварен с овце. Със същия успех можеше и да е на Марс.

Малко след единайсет часа намали и спря. Според картата на Омар се намираше в точката от пътя, която бе най-близо до Гебел ел Шалул. Слезе и погледна на север, като заслони очите си. Пред него ивицата пясък и камънаци се издигаше постепенно към разхвърляни ниски хълмове, които на свой ред преминаваха в стръмни склонове от жълто-кафява скала. Те ставаха по-високи и стръмни на север, издигаха се нагоре и нагоре, докато не се сливаха с внушителната планинска маса на централните възвишения.

Запали цигара и се запита дали това не беше лоша идея. Знаеше, че е лоша идея. Накрая се уплаши, че колкото повече мисли, толкова по-вероятно става да се откаже. Доля дизел в резервоара, изпусна малко гумите на колата, за да имат по-добро сцепление, и излезе от шосето, насочвайки се към неизвестното. Някой беше оставил касета на Мохамед Мунир в уредбата и той я пускаше непрекъснато.

Първите десет километра се оказаха неочаквано лесни. Караше между каменистите хълмове бавно, на втора и трета скорост, след което попадна на широка уади, която вървеше точно в нужната му посока. Хълмовете се издигаха около него като внушителни каменни вълни. Дъното на клисурата обаче беше относително равно и той напредваше добре.

Това не продължи дълго. Картата на Омар показваше, че клисурата свършва в по-голяма долина, която завиваше на запад и след това отново продължаваше на север. Не бяха отбелязани обаче огромните камари в горния й край, които препречваха клисурата с ефективността на пътна блокада. Халифа се опита да измести два камъка, но не успя да ги помръдне. Склоновете тук бяха прекалено стръмни, за да може да заобиколи препятствието, така че не му остана друго, освен да се върне и да потърси друг път.

Четири часа по-късно още опитваше. Отново и отново се озоваваше в уади, която сякаш го водеше в правилната посока, само за да се превърне най-неочаквано в тясна цепнатина, да свърши в отвесна скала или да направи пълен завой и да го поведе обратно. Веднъж затъна в навят пясък и изгуби половин час, докато излезе; на два пъти се върна чак до шосето, за да тръгне от друга отправна точка. Бележникът на Пинскър не му помагаше — в него се съобщаваше само, че е стигнал до мината от юг, — а въпреки всичките си топографски детайли, картата на Омар непрекъснато влизаше в противоречия с фактите. Следобедът напредваше, теренът продължаваше да го предизвиква и да му пречи, и Халифа започна да мисли, че май е по-добре да зареже всичко и да се прибере у дома. Нека специалистите да си трошат главите.

Към три часа следобед, след като бе изминал петнайсет километра по поредния уж обещаващ коридор, който свърши с непреодолима четирийсетметрова дюна, Халифа спря джипа, изключи двигателя и слезе. Разтъпка се, отпи голяма глътка вода. После взе бинокъла и торбата с храна, която бе купил в Луксор, и се изкачи на най-близкия хребет да се огледа.

Вече се намираше доста по на запад от мястото, където бе излязъл в пустинята. На юг ивицата на шосе 99 се виеше към морето; на север централните възвишения се трупаха в далечината — трептяща крепост от кафява скала, която си оставаше толкова далеч, колкото бе и преди часове. Между тях се простираше бурно море от хребети, скали, склонове и хълмове, без никакъв ясно различим път до високия гебел.

— Мътните да го вземат — промърмори Халифа.

Оглеждаше унило пейзажа. Седна по турски на земята, уви главата си с шал, за да се предпази от слънцето, и започна да разопакова храната. Смяташе да си даде още два часа, да опита от още една посока и да приключва. В пустинята нощта настъпваше бързо и макар джипът да имаше чифт мощни прожектори освен фаровете, идеята да остане тук след стъмване никак не му допадаше.

Пъхна парче сирене в яиш балади и го захапа. Погледът му се плъзна по сухата пустош и се спусна към клисурата от другата страна на хребета. Тя вървеше успоредно на тази, в която беше оставил джипа, но бе по-широка и завиваше на изток. Долу имаше дърво — акация с чворест и огънат ствол, обезобразената й корона се бе килнала под ъгъл, сякаш бе изтощена от жегата. Това бе първият признак за живот, който виждаше тук, и Халифа зяпна дървото, докато дъвчеше сандвича си, благодарен, че може да се съсредоточи върху нещо различно от камъните и пясъка. Запита се колко ли е старо, как изобщо е успяло да оцелее в такива ужасни условия. Трябваше да минат няколко минути, преди да забележи следите, минаващи по отсрещната страна на клисурата. Много следи. Дълбоки, отъпкани, прави, сякаш някой бе прокарал огромна вилица през пясъка.

Следи от гуми.

Стана и вдигна бинокъла. Теренът бе така нагънат, че бе невъзможно да определи откъде започва клисурата и накъде отива. Огледа хребета, за да види дали няма начин да прекара джипа през него. Не намери подходящо място. Двете уади бяха като пътища, разделени от висока стена без връзка помежду им. Отново насочи бинокъла към следите. Бяха широки — твърде широки за джип или пикап, с много дълбоки грайфери. Нямаше съмнение, че са оставени от камиони. И то големи, доколкото можеше да прецени. Дали бяха камионите, които бе забелязал екипът от университета? Нямаше представа, но определено си струваше да провери накъде водят. Върна се при джипа, запали двигателя, обърна и пое обратно, търсейки пролука в стената.

Измина почти четири километра, преди да намери подходящо място. Хребетът рязко се спускаше и образуваше ниско седло, след което се издигаше отново и продължаваше нататък. До седлото се бе образувала дюна и той форсира джипа по плавния й склон. Трябваше да превключи на четворна предавка, за да стигне догоре. Колелата се хлъзгаха и затъваха, но накрая успя и се спусна по каменистия склон от другата страна.

След това положението значително се подобри. Каквото и да търсеха тук, камионите като че ли използваха често тази уади, тъй като бяха отъпкали плътно пясъка. Коловозите осигуряваха добра повърхност за шофиране Халифа успя да вдигне до петдесет, а на места и до шейсет километра в час. Превключваше скоростите, а мелодичният глас на Мохамед Мунир се лееше от стереоуредбата. Десет километра по-нататък долината се свързваше с втора, после с трета и четвърта. Халифа се озова във все по-сложна плетеница пресъхнали речни корита, в които щеше да се изгуби безнадеждно, ако не бяха следите от камионите. Всяка следваща уади бе малко по-тясна от предишната, склоновете от двете страни ставаха малко по-стръмни, ландшафтът го притискаше все повече и повече. Понякога откриваше, че се движи на север, понякога на изток, но като цяло посоката винаги си оставаше северна, все по-дълбоко в сърцето на масива, все по-близо до целта, все по-далеч от многолюдното, както му се струваше вече, шосе. Чувстваше се все по-малък и все по-самотен. И все по-нервен. Ако следите наистина водеха към мината — а с всеки следващ километър изглеждаше все по-малко вероятно да водят другаде — и ако мината наистина се експлоатираше незаконно, затънтеността на това място щеше да е най-малката му грижа. Изключи уредбата и се увери, че сателитният телефон е готов за употреба. Както и че предпазителят на 9-милиметровия му „Хелван“ е свален.

Продължаваше напред, светлината отслабваше около него, сенките се издължаваха, докато след дълго и бавно катерене по поредната лъкатушеща долина следите внезапно завиха надясно и изчезнаха в дефиле между високи отвесни скали. Халифа намали и изключи двигателя. Прелисти бележника на Самюел Пинскър, докато не намери избледнялата рисунка с молив. Под нея имаше надпис — Подходът към Лабиринта. Вдигна бележника и сравни рисунката с изгледа пред себе си. Съвпадението бе пълно.

Беше успял.

В продължение на минута седя и се ослушва с наклонена настрани глава. Не се чуваха никакви звуци, освен ако самата тишина не се приемеше за звук. Накрая запали отново джипа и измина още сто метра, преди да паркира под един скален корниз. Слезе и се обади на Бен Рои. Попадна на гласова поща.

— При мината съм — каза той, без да губи време с излишни обяснения. — Отивам да погледна. Ще ти звънна отново след половин час.

Остави телефона в колата — нямаше да има сигнал под земята — и взе фенера от багажника. След това, с пистолет в ръка, се върна обратно и тръгна по следите.

Дефилето, към което водеха те, бе тясно, не повече от десет метра на ширина, колкото да мине един камион. Над него се извисяваха скали — огромни, подобни на платна стени от варовик, издути към светлосинята ивица на небето. Подухваше вятър; въпреки късния час въздухът още бе убийствено горещ. Халифа направи фуния около устата си с длани и извика.

— Сапаш-ачаам-алаам-аласш-алаам.

Викът отекна в каньона, като отскачаше от скала на скала и дълго повтаряше зова, преди да затихне. Халифа извика отново, после още веднъж и накрая тръгна с пръст на спусъка. Дефилето зави наляво, после надясно, после отново рязко наляво. Стените изведнъж изчезнаха и Халифа се озова в края на огромна открита площадка, заобиколена от скали — гигантски естествен амфитеатър, сгушен под южния склон на Гебел ел Шалул.

— Аллах-у-акбар — прошепна той.

Високо горе върховете още светеха в топло оранжево под лъчите на залязващото слънце. Тук вече цареше здрач, цветовете преливаха в убито жълто-сиво, цепнатините и пукнатините бяха пълни със сенки. В подножието на скалите имаше купчини натрошен камък и чакъл — вероятно остатъците от пет века работа в мината. Отляво се виждаха смътно симетрични каменни блокове, вероятно останки от древни колиби. Като се изключи това и множеството керамични фрагменти, пръснати по пясъка на амфитеатъра, нямаше нищо друго — никакви сгради, никакви машини и оборудване, нищо, което да подсказва за някаква индустриална активност.

Не се виждаше и никаква мина. Следите излизаха от дефилето зад него, виеха се като оплетени спагети по дъното на амфитеатъра и излизаха. Нямаше очевидна причина да стигат дотук.

Халифа се огледа, опитвайки се да разбере какво става и тръгна напред. Чувстваше се малък като мравка насред футболен стадион. Стигна центъра на амфитеатъра. За миг му се стори, че чува далечен шум на машина, едва доловимо ръмжене на самия праг на чуваемостта. Звукът изчезна веднага щом се опита да определи откъде идва. Наклони глава настрани и се заслуша. Не успя да го чуе отново и си помисли, че му се е сторило. Вдигна очи и огледа отвесните скали. Нищо. Никакви проходи, никакви пещери, никакви отвори. Само гол камък.

Завъртя се в пълен кръг, отиде до отсрещната страна и се покатери на една купчина, за да огледа по-добре. От тук успя да различи, че следите от гуми като че ли се концентрират най-вече около северната стена на амфитеатъра. Тръгна натам, като се взираше в сгъстяващия се сумрак. Пак не видя нищо, което да обясни защо тук идват камиони. Вече се канеше да си тръгне, когато внезапен полъх погали лицето му. Долови някакво движение, което продължи само част от секундата, след което отново всичко замръзна. Наведе се напред и напрегна очи. Нов полъх, ново движение, точно в подножието на скалата, сякаш самият камък се местеше.

— Какво…?

Спусна се от купчината и тръгна напред, като още се питаше дали наистина е видял нещо, или светлината му прави номера. На трийсет метра от отвесната скала спря и извика.

— Салаш-алаам-алаам-алаам!

Гласът му отекна из амфитеатъра. Отговор не последва. Нямаше и никакво движение, но от това място забеляза, че една правоъгълна част от стената изглеждаше с малко по-различен оттенък. И с малко по-различна текстура. Сякаш някой…

— Хитро. Много хитро.

Затъкна пистолета на кръста си и тръгна напред. Огледа внимателно стената. После хвана камъка и дръпна. Чу се тежко шумолене, когато платнището се отдели и се свлече в краката му. Зад грубата, но ефективна маскировка (ако се гледаше откъдето и да е, освен от склона, жълтеникавата материя не можеше да се отличи от скалата) имаше големи стоманени врати, затворени с верига и катинар. Над входа беше дълбоко изсечена една-единствена дума. Халифа вече не беше така добре с йероглифите, както навремето, но този не бе от трудните. Особено с определителя за бог.

„У е сир, Озирис.“

— Пипнах те — прошепна той.

Извади пистолета, прицели се и стреля в катинара. Гърмежът отекна в стените и подгони няколко гущерчета. За момент отново му се стори, че чува шума на машина. Или на двигател. Нещо механично. Беше невъзможно да се определи откъде идва, ако изобщо идваше отнякъде, а не бе просто игра на въображението. Заслуша се, но не го долови отново. Явно си въобразяваше. Поклати глава, хвана едната дръжка и дръпна.

Стоманената врата се отвори и Лабиринтът зейна пред него.