Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (14)

12.

Йерусалим

Петъчният следобед напредваше, шабат наближаваше и улиците на града постепенно опустяваха. Привечер центърът на града беше почти опустял.

Същото се случваше и в микрокосмоса на полицейски участък „Давид“. Когато Бен Рои се отби в кабинета на Шалев малко след 17:30, в следователския отдел на Кишле бяха останали само те двамата.

Шалев направи кафе и Бен Рои обобщи откритото дотук — заплахите в „Хаарец“, липсващите бележници, посещенията на Клайнберг в арменския комплекс, полетът с „Ел Ал“ до Египет. А също и думичката Восги, която за момента не му говореше нищо конкретно, но му се струваше важна.

Шалев слушаше мълчаливо, отпиваше от чашата си с логото на баскетболния отбор „Макаби Тел Авив“, а червилото й както винаги оставяше петно по ръба. Полицаите не трябваше да носят грим в работно време, но Леа Шалев не обръщаше внимание на правилата. Червило, лак за нокти, сенки за очи — Бен Рои така и не можеше да определи дали го прави просто защото иска да изглежда добре, или за да вбеси такива като Баум и Дорфман, които смятаха, че жените нямат място в следствието. Ако беше първото, опитите не бяха особено сполучливи. Ако беше второто, ефектът беше повече от задоволителен.

— Идеи? — попита тя, когато той свърши.

Бен Рои сви рамене.

— Нескопосан грабеж. Самотен психар. Дело на мафията. Лична неприязън. Комбинация от някои от изброените. Избирай. Всичко е възможно.

— Ти кое би избрал?

Често играеха тази игра в началото на разследването. Шалев го предизвикваше да си заложи главата и да каже предположението си. Обикновено Бен Рои се подчиняваше с радост. Този път обаче, макар да бяха на съвсем ранен етап, противоречията и несъответствията вече бяха твърде много, за да е склонен да участва.

— Хайде, Ариех — усети нежеланието му тя. — Заложи на нещо.

— Свързано е с работата й като журналистка — каза след кратко мълчание той, без да отговаря направо на въпроса й. — Лично аз бих заложил на това. Бележниците й за последните три месеца липсват, така че вероятно има общо с материал, върху който е работила напоследък.

— Освен ако нашият човек не се опитва да размъти водата — отбеляза Шалев. — Да ни подхвърли лъжлива следа.

Бен Рои призна, че забележката й е основателна.

— Какво казва редакторът й? — попита Шалев.

— Още не се е свързал с мен. Оставих му четири съобщения.

— Само четири? Не е в твой стил да си толкова сдържан.

— Не е в твой стил да правиш такова добро кафе.

И двамата се усмихнаха. Въпреки първоначалните си съмнения, Бен Рои беше започнал да харесва Леа Шалев. При това много. И не само защото беше добра в работата си. Тя бе един от малкото хора в полицията, които наистина можеше да нарече приятели.

— Някакви новини от аутопсията? — попита той.

Тя поклати глава.

— Разговарях с Шмелинг малко преди да дойдеш. Намерили са косъм върху дрехите на жертвата, който са пратили за ДНК анализ, за да търсят евентуално попадение в базата данни. Категорично няма следи от сексуално посегателство. Нищо, като се изключи предполагаемото време на смъртта, между седем и девет вечерта — което вече ни е известно от видеозаписите. Освен това имала хемороиди. Най-лошите, които Шмелинг бил виждал.

— Красота. Криминалистите?

Тя вдигна ръце — „нищо“.

— Съседи?

— Засега успяхме да разпитаме само пет апартамента. Всички останали ги няма.

— И какво?

Тя отново вдигна ръце.

— Лайняна работа. Дума да няма. Лайняна работа.

Подобно на Бен Рои с неговите колики, Леа Шалев също си имаше уникален полицейски речник. Тя си погледна часовника, допи кафето и стана.

— Трябва да тръгвам. Лайняна работа или не, семейство Шалев все пак трябва да яде.

Започна да си събира нещата.

— Децата добре ли са? — попита Бен Рои, който също стана.

— Да, макар че Дебора не ми говори. Имаме известни разногласия относно избора й на приятел.

Бен Рои се усмихна. За него самия подобни трепети тепърва предстояха.

— А Бени?

— Добре е. Направи представяне в Ейн Карем и се говори за изложби в Щатите.

Бени Шалев беше художник. При това доста уважаван. Бракът му бе една от малкото полицейски връзки, които бяха успели да издържат на напрежението. Леа и Бени Шалев бяха толкова непоклатими, колкото беше възможно при подобна ситуация. Макар че никога нямаше да го признае дори пред себе си, всеки път, когато ги видеше заедно, Бен Рои изпитваше известна тъга, съжаление за онова, което би могло да бъде. Понякога Сара наистина му липсваше. Всъщност не понякога, а почти постоянно.

— Със Сара ли ще прекараш шабат? — попита Шалев, сякаш беше прочела мислите му.

— Тя ще е с техните.

— Искаш ли да дойдеш при нас? Добре дошъл си.

— Благодаря, Леа, но имам друг ангажимент.

— Сигурен?

— Сигурен.

Излязоха в двора зад участъка. Шкодата на Шалев беше паркирана в отсрещния край, до мястото за езда. Бен Рои я изпрати дотам.

— Искам Намир да продължи със старите случаи — отново заговори за работа тя, докато вървяха. — И с арменската връзка. Пинкас може да проследи заплахите на руснаците и заселниците от Хеврон, може да излезе нещо. Говори руски и знам, че има най-малко един информатор сред заселниците.

— А аз? — попита Бен Рои.

Каза го префърцунено, имитирайки въпроса на Дов Зиски от сутрешната среща. Шалев му хвърли изпепеляващ поглед.

— Продължаваш с Клайнберг. Искам да знам за какво е писала, кого е настъпила по опашката, защо е искала да пътува до Египет и защо е посещавала арменския комплекс толкова често.

Стигнаха до колата и Шалев я отключи.

— Между другото, как върви със Зиски? — попита тя.

— Страхотно. От следващата седмица ще живеем заедно.

— Мазалтов.

Метна чантата си на задната седалка, качи се и затръшна вратата. Отляво се появи АТВ „Поларис Рейнджър“, единственото превозно средство, способно да се справи със стръмните улици на стъпала в Стария град. Шалев го изчака да паркира и запали двигателя.

— Утре няма да работиш, нали?

Бен Рои кимна.

— Ще украсяваме у Сара — каза той. — Ако искаш, мога да…

— Искам да украсяваш. Макар че, ако украсата ти е като работата ти, ще ме е страх да я погледна. До неделя.

Отдаде му шеговито чест, превключи на скорост и потегли към входния тунел на участъка. Насред двора спря и свали стъклото. Бен Рои отиде при нея. Шалев гледаше напред, с ръце на волана.

— Не мога да го обясня, Ариех — рече тя замислено. Тонът й внезапно бе станал сериозен. — Но имам лошо предчувствие за този случай. От самото начало.

— Защото жена е била удушена насред катедрала.

Тя не се усмихна.

— Имам чувството, че ще ни отведе на някакво…

— Лошо място ли?

Тя го погледна в очите.

— Внимавай, Ариех. Внимавай и ме дръж в течение. Нали?

За пет години съвместна работа Леа Шалев никога не беше говорила по подобен начин с него. Бен Рои се почувства странно обезпокоен.

— Нали? — повтори тя.

— Разбира се — отвърна той. — Добре.

Тя кимна, пожела му гут шабас и напусна участъка. Отново започна да ръми.

 

 

Луксор

— Тате, гледаме Мери Пъпкинс!

Халифа едва беше отворил вратата на апартамента, когато най-малкият му син Юсуф изхвърча от дневната и се хвърли отгоре му. Момчето го прегърна свирепо, целуна го по устните, измъкна се и се втурна обратно по коридора. Халифа се усмихна, поклати глава и затвори. Остана за момент на място, с букета лилии, който беше купил на връщане от Курн. Обхождаше всичко с поглед, сякаш за да се увери, че живее именно тук. После въздъхна и тръгна след момчето.

Живееха в апартамента от шест месеца. Когато старият им блок беше разрушен, всички обитатели бяха преместени в ужасен бетонен жилищен комплекс на десет километра от града, до моста над Нил. В нетипична за него проява на съчувствие шефът му Хасани беше задействал някакви връзки и бе уредил семейство Халифа в Ел Авамая, почти до новия полицейски участък.

Апартаментът беше по-голям от стария, по-удобен за работата му, с джамия и училище в съседство. Имаше дори климатична инсталация за огромно изумление на Юсуф, който я пускаше на пълна мощност и после строеше лагери, в които да се спасява от студа.

Въпреки добавените екстри Халифа така и не свикна с това място. И не само заради климатичните експерименти на Юсуф. Дори след толкова месеци още се чувстваше чужд в собствения си дом.

Отчасти това се дължеше на съседите. Имаше една приятна стара дама, която живееше на долния етаж, съседното семейството също беше свястно, макар и да държаха телевизора си пуснат денонощно и усилен до дупка. Липсваше обаче близостта в стария блок, нямаше го чувството за общност, което идва след шестнайсет години живот на едно място. Там просто си тежаха на мястото. Не и тук. Всеки път, когато се прибираше, Халифа изпитваше чувство на изолация. Сякаш беше слязъл от автобуса на погрешната спирка.

Още по-лошо беше бездушието. Тук нямаше спомени и връзки. Нямаше чувства. Нищо, което да го задържи на това място. Загубата на стария дом беше като изтриване на миналото. Въпреки че всичките им неща бяха тук, новият апартамент беше… пуст.

Можеш да вземеш мебелите със себе си, но Халифа беше открил, че асоциациите са абсолютно недвижими.

Надникна в стаята на най-големия си син Али, както правеше винаги, когато се прибираше, после продължи към кухнята, където дъщеря му Бата приготвяше вечерята.

— Добре ли мина денят? — попита той, като я прегърна и целуна по челото.

— Чудесно — отговори тя и отвърна на прегръдката му. — Леля Сама беше тук.

— Сигурно е било вълнуващо.

— Определено. Разказа ни как с чичо Хосни са ходили на покупки в Дубай. С всички подробности.

Сарказмът беше тънък, но не можеше да се сбърка. Халифа се усмихна и я ощипа по носа. Бата вече беше на седемнайсет и много приличаше на Зейнаб, когато бе по-млада. По външност — стройна, с дълга черна коса и огромни очи, — но и с чувството си за хумор.

— Как е тя? — попита той.

— Добре. Гледа…

Бата кимна към другия край на апартамента. Халифа също кимна, целуна я отново и тръгна по коридора към дневната, където Зейнаб се беше свила на дивана с Юсуф в прегръдките си. Гледаха диска „Мери Попинс“ и си тананикаха веселата мелодия на „Да си пуснем хвърчило“. Или, както го предаваха египетските субтитри, „В небето пускаме нашето хвърчило.“

Халифа остави цветята до жена си, прегърна я през раменете и я целуна по главата.

— Всичко наред ли е?

Тя се пресегна и докосна ръката му, но не откъсна очи от екрана.

— Утре съм в почивка. Какво ще кажеш да прекараме известно време с момчето ни?

Тя отново стисна ръката му, но пак не го погледна. Халифа остана за момент неподвижен, като вдишваше аромата на косата й. След това прошепна „Обичам те“ и се върна в кухнята да помогне на Бата с вечерята.

— Нямаше нужда — каза тя, когато той извади нож от шкафчето и зае позиция до нея.

— Стига, знаеш колко обичам да режа. Позволи ми поне това малко удоволствие.

Тя го побутна закачливо и продължи да реже картофи. За момент погледът на Халифа се задържа върху голямото колкото юмрук, парче бетон на перваза с миниатюрни плочици от едната страна — фрагмент от фонтана, който бе направил в коридора на стария им апартамент. Самотен сувенир от по-щастливи времена. После се върна в настоящето и започна да реже лук. В дневната дискът с „Мери Попинс“ свърши и беше пуснат отново.

 

 

Йерусалим

Бен Рои излъга Леа Шалев. Нямаше никакви уговорки за петък вечер. Работният ден беше свършил и той се качи в колата си и пое сам към къщи. Можеше да отиде на куп места — макар че никога не е бил особено фрум, рядко му се случваше да пропусне шабат. Тази вечер обаче бе уморен и нямаше настроение за социализиране. Смяташе да почете, може би да погледа „Ерец Нехедерет“ и да си легне рано. Прекалено много неща му се въртяха в главата и не му беше до компанията на други хора. Нито пък на Бог, ако трябваше да е честен.

Докато излизаше от участъка и караше към Сионската порта — колата му беше единствена по улиците в този час, звънна на Сара.

— Как си? — попита я.

— По същия начин, както и при предишния ни разговор.

— А Бубу?

— Момент.

На заден план се чу някакъв шепот.

— Страхотно — отвърна тя. — Тъкмо загрява за малко гимнастика.

Бен Рои се засмя. Ей такива малки глупости бяха станали причина да се влюби в нея. До уши.

— Вашите добре ли са? — попита той.

— Чудесно. А твоите?

— Тъкмо се каня да им звънна.

— Много поздрави от мен. И не забравяй…

— За подреждането утре. Не се безпокой. Татуирал съм си го на челото. Тръгна ли да се бръсна сутринта, ще се подсетя.

Тя се разсмя. Заразен, момически смях. Смехът на истински развеселен човек. Прекрасен звук.

— Шабат шалом, Сара.

— И на теб, Ариех. Шабат шалом. До утре.

Последва мълчание, сякаш и двамата чакаха другия да каже още нещо. После повториха шабат шалом и затвориха.

Стигна Сионската порта и мина през нея, като се наслаждаваше на стабилното управление на тойотата, лекотата, с която се справи с тесните чупки на портата. Имаше тази кола само от два месеца, след като любимото му беемве най-сетне бе предало богу дух. Все още свикваше с управлението, което всъщност правеше всичко, което се очакваше от него. Беемвето със своенравния си характер беше груб мръсник. Симпатичен, но груб. Точно по начина, по който харесваше да мисли и за самия себе си. А сега караше тойота „Корола“. В това със сигурност се криеше някаква метафора.

След портата зави надясно по „Маале Ха Шалом“ и продължи надолу покрай хълма Сион, камбанарията на абатство „Дормицион“ се появяваше и изчезваше зад кипарисите над него. Обади се на родителите си в семейната фарма да им пожелае гут шабас, после на баба си в старческия дом („Храниш ли се, Ариех? Господи, кажи ми, храниш ли се?“) и после на сестра си Чава, в чийто апартамент за първи път бе срещнал Сара и която през по-голямата част от разговора му обясняваше какъв идиот е, че се е разделил с нея.

Накрая, докато караше по „Керен Ха Ийсод“ и завиваше в Рехавия покрай постерите на „Жени в черно“, които винаги стояха на ъгъла, звънна на Гилда Милан. Бившата му тъща. Почти тъща. Дъщеря й Галия беше убита, преди двамата да застанат под хупа.

— Е, събрахте ли се със Сара? — попита тя, щом чу гласа му.

— Шабат шалом и на теб, Гилда.

— Събрахте ли се?

— Последния път като проверих, не.

— Идиот.

Бен Рои се усмихна уморено.

— За втори път ме наричат така през последните пет минути.

— И защо не? Това си е самата истина.

Ако не друго, Гилда Милан беше пряма. И храбра. Не само че беше изгубила единственото си дете при терористична атака, но и преди четири години съпругът й Йехуда беше загинал по същия начин, докато говореше на мирна демонстрация при Дамаската порта. По-слабите хора щяха да се пречупят още след първата трагедия. Гилда Милан беше загубила най-любимите си хора на света и въпреки това категорично отказваше да падне духом. Сега, заедно с Ясмина Марсуди, жената на палестинския политик, който бе убит заедно с Йехуда, тя обикаляше света и защитаваше каузата на мира. Двете бяха посрещани с почести извън Израел и окупираните територии. Тук обаче гласовете им бяха гласове в пустиня. Напоследък хората бяха по-загрижени как да си платят наема и да сложат храна на масата, отколкото за положението с палестинците. Като че ли дните на надеждата бяха в миналото. Сега бе време на примирение. Гилда Милан обаче отказваше да отстъпи. Тя бе олицетворение на всичко добро в тази страна, помисли си Бен Рои. Дори ако го тормозеше заради Сара.

Побъбриха, докато той спря пред блока си, после си пожелаха гут шабас и затвориха. Бен Рои заключи колата и влезе.

След раздялата със Сара беше спал един месец на канапето на един приятел в Гиват Шаул. Не беше приятно преживяване. Отчасти защото канапето беше късо за едрата му фигура, но най-вече поради факта, че Шмуел и приятелката му бяха енергични и изключително шумни в леглото. След четири седмици постоянно пъшкане, стонове и писъци приятелските чувства и нервите на Бен Рои се бяха опънали до скъсване и той си събра багажа и се премести в една занемарена гарсониера в Ха Рамбан. Мястото беше като кутия за обувки, а наемът гълташе сериозна част от месечните му 12 000 шекела, но поне можеше да се наспи като хората. По-важното бе, че жилището се намираше недалеч от дома на Сара на Ибн Езра и точно срещу детската площадка, където тя щеше да разхожда детето им. А това предлагаше известна утеха при факта, че няма да живее с тях.

Щом се прибра, взе душ, преоблече се и отвори плъзгащата се врата към мъничкия правоъгълник от прашен бетон, който минаваше за тераса. Дъждът беше спрял и облаците се бяха разкъсали, разкривайки дълбоко лазурно небе с розови и зелени оттенъци. Прекрасна йерусалимска вечер. От онези, които те карат да забравиш всички гадости, случващи се в града. Извади един „Голдстар“ от хладилника (вече не пиеше много, но какво пък, денят бе дълъг), избута фотьойла до вратата и качи крака на парапета на балкона. Известно време остана така, заслушан в тишината, като вдишваше аромата на жасмин и мокри листа, загледан към крилете на вятърната мелница на Рехавия. После взе книгата, която лежеше на килима до вратата на балкона. „Шалом, бебе. 101 съвета как да бъдем добри бащи.“

Отвори я и зачете, като отпиваше от бутилката. Умът му обаче беше другаде и само две минути по-късно остави книгата.

Удушаване с гарота. Полет до Египет. Липсващи бележници. Восги. Мислите за предстоящото бащинство отстъпиха назад и случаят отново изпълни ума му.