Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (2)

1.

1972 г.

На последния ден от медения им месец по Нил Дъглас Бауърс поднесе на съпругата си Александра изненада, която тя никога нямаше да забрави, макар нещата да не се развиха точно както той възнамеряваше.

В продължение на две седмици бяха пътували от Асуан до Луксор. Александра имаше чувството, че са посетили всеки храм, развалини и изветрели купчини древен кирпич, като почти не й оставаше време да прави онова, което искаше наистина — да се излежава на слънце, да отпива лимонада и да чете някой хубав любовен роман.

Четирите дни в Луксор се оказаха особено изтощителни. Дъглас настояваше да тръгнат още по зазоряване, за да се насладят на забележителностите, преди да са се изсипали автобусите с hoi polloi^[1] както наричаше туристите. Гробницата на Тутанкамон се оказа горе-долу интересна, може би поради факта, че Александра беше чувала за момчето фараон, но всичко останало бе истински кошмар — безкрайна върволица предизвикващи клаустрофобия гробници и покрити с йероглифи стени, които можеха да я убият и без убийствената жега. Макар нито веднъж да не се оплака, към края на медения месец Александра започваше да изпитва облекчение, че скоро ще поемат обратно към едноцветната нормалност на южните предградия на Лондон.

И тогава, като гръм от ясно небе, Дъглас направи нещо неочаквано — нещо, което й напомни за какъв мил и внимателен човек се е омъжила.

Беше последната им сутрин. По заръка на Дъглас станаха дори по-рано от обичайното, още преди да се е пукнала зората, и прекосиха Нил. На западния бряг ги чакаше такси, което ги откара до паркинга пред храма на Хатшеп-сут. Само два дни по-рано Дъглас бе прекарал цял следобед на това място, като мереше камъните с рулетката, с която не се разделяше никога. Александра си представи повторение на представлението и сърцето й се сви. Обаче, вместо да влязат в храма, съпругът й я поведе по тясна пътека, която се виеше сред хълмовете зад монумента. Вървяха все по-нагоре, небето над тях придобиваше все по-светъл оттенък на сивото, а Долината на Нил оставаше все по-надолу. Продължиха така повече от час и Александра вече започваше да си мисли, че гледката на мерещия камънаци съпруг може в крайна сметка да не е най-лошото. Но когато изкатериха последния стръмен участък и се озоваха на Курн, върха с форма на пирамида, който се издигаше в южния край на Долината на царете, горе ги очакваше огромна кошница за пикник.

— Поръчах на едно момче от хотела да я качи — обясни Дъглас, докато отваряше кошницата и вадеше половинка изстудено шампанско. — Честно казано, изненадан съм, че никой не я е свил.

Напълни две чаши, извади червена роза от кошницата и коленичи пред Александра.

— Духът ти да остане вечно жив — напевно произнесе той. — Нека те има милиони години. Да живееш вечно ти, обичащата Тива, която седиш с лице към северния вятър и притежаваш щастието.

Беше толкова прекрасно романтично, толкова нетипично за Дъглас, че Александра избухна в сълзи.

— Не се безпокой за цената, момиче — сгълча я той. — Купих шампанското от безмитния магазин. Направо без пари.

Седяха на една скала, отпиваха от питиетата си и гледаха как слънцето изгрява над пустинните планини. Цареше абсолютна тишина и покой, Долината на Нил бе размазана зелена ивица далеч долу, като някакъв мъничък модел на света. След като закусиха, размениха целувки, прибраха нещата в кошницата, оставиха я, където си беше („Някой ще се качи да я вземе“, обясни Дъглас), и тръгнаха по пътеката, която се спускаше от върха.

— Ако се вярва на онзи от хотела… нали се сещаш, Рупърт някой си, надутия, с големите ноздри… ако вървим по тази пътека, можем да заобиколим платото и да се спуснем недалеч от входа на Долината на царете. — Дъглас описа широк кръг с ръка. — Не би трябвало да ни отнеме повече от час и ако се поразмърдаме, ще се приберем навреме за обяд.

Александра вече си беше починала от катеренето и макар дългите разходки по пресечен терен да не бяха любимото й занимание, се чувстваше готова за приключения (донякъде благодарение на шампанското) и с готовност закрачи след съпруга си. Пътеката беше тясна, камениста и трудна на места, но като типичен джентълмен Дъглас й помагаше на тежките участъци. За своя изненада Александра откри, че доста се забавлява.

„Истинско приключение в пустинята — помисли си тя. — Ще имам да разказвам на Оливия и Флора!“

Навлизаха все по-дълбоко между хълмовете, Нил се изгуби някъде зад тях, пейзажът стана почти лунен — само камъни, прах и бледо небе. Измина час, после час и половина и макар Дъглас да бе взел допълнително храна и вода в раницата си, след два часа ходене Александра започна да се уморява. Краката я боляха, жегата бе станала неприятна, а най-лошото бе, че трябваше да иде до тоалетната.

— Ще се обърна с гръб — предложи Дъглас, когато тя му съобщи за ситуацията.

— Няма да пишкам на открито! — твърдо заяви тя. Настроението й вече не беше толкова добро.

— За бога, тук няма кой да те види!

— Няма да пишкам на открито — повтори тя. — Искам малко уединение.

— Тогава стискай или иди зад онази голяма скала. По-добро не мога да ти предложа, момиче.

В отчаянието си тя се вслуша в предложението му и измина ядосано трийсетте метра до канарата, която стърчеше от каменистата повърхност като някаква гигантска гъба. Там теренът се спускаше стръмно към малка, подобна на фуния долчинка, но точно зад скалата имаше достатъчно равно място, за да може да вдигне роклята си и да клекне.

— Не слушай! — извика тя.

Чу се хрущене на камъчета под обувки и Дъглас се отдалечи, като си подсвиркваше. Александра се опря на канарата за допълнителна опора и впери поглед в повърхността й, като се мъчеше да се отпусне. Камъкът бе жълтеникав, прашен и покрит със странни драскулки; изминаха секунди, преди да ги разпознае като останки от някакви йероглифи. С пликчета около глезените, тя се дръпна малко назад, за да ги разгледа по-добре. Имаше нещо като заек, вълнообразна линия, чифт ръце и други символи, които й бяха познати от безкрайните паметници, из които се беше влачила през последните две седмици.

— Скъпи — извика тя и отстъпи още малко, забравила за момент смущението си и повика на природата. — Май намерих…

Не довърши изречението, защото изгуби опора и се затъркаля назад по стръмния склон зад скалата. Чакълът и прахта потекоха около нея, а краката й заритаха бясно, възпирани от еластичните пликчета. Тупна долу, за момент изпита странното усещане, че пропада през съчки и клонки, след което полетя отново, този път през празно пространство. Пада сякаш цяла вечност, преди да се стовари върху нещо меко и да изгуби съзнание.

Горе Дъглас Бауърс чу писъците на съпругата си и се втурна около скалата.

— Боже мой! — извика той, докато се спускаше по склона към зейналата дупка на дъното. — Александра! Александра!

Пред него имаше дълбока правоъгълна шахта, изсечена вертикално в белия варовик, с гладки стени, несъмнено дело на човешка ръка. Долу, на почти шест метра от него, едва видима от вдигналата се прах, имаше оплетена маса от клонки и съчки, които бяха запушвали отвора. Жена му не се виждаше никаква. Едва когато прахта започна да се сляга, Дъглас успя да зърне ръка, после обувка и накрая изрисувано цвете върху роклята й.

— Александра! Господи, кажи, че ме чуваш! Александра!

Отговори му дълга ужасяваща тишина, най-лошата в живота му, последвана от едва чут стон.

— Слава богу! Скъпа! Можеш ли да дишаш? Боли ли те нещо?

Още стонове.

— Всичко е наред — разнесе се отдолу немощен глас. — Нищо ми няма.

— Не мърдай! Ще извикам помощ.

— Не, чакай, нека да…

Последва движение и пращене на съчки.

— Има нещо като… врата.

— Какво?

— Тук долу. Прилича на…

Пращенето се засили.

— Получила си сътресение, Александра. Не се движи. Ще те измъкнем от там за нула време!

— Виждам малко помещение. Някой седи…

— Моля те, скъпа, не си на себе си, халюцинираш.

Ако наистина беше така, халюцинациите й бяха доста живи, защото в следващия миг Александра Бауърс запищя истерично и никакви думи или действия от страна на съпруга й не бяха в състояние да я успокоят.

— Господи, извади ме от тук! Махни ме от него! Моля те, махни ме, преди да ми е сторил нещо! Господи! Господи! Господи!