Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (49)

44.

Йерусалим

Йоел Регев се надигна, когато програмата за възстановяване изплю паролата, която търсеше. „Менора 3“. Не можеше да се нарече дори слаба, на програмата й бяха нужни по-малко от пет минути, за да я открие. Би трябвало да се очаква, че един полицай ще бъде по-предпазлив с тези неща, но това не беше негова грижа. Нищо не беше негова грижа. Правеше го само защото Дов го беше помолил, беше казал, че е важно. Въведе паролата и щракна върху ОК.

— Вътре си — каза той, когато екранът светна.

Зиски излезе от кухнята, където правеше кафе. Регев освободи стола пред компютъра.

— Не е нужно да ти казвам, че е адски незаконно да хакнеш полицейски компютър.

— Трябват ми само няколко минути. Просто искам да проверя нещо.

— Е, проверявай бързо. Погрижих се да не ни проследят, но въпреки това не искам да рискуваме.

Зиски вдигна палец и се наведе към екрана. Кръглите му очила отразяваха слабата светлина.

Бен Рои беше мъртъв. Новината пристигна в участъка късно следобед. Нямаше абсолютно потвърждение и подробности, само анонимно обаждане от човек в Египет. Зиски не се нуждаеше от подробности. Беше свързано със случая „Клайнберг“. Нямаше място за съмнения. Случаят, в който навсякъде фигурираше Египет и който вчера следобед, незнайно защо, бе прехвърлен на по-горна инстанция. Никой не казваше каква е причината за прехвърлянето, макар че той можеше да се досети. Носеше се слух, че Бен Рои е изпратил имейл. Изпратил имейл, лайното улучило вентилатора и това довело до прехвърлянето на случая.

Трябваше да види този имейл и именно затова бе уговорил Йоел да хакне акаунта на Бен Рои. Щракна върху иконата на пощенския клиент, след което отвори папка „ИЗПРАТЕНИ“. Съобщението беше първо в списъка. Последният имейл, изпратен от Бен Рои. До Леа Шалев, с копие до началник Гал и главен суперинтендант Баум. Заглавие: „СЛУЧАЯТ РАЗРЕШЕН“.

Облегна се назад и зачете, като си играеше с фибите, придържащи ярмулката му.

Беше засегнат от думите на Бен Рои при последната им среща (Ще се обръщаш към мен с „господине“!), но това не намаляваше възхищението му към него. Бен Рои се беше оказал един от добрите в система, в която имаше предостатъчно твърдоглави идиоти и откровени боклуци. Най-добрият. Именно затова беше изпитвал такава тръпка, че е негов партньор през последните десет дни („Макар и не в онзи смисъл!“ — почти чу той гласа на Бен Рои).

И именно затова имаше странното чувство, че Бен Рои би одобрил онова, което правеше сега. Сякаш някак го подтикваше да го направи. Двамата бяха добър екип.

Прочете целия доклад, като изумлението му растеше с всяка следваща страница. А също и възхищението му от начина, по който Бен Рои бе навързал всичко. После докосна Давидовата звезда на гърдите си и се опита да реши какво да направи. Защото трябваше да направи нещо. Не можеше да остави нещата така. Дължеше го на Бен Рои. И на майка си.

— Ще бъда добър полицай — беше й обещал той последния път в болницата, докато държеше ръката й и галеше оплешивялата й глава. — Винаги ще се опитвам да постъпвам правилно и ще се погрижа престъпниците да си получат заслуженото.

Замисли се, като си играеше със звездата. Накрая кимна, усмихна се и потърси в Гугъл две имена. Щракна върху бутона „ПРЕПРАТИ“ и копира съответните адреси: [email protected], [email protected]. Промени заглавието на „СЕНЗАЦИЯ“, натисна бутона за изпращане. Изчака, за да се увери, че съобщението е заминало, след което изключи всичко и се върна в кухнята, питайки се каква ли бомба е задействал.

— Да пием по бира? — предложи той.

Луксор

Натаниел Барън стоеше на балкона на апартамента си в хотел „Уинтър Палас“, подпрял подутото си от воднянка туловище на каменния парапет. Гледаше през Нил към далечните гърбици на Тиванските възвишения.

Беше направил нужното в Долината на царете, след което се върна в хотела и вечеря сам. Дори и да скърбеше, това изобщо не личеше по изражението му. Единствено ръцете му загатваха за някакво дълбоко мъчение, някакъв напрегнат вътрешен диалог. Бяха свити като крака на граблива птица, пожълтелите нокти се впиваха в парапета подобно на касапски куки в труп.

Стоя така близо половин час, като се олюляваше назад-напред. Непрекъснатият поток таксита и коли се носеше далеч под него, до ушите му достигаше рев на клаксони и бърборене на семейства, разхождащи се по „Корниш“. Накрая въздъхна, обърна се и се затътри обратно в стаята.

— Ще си лягам, Стивън.

Прислужникът му излезе от сенките и с безстрастно кимане започна да приготвя леглото на господаря си. Помогна му да се съблече и да си сложи пижамата, държа ръката му, докато намести туловището си на матрака, донесе подноса с лекарства — цяла армия разноцветни хапчета, подредени в редици и изпити едно по едно с чаша леко затоплено мляко. След това подносът изчезна и прислужникът положи Барън върху купчината възглавници. Придърпа завивките до средата на гърдите му, подаде му кислородната маска и погледна циферблата на бутилката, за да се увери, че потокът кислород е наред. Накрая изгаси осветлението без нощната лампа, пожела на господаря си „лека нощ“ и се оттегли.

Останал сам, Барън се взираше в тавана. Гърдите му се надигаха и отпускаха като ковашки духала; хриповете и гъргоренето на дробовете му отекваше в стаята. Мина минута, после очите му започнаха да се затварят, тежките клепачи се спускаха бавно над зениците. Когато от очите му остана само тънка бяла цепка, ръцете му внезапно се вкопчиха в завивката и той прошепна нещо — някаква дума, приглушена от замъглената гума на кислородната маска. Прозвуча като „решел“.

После очите му се затвориха и той заспа.