Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

31.

Израел

На идване от Йерусалим Бен Рои беше натискал газта до дупка.

На връщане направо бе пъхнал крака си в дупката и взе разстоянието с двайсет минути по-бързо. Сирената ревеше през цялото време, отразявайки доста добре настроението му.

Докато караше, премисляше отново и отново събитията от следобеда и се опитваше да ги вкара в рамките на онова, което вече бе изградил по случая.

Ако жената от „Немезида“ бе дъщеря на Клайнберг, това определено обясняваше някои неща. В същото време обаче повдигаше куп нови въпроси, сред които и защо Клайнберг е пазила в такава тайна, че има дъщеря. Но пък, от друга страна, редакторът й беше споменал, че при нея всичко било строго подредено и никога не смесвала работа с личен живот.

С малко късмет Зиски можеше да изрови това-онова. По-належащата грижа на Бен Рои беше онова, което Дина му бе казала за „Барън Корпорейшън“. И по-точно, твърденията й, че именно „Барън“ или някой техен изпълнител са убили Клайнберг.

Не че идеята идваше като гръм от ясно небе — „Барън“ фигурираше в случая едва ли не от самото начало. Порази го абсолютната увереност, с която беше посочила виновника. За Дина Леви, Елизабет Тийл или както там беше истинското й име, място за съмнение нямаше. Не вероятно. Не може би. А категорично.

Откъде беше толкова сигурна? Дали „Немезида в действие“ не бяха открили някакви конкретни доказателства? Но тогава защо не ги разкрие — ако не на него, най-малкото на сайта на групата. Предвид историята им с „Барън“, човек можеше да очаква да раздухат новината в мига, в който открият нещо инкриминиращо.

Не, тя му казваше истината — най-малкото за онова, което бяха открили за убийството. Но ръцете им бяха толкова празни откъм доказателства, колкото и неговите. Така че въпросът си оставаше — откъде беше толкова сигурна, че отговорността е на „Барън“? Дали омразата й към компанията — независимо от причината — беше толкова силна, че просто не можеше да си представи, че не са виновни? Или си играеше някаква сложна игра с него и го насочваше по лъжливи следи поради известни само на нея причини?

Или знаеше нещо друго за Барън, нещо толкова уличаващо, нещо толкова лошо („отвратително“, както се беше изразила тя), че убийството на Клайнберг бе просто естествена последица? Което отново повдигаше въпроса защо „Немезида“ не бяха публикували подобна информация, ако разполагаха с нея.

Просто нямаше смисъл. Абсолютно никакъв смисъл. Четири часа седя закопчан за волана си и пика в туба, а си остана в неведение. Едно поне беше ясно — която и да беше. Дина Леви имаше някакъв личен проблем с „Барън“. Нещо, което надхвърляше неприязънта на антикапиталистически бунтар срещу глобална корпорация. Беше го видял в очите й, в езика на тялото й, в начина, по който лицето се стягаше й всеки път, когато се споменаваше името „Барън“, сякаш някой завърташе отвертка дълбоко в черепа й.

За дъщерята на Ривка Клайнберг (ако наистина й беше дъщеря) „Барън Корпорейшън“ беше самият Дявол.

И сега той летеше обратно към Йерусалим да се срещне с Дявола. Както беше подхвърлил на Зиски, преди да потегли сутринта, крайно време беше да видят какво имат да кажат за себе си.

Представителите на „Барън“ бяха поискали разговорът да се състои в „Цар Давид“, най-прочутият и скъп хотел в Йерусалим. Корпорацията държеше апартамент там и го използваше като неофициален офис в града, с инсталирана конферентна връзка с централата им в Хюстън. Обикновено свързаните с разследване на убийства разговори се провеждаха в полицейски участък, но Бен Рои си затвори очите. В крайна сметка разговорът си беше разговор, където и да го провеждаш. Стига да отговореха на въпросите му. Беше готов да се срещне с тях и в обществен клозет.

Пристигна две минути преди уречения час. През 1946 г. голяма част от южното крило на хотела било разрушено при атака на „Иргун“, най-голямата и най-жестока терористична акция в историята на района. Днес от атентата нямаше и помен. Хотелът бе олицетворение на великолепието и спокойствието, пищната му украса и изящните мебели нямаха абсолютно нищо общо с грижите на реалния свят. Бен Рои беше идвал тук няколко пъти и нито веднъж не се бе чувствал удобно. Тази вечер усещането бе още по-силно поради причината за срещата. Без да се оглежда, той прекоси застланото с килим фоайе и взе асансьора до четвъртия етаж. В кабината пътуваше възрастно семейство от Англия, дошло тук за Бар Мицва на внука им.

Апартаментът на „Барън“ се намираше в задната част на сградата, в края на дълъг, меко осветен коридор. Бен Рои спря за момент отвън, за да се приведе в нормален вид, набързо преговори плана си за атака и почука. Вратата се отвори незабавно и го въведоха вътре.

Озова се в мезонет — огромна дневна, стълбище към спалните, прозорци с невероятна гледка на изток през долината Хином към хълма Сион и осветената с прожектори бъркотия на Стария град. Вътре чакаха петима души, което му се стори малко прекалено — двама мъже в костюми, несъмнено служители на „Барън“, а на едно канапе седяха мъж и жена, чиито остри черти и ледени погледи моментално ги издаваха като юристи.

Петият човек моментално грабна вниманието на Бен Рои. Личеше си, че той командва, присъствието му доминираше над всички, въпреки че не беше физическо. Той гледаше от огромен телевизионен екран в отсрещния край — брадат, подпухнал, прошарен, като някой старозаветен пророк. Натаниел Барън.

— Закъсняхте, сър.

Гласът му бе дрезгаво ръмжене. Глас като онзи, какъвто очакваш да чуеш от лицата на Маунт Ръшмор.

— Не обичам да ме карат да чакам. Трябваше да започнем в един часа мое време.

Бен Рои беше закъснял с две минути. Едва ли можеше да се нарече безобразно закъснение, но въпреки това се извини — не искаше да създава напрежение още преди началото на разговора. За това имаше предостатъчно време. Старецът го изгледа от екрана — усещането беше смущаващо, сякаш го гледаше някакъв участник в телевизионна програма, — после го покани с жест да седне.

— Когато казах, че искаме да говорим с някой от ръководството, не очаквах да се срещна със самия управител на компанията — каза Бен Рои, докато се настаняваше в единствения свободен стол.

На единайсет хиляди километра от него Натаниел Барън леко изправи рамене и сакото му от туид се надипли под мишниците.

— Когато аз научих, че доброто име на „Барън Корпорейшън“ е било замесено в разследване на убийство, нямаше как да прехвърля срещата на някой друг — изръмжа той. — Може и да съм се оттеглил от ежедневното управление на компанията, но тя си остава моя компания. Носеща моята фамилия. Надявам се да го оцените, господин…?

— Бен Рои — побърза да се обади един от служителите.

— Старши детектив Бен Рои — каза Бен Рои. И да, оценяваше го.

— Радвам се, че се разбираме.

Конферентното оборудване несъмнено беше последен модел, защото въпреки разстоянието нямаше абсолютно никакво забавяне в предаването на сигнала, а образът на стареца беше толкова ясен, че можеше да видиш петънцата по гигантските му ръце. Лявата държеше кислородна маска.

— Желаете ли нещо за освежаване, господин Бен Рои?

Бен Рои благодари, но отказа.

— В такъв случай предлагам да започнем по същество, ритайте, каквото имате да питате.

Пръстите на дясната ръка на Барън отмерваха бавен ритъм върху бюрото, зад което седеше. Макар в Хюстън да бе ранен следобед, помещението около него — нещо като кабинет или библиотека — тънеше в полумрак. Дори от телевизионния екран на единайсет хиляди километра оттам се усещаше колко е потискащо. Бен Рои разтърка китката си, която още бе възпалена от белезниците, отвори бележника си на нова страница и започна.

— Преди дванайсет дни в Йерусалим беше убита журналистка на име Ривка Клайнберг. В арменската катедрала. Удушена с гарота.

Думите му не предизвикаха видима реакция от страна на Барън. Той продължаваше да барабани и да се взира в него със сълзящите си и същевременно пронизващи очи. Другите също се взираха в него — пет чифта очи го приковаваха от всички страни. Не точно заплашително, но и не особено дружелюбно. Налагаше се да изиграе внимателно ходовете си.

— Случайно да знаете дали в последно време е имало някакви контакти между госпожа Клайнберг и компанията ви?

Погледът на Барън се насочи към двамата служители, които поклатиха едновременно глави.

— Явно смятате, че има причина за подобен контакт — изхриптя Барън.

— В хода на разследването беше установено, че малко след смъртта си госпожа Клайнберг е правила проучване върху „Барън Корпорейшън“ — обясни Бен Рои.

Единият от юристите попита за какво проучване става дума. Бен Рои разказа за статията за златната мина в Румъния.

— Освен това се е интересувала от човек на име Самюел Пинскър. През хиляда деветстотин трийсет и първа въпросният Пинскър е открил местоположението на отдавна изгубена древноегипетска златна мина, известна като Лабиринта на Озирис.

Юристът моментално попита какво общо има това с „Барън Корпорейшън“. С неуловим жест Натаниел Барън го накара да си затвори устата. Горе-долу по същия начин Генадий Кременко бе затворил устата на своята адвокатка. И двамата бяха свикнали да им се подчиняват безпрекословно.

— Продължавайте, господин Бен Рои — избоботи Барън.

Бен Рои се размърда в стола си.

— По всяка вероятност тази древна мина се намира някъде насред Източната пустиня в Египет. Неотдавна дъщерна фирма на „Барън“, „Проспекто Иджипт“, е провела проучвания за полезни изкопаеми в същия район.

Юристката попита какво общо има това с разследването на убийство в Йерусалим, но Барън отново й махна да млъкне.

— Бихте ли ми разказали за „Проспекто“? — попита Бен Рои.

— Мики?

Барън кимна на лъскав млад мъж с грижливо оформени бакенбарди и масивен дизайнерски часовник.

— Те бяха малка дъщерна фирма — обясни мъжът. Гласът му беше отмерен и прецизен като външния му вид. — Поеха двугодишен лиценз за проучване в централните планини край Червено море. След като лицензът изтече, компанията бе закрита.

В общи линии същото, което му беше казал Зиски.

— Като отделен субект ли беше управлявана компанията? — попита Бен Рои.

Не, отвърна мъжът, била управлявана директно от Хюстън, с филиал в Кайро.

— Открихте ли нещо?

Няколко малки залежи на изумруди. Много лошо качество, не си заслужавали разработките. Както и две фосфатни находища, но също прекалено малки, за да представляват интерес.

— И пясък и камъни в изобилие.

— И никакво злато?

— Никакво злато.

— Нито пък лабиринти — обади се другият служител, предизвиквайки вълна от смях. Бен Рои също се усмихна и продължи:

— Доколкото разбирам, добивът на злато е свързан с отделянето на значителни количества токсични отпадъци.

Юристите отново подскочиха, но Барън им махна да мълчат. Бен Рои се запита защо изобщо ги е повикал. Старецът вдигна кислородната си маска и направи няколко дълбоки хрипливи вдишвания, без да откъсва поглед от детектива. После остави маската и се облегна назад.

— Трябва да си призная, господин Бен Рои — изхърка той, — че нито аз, нито колегите ми разбираме как точно информацията за техническите подробности около добива на злато може да ви помогне в разкриването на едно убийство. Но ако приемем, че подобно нещо ще ви помогне, и тъй като винаги сме се радвали на чудесни отношения с Израел, с радост ще споделя с вас моите петдесет години опит в тази индустрия.

Не звучеше особено радостно, но Бен Рои предпочете да не задълбава.

— И тъй, в отговор на въпроса ви: да, добивът на злато наистина е свързан със значителни количества токсични отпадъци. Процесът по овладяването им се е подобрил през годините, но както и да я погледнете, работата ни си остава мръсна. Винаги е била и винаги ще бъде. Подобно на всички красиви неща, златото си има и неприятна страна.

— Арсеникът част ли е от тази неприятна страна?

Наблюдаваше внимателно каква ще бъде реакцията на Барън. Такава нямаше.

— Може да бъде — отвърна старецът. — Основният отпадъчен продукт е цианидът, но ако златото се добива от арсенопирит, тогава ще се отделят и големи количества арсеник. Което в дългосрочен план е по-опасно, тъй като разпадът на арсеника е много по-бавен от този на цианида. Желаете ли да навляза в повече подробности?

Нещо в тона му сякаш предизвикваше Бен Рои да отговори утвърдително. Той не го направи, не му се слушаше лекция по химия. След събитията от деня умората започваше да се трупа и затова предпочиташе да покрие колкото се може повече теми, докато умът му е все още бистър. Отново промени подхода.

— Според вестникарската статия, за която споменах, отпадъците от мината ви в Румъния се извозват обратно в Съединените щати.

Барън го изгледа.

— Точно така — отвърна той след кратка пауза.

— С отпадъците от всички мини ли правите така?

Въпросът бе посрещнат с пренебрежително изсумтяване.

— Как ли пък не. Отпадъците от другите ни разработки се съхраняват на място. Разбира се, съгласно законите на страната, в която се намира обектът. Нагърбихме се с това в Дръгеш само защото условието за получаването на концесията беше такова. Ужасно скъпо условие, между другото, предвид разходите за превоза, неутрализирането и депонирането им. Но пък залежите са толкова богати, че можем да си позволим цената. Четирийсет милиона унции злато при концентрация от трийсет и пет грама на тон — повярвайте, господин Бен Рои, в нашия бизнес това е истинска златна мина.

— И, разбира се, „Барън Корпорейшън“ с удоволствие играе своята роля в опазването на околната среда — обади се оплешивяващ мъж с тежки торбички под очите и обемисто шкембе, увиснало над панталоните на костюма му „Армани“. — Ние гледаме изключително сериозно на отговорностите си за една чиста природа.

— Изключително сериозно — повтори Барън с тон, който предполагаше тъкмо обратното.

Бен Рои размърда крака и впери поглед в стареца. Усещаше, че изпуска нещо, не задава правилните въпроси. Може би трябваше да отложи разговора за следващия ден, за да може да си почине. Но вече беше дошъл и се съмняваше, че ще му се отвори друга подобна възможност, така че продължи.

— Компанията ви има ли някакви връзки с пристанището Розета? — попита той. — На средиземноморския бряг на Египет?

Барън отново забарабани с пръсти.

— Доколкото знам, не — отвърна той. — А тъй като в компанията не се случва нищо без мое знание, отговорът е ясен.

Думите му бяха посрещнати с усмивки от подчинените му.

— А с мъж на име Генадий Кременко?

— Никога не съм чувал за него.

— А за Дина Леви?

Последвалата пауза бе толкова кратка, че Бен Рои не можа да определи дали е значима.

— И за него не съм чувал.

— Жена е.

Барън сви рамене. Бен Рои се помъчи да разчете изражението му, да познае дали казва истината, или е изключително отракан лъжец. Не успя да реши — може би второто, макар все още да не разполагаше с никакви доказателства. След кратка пауза отново смени тактиката, като боксьор, опитващ се да намери слабото място на съперника си.

— Да се върнем за момент на „Проспекто“ — каза той. — Доколкото разбрах, компанията е била оглавявана от сина ви, господин Барън.

Погледът на стареца за миг стана по-суров, сякаш не му харесваше, че се споменава потомството му. Това бе първата му реакция от началото на срещата.

— Все още ли говорим във връзка с вашето разследване? — изръмжа той и ръката му стисна кислородната маска. — Или просто проявявате интерес към начина, по който структурирам бизнеса си?

Бен Рои не обърна внимание на ехидната забележка и го увери, че въпросът му е изцяло свързан с разследването. Барън го изгледа от екрана, масивната му глава като че ли леко трепереше, подобно на канара, която всеки момент ще се откърти и затъркаля надолу по склона. Накрая изсумтя и сключи ръце.

— Правилно сте разбрали — рече той, като галеше с палец тънката си сватбена халка. — По онова време въвеждахме Уилям в борда, запознавахме го с организацията. Управляването на „Проспекто“ беше част от този процес.

Бен Рои се поколеба и задраска в бележника си.

— Синът ви е доста колоритен тип.

Думите му бяха нарочна провокация и той се приготви за остра реакция. Юристите се напрегнаха, готови да скочат като добермани, но Барън не ги пусна от ремъците им. Помълча за момент и най-неочаквано се усмихна. Доста обезпокоително изражение, подобно на рана, зейнала в долната част на лицето му.

— Обичам да говоря направо, господин Бен Рои — изръмжа той. — Така че ще го направя и сега. Както явно знаете, синът ми има… история. Благодарение на булевардната преса тази информация не е особено поверителна. И на базата на тази история вероятно си мислите, че под неговото ръководство „Проспекто“ е… какво? Кривнала от пътя? Че са открили, някаква изгубена пещера на Аладин и са започнали да я разработват зад гърба ни? А после са очистили журналистка, защото е надушила нещо? Засягам ли някакви струни?

Две, призна Бен Рои, макар че не би го казал така направо.

— Е, харесвам открития тон, сър. Така не остава място за съмнение. И затова ще ви кажа в прав текст, че грешите. При това много. Първо, защото в тази компания не се случва нищо — повтарям, нищо — без мое знание. И второ, защото дори да става въпрос за най-затънтената пустиня на планетата, не можеш да разработваш нещо с мащабите на златна мина, без хората да научат за това. И трето, което е най-важно… — Барън се наведе към камерата и лицето му изпълни екрана, — … защото какъвто и да е, синът ми не е някакъв Ал Капоне, който вижда сметката на всеки, имал неблагоразумието да се изправи на пътя му. Това е чиста фантазия, господин Бен Рои. И честно да ви кажа, очаквах нещо по-добро от представител на една от най-добрите полицейски сили в света. Надявам се, че с това отговарям на въпроса ви.

Бен Рои призна, че отговаря.

— Добре. Споменете ли още веднъж семейството ми, разговорът приключва. Кариерата ви също би приключила, ако зависеше от мен. Ако обичаш, ето тук, Стивън.

Последните думи бяха към фигура, появила се от лявата му страна. Нещо като прислужник или иконом, ако можеше да се съди по тъмната му униформа и почтителното поведение. Човекът остана в кадър само колкото да постави чаша вода пред стареца, след което отстъпи назад и изчезна. Барън вдигна чашата и отпи, а челото му се покри с гневни бръчки.

— Това ли е всичко? — измърмори той, а очите му надвиснаха над ръба на чашата като две огромни сини мухи. — Или имате още налудничави теории?

Бен Рои издържа погледа му. Нямаше да позволи да го заплашват. Искаше да покрие още някои неща — концесията за газ в Египет, а също и списъка компании, който му бе дала жената на име Дина. Усещаше, че времето му вече е изтекло, но пък подмятането за края на кариерата му го подразни. Затова реши да не опипва по краищата, а тръгна право напред.

— Господин Барън, имате ли представа защо „Немезида в действие“ смята, че компанията ви е убила Ривка Клайнберг?

Въпросът предизвика моментална и яростна реакция от страна на юристите, а работодателят им не ги спря. Бен Рои изчака бурята да отмине, без нито за миг да отклони вниманието си от лицето на Барън. Анализираше ефекта на думите си, както геолог анализира земетресение по записите на сеизмограф. Старецът беше ядосан, дума да няма, челюстта му бе издадена напред, мръщеше се заплашително. В същото време в очите му имаше нещо, което някак не се връзваше с цялостното му изражение. Трудно бе да се определи какво точно — макар образът да бе кристално ясен, това, че не присъстваше лично, правеше трудно интерпретирането на подобни дребни нюанси. Определено не беше страх. Нито пък вина. По-скоро предпазливост, сякаш коментарът не го изненада толкова, колкото бе изненадал останалите.

— Обяснете, сър — озъби се той.

— С удоволствие — отвърна Бен Рои. — Днес през деня бях заплашен с пистолет от Дина Леви, за която споменах по-рано. Имам основания да смятам, че тя е дъщеря на Ривка Клайнберг, а също и член на „Немезида в действие“.

Барън не каза нищо, само го гледаше свирепо. Странното несъответствие между лицето и погледа му си оставаше, сякаш физиономията отразяваше едно, а очите — съвсем друго.

— Предполагам, че сте чували за „Немезида в действие“.

Кислородната маска изпука в ръката на стареца.

— Разбира се, че съм чувал за тях. Само преди два дни пребиха мой служител в Кайро. Ако разполагате с описание на тази жена, искрено се надявам да го предоставите на компетентните власти.

— Аз съм компетентните власти — напомни му Бен Рои. — И описанието вече е пуснато в обръщение.

Изведнъж се почувства съвсем бодър, главата му се бе избистрила напълно.

— Четири дни преди да бъде убита — продължи той, — Ривка Клайнберг се е срещала с тази жена. Помолила „Немезида в действие“ да проникнат в компютърната система на компанията ви и да потърсят информация за златна мина в Египет и за пристанището Розета.

Замълча за момент, за да осъзнаят чутото, след което продължи:

— Дина Леви смята, че майка й е работила по материал, който би могъл да навреди на „Барън Корпорейшън“. Освен това е убедена — твърдо убедена, — че компанията, или някой свързан с нея е убил Клайнберг, за да не допусне публикуването на историята. Така че ще повторя въпроса си. Имате ли някаква представа защо тя мисли така?

Бяха го гледали лошо и преди — като израелски полицай в Йерусалим рядко му се случваше да мине ден, без някой да го изгледа лошо, — но нищо не можеше да се сравнява с погледа от конферентния екран. Злобата в него бе толкова интензивна, че дори юристите се смълчаха. Помещението сякаш се смали и останаха само той и Барън. Последва мълчание, нарушавано единствено от гневното стържещо дишане на стареца и от тропота на количка за рум сървис в коридора отвън. Накрая Барън бавно се облегна назад и масивното му туловище изпълни стола като поток втвърдяваща се магма.

— Мога много точно да ви кажа защо мисли така, господин Бен Рои — изхриптя той, сякаш гърлото му беше запушено с шкурка. — По абсолютно същата причина, поради която противниците на държавата Израел избират да мислят, че полицаите стрелят нарочно по арабски деца, а антисемитите — че евреите пият кръвта на новородени. Мисли така, защото тя и побърканите й приятели ни мразят. И то не защото сме направили нещо, не защото сме нарушили някакви закони, а заради онова, което символизираме. А ние символизираме триумфа на капитализма. Пари. За това става въпрос, господин Бен Рои. И аз нямам никакво намерение да се извинявам, че ги притежавам. Ние спазваме законите, плащаме си данъците, помагаме на какви ли не добри каузи, но в основата на всичко е, че правим пари. И те не могат да го понесат. Не могат да понесат факта, че спя добре през нощта и не се събуждам облян в студена пот от мисълта, че някакво шибано дърво е паднало насред Амазония. Те ни преследват вече близо седем години и нито веднъж не са успели да намерят доказателства за някакви провинения от наша страна. Така че изобщо не се изненадвам, че се опитват да ни припишат убийство. Изумен съм, че още не са ни лепнали и убийството на Кенеди.

Млъкна, мъчейки се отчаяно да си поеме дъх. Лицето му бе станало пурпурно, в ъгълчетата на устата му се появиха мехурчета слюнка. Отново лепна кислородната маска на лицето си, зениците му се разширяваха с всяко вдишване и се свиваха при издишването. Накрая свали маската и взе кърпичката, поднесена му отляво, вероятно от стоящия там прислужник.

— С радост бих отговорил на въпросите ви, господин Бен Рои — изръмжа той, бършейки устата си, — но тъй като изглежда се преместихме от света на политиката в този на клеветите и инсинуациите, нямам намерение да продължавам този разговор. Желая ви успех в откриването на убиеца, но съм длъжен да кажа, че според онова, което чух през последните двайсет минути, това едва ли ще стане в близко бъдеще. И ви уверявам, че ще споделя мнението си с вашите началници. Приятен ден, сър.

Той вдигна ръка, готов да прекъсне връзката, но Бен Рои го изпревари:

— Един последен въпрос, господин Барън.

Старецът се поколеба. Бен Рои също, тъй като не знаеше какъв точно ще бъде въпросът му. Може би трябваше отново да попита за Розета. Или да натисне по-силно темата за трафика на хора. Или пък да го предизвика със списъка египетски компании, който още се намираше сгънат в джоба му. Но вместо всичко това, незнайно защо, реши да играе по допирателната.

— Мислите ли, че „Немезида в действие“ е свързана по някакъв начин със смъртта на съпругата ви?

Преди два дни подобен страничен пас от страна на Дов Зиски бе сварил Генадий Кременко напълно неподготвен. Нямаше подобен късмет с Барън. Старецът го изгледа убийствено с изкривено от ярост лице, като се задъхваше. Накрая измърмори „Разкарайте го“, пресегна се напред и екранът угасна.