Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

16.

Петах Тиква, Израел

Мая Хилел, директорката на приюта за жени, жертви на трафик, „Хофеш“, беше разсейващо привлекателна жена. В края на двайсетте, стройна, с огромни сиви очи и непокорна черна коса, която се спускаше по раменете й като черен водопад, тя приличаше повече на модел, отколкото на социален работник. Предвид естеството на работата й, Бен Рои знаеше, че е перверзно от негова страна да я гледа с подобни очи, но не можеше да се сдържи. Беше мъж, в края на краищата, а мъжете мислят точно по такъв начин. Красивото си е красиво. Точка по въпроса.

Тя го посрещна пред приюта — невзрачна варосана постройка на улица на пет минути от центъра — и го поведе през тежката стоманена порта в павирания преден двор.

— Трябва да внимаваме — обясни Хилел, като сочеше портата, униформената охрана и оградата около сградата. — Наоколо се навъртат много сводници, които се опитват да подлъжат момичетата да излязат. И сега има един от другата страна на улицата.

Бен Рои погледна през рамо, но портата вече се беше затворила.

— Искате ли да си поговоря с него?

— Не си заслужава. Той просто ще се разкара и ще се върне веднага щом си отидете. От негова гледна точка ние сме му отнели собственост и той си я иска обратно. Все пак благодаря за предложението.

Заобиколиха постройката и влязоха в застланото с плочки фоайе. Отляво имаше празна кухня; по стените висяха афиши, предупреждаващи за трафика на хора — на един имаше дузина голи жени, свити на кълбо и пакетирани върху поднос от стиропор като охладени пилешки бутчета. „Прясно месо“, гласеше надписът. Бен Рои го зяпна, после продължи след Хилел нагоре по стълбите.

— Колко момичета имате тук? — попита той, докато се изкачваха, като се мъчеше да не се заглежда в задника й.

— Четиринайсет — отвърна тя. — В момента повечето са навън, затова е толкова тихо. Намираме им работа — сервитьорки, чистачки, такива неща. Имаме места за трийсет и пет, но през последните две години постъпващите са все по-малко. Когато отворихме през две и четвърта, през вратите ни минаха над сто момичета. Тази година са само двайсет.

— Радвам се, че нещата се оправят.

— Това е едното тълкувание, предполагам. Лично аз смятам, че просто полицията вече не гледа на проблема като на приоритетен и спасените момичета са по-малко.

Тя стигна площадката на първия етаж и се обърна да го погледне. Задържа погледа си за секунда, след което продължи нагоре.

— Нещата наистина са по-добре, отколкото преди десет години, това е така — продължи Хилел. — През деветдесетте на година в страната са били вкарвани нелегално по две-три хиляди момичета. Сега са само стотици. Но проблемът си остава. А вие не отделяте толкова ресурси, колкото преди години. Честно казано, най-вече защото политиците не отделят средства. На вътрешния министър не му пука. Със спасяването на проститутки той едва ли би му спечелило изборите.

Стигнаха втория етаж. От двете страни започваха коридори със затворени врати. В стаята точно пред тях момиче с торбест велурен анцуг стоеше на везни, а някаква пълна жена на средна възраст записваше килограмите й в клипборд. Жената кимна за поздрав; момичето ги изгледа безизразно. Болезнено слабо, с хлътнали бузи, залиняла коса и жълтеникава кожа, то приличаше на оцелял от някой лагер на смъртта.

— Всичко наред ли е, Аня? — попита я Хилел.

Момичето сви рамене.

— Справя се прекрасно — жизнерадостно изчурулика жената. — Качила е двеста грама.

— Страхотно — каза Хилел. — Наистина страхотно.

Пристъпи в стаята и потупа окуражително момичето по гърба, после поведе Бен Рои към последния етаж.

— Молдованка е — каза тя тихо, за да не я чуят. — Полицията я намери при една акция в Ейлат преди няколко седмици. Виждала съм лоши случаи, откакто съм тук, но това…

Спря и се загледа надолу по стълбите.

— Туберкулоза, хепатит, почти всяка полово предавана болест, като се изключи ХИВ. И това е нищо в сравнение с пораженията тук. — Тя се почука по главата. — Получи разрешително за работа и може да остане в страната една година, за да се възстанови, но отказва да свидетелства, така че след изтичането на годината ще бъде депортирана. И когато се върне в Молдова, ще стане мишена на същите хора, които са я довели тук, и отново ще стане жертва на трафик. Така стоят нещата. Направо да ти се скъса сърцето. А тя е едва на деветнайсет.

Бен Рои повдигна вежди. Момичето изглеждаше по-скоро на трийсет.

— Не може ли да й се намери дом със съчувствени съседи?

— О, я стига? Кога неевреин е получавал статут на хуманитарна жертва в тази страна? Не, единствената й надежда е да се намери някой, който е готов да се ожени за нея. А като знам що за хора си падат по бивши проститутки, животът й едва ли ще стане по-добър от подобно решение.

Тя въздъхна, обърна се и продължи по стълбите, които свършваха в просторно офис помещение. Други три жени седяха зад бюра. Бяха от персонала, ако можеше да се съди по възрастта и външния им вид. Освен охранителя при портата, не бе видял друг мъж на територията на приюта. И това едва ли беше изненадващо.

Хилел помоли една от жените да им донесе кафе и го въведе в по-малък кабинет със скосен таван и широк прозорец с изглед към покривите на Петах Тиква. Посочи му един стол и кацна върху бюрото срещу него, като поклащаше крака.

— И така — рече тя. — Ривка Клайнберг. Какво мога да ви разкажа за нея?

За момент погледът на Бен Рои се задържа върху снимките в рамки, окачени зад бюрото — Хилел се ръкува с Хилъри Клинтън, Хилел получава някаква награда от Шимон Перес, Хилел в компанията на мъж и момиче, вероятно съпруг и дъщеря, което го изненада — незнайно защо, бе решил, че е несемейна. После извади бележника си и се залови за работа.

— Редакторът й ми каза, че е посетила приюта — започна той и обърна на нова страница.

Хилел кимна.

— Обади се преди около четири седмици. Каза, че подготвяла материал за трафика, и попита дали може да дойде и да огледа.

Замълча за момент.

— Мислите, че е била убита заради това ли? — попита тя. — Заради статията?

Бен Рои кимна неопределено.

— На този етап вземаме предвид всички възможности.

— Не бих се изненадала — каза тя. — Трафикът на хора е голям бизнес, както несъмнено знаете. И онези, които го въртят, не обичат да им клатят лодката. Особено руснаците — те контролират осемдесет процента от търговията и не са хора, които позволяват ей така да си пъхаш носа в работата им.

Бен Рои се загледа в бележника. Пак руската мафия. Появяваше се къде ли не в този случай. Отбеляза си да предаде това на Пинкас, който беше поел руснаците.

— Значи е посетила приюта — продължи той. — И е разговаряла с вас.

— Точно така.

— За какво?

— За какво ли не — откъде са момичетата, как попадат в Израел, какво се случва с тях, когато се озоват тук, какво се прави по въпроса. Прекара цял ден с нас, а седмица по-късно разговаряхме по телефона. Не беше най-общителният човек, когото съм срещала, но определено й пукаше за работата й. И беше чудесна с момичетата. Истински състрадателна.

Бен Рои си спомни думите, с които го изпрати Мордехай Ярон: „Изпитваше инстинктивно съчувствие към страдащите. Може би защото тя самата страдаше много.“

— Имаше ли нещо конкретно, което е искала да обсъдите? Някаква специфична гледна точка?

— Разговаряхме много за това какво прави правителството, за да се справи с проблема — каза тя, извади ластик за коса от джоба на ризата си и го опъна с пръсти. — Или по-скоро какво не прави. До неотдавна не отговаряхме дори на минималния стандарт на Държавния департамент на САЩ за борба с трафика на хора. Що се отнася до нагласата, повечето от нашите политици още са в дивото средновековие. Както и повечето полицаи, ако трябва да сме честни. Сякаш всички си мислят, че да те заключат в някакъв бордей и да те принуждават да правиш секс с двайсет души на ден е нещо като съзнателно избрана работа.

Бен Рои се размърда неловко. Беше минал кратък курс в Академията по въпроса и много добре познаваше нагласата, за която говореше тя. Не му се искаше да задълбават в тази посока, затова продължи нататък.

— Нещо друго? — попита. — Госпожа Клайнберг да е проявявала интерес към някакви други области?

— Спряхме се надълго и нашироко върху демографията на трафика — каза Хилел, като продължаваше да си играе с ластика. — Откъде са момичетата, как все повече израелски момичета са принуждавани да влязат в бизнеса и да запълват празнините, след като вече няма много чужденки. Искаше да знае и всичко за играчите, особено за крайно ортодоксалните. Те са голям пазар. Бордеите са пълни с тях през петъците, изпускат парата преди шабат.

Хилел потръпна от отвращение.

— Освен това зададе много въпроси за каналите за трафик — добави тя, събра косата си назад и я върза на опашка. — Особено за египетския канал.

Бен Рои рязко вдигна глава. Отново Египет. Също като руската мафия, Египет се срещаше къде ли не в случая. Понечи да попита за повече информация, но беше прекъснат от почукване на вратата. Една жена донесе поднос с кафе и бисквити. Бен Рои я изчака да го остави, да предаде на Хилел някакво писмо и да излезе, след което продължи разговора.

— За египетския канал — каза той. — Много момичета ли минават през него?

— Не толкова, колкото преди десет години — отвърна Хилел и разбърка кафето си. — По онова време е бил основният контрабанден канал. След разбиването му в началото на века трафикантите го изоставиха за известно време и намериха други начини да вкарват момичетата. Подправени паспорти, фалшиви документи за брак, такива неща. Хитри са, винаги се приспособяват, винаги са една крачка напред.

— И сега каналът е отворен отново, така ли?

— Трудно е да водим точна статистика, но има много свидетелства, че е станало точно това. Има един голям сводник в Тел Авив на име Генадий Кременко, който май вкарва повечето от момичетата си през него.

Бен Рои се сети за името.

— Онзи, когото арестуваха преди два месеца ли?

— Същият. Вървеше една доста гадна шега — Мойсей извел израилтяните от Египет, а сега Кременко върви по неговите стъпки с момичетата. Неприятен човек. Но пък това се отнася за всички тях.

Бен Рои си сипа захар в кафето и разбърка.

— Знаете ли дали момичетата минават през Александрия? — попита той. Мислеше си за полета на „Ел Ал“ в нощта на убийството, за който Клайнберг си бе резервирала билет.

— Обикновено минават през Кайро или Шар мел Шейк. Събират ги от Източна Европа, Русия и Узбекистан, след което бедуини ги прекарват през Синай и през границата.

— Госпожа Клайнберг искаше ли да научи за всичко това?

— Не чак толкова при посещението й. Засегнахме темата, но само повърхностно. Започна да задава съществени въпроси, когато се обади по телефона седмица по-късно.

— И вие й казахте…?

— В общи линии същото, което казвам и на вас. Сводниците имат хора в чужбина, които набелязват момичетата и ги доставят в Египет, след което мрежа бедуини ги прехвърля през Синай в Негев. Това е всичко, което знам. Аз съм социален работник, а не ченге.

Подуха кафето си и отпи, обгърнала чашата с длани. Бен Рои се загледа в бележника. Мицпе Рамон се намираше в Негев, само на двайсет километра от границата с Египет. Ривка Клайнберг беше пътувала дотам с автобус четири дни преди убийството й. Беше ходила там и три години по-рано, за несъстоялото се интервю с „Немезида в действие“. И тъй, друг аспект по делото също се повтаряше, намигаше му като някаква насочваща светлинка. Руската мафия, Египет, Негев. Почука с химикалка по облегалката на стола, докато местеше парчетата от пъзела и се опитваше да ги събере в някаква смислена картина. Те обаче не пасваха, нишките не се връзваха. Хилел поклащаше крака в очакване на следващия въпрос, така че той си записа бележка и продължи нататък.

— Казахте, че госпожа Клайнберг е говорила с някои от момичетата?

— С три — отвърна тя. — Лола, София и Мария.

— Вие присъствахте ли?

— Присъствах на разговорите с Лола и София. Трябва да внимаваме с непознати — повечето момичета са много раними и не се чувстват добре с хора, които не познават. Но Ривка беше фантастична с тях. Наистина нежна, наистина грижовна. Невероятно как се разкриха пред нея.

Тя отпи отново от кафето си. Бен Рои си взе една бисквита и я пъхна в устата си — жалко подобие на обяд.

— За какво разговаряха? — попита той, докато хрускаше.

— Най-общо за преживяното от тях. Нещата, които току-що ви описах.

Той й даде знак, че няма да е зле да му каже повече. Тя кръстоса крака и опря чашата на коляното си.

— Лола е от Узбекистан. Отговорила на обява за работа като сервитьорка, а накрая била продадена на сводник в Хайфа. Обичайната история — всичко изглежда идеално, докато не се озоват в страната. После им отнемат паспортите, изнасилват ги, за да ги пречупят, и ги принуждават Да работят по осемнайсет часа на ден в някой бардак. Изкарала така пет години, преди да я спасят.

— През Египет ли е влязла?

Хилел поклати глава.

— През летище „Бен Гурион“ с работна виза. София обаче е минала през Египет. Тя е украинка. Приятелят й казал, че може да й намери работа в Израел — само дето не й бил истински приятел, а вербовчик. По този начин избират момичета. Уязвими, бедни, с тежко минало, ниско самочувствие — това е класическият профил.

— И е била прекарана през Синай?

Хилел кимна.

— Горката, прекосяването на пустинята е било ужасно. Всички страдат, разбира се, но нейното преживяване било особено лошо. Била изнасилвана групово. Анално. Видяла как счупили капачките на друго момиче, защото се опитало да избяга. Дори не искам да си помислям за това.

Бен Рои посягаше за втора бисквита, но отдръпна ръка. Апетитът му внезапно беше изчезнал.

— Сега тези момичета тук ли са? — попита той.

— На работа са — отговори Хилел. — Както казах, намираме им работа. Нископлатена, но въпреки това играе важна роля за възстановяването им. Помага им да си изградят самочувствие, да общуват с други хора, без да се страхуват, че ще бъдат малтретирани. София подрежда рафтове в един магазин. Лола е чистачка.

— А третото момиче? — попита Бен Рои и направи справка с бележника за името. — Мария?

Последва пауза. Хилел отговори по-тихо:

— Мария вече не е с нас.

— Значи са я депортирали?

— Тя… изчезна.

Бен Рои вдигна глава.

— Избягала?

— Или това, или сводникът й е дошъл и я е отвел. Молим се да е избягала.

Личеше си, че е разстроена.

— Визата й скоро ще изтече — продължи тя. — А министерството отхвърли молбата й за продължаване, така че това също може да е причина. Изпитваше ужас при мисълта, че могат да я върнат у дома. Беше убедена, че пак ще стане жертва на трафик. Или нещо по-лошо.

Не обясни какво е това „по-лошо“. Нямаше и нужда.

— Наскоро ли изчезна? — попита Бен Рои.

— Преди няколко седмици. Малко след като Ривка посети приюта. Една сутрин отиде на работа и не се върна. Само това знаем. Наши хора обикалят да я търсят, беше съобщено и на полицията, разбира се, но засега…

Тя пое дъх и поклати глава. Бен Рои за първи път забеляза, че някои корени на косата й са посивели.

— И госпожа Клайнберг е интервюирала това момиче?

— Не беше чак толкова формално. Определено разговаряха. И рисуваха.

Бен Рои сбърчи чело.

— Рисуваха?

— Окуражаваме момичетата да го правят — обясни тя.

— Да чертаят, да рисуват, да правят скулптури. Помага им да се изразят, да изкарат навън нещо, за което иначе не искат да говорят. Имаме малко ателие и открихме Мария там, когато развеждах Ривка из приюта. Повикаха ме да се погрижа за нещо, оставих Ривка с нея и когато се върнаха, двете седяха една до друга и рисуваха.

Бен Рои си спомни рисунката от апартамента на Клайнберг.

— Руса коса.

— Моля?

— Жена с руса коса. На синя хартия.

Очите й се разшириха от изненада.

— Откъде…

— Рисунката беше в апартамента на госпожа Клайнберг.

— Аха — рече тя. — Е, това обяснява нещата. Тя попита Мария дали може да задържи рисунката и я взе със себе си.

Бен Рои започна да потропва бавно и ритмично по пода — неволна реакция, която като че ли се задействаше всеки път, когато усещаше, че разговорът се насочва в интересна посока.

— Значи сте се върнали и сте ги заварили да рисуват заедно…

Хилел кимна.

— А когато предложих на Ривка да продължим, тя попита дали имам против Мария да я разведе. И Мария се съгласи. Това ме изненада, защото тя беше изключително затворена, рядко разговаряше с когото и да било, дори с психолозите ни.

— Но е разговаряла с госпожа Клайнберг?

— Определено. Видях ги в един момент през прозореца, седяха на двора, държаха се за ръце и бъбреха. Прекараха заедно повече от час.

Тя отметна непослушен кичур от очите си.

— Понякога се случва. Нещо прещраква без видима причина. Момиче, което си мълчи през цялото време, внезапно излива сърцето си на абсолютно непознат. Просто в поведението на Ривка като че ли имаше нещо, което помогна на Мария да се отвори.

Думите на Мордехай Ярон отново отекнаха в главата на Бен Рои. „Изпитваше инстинктивно съчувствие към страдащите.“

— И нямате представа за какво са говорили?

— Абсолютно никаква. Мария не сподели нищо след срещата и не ми беше работа да я разпитвам. Това бе личен разговор, а подобни неща тук се уважават. Честно казано, просто се радвах, че я виждам да контактува с някого. Беше ужасно травматизирана, таеше много лоши спомени. Имаше нужда да се освободи от тях.

— А госпожа Клайнберг спомена ли нещо?

— Не. Каза само, че Мария е споделила някои от преживяванията си и че й се къса сърцето, че толкова младо момиче е преминало през подобни неща. Мария определено я беше впечатлила. Именно затова се обади седмица по-късно. Да пита дали може да дойде и отново да поговори с нея. Да й зададе още няколко въпроса.

Помълча за момент, като барабанеше с пръсти по бюрото, главата й беше наклонена замислено настрани.

— Всъщност каза, че трябвало спешно да говори с нея. Не обясни за какво. Каза само, че трябва да я види отново. Много се разтревожи, когато й казах, че Мария е изчезнала.

Маратонката на Бен Рои започна да отмерва малко по-бърз такт.

— Тогава ли започна да разпитва за египетския канал?

Отново последва кратко мълчание, докато Хилел си припомняше хронологията. Накрая кимна.

— Мария през Египет ли е влязла в страната?

— Така и не разбрахме със сигурност — отвърна тя, слезе от бюрото и го заобиколи, за да седне на въртящия се стол. — Отказваше да говори за това. Подобно на много други момичета, страдаше от посттравматичен стрес и бе изградила в съзнанието си бариера между настоящето и миналото в опит да блокира преживяното. Научихме някои подробности за детството й, но относно трафика открихме само, че е работила в някакъв апартамент в Неве Шаанан и че по някое време е била в Турция. Това предполага, че или е пристигнала със самолет, или е била прехвърлена през Кипър в Хайфа или Ашдод.

Облегна се назад, като прокарваше пръст по ръба на бюрото.

— Между другото, винаги рисуваше онази жена с русата коса. Нея и нищо друго. Така и не разбрахме коя е.

Бен Рои си отбеляза наум да погледне отново рисунката от апартамента на Клайнберг.

— Случайно да знаете кой я е прехвърлил в страната? — попита той. — Кой е бил сводникът й?

Тя поклати глава.

— Казах ви, ние се справяме само с пораженията, не с хората, които ги причиняват.

— И няма никаква вест от нея? Никаква следа къде може да е отишла?

— Абсолютно никаква. Мислехме, че може да се е върнала в Неве Шаанан. Случва се с бегълките — гравитират около познатите места, дори това да означава, че отново могат да се озоват в бордеите. Но никой не я е виждал там.

— Имате ли нейна снимка?

— Разбира се.

Тя се наведе и включи компютъра си.

— Между другото, истинското й име почти със сигурност не е Мария. Момичетата винаги избират различни имена, помага им да се дистанцират от онова, което са ги карали да правят. Така си мислят, че ги е правил някой друг, не те.

Облегна се и зачака системата да се зареди. Бен Рои допи вече изстиналото си кафе, стана и отиде до прозореца.

Навън всичко бе тихо, неподвижно и мирно, окъпано в меката златиста светлина на следобедното слънце. Сякаш се намираха на милиони километри от света, за който разговаряха. Загледа се над редиците прашни шикуним, после погледът му се насочи към тротоара. Там стоеше подобен на плъх мъж с мазна коса и се взираше през улицата към приюта. Сводникът, за който беше споменала Халил. Изкушаваше се да отвори прозореца и да му извика да си го начука, реши, че посланието ще бъде по-ефективно, ако му го предаде лице в лице. Може би с няколко шамара, за по-сигурно. Не можеше да понася сводници. Още по-малко сега, след всичко, което беше чул. Изгледа го намръщено, после насочи вниманието си към двора на приюта. Там имаше дървена пейка с два пепелника, люлка, простор за пране, а в ъгъла — детско колело и пластмасов трактор с педали. Не ги беше забелязал на влизане.

— И хлапета ли имате? — изненадано попита той.

— Пет — отвърна тя зад гърба му. — В момента са на училище.

— Майките им…

Щеше да ги нарече проститутки, но се усети навреме.

— … са тук.

— Разбира се.

— А бащите?

— Сводници, клиенти — отвърна тя безцеремонно. — Не е идеалната семейна динамика, но така стоят нещата. Когато се спасяват момичета, хлапетата естествено вървят с тях.

Продължи да щрака в търсене на снимката. Бен Рои гледаше играчките. Като ченге човек става дебелокож, изгражда си филтриращ механизъм, който улавя наистина гадните неща, преди да са влезли в системата ти. Но някои се промъкваха, независимо какви усилия полагаш.

Като сега. Играчките го смутиха повече от всичко друго, което бе чул в приюта. Повече от всичко по целия случай. В тях просто имаше нещо отчаяно тъжно — разказваха за повредения живот на малките беззащитни същества, съсипан още преди да е започнал наистина. Усети буца в гърлото си, а заедно с нея и внезапно желание да се обади на Сара, да й каже колко обича и нея, и бебето. Дори извади мобилния си, но точно тогава Хилел го повика и моментът отмина. Той погледа надолу още няколко секунди, после пропъди мисълта от ума си, прибра телефона и отиде при бюрото.

— Ето я — каза Хилел и завъртя екрана към него.

Бен Рои се наведе и се загледа в снимката. Беше в анфас, срязана малко под брадичката — бледо момиче със сериозно лице, дълга черна коса, пълни устни и огромни кафяви очи. Младо. Много младо. Взираше се право в обектива, изражението й бе едновременно напрегнато и странно безизразно.

— Можете ли да ми я разпечатате? — попита той.

— Разбира се. Имаме и друга, ако искате.

— Защо не.

Халил раздвижи мишката и щракна два пъти. След кратка пауза се появи втора снимка, също в анфас, но не орязана така свирепо като предишната. Виждаха се шията на момичето и тениската й.

По-рано, в кабинета на Мордехай Ярон в Яфа, Бен Рои бе усетил прилива на адреналин, когато научи, че Ривка Клайнберг е ходила до Мицпе Рамон за интервю с член на „Немезида в действие“. Сега го усети отново, само че този път бе много, много по-силен. Беше по-скоро като удар. Електрически удар. Не разпознал лицето на момичето, а онова, което то носеше на шията си.

— Това момиче — каза той и се пресегна, за да докосне накита на гръдната й кост — плосък сребърен кръст със сложно украсени рамене и характерен двоен връх. — Знаете ли откъде е тя?

И двамата отговориха едновременно.

— Армения.

Именно това го беше безпокоило от самото начало — липсата на явна връзка между местопрестъплението и всичко друго, свързано със случая. А сега тази връзка като че ли се появи. Все още не беше сигурна, но той за първи път имаше чувството, че нещата се задвижват.

 

 

Луксор

— … остава само да се разчистят последните къщи и ще се наслаждавате на живописен изглед от мястото, където се намираме сега, чак до храма в Луксор, на цели две хиляди и седемстотин метра оттук. Хиляда триста и петдесет сфинкса, представете си! Изобщо не преувеличавам, дами и господа, когато казвам, че Булевардът на сфинксовете е истинско Осмо чудо на древния свят.

Гидът посочи театрално с шапката си на юг, към Десетия пилон на храма в Карнак, където тъжна групичка кирпичени къщи беше обкръжена от всички страни от тежка земекопна техника — очуканите останки на бедняшка армия, изправила се в последен, безнадежден отпор срещу далеч по-могъщ нашественик. Чу се приглушено щракане и писукане — туристите правеха снимки.

— Ами хората, които живеят там? — попита едра, изгоряла от слънцето жена с тениска с надпис „Обичам Тут!“. — Какво ще стане с тях?

— О, за тях това е добре дошло — разсмя се гидът. — Ще получат не само компенсация, но и прекрасни нови апартаменти с всички удобства, много по-добри от старите им домове. Иска ми се да събореха и моята къща!

Той вдигна ръце към небето.

— Моля те, Господи, събори къщата ми, за да се сдобия с нова кухня и тоалетна с течаща вода!

Групата се разкиска. Харесваха гида си. Беше осведомен и любезен, но и малко театралничеше. Идеалният египтянин.

— Но ако трябва да сме сериозни — продължи той, — тези хора са щастливи, че се местят, за да може да бъде разкрито древното чудо. В Египет много се гордеем с историята си. И се гордеем, че я споделяме с другите. Именно затова булевардът се разкопава за рекордно кратко време — за да можем да го покажем на целия свят. Нашето минало е ваше минало. То ви принадлежи, също като сърцето ми!

Намигна на изгорялата жена, с което предизвика нов смях у групата. Малко клоунски номера — това също им харесваше. Гидът започна да обяснява, че булевардът датира от времето на фараона Нектанебо I и се използвал при прочутия празник Опет, но Халифа престана да слуша. Запали цигара, излезе от сянката зад пилона (където стоеше, когато дойде групата) и тръгна обратно към центъра на храмовия комплекс. Част от него се питаше дали не трябваше да каже нещо; да сподели, че и собственият му дом е бил разрушен заради Булеварда и че със сигурност не се чувства радостен от това. Но какъв смисъл имаше? Туристите плащаха добри пари, за да дойдат тук, и не искаха да се товарят с неговите проблеми. Миналото на Египет може и да е и тяхно, но настоящето му изобщо не ги засягаше. Фараони и царици, гробници и йероглифи — от това се интересуваха. А не от някакъв си детектив, чийто свят е рухнал в развалини. Това беше просто… скучно. Без значение.

Мина през Деветия. Осмия и Седмия пилон и излезе на просторния двор Кахет. Голяма група деца се снимаше пред статуите от Средното царство при Седмия пилон; някакъв мъж седеше по турски на земята и скицираше „Израелската стела“ на Меренпта — единственият открит в Египет текст, споменаващ името Израел. Макар следобедът да напредваше и сенките да ставаха все по-дълги, жегата си оставаше — плътно, задушаващо горещо покривало, повдигано едва-едва от някой случаен полъх на вятъра откъм Нил.

Халифа беше прекарал по-голямата част от следобеда тук, след обяда и тренировката в стрелбището. Няколко блока талатат бяха изчезнали от охранявания склад в дъното на комплекса (два от тях с картушите на Ехнатон) и той беше дошъл да снеме показанията на всички, които бяха имали достъп до тях. Щеше да пусне информатори които да обиколят известните дилъри на антики, но не таеше много надежда за успех. Блоковете можеше да са били откраднати преди месеци и дори години — складът се инспектираше рядко и липсата им бе установена по чиста случайност. Със сигурност вече украсяваха камината на някой милионер в другия край на света. Както беше казал гидът, историята на Египет е история на всички. Дори ако трябва да си откраднеш от нея.

Дръпна от цигарата си, мина през входа в северозападния ъгъл на двора и се озова в гигантската каменна гора на Голямата колонна зала. Преди няколко часа мястото беше почти пусто, непоносимата жега беше прогонила туристите в техните хотели с климатици. Сега те се стичаха отново и залата беше претъпкана. Халифа мина покрай група японски туристи (или бяха китайци? Така и не можеше да направи разлика) и продължи към Втория пилон и изхода на храма. Намираше се насред залата, когато внезапно забави крачка и спря. Намръщи се, погледна си часовника, промърмори: „Мътните да го вземат“, обърна се и закрачи обратно. Този път мина през Третия пилон, покрай извисяващия се обелиск на Тутмос I, през Четвъртия пилон, покрай обелиска на Хатшепсут и на запад, към обрамченото с палми Свещено езеро. Леко вълнуващата се мътнозелена вода се ширна пред него; до нея имаше навес за почивка, а в отсрещния край се намираше грозната бетонна платформа, от която туристите гледаха светлинното шоу, което се провеждаше всяка вечер. Насред езерото имаше малка гребна лодка, нагазила почти до борда — дебел очилат мъж с тесен комбинезон и вълнена шапка се беше навел над едната страна и държеше нещо във водата.

— Знаех си, че ще те намеря тук — промърмори Халифа.

Изчака мъжа да извади голямата колба, да я запечата и да я прибере в кутия на носа на лодката. После угаси цигарата си в една палма, метна угарката в близкото кошче и излезе на каменния кей.

— Салаам! — извика той.

Мъжът вдигна глава и присви очи зад дебелите стъкла. За момент го гледаше объркано, после на лицето му цъфна широка усмивка.

— Юсуф!

— Как си, Омар?

— Насред езерото, вземам проби от замърсена вода — какво друго му трябва на човек? Искаш ли да дойдеш? Денят е чудесен за гребане.

— Не и в това корито, благодаря. Изглежда ми несигурно дори за един човек.

— Глупости! — извика мъжът, стана и разклати лодката. — Виж само! Стабилна е като нилски ферибот.

Разлюля се още по-силно за доказателство, но изгуби равновесие и залитна напред. Лодката се килна опасно на една страна, загреба вода и измокри краката му.

— По дяволите!

Халифа се ухили.

— Какво ще кажеш за една кола?

— Бих предпочел преобличане — промърмори мъжът, като тупаше мокрите си крачоли. — Отивай. Ще се видим на стъпалата.

Тупна крачолите си отново, свали ръкавиците и се премести на седалката на кърмата.

— Нека бъде спрайт — извика той, спусна греблата и загреба. — Не бих отказал и един сникърс. От два часа кисна насред езерото.

Халифа вдигна ръка, за да покаже, че го е чул, и влезе в кафенето. Извади кока-кола и спрайт, но поради липса на сникърс се задоволи с кит-кат от хладилника, след което се нареди на опашката зад млада египетска двойка. Когато плати и се върна при езерото, приятелят му вече бе стигнал до отсрещния край, беше завързал лодката и изчакваше на стъпалата на кея.

— Извинявай, Юсуф — вдигна ръце той към приближаващия Халифа. — За историята с лодката. Не помислих, глупаво беше…

Халифа му метна безалкохолното, показвайки, че няма нужда от извинения. Десертът го последва и двамата се прегърнаха. Омар го целуна по бузите.

— Как е Зейнаб? — попита той, когато седнаха на кея и провесиха крака от укрепващата каменна стена.

— С всеки ден е по-добре — отвърна Халифа, което не бе съвсем истина. — А Раша?

— Добре е, макар че в момента работата й идва в повече. Не им достигат хора и се налага да кара по две смени. Горкото момиче, едва държи очите си отворени. Снощи се върна след полунощ.

Раша ал Зауи, жената на Омар, беше педиатър в градската болница. Омар работеше като анализатор за луксорската компания „Водоснабдяване и отходни води“ със специална отговорност за водите около древните паметници. Именно покрай това пътят му се кръстоса с този на Халифа преди повече от десетилетие. Навремето се срещаха често. Не и през последната година.

— Как изглежда? — попита Халифа, като отваряше колата и кимаше към езерото.

— Яма с лайна — отвърна Омар. — В буквалния смисъл. Вибрациите покрай разчистването на Булеварда са довели до спукването на главния отходен канал в тази част на града. Лайна и пикня се просмукват в подпочвените води и после се изпомпват в езерото при всяко допълване. Наблюдавам го вече от месец и положението постоянно се влошава.

— Не надушвам нищо.

— След две-три седмици ще надушиш, помни ми думата. Така ще се развони, че никой няма да може да доближи до него. Ще се наложи да пресушат цялото езеро и да го напълнят с вода от Нил. Ох, мамицата му мръсна!

Гейзер спрайт изригна от кутията и оплеска ръцете и дрехите му. Омар задържа напитката далеч от себе си и свали вълнената си шапка.

— Бях сух, преди да дойдеш — изръмжа той, като бършеше с шапката измокрения си комбинезон.

Халифа го изгледа подигравателно и отпи от своята кутия. Зад тях се чуха свирки, които предупреждаваха посетителите, че скоро ще затварят и всички трябва да се насочат към изхода на храма. Отдалеч се чуваше ритмичното дрънчене и боботене на булдозери — основният фонов шум на Луксор през последните две години.

— На място ли изследваш водата? — попита след кратко мълчание Халифа, пропъди една нахална муха и отпи от колата си.

Омар поклати глава.

— Пращаме пробите в една лаборатория в Асют. Преди работехме с лабораторията на болницата, но откакто почнаха проклетите изкопи, тестовете станаха толкова много, че болницата не е в състояние да се справи.

Халифа поклати крака и попита:

— Мога ли да те помоля за услуга?

— Не знам. Пробвай.

— Искам да проуча съобщенията за развалена вода в Източната пустиня и се нуждая от съвет.

Разказа му ситуацията с г-н Атия, братовчед му и Деир ел Зейтун, която продължаваше да го тормози въпреки всичките му усилия да я пропъди от ума си. Нещо не беше наред, нещо ставаше и дори да не беше онзи детектив, който бе някога, все още си оставаше в достатъчна степен ченге, за да отговори, когато се изправи пред серия събития без очевидно обяснение.

— Възможно ли е да е станало по естествени причини? — попита той, след като приключи с разказа си. — Може ли водата в кладенците да се развали сама?

Омар замислено глътна от спрайта.

— Много се съмнявам. Разбира се, кладенци пресъхват и водата може да се развали, макар че това почти винаги става заради някакво промишлено замърсяване. Или при случайно замърсяване от отходен канал, какъвто е случаят тук. Но ти казваш, че тези кладенци са насред Източната пустиня.

Халифа кимна.

— Това е много по-трудно за обяснение. Наоколо нали няма някаква тежка промишленост — циментови заводи хартиени комбинати, такива неща?

— Доколкото знам, не.

— Определено звучи съмнително. В много редки случаи водоизточниците могат да пресъхнат заради движение на земните пластове, но това движение трябва да е сериозно, съпроводено от земетресения, а ние не сме чували за такива. А и фактът, че всички кладенци са били на копти…

Отпи отново от спрайта, остави кутията и започна да разопакова десертчето, като методично прокарваше нокътя на палеца си между блокчетата шоколад.

— Искаш ли да погледна? — попита той, като отчупи от десерта и подаде парчето на Халифа. — Да взема малко проби и да пратя водата за анализ?

— Би ли го направил?

— Разбира се. Вече събуди любопитството ми.

— Мога да ида сам да взема проби, ако така ще бъде по-лесно.

— По-лесно е аз да го направя. Така ще огледам и терена за някакво геологично обяснение. Може да отнеме няколко дни.

— Когато кажеш. Не е спешно. Ще ти платя бензина.

Омар махна пренебрежително с ръка.

— Задължен съм ти за десерта и спрайта — каза той. — Смятай, че сме квит.

— Не ми се вижда много честно.

— Това е Египет. Нищо не е честно. Ето, ти получи едно парче, а аз имам три.

Смигна на Халифа и напъха остатъка от шоколада в устата си.

— Мубарак си отиде, но несправедливостта си остана — каза той, като дъвчеше весело. — Направо да ти се скъса сърцето.

Халифа се усмихна и двамата се умълчаха, загледани в езерото. Зад тях свирките продължаваха да се чуват, макар и не толкова често — туристите бяха схванали посланието и се изнасяха от храмовия комплекс към очакващите ги автобуси. Халифа допи колата, запали цигара и погледът му се задържа върху късчето пусто небе зад извисяващия се Десети пилон. Миналата година по същото време това късче беше заето от стария му блок, един от редицата овехтели бетонни правоъгълници, които се издигаха в северния край на града като редица изветрели надгробни камъни. Преди при всяко посещение на Карнак отиваше при пилона, обаждаше се у дома по мобилния и караше онзи, който е вдигнал, да се покаже през прозореца на дневната, за да му помаха. Детска игра, от която никой от семейството не се уморяваше — най-вече Али, който в един незабравим случай провеси през прозореца голям лист с думите „Обичаме те, татко“. Искаше му се да го беше снимал. Искаше му се да беше снимал толкова много неща. А сега те си бяха отишли завинаги, заменени от пустото небе и траншея със сфинксове. Прогрес ли? Определено не, поне за него.

— Трябва да се връщам на работа — каза Омар, допи остатъците от спрайта и стана. — Трябва да взема още няколко проби, а не мисля, че ще им хареса да се плацикам наоколо по време на светлинното шоу.

— Не знам — каза Халифа, докато се изправяше. — Може пък да си помислят, че си част от програмата. Амон, пътуващ със слънчевата си лодка.

— С комбинезон и с вълнена шапчица? Интересна интерпретация.

Разсмяха се. По-точно Омар се разсмя. Халифа само се усмихна.

— Ще се опитам да обиколя кладенците през следващите няколко дни — каза Омар. — Ще ми пратиш ли координатите?

— Ще ти ги пусна по имейла веднага щом се върна в участъка.

— Ще кажа на лабораторията, че са спешни. Би трябвало да има резултати до края на седмицата.

Халифа му благодари.

— И още нещо. Сигурен съм, че тръбата за питейна вода на фермата при Бир Хашфа е незаконна. Бедни хора са. Ще те помоля да не я забележиш.

— Това ще бъде нашата малка тайна — обеща Омар и заговорнически почука носа си.

Прегърна Халифа, после се отдръпна и постави ръце на раменете, му.

— Добре ли си?

— Идеално.

Омар го стисна и повтори:

— Добре ли си?

Този път Халифа се поколеба.

— Ще оживея — рече накрая.

— Гледай да го направиш, приятелю. Искам да живееш дълго и да си здрав. Също като Зейнаб и хлапетата.

Погледна го в очите, разроши шеговито косата му, надяна вълнената си шапка и тръгна към лодката си.

— Ще ти се обадя веднага щом получа резултатите — извика той, докато се качваше на борда и развързваше въжето. — Ще ми бъде интересно да ги видя. И се обаждай.

Оттласна лодката, хвана греблата и загреба навътре в езерото. Халифа го погледа няколко секунди, после погледна отново покрай Десетия пилон към мястото на стария си блок. По дължината на тектоничния разлом на Булеварда имаше и други хора досущ като него — загледани отчаяно в празното пространство, сякаш очакваха старите им домове да се появят отново като по чудо. Като опечалени край гроб. Сякаш половината Луксор беше в траур заради последните събития. Поклати глава, взе двете кутии и тръгна към изхода. Понякога е много трудно да загърбиш някои неща.