Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (47)

42.

Тунел от светлина. На това оприличавам момента, когато се заемам с чистка. Дълъг тунел от светлина, аз в единия край, целта в другия и всичко останало извън него. Тотално съсредоточаване. Пълна концентрация. Докато работата не бъде свършена и мога да изляза от тунела и да се върна в ежедневието.

Разбира се, този път нещата са по-различни. Първо не съм сама, както обикновено. И кашата, която трябва да се изчисти, е по-близо до дома. У дома, в известен смисъл, независимо от разстоянията. И, естествено, имам да изпълнявам задължения, странични неща, каквито обикновено няма.

Въпреки това мислено съм в тунела. Без колебания, без въпроси, без тревоги. Виждам ясно целта си (как бих могъл да не я видя, тя е точно до мен!) и се движа право към нея. Скоро тя ще бъде пречистена, а аз ще бъда в безопасност от другата страна. Макар че тепърва предстои да се види какво има от другата страна. Различен ред, това е сигурно. Кой знае, може да има дори деца. Топуркане на мънички крачета. Надявам се. Винаги съм обичала деца. Събуждат… добротата в мен.

Засега обаче трябва да играя ролята. Да продължа представлението. По лицето ми никога няма да разбереш какво ще направя след малко. Никога. Аз съм съвършеният изпълнител. Както винаги.

Към един след полунощ корабът най-сетне пристигна. Някъде далеч рязко изсвири сирена и активността на пристанището внезапно се оживи. Изрева клаксон, оживяха мотори, докери забързаха напред-назад.

Мъглата над водата постоянно се сгъстяваше. Устието на реката вече беше забулено в непроницаем сив воал. Наблюдаваха движението й с безпокойство, страхуваха се, че може да погълне пристанището и да направи филмирането невъзможно. За тяхно облекчение мъглата се задържа над водата; само отделни струйки плъзнаха по сушата, опипваха кея, виеха се в основата на един кран. Ако задухаше вятър, нещата щяха да се променят, но за момента беше ясно. Спътницата на Халифа поднесе уоки-токито към устата си и натисна бутона за връзка.

— Всички готови ли са?

Готови, прозвуча отговорът.

— Фаз?

Кисел глас й отговори, че току-що през портала е минал конвой цистерни, но иначе всичко е спокойно.

— Добре, почва се.

Сирената продължи да вие — зловещ и жален зов от мъглата, подобен на рева на първобитно морско чудовище. Минаха пет минути. Внезапно мъглата беше разсечена като с брадва и от лявата им страна се извиси носът на огромен кораб. Той бавно се плъзгаше към кея — извисяваща се стена от черна стомана, чиято кърма се губеше в мрака дори когато носът се изравни с брега. Корабът приближаваше, невъзможно голям и застрашителен, докато най-сетне кулата на мостика изникна от мъглата и целият съд се появи пред тях. Беше триста метра дълъг и висок колкото жилищен блок, в сравнение с него всичко долу изглеждаше миниатюрно, бързащите по пристанището докери приличаха на мравки. На носа имаше изображение на русалка, чиято руса коса се вееше назад, сякаш под напора на вятър. До изображението с бели букви бе изписано името на кораба — „Океанската дева“.

Камерата изписука и започна да снима.

Корабът се приближи плътно до кея, насочван от два влекача. Двигателите дадоха пълен назад; бяха хвърлени въжета; от носа и кърмата се спуснаха подвижни мостове. Чу се рев на хидравлика и гигантските люкове се вдигнаха и плъзнаха настрани. Стрелите на крановете се задвижиха и заеха позиции.

Минаха още няколко минути. След това бавно започнаха да се появяват метални варели, подредени по сто на огромни стоманени палети. Издигнаха се в нощта, увиснаха във въздуха и се понесоха грациозно към брега, за да бъдат спуснати на гигантските самотоварачи и транспортирани към края на пристанището.

— Снимаш ли това? — разнесе се глас от уоки-токито.

— Разбира се — отвърна спътницата на Халифа, като доближи плътно устни до микрофона, за да я чуят. — Сега остава мъглата да се задържи още малко и после да покрие всичко. Така ще ни се отвори възможност да се качим и на борда.

Халифа усети внезапен ветрец по лицето си. Замря, после се появи отново, по-силен, разроши косата му и накара мъглата пред тях да се надигне и понесе като завеса, която бавно запълзя към кораба.

— Още няколко минути — прошепна спътницата на Халифа. — Само още няколко минути и ще можем…

Не довърши изречението, защото политна назад от сандъка, на който стояха. Халифа рязко се извъртя. Зад него всичко бе потънало в сенки и отначало не успя да види какво става. Виждаше само две фигури долу — жената и някакъв мъж, който я беше приковал към земята. Халифа скочи и вдигна пистолета, готов да стовари дръжката му върху главата на нападателя, но замръзна, когато чу познат глас:

— Дръпни се, Халифа. Аз съм.

Лицето с груби черти и четвъртита челюст се обърна към него. Не го бе виждал от години, но го разпозна моментално. В следващия миг то вече гледаше отново към жената.

— И тъй, Рахил — каза мъжът. — Мисля, че е време да разкажем на нашия приятел какво всъщност правиш тук.

 

 

Планът на Бен Рои — доколкото можеше да се нарече такъв — бе да стигне възможно най-бързо до пристанището, да намери Халифа и да го измъкне, преди да е пострадал.

Охраната на летището в Александрия обаче имаше други идеи. Задържаха го за повече от два часа, подозрителни към факта, че е израелец, че обратният му полет е на следващия ден, че няма хотелска резервация и най-вече защото нямаше официална виза. Бен Рои можеше да им каже истината — че е полицай, дошъл да помогне на техен полицай, който в момента влиза право в капан. Даде си сметка обаче, че това само ще усложни нещата, и ще го заплете в безкрайни обяснения. Затова предпочете да се прави на тъпак и упорито се придържаше към историята си — имал среща със стар приятел от Луксор, уговорили се в последната минута, приятелят организирал къде да го настани, уверили го, че ще може да си извади временна виза на място. Боеше се, че няма да се хванат, че ще го вземат за шпионин или нещо подобно. Единствената му надежда бе, че ще проверят Юсуф Халифа и ще открият, че човек с това име наистина е пристигнал от Луксор същата нощ, с което ще потвърдят версията му. Стана точно така. След мъчително чакане най-сетне всичко приключи. Имаше подозрително мърморене и погледи, каквито срещаха и арабите, пристигащи в Израел, но накрая подпечатаха паспорта му и го пуснаха.

— И гледайте да не закъснеете за полета си утре — заплашително му каза един служител.

— Повярвайте, колкото по-скоро се махна от тук, толкова по-добре — измърмори Бен Рои.

Изтегли пари от банкомат, взе такси до Розета и оттам на север към устието на Нил, където според жената от „Немезида“ се намираше пристанището. Когато приближиха, шофьорът започна да дрънка на арабски и да показва, че пътят свършва, не води никъде, че трябва да обърнат и да се върнат. Бен Рои размаха куп банкноти и му каза да продължи. Когато пропускателният пункт се появи далеч пред тях, шофьорът спря.

— Край — заяви той. — Войник. Лошо.

Бен Рои му плати и слезе. Докато шофьорът обръщаше, клатейки глава, сякаш току-що си е имал работа с луд, фаровете на колата осветиха тясна пътека, водеща на изток към палмова горичка. И в горичката проблесна нещо бяло. Бен Рои тръгна натам и откри двата джипа, паркирани под дърветата. Бяха тойоти, които бе видял в Мицпе Рамон, но с египетски номера.

Хората от „Немезида“ бяха вече тук.

— Господи, дано не съм закъснял — промърмори той.

Мина през горичката и излезе на двайсетина метра от висока телена ограда. Горе имаше бодлива тел, което правеше катеренето доста сложна задача. Онези от „Немезида“ със сигурност бяха срязали оградата, но можеше да търси цяла вечност отвора, а времето вече изтичаше. Тръгна приведен покрай горичката до пропускателния пункт с надеждата, че ще успее някак да се промъкне незабелязан. Изведнъж чу ръмжене на двигатели и конвой от десет цистерни изпълзя по пътя и се нареди пред портала. Последната спря почти до него и Бен Рои се възползва от шанса. Промъкна се зад камиона, покатери се по стълбата и се лепна за заоблената цистерна. Чу се клаксон и конвоят потегли.

Вече беше от другата страна.

След две минути спряха пред редица складове. Бен Рои слезе тихомълком и се стопи в сенките. Пристанището се оказа много по-голямо, отколкото очакваше. Уплаши се, че може да са му нужни часове да намери Халифа, което със сигурност щеше да направи мисията му напразна.

В действителност му потрябваха по-малко от двайсет минути. Стоеше зад купчина ръждиви вериги в единия край на пристанището и гледаше приближаването на кораба. После тръгна в обратната посока, откри врата в задната част на един склад, отвори я и надникна вътре — непрогледен мрак и силна миризма на машинно масло. Затвори и тръгна към края на постройката. Следващият склад беше на пет метра от него. Между двете сгради минаваше широка, обрасла с трева алея, блокирана от купчина сандъци. А върху сандъците, с гръб към него, стояха две фигури. Заради разстоянието и прожекторите, не можеше да е сигурен, но нещо му подсказа, че е открил целта си. Помисли дали да не извика и да предупреди Халифа, но знаеше, че тя е въоръжена и рискът е твърде голям. Запромъква се внимателно към тях; дрънченето и ръмженето на машините заглушаваха стъпките му. На двайсет метра от него едната фигура се обърна към другата и Бен Рои видя, че това е жената. Долепи се до стената на склада и замръзна. Жената отново се обърна с гръб и той продължи напред, докато стигна точно зад тях. Нямаше ефектни номера. Нито прочувствени речи. Нито пък колебание. Просто се пресегна, сграбчи проклетата кучка за колана и я дръпна от сандъците на земята.

— За Бога, Бен Рои, какво правиш? Пусни я! Махай се от тук!

Халифа задраска по лицето на израелеца, но Бен Рои избута ръката му. Изтръгна пистолета от ръката на жената и го хвърли зад себе си. После я изправи на крака и я засили по алеята между складовете, по-далеч от пристанището и навътре в сенките, Халифа се втурна след тях, опита се да сграбчи ръцете му. Бен Рои го изрита в коляното и го събори.

— Назад, шибан идиот. Ще ти обясня всичко. Само стой настрана.

Жената се съпротивляваше и риташе, но той я държеше здраво — с една ръка стискаше яката й, а с другата беше извил нейната зад гърба й. Избута я двайсетина метра назад, после я принуди да падне на земята. Халифа се запрепъва зад него и опря дулото на глока в тила му.

— Пусни я — изръмжа той. — Чуваш ли? Махай се от нея или, Бог да ми е на помощ, ще стрелям!

— Тя не е тази, за която я мислиш, Халифа!

— Пусни я!

— Тя работи за „Барън“!

Зад него жената се мяташе и се мъчеше да се освободи.

— Убий го! — задавено рече тя. — За бога. Той ще ни издаде!

— Последно предупреждение, Бен Рои!

— Чуй ме! — изсъска израелецът. — Тя е излъгала всички! Теб, хората от „Немезида“… Тя е къртицата. Тя е човек на „Барън“ в организацията!

— Той е побъркан!

Жената се замята още по-яростно в опит да се освободи. Бен Рои обаче бе твърде силен. Прикова я с цялата си тежест към земята и се обърна, дишайки тежко. Дулото на пистолета се плъзна по челюстта му и опря в брадичката. Очите му горяха в мрака.

— Вече сме минавали през това, Халифа — изръмжа той. — Помниш ли? В Германия? Тогава също искаше да ме убиеш. И кой излезе прав в крайна сметка? — Изгледа кръвнишки египтянина. — Изслушай ме. Само това искам. Изслушай ме за една минута. Трябва да знаеш що за човек е тя. Коя е тя. Ако след това решиш да ме застреляш, действай.

Ръката на Халифа трепереше. Не дръпна пистолета, но и не го натисна по-силно в лицето му. Не се доверяваше на израелеца. Никак даже. Беше се отказал от разследването, бе взел подкуп. Но в тона му, в изражението на това грубо, непропорционално лице имаше нещо, което го накара да спре за момент. А и той наистина се беше оказал прав миналия път. Настъпи мълчание, тримата бяха замръзнали като жива картина — Бен Рои притискаше жената, а Халифа стоеше над него. Накрая Халифа кимна едва забележимо.

— Всичко е свързано със семействата, нали разбираш — започна Бен Рои, като местеше поглед от него към жената и обратно. — Оказа се обаче, че съм се захванал с неправилното семейство. Бях си втълпил, че тя е дъщеря на Ривка Клайнберг. Добре, че се намери по-добър детектив от мен, който да открие истината. Оказва се, че изобщо не е нейна дъщеря, а кръщелница. Нали така, Рахил?

Блъсна я, за да наблегне на името й, без да откъсва поглед от Халифа.

— Майка й и Клайнберг били първи приятелки. Служили заедно в армията. След това продължили да поддържат връзка. Дори когато майка й си намерила работа в чужбина. В израелското посолство. Във Вашингтон. В културния отдел. Именно тогава привлякла вниманието на един американски милиардер индустриалец. Доста неприятен тип на име…

Замълча за момент.

— Натаниел Барън.

Под него жената се напрегна, после се отпусна. Халифа стоеше с пръст на спусъка, мислите му препускаха, опитваше се да проумее чутото.

— Значи тя е…

— Именно. Дъщеря на Барън. Рахил Ан Барън, ако трябва да я нарека с пълното й име, макар че също като брат си е учила под псевдоним, стояла е встрани от прожекторите. Въпреки това си оставала Барън. Преданата дъщеря. И като всички предани дъщери, се е грижила за интересите на семейството.

Халифа забеляза, че юмруците на жената са стиснати толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели.

— Вярно ли е? — изграчи той.

Отговор не последва. Това му беше повече от достатъчно. Изведнъж гърлото му ужасно пресъхна. Свали пръст от спусъка. Бен Рои побутна пистолета с брадичка, за да го махне от лицето си. Халифа не се възпротиви. Ревът и дрънченето от кея заглъхна, сякаш помежду им беше затворена някаква врата.

— Любопитна работа, а? — продължи израелецът. Говорейки колкото на себе си, толкова и на жената и на Халифа. — Всички онези коварни компании, разобличени от „Немезида в действие“ през годините, всички майсторски хакерски атаки, всички дръзки нападения, а единствените, които се оказват чисти и неопетнени, са „Барън Корпорейшън“. Как да си го обясни човек? Не защото няма къде да се рови, това е сигурно. Тогава защо? Как така компанията на Барън е единствената, която винаги се оказва света вода ненапита? Как успява да бъде една крачка пред всички други?

Пак нямаше отговор. Бяха като трима актьори на сцена, двама от които са си забравили репликите.

— Добре, ето и още нещо — каза Бен Рои. — Как „Барън“ са открили, че Ривка Клайнберг е по петите им? Този въпрос ме тормозеше от доста време. Тя не се е свързвала с тях, стояла е настрана, събирала е тайно доказателствата си. Само двама души са знаели, че започва да свързва нещата. Единият е сводникът Генадий Кременко, за когото ти разказах, а той се кълне, че не е казвал нищо. Склонен съм да му вярвам, като се има предвид, че тогава пистолетът ми беше заврян в гърлото му. Така че остава…

Той отново блъсна жената под себе си.

— Тя е затънала до гуша, Халифа. Още не съм съединил всички точки, не знам пълната история, но „Барън“ някак са успели да я внедрят в „Немезида в действие“ и тя е защитавала компанията от самото начало. Именно затова така искаше да се срещне с теб. Именно затова искаше да донесеш бележника на Самюел Пинскър. Защото без теб и без бележника никой няма да научи къде се намира мината. А без мината никой няма да научи какви ги вършат „Барън“ тук. Тя щеше да се отърве от теб, Халифа. Също както се отърва от собствената си кръстница. Нали така, Рахил? Ти си я убила. Ти си убила Ривка Клайнберг.

Жената някак успя да обърне глава и да погледне към него.

— Ти наистина си шибан идиот — изтърси тя. — Даже по-голям, отколкото те мислех. Когато са убивали Ривка, аз бях на четири хиляди километра от Йерусалим, насред Конго. А ако исках да убия него… — тя мръдна рамо към Халифа, — … можех да го направя по всяко време през последните три часа. Също както можех да пусна куршум в твоя тил в Мицпе Рамон. Нищо чудно, че компании като „Барън“ се измъкват, щом най-доброто, което законът може да прати срещу тях, са кретени като теб.

През лицето на Бен Рои мина сянка на съмнение, но той го пропъди веднага и я вдигна на крака.

— Както казах, все още нямам всички отговори. Те могат да почакат. Точно сега трябва да се махнем от тук. И ти идваш…

Прекъсна го внезапното пращене на уоки-токито, което бяха оставили при сандъците. Чу се нещо като стрелба, последвана от глас. Женски глас. Трескав, дрезгав и разтревожен.

— Бягай, Дина! Това е капан. Чакали са ни! Махай се! Бягай! Те знаят, че…

Гласът беше погълнат от нова стрелба. Стреснат, Бен Рои за момент отпусна хватката си. Това беше достатъчно. Пленницата му го изрита свирепо в глезена и успя да се отскубне. Завъртя се, заби коляно в чатала му, а когато той се преви, удари с основата на дланта си долната му челюст. Главата му се изви назад и той рухна на земята. Халифа понечи да посегне към нея, но тя вече бягаше по алеята към сандъците.

— Стреляй! — изграчи Бен Рои, докато се изправяше на колене. От устата му капеше кръв. — Застреляй кучката!

Халифа инстинктивно вдигна глока и хвана дясната си китка с лявата ръка, за да се прицели по-добре. Мишената беше лесна въпреки сенките. Складовете от двете страни ограничаваха движението й, а прожекторите на кея я осветяваха. Прицели се, като я следеше, пръстът му се сви около спусъка. Така и не се реши да го дръпне. Тя стигна края на алеята, грабна своя пистолет от земята и се закатери по сандъците, сякаш изкачваше стълбище. Горе се обърна. За миг погледът й се спря върху Халифа. Не беше да е сигурен, но тя като че ли поклати глава. След това взе уоки-токито и камерата, скочи от сандъците и изчезна. Халифа свали пистолета.

Бен Рои вече се беше изправил.

— Защо не й тегли куршума, мамка му? — изкашля се той. Гласът му бе глух и задавен, сякаш някой беше натикал гъба в устата му.

— Не можах — измънка Халифа. — Не мога да застрелям жена. Още повече в гърба.

Няколко секунди остана така, твърде замаян, за да помръдне. После отново затрещяха изстрели, този път зад тях, някъде покрай оградата. Усети ръката на израелеца на рамото си.

— Трябва да се омитаме.

Халифа се обърна. Нямаше представа какво става, кой стреля, защо стреля, дали Бен Рои беше прав за жената, или не. Знаеше обаче, че израелецът е изминал дълъг път и се е изложил на големи опасности, за да му помогне, а това заслужаваше признателност от негова страна. Понечи да каже нещо, но не можеше да намери подходящите думи. Вместо това вдигна ръка и допря ръкава си до окървавената уста на едрия мъж.

— Изглеждаш ужасно, арогантно еврейско копеле такова.

Бен Рои изсумтя.

— А ти приличаш точно на това, което си — безочлив мюсюлмански кретен.

Кимнаха си, плеснаха длани и тръгнаха по алеята, отдалечавайки се от кея. Бяха изминали само няколко метра, когато пред тях изникнаха тъмни фигури и куршуми се забиха в земята пред краката им.

— Хвърлете оръжията и вдигнете ръце на главите! — нареди груб глас с американски акцент. — Няма да повтарям.

Пистолетът тупна на земята и двамата вдигнаха ръце.

Избутаха ги около склада и ги отведоха на кея.

Мъглата беше напреднала значително за последните двайсет минути. Корабът пред тях вече беше покрит с гъст бял воал, който замъгляваше очертанията му, сякаш всичките 60 000 тона стомана бавно се стопяваха във въздуха. Бели изпарения се стелеха над земята като сух лед; гигантските правоъгълници на подемните кранове едва се виждаха. Цялата сцена беше някак нереална, като в сън. Усещането се засили, когато изрева сирена и работата по разтоварването внезапно спря. Двигателите утихнаха, докерите изчезнаха, светлините помътняха. Възцари се зловеща тишина, нищо не помръдваше.

Бен Рои и Халифа се спогледаха, но не казаха нищо.

Поведоха ги през кея към кърмата на кораба. До подвижния мост там бе паркирана голяма черна лимузина. До нея стояха трима яки мъже със строги лица, облечени като онези, които пазеха детективите — джинси, пустинни кубинки, подплатени якета. Бяха въоръжени с автомати „Хеклер & Кох“ МР5 и пистолети „Зиг Зауер“. Лицата им си останаха безизразни, докато другарите им бутнаха детективите да се качат по моста.

Тръгнаха нагоре, металните стъпала кънтяха под краката им. Озоваха се в тесен коридор, минаващ покрай кулата на кораба. Мъглата тук бе много по-плътна, сякаш се бяха качили в облак. Горната част на кулата се губеше в сумрака. Отнякъде се чуха гласове, говореха руски. Усети как нещо докосва лицето му и осъзна, че е пепел от цигара. Не си направи труда да протестира.

Похитителите им посочиха с дула да завият надясно, около основата на кулата към предната й страна. Там, в самия край на палубата, имаше правоъгълен контейнер. Същият, в който са били прекарани Восги и другите момичета, помисли си Бен Рои. Стоманената му врата зееше отворена. Беше твърде тъмно, за да види какво има вътре. Успя да различи само нахвърляни по пода матраци. Носеше се остра миризма на урина и ръжда.

Отведоха ги до контейнера, в кръг от слаба светлина, хвърляна от лампа на кулата. Пред тях започваше тясна пътека, която се губеше в мъглата и минаваше над отворените трюмове. Похитителите им отстъпиха назад, с насочени към тях автомати.

Минаха няколко минути. Пазачите им просто стояха по местата си. Халифа и Бен Рои се споглеждаха от време на време, но не говореха, не знаеха какво става. После изведнъж се напрегнаха. До тях долетя слаб, но ясно доловим звук. Идваше някъде отпред. Някъде от мъглата и пътеката. Призрачно, ритмично скърцане. Те инстинктивно свиха юмруци и се вгледаха в сумрака, за да разберат какъв е източникът. Звукът приближаваше. В него имаше нещо обезпокоително, зложелателно. Отекваше от мрака, сякаш някакъв хищник се промъкваше към тях и душеше по пътеката.

— Имам лошо предчувствие — промърмори Халифа и притисна гръб към контейнера.

— А стига бе — изсумтя в отговор Бен Рои.

Звукът приближаваше все повече и ставаше все по-силен. Към него се присъединиха и стъпки — бавни, отекващи по металната пътека. Появи се и някаква размазана сянка в мъглата. Тя се увеличаваше и ставаше по-плътна, сякаш се оформяше пред очите им. Очертанията й постепенно ставаха по-ясни, докато не се превърнаха във фигурата на мъж. Огромен, прошарен мъж с наднормено тегло, тътрещ се зад проходилка с три колела.

Натаниел Барън.

Той излезе в осветения кръг.

— Добър вечер, господа — каза той с дълбоко, хриптящо ръмжене.

Изгледа ги мълчаливо и продължи:

— Наистина впечатляващ кораб, не мислите ли? Тъкмо се връщам от обиколка по палубата. Това колело трябва да се оправи. — Той посочи едното колело на стойката. — Малко смазка ще свърши работа.

Изсумтя и даде знак на пазачите да се отдръпнат. Те се оттеглиха в мъглата — достатъчно далеч, за да не се натрапват, но и достатъчно близо, за да не изпускат от очи пленниците.

— Обикновено оставяме охраната на нашите египетски колеги — каза старецът и се облегна на стойката си. — Но за тази вечер реших, че е най-добре да вземем и наши хора. Просто да подсигурим малко нещата. И те свършиха чудесна работа.

Кимна одобрително. На гърдите му висеше прозрачна пластмасова маска. Тънък маркуч се спускаше от нея до кислородната бутилка, закрепена за стойката.

— Така или иначе трябваше да идвам в Египет — продължи той, като извади кърпа от джоба си и я поднесе към устата си. — Трябва да присъствам на откриването на проклетия музей в Луксор. Реших, че няма да е зле да отскоча и до тук. С един куршум два заека, така да се каже.

Халифа и Бен Рои бяха опрели гърбове в контейнера. Погледът на Халифа беше прикован в Барън, в очите му гореше омраза. Изражението на Бен Рои беше по-озадачено. Умът му работеше трескаво, опитваше се да свърже всички нишки, да разбере какво точно става.

— Току-що се срещнахме с дъщеря ви — каза той, докосвайки подутата си уста.

— Нима — усмихна се Барън. — Невероятна млада дама, не мислите ли?

— През цялото време ли е работила за вас?

Усмивката стана по-широка.

— Както казах, тя е невероятна млада дама. Изпълнена с кураж. Много се гордея с нея.

— Тя ли нагласи всичко? — попита Халифа. Лицето му бе побеляло, гласът му звучеше странно безизразно. — Довела е тук хората на „Немезида“, за да ги убиете?

Барън пристъпи от крак на крак и разкърши рамене, нагласявайки тежестта си върху стойката.

— Нека просто кажем, че е огромно утешение да знам, че когато си отида, семейството и компанията ще останат в добри ръце.

Изкиска се — сух, неприятен звук, сякаш кашляше куче. Изтри отново устата си и прибра кърпата. Колелцата в главата на Бен Рои продължаваха да се въртят. Някои нишки не се вплитаха напълно с останалите. Стърчаха краища. Имаше неща, които не пасваха.

— Тези хора… те са били само част от всичко — каза той. — Фракция, клетка. „Немезида в действие“ продължава да съществува. Не сте се отървали от тях.

Нов кикот.

— Малко по малко, детектив. Стъпка по стъпка. Повярвайте ми — ние контролираме ситуацията.

— Ами Ривка Клайнберг? — Бен Рои реши, че нищо не му пречи да научи всичко, преди да се случи неизбежното. — Кой я уби? Рахил ли?

Барън махна пренебрежително с ръка.

— Направи го някой, за когото интересите на компанията са на първо място — рече той. — При сегашните обстоятелства не мисля, че има смисъл да влизам в повече подробности. Макар че трябва да ви отдам заслуженото, доста добре разнищихте останалото. Видях доклада, който написахте. Великолепна детективска работа.

Той вдигна подутата си, покрита със старчески петна ръка и отдаде подигравателно чест на Бен Рои.

— Както сам отгатнахте, натъкнахме се на мината по време на проучванията в онази част на света. Отначало не й обърнахме особено внимание. Едва когато получихме концесията в Дръгеш, ни хрумна, че вече разполагаме със склад за част от отпадъците, които трябваше да извозваме от Румъния.

Порив на вятъра за момент скри огромното му, подобно на тиква лице зад воал от мъгла.

— Това е единственият по-голям детайл, при който сгрешихте — продължи той, след като мъглата се разнесе. — Не изхвърляме всички отпадъци, а само около една четвърт. Останалите три четвърти наистина заминават за Щатите за обработка и заравняване на терени. Адски скъпа работа, както ви казах онази вечер. Силно намалява приходите. Изхвърлянето само на двайсет и пет процента ни спестява стотици милиони при всеки превоз. Което означава, че ни носи стотици милиони. А в крайна сметка всичко се прави точно заради това, нали? За увеличаване на печалбите. За печелене на пари.

Рунтавите му сиви вежди се извиха, сякаш очакваше Бен Рои и Халифа да изразят съгласието си. Те не го направиха, продължиха да стоят мълчаливо. Барън като че ли не се разочарова особено от липсата на реакция от тяхна страна.

— Между другото, срещал съм я няколко пъти — добави той. — Онази Клайнберг. Беше приятелка на скъпата ми покойна съпруга. Не мога да кажа, че ми допадаше. А и не мисля, че тя ме харесваше особено. Странно какви малки съвпадения ни поднася животът.

Ухили се, но изражението му почти веднага се смени, когато го завладя пристъп на кашлица. Раменете му се затресоха, зачервените очи се изцъклиха, когато дробовете му се сгърчиха в отчаян опит да се напълнят с въздух. Бен Рои се озърна към стражите, преценявайки шансовете да се справят с тях. Малки, реши той. Много малки.

— И сега какво? — попита той, когато Барън най-сетне успя да дойде на себе си.

— Сега ли? — Старецът разпери ръце и отново хвана гумените дръжки на стойката си. — Сега ще трябва да изчакаме мъглата да се вдигне и да приключим с разтоварването. След това капитан Кременко и екипажът му ще трябва да изкупят вината си за всичките неприятности, които ни причиниха с малката си курвенска операция, като ви откарат насред морето, нарежат ви на парченца и ви хвърлят на рибите. Същото се отнася и за телата на онези хулигани от „Немезида“, тъкмо ги прибират, ако не се лъжа. Не бих казал, че ще пролея сълза за тях, но ако това ще ви утеши донякъде, убиването на полицаи не е нещо, което да не тежи на съвестта ми. Но какво друго ми остава?

Сви безпомощно рамене, сякаш е принуден да прави всичко това.

— Трябваше да приемете подкупа, детектив. Основно правило в бизнеса: предлагат ли ви добра сделка, не се колебайте.

Отново се закашля неудържимо. Лицето му беше пурпурно, когато лепна маската на лицето си, мъчейки се да си поеме дъх. Халифа също преценяваше шансовете да нападнат пазачите. Подобно на израелеца, реши, че са малки или несъществуващи. Пред него, само на няколко метра разстояние, стоеше мъжът, когото смяташе за отговорен за смъртта на сина си. Главината на колелото, което бе прегазило целия му свят. А той не можеше да се добере до него. Чувстваше се кух отвътре. Кух и абсолютно безсилен.

— Както и да е, господа — продължи най-сетне Барън, след като свали маската и се облегна на стойката. — Достатъчно приказки. Аз съм прям човек и исках да застана пред вас, да ви погледна в очите и да отговоря на евентуалните ви въпроси. След като приключихме с това, не виждам особен смисъл да продължаваме срещата, така че, ако нямате нищо против…

Кимна към пазачите. Те пристъпиха напред с насочени автомати и безизразни като на роботи лица. Направиха знак на двамата детективи да влязат в контейнера.

— Никога не съм бил добър в театъра — каза Барън, когато те влязоха в зловонното помещение и се обърнаха. — Но все пак трябва да признаете, че има известна… как се казваше… последователност във всичко това. Проблемите ни започнаха в този контейнер и сега ще приключат в него. Ако не друго, това отговаря на чувството ми за ред.

Усмихна се и даде знак на пазачите. Те понечиха да затворят контейнера. Халифа подложи крак на вратата и я задържа.

— Ти уби сина ми — каза той, вперил поглед в Барън. — Ти уби сина ми, а аз ще убия теб.

Старецът издаде напред долната си челюст.

— Нима? Е… — Вдигна ръка и си погледна часовника. — Имате около четири часа да го направите. След което ще бъдете на дъното на океана, а раците ще разкъсват очите ви. Така че на ваше място не бих губил време.

Отново се разнесе хриплив кикот, Халифа беше блъснат назад и вратата се затръшна пред него. Чу се метално дрънчене, когато сложи катинара (за втори път през последните двайсет и четири часа се озоваваше в непрогледен мрак), след което стойката на Барън заскърца по палубата. След няколко секунди звукът спря. Последва мълчание.

— Здравей, тате — разнесе се глас. — Много време мина.

Халифа стисна юмрук и заудря по вратата.

— Лъжкиня! — изрева той. — Лъжкиня, лъжкиня, лъжкиня!

 

 

Веднага щом чу виковете на Тамар по уоки-токито (Бягай! Това е капан!), тя разбра, че той е тук. Не можеше да го обясни логично. Просто знаеше. Изведнъж усети присъствието му. В костите си, дълбоко в стомаха си. Във вътрешността на вътрешностите си. Същото чувство, което бе изпитвала като малка. Как седи мрачно в библиотеката в горния етаж на имението; как приближава като буря по слабо осветените коридори. След всички тези години отново беше наблизо. Скъпият татко. Дошъл да вземе малкото си момиченце. Винаги беше знаела, че ще го направи. Семейството винаги прибира своите. Лабиринтът винаги те отвежда в центъра си.

Справи се с израелското ченге, качи се на сандъците, спринтира по кея, без да обръща внимание на виковете на докерите. Насочваше глока към всеки, който се опитваше да я приближи. Сякаш беше попаднала в сън — всичко беше смътно и неясно от мъглата и от начина, по който двигателите внезапно замлъкнаха и над пристанището се възцари тишина. Обаждаше се по уоки-токито, отново и отново викаше имената им — Гиди! Тамар! Фаз! — но знаеше, че е безсмислено, и накрая запокити радиостанцията. Камерата също. Дори не знаеше защо си беше направила труда да я вземе. Не знаеше нищо, освен че другите са мъртви, че тя бяга, че татко е тук и че всичко най-сетне приключва след всичките години чакане. Не можеше повече да държи миналото настрана. Не можеше да погребе гази част от себе си.

Хубавичко ти ме скрий.

И сега миналото ставаше настояще.

На два пъти мъже се появяваха от нищото и я хващаха, на два пъти чу гласове, нареждащи им да я освободят.

— Това е тя. Пуснете я.

Ти си избраната, Рахил. Ти винаги си била избраната.

Отскубваше се от тях, и продължаваше да тича.

В края на кея мъглата бе гъста като мляко. Скочи от бетонната настилка върху скалите, на мястото, където Тамар бе казала на Гиди да сложи камерата им. Търсеше ги. Не можеше да промени случилото се, но искаше да го види със собствените си очи. Поне да се опита да се сбогува, преди да отиде при него. Особено с Тамар. С нея беше нарушила златното правило. Беше се сближила. Също както го наруши с Ривка. И с майка си. А всеки път, когато нарушаваше правилото, се случваха лоши неща.

— Вината не е моя — задавено рече тя. — Вината не е моя. Не е моя.

Макар че дълбоко в себе си, дори след всички тези години, една част от нея продължаваше да подозира, че вината може би наистина е нейна. Само да можеше да положи повече усилия да се овладее. Само да можеше наистина да е курва.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

Продължи да търси още известно време. После някъде отпред и отдясно, далеч от реката, заръмжа двигател. Двигател на камион. Светлини на фарове пронизаха мъглата. Запрепъва се към тях, озова се на едър пясък, нещо като път. Нищо не изглеждаше реално. Мъглата се беше разкъсала. Пред нея, на не повече от пет метра, видя каросерията на пикап. Двама мъже седяха в нея, облечени като онези, които я хванаха на кея — джинси, пустинни кубинки, якета. А между тях, подобно на ловни трофеи, лежаха три тела. Двама мъже и една жена. С отворени очи. Много кръв. Чу писък и й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че той излиза от собствената й уста. Пресегна се, но пикапът вече потегляше. Единият от мъжете посочи към кораба и каза нещо като: „Той е там“. След това мъглата се сгъсти отново и пикапът изчезна.

Беше сама. Както винаги. Сама в мъглата. В сумрака на собствения си срам.

Върна се на автопилот. Обратно през скалите, на кея, при кораба, все още с пистолет в ръка. Всичко ставаше на забавен кадър, сякаш беше във филм, пуснат на неподходяща скорост. Стигна подвижния мост на носа и се качи на палубата. Мина по пътеката през средата на кораба. Товарните трюмове зееха от двете й страни като черни езера.

По-силно. Присъствието му ставаше все по-силно с всяка следваща крачка. Тъмна гравитация, която неумолимо я привличаше.

И изведнъж той беше пред нея. Тътреше се със стойката си покрай голям товарен контейнер. Подута, тромава сянка в мъглата. Точно какъвто го помнеше.

Той явно също я усети, защото спря и се обърна. Погледите им се срещнаха. Посивялото мечешко лице се разтегли в усмивка. И тогава филмът тръгна на нормална скорост и вече не беше като в сън. Изведнъж всичко стана съвсем истинско. Сърцето й подскочи, стомахът й се сви. И отново онази болка между краката.

— Здравей, тате. Много време мина.

 

 

За Бен Рои и Халифа това прозвуча като поздрав на любяща дъщеря. Като завръщането на блудната дъщеря.

Онова, което не можеха да видят — затворени в мрака на контейнера, отделени от стена от стомана — беше изражението й.

Изражение на чисто, неподправено отвращение. Отвращение, граничещо с безумие, сякаш се беше натъкнала на нещо толкова противно, толкова гадно, че й идеше да рухне на колене и да повърне.

За момент остана на място, от контейнера отекваха удари на юмруци и викове „Лъжкиня“. След това, с пръст на спусъка на пистолета, тя пристъпи две крачки напред, в кръга от светлина. Барън се затътри към нея, като махна на охраната да се отдалечи. Останаха само двамата. Лице в лице. Баща и дъщеря. След цялото това време.

— Здравей, скъпа моя Рахил. — Зачервените му очи бяха влажни и проблясваха, устните му се изкривиха в любяща усмивка. — Наистина мина много време. Липсваше ми. Липсваше ми повече, отколкото мога да изразя.

Протегна трепереща ръка към нея. Тя не помръдна. Толкова много години, а ужасът беше силен както всеки друг път.

— Изглеждаш прекрасно — изхриптя той, като я оглеждаше с възхищение от глава до пети. — Колко си пораснала. Вече си прекрасна жена. Виждам майка ти в теб. Много от майка ти. Толкова се гордея с теб.

Понечи да приближи още, но тя вдигна пистолета.

— Недей.

Той спря, гърдите му се надигаха тежко, докато се мъчеше да напълни с въздух проядените си дробове. За миг чертите му станаха по-твърди, но веднага се отпуснаха.

— Съжалявам за приятелите ти — рече той и усмивката му се смени със съчувствие. — Наистина съжалявам. Зная, че си разстроена. Но трябваше да бъде направено. Време е, разбери. Време е да се прибереш у дома. Твоят татко се нуждае от теб. Семейството ти се нуждае от теб.

Тя се взираше в него, лицето й бе бледо като мъглата. Надушваше афтършейва му — плътен, мазен, със смътен метален привкус. Миризма, която будеше толкова много други неща. Звуци — стъпки по килима, скърцане на врата. Усещания — тежест, натиск, проникване. Нещата от кошмарите. Нещата, от които беше бягала цял живот.

— Не беше лесно — говореше той. — Не беше лесно без теб. Къщата е толкова празна. Особено след като скъпата ти майка почина…

— Тя не „почина“. — Гласът й бе странно безизразен. — А се самоуби. Знаеш го.

Пред нея Барън се облегна на стойката си, клатейки скръбно глава.

— Наистина го зная, Рахил. Не бива да мислим за това. Единствено настоящето има значение. И бъдещето. Бъдещето на нашето семейство. Именно затова е време да сложим край на всичко това… — Той обгърна с жест кораба и пристанището. — Време е да се прибереш у дома. Дадох ти свобода. Позволих ти да живееш пълноценно, както поискаш. А сега е време да се върнеш там, където ти е мястото. Да поемеш отговорностите си.

Изгледа я, после наведе глава при поредния пристъп на кашлица. Напипа кислородната маска и я притисна към устата си. Мина известно време, преди дишането му да се възстанови.

— Татко ти вече не е здрав човек, Рахил — изхриптя той. Очите му се насълзиха над маската, гласът му беше заглушен от прозрачната пластмаса. — Докторите ми дават шест месеца. Най-много година. Трябва да помисля за наследник. Кой да поведе семейството. Кой да поеме бизнеса. Уилям…

Името предизвика нов пристъп на кашлица. Цялото му тяло се разтресе, очите му се изцъклиха така, сякаш всеки момент щяха да излетят от орбитите си като тапи на шампанско.

— Уилям… Е, всички знаем какво представлява брат ти. Безполезен наркоман и курвар. Живее в някакъв проклет свят на мечти. Мисли се за голяма работа. Смята, че той ще поеме нещата, че оглавява някакъв преврат. Тук! Всичко е само ето тук.

Презрително почука с пръст главата си.

— Той е слабак. Винаги е бил и винаги ще бъде. Разбрах го в мига, в който го видях. Безгръбначен. Тъп. Ти обаче…

Свали маската, гърдите му се надигаха и отпускаха под сакото от туид.

— Ти, Рахил, си истинската. Истинска Барън. Имаш повече кураж и мозък, отколкото би имал някога твоят негоден за нищо брат. И го доказа през последните години. Неведнъж. Ти си избраната. Истинската наследница. Наследницата по право. Всичко е твое, Рахил. Всичко. И сега искам да започнеш да поемаш управлението. Искам да се върнеш у дома и да направиш онова, за което си родена.

Той отново протегна ръка. Тя впери поглед в нея, клатейки глава, зяпнала невярващо.

— Ти си луд — промърмори. И повтори, този път по-силно: — Ти си луд.

Раменете на стареца се издуха подобно на кобра, разперваща качулката си.

— Знам, че те боли, Рахил…

Тя избухна.

— Ти си побъркан! — Изведнъж гласът й се задави. — Да се прибера у дома! След всичко, което направи! След всичко, което ми причини! Защо мислиш, че се махнах? Защо избягах колкото се може по-далеч? Защо си смених името, самоличността, защо посветих всеки миг от живота си на борба срещу такива като теб? Защо направих всичко възможно да проваля „Барън“? Точно както ти провали…

— Рахил…

Тя отметна глава.

— Та аз бях дете, шибано животно такова! — Вече крещеше, погледът й бе безумен, от устата й пръскаше слюнка. — Бях десетгодишна! Всяка нощ! Нашата малка тайна! Специалната обич на татко! За да ми покажеш колко те е грижа! Не се безпокой, ако малко боли! Естествено е, напълно естествено! Ах ти, гаден, мръсен…

— Достатъчно, Рахил!

— Да се прибера у дома! Да поема управлението! След всичко това! След Ривка? След тази нощ? Ти си луд, заблуден шибан… — Гласът й се пречупи, думите засядаха в гърлото й, задъхваше се. — Никога няма да се върна! Разбра ли? Никога. Никога. Не искам да имам нищо общо с това. Никога няма да работя за „Барън“. Никога няма да бъда част от твоята гнусна, извратена…

Лявата й ръка започна да скубе косите й. Също както навремето, когато беше дете. Когато той влизаше в нея. Дърпаше косата си, сякаш отчаяно се опитваше да се изтегли от него.

В същото време другата й ръка се вдигна и насочи глока към главата му. Което и беше причината да дойде тук. За да свърши онова, което трябваше да бъде направено много отдавна. Това бе причината през последните единайсет години да участва във всички маршове, протести, бунтове и акции на „Немезида“. Проектираше. Прехвърляше. Заместваше. Или както там се нарича. Отлагаше неизбежното.

И ето че сега времето беше дошло. Точно както казваше татко й.

Беше дошло времето за истината.

Времето за наказанието.

Барън отново беше лепнал маската на лицето си. Направи няколко бавни хрипливи вдишвания, без да откъсва поглед от нея. Прозрачната пластмаса се замъгляваше, когато той всмукваше кислород през маркуча. После маската бавно беше свалена.

— О, моя Рахил — рече той. — Моя скъпа, мила Рахил.

В гласа му нямаше вина, но и тя не бе очаквала подобно нещо — баща й не беше от хората, готови да обвиняват самите себе си. Нямаше и страх, макар че пистолетът беше насочен право между очите му. Вместо това имаше някакво гадно, укорително удовлетворение. Като на родител, чието дете е направило пакост, но той го обича прекалено много, за да му се сърди.

Стомахът й се преобърна.

— Знам колко ти е трудно, Рахил. Какъв тежък товар може да бъде. Дълг. Съдба. Ти винаги си била свободен дух. Няма как да е лесно. Но трябва да разбереш, че това е съдбата ти. Да поведеш семейството. Компанията. Не можеш да избягаш от съдбата си, както не можеш да избягаш от кръвта във вените си. Ти си Барън. Искаш или не, ти си част от семейството. Участваш. Защото това е същността ти. Колкото до това да работиш за нас… — Той се усмихна. — Е, ти вече го правиш, така че промяната не е чак толкова голяма.

Тя примигна несигурно. Не разбираше какво има предвид. Барън се наведе към нея над стойката си. Очите му блестяха.

— Посланието е получено — рече той тихо. — Предложението е прието. Ще се борим заедно.

Бледото й лице стана мъртвешки бяло. Устните й се раздвижиха, но й бе нужно време, за да оформи думи.

— Какво… как…?

— О, Рахил, нима не разбираш? — Отново онзи укор в гласа. — Ние сме „Немезида в действие“. „Барън Корпорейшън“. Ние. „Немезида“ е наше творение.

Последва кратко, изпълнено с ужас мълчание. После сякаш някой я подкоси. Залитна назад. От гърдите й се изтръгна звук — отчасти стон, отчасти задавено кашляне.

— Не — прошепна тя. — Лъжеш. Лъжеш.

Но по лицето му виждаше, че не лъже. Онази отпусната месеста усмивка. Ликуващото пламъче в очите му, като онова, когато идваше в стаята й нощем и дърпаше завивките й. Същото абсолютно господство…

— Господи, не — прошепна тя. — Моля те, Господи, не.

Той разпери ръце. Подути, твърди като обработена кожа ръце, огромни като бейзболни ръкавици.

— Ние притежаваме всичко, Рахил. Контролираме го. Всичко. Точно това е „Барън“. Контрол.

— Ох, Господи, не.

— И за момент не сме си представяли, че ще стане толкова голямо. Трябваше да бъде съвсем дребно. Мимолетно начинание. Малък заговор, за да сринем един-двама конкуренти. Един от хората ни предложи да създадем уебсайт, да изровим малко мръсотия, да я качим там и да я покажем на света, маскирани като някоя от онези налудничави антикапиталистически групи.

Той поклати глава.

— А цялата работа направо полетя. Докосна някакъв нелеп дух на времето. Имаме двама гениални компютърджии, които координират всичко в Хюстън. И международна мрежа активисти, които ни дават материали с погрешното впечатление, че по някакъв начин помагат за разбиването на системата. Наложи се да платим на онези типове цяло състояние, за да си държат езика зад зъбите, но си заслужаваше, повярвай. Благодарение на „Немезида“ можем да прецакаме всеки съперник с едно натискане на копчето. Абсолютно фасулска работа. Не-ве-ро-ят-но, по дяволите!

Ново поклащане на глава. Като спечелил от лотарията, който още не може да повярва какъв късмет е извадил.

— Естествено, трябваше да внимаваме. Не просто да вземаме на мушка противниците си. Това щеше да остави много ясна следа към нас. Естествено на няколко пъти сами се превърнахме в мишена. Нищо сериозно, само колкото да заблудим хората. Иронията е, че „Немезида в действие“ еволюира в нещо като мерило за корпоративна почтеност. Никой вече не се доверява на шибаните регулатори, но „Немезида“ — о, те са на страната на ангелите! Щом те казват, значи е така. И фактът, че нито веднъж не са успели да изровят нещо мръсно за „Барън“ — е направо като да получиш одобрение от самия Господ! Не си бях давал сметка каква сила може да бъде интернет!

Смехът му беше хриплив. Тя клатеше невярващо глава.

— И после знаеш ли какво стана? Най-неочаквано на сайта пристига съобщение от моето малко момиче. От моята принцеса Рахил. Пита дали може да се присъедини към нас. Да работи за „Немезида“. И аз не бих могъл да го измисля по-добре. Сценарий мечта. Ти трябва да изпуснеш малко пара, да се посветиш на малките си авантюри, да се бориш за доброто, а през цялото време в действителност да работиш за корпорацията. Да се върнеш отново при нас. Тук, където ти е мястото.

Тя трепереше, лицето й бе станало пепеляво, глокът беше отпуснат, сякаш ръката й вече нямаше сили да го държи. Имаше чувството, че отново се намира в имението. Свита в леглото. Малка, слаба, безпомощна, баща й я притиска, не може да направи нищо, за да го спре.

— Разбира се, в действителност ти никога не си излизала от кръга ни, независимо какво си мислиш — продължи той и направи половин крачка напред. Колелото на стойката изскърца. — Истината е, че винаги те наблюдавахме, Рахил. Откакто напусна дома, не е имало нито миг, в който да не зная къде си точно, какво правиш и с кого разговаряш. Всички онези групи, в които участваше, всички походи и демонстрации — навсякъде имах хора, които бяха около теб и те наблюдаваха внимателно. При малките ти приключения с „Немезида“ винаги имаше специалисти, готови да се намесят, ако нещата тръгнат не както трябва. Скривалището ви в Негев беше пълно с камери от покривите до основите. Именно така научихме за Ривка Клайнберг. Нищо, което си казала или направила, не е останало скрито от мен. Нищичко. Рахил. Нищичко. Ти и малката ти обратна приятелка…

Гърдите му се надигнаха, клепачите му като че ли затрептяха.

— Господи, толкова си красива. Толкова красива, скъпа моя. Нямаш представа колко ми се искаше да…

Тя се преви и повърна върху стоманената палуба. Барън се затътри още крачка напред, но Рахил вдигна пистолета и го размаха към него.

— Назад! — зави тя. — Стой назад, гаден, шибан…

И отново повърна.

— Нека ти помогна, Рахил. Моля те.

— Назад!

Той поклати глава в гротескна пародия на обиден родител.

— Знам, че ти е тежко, скъпа. Но нещата просто са такива. Както казах, притежаваме всичко. Контролираме всичко. Няма смисъл да се съпротивляваш. Да се бориш. Това е съдбата ти. Няма начин да се измъкнеш от нея. Прибираш се у дома, Рахил. Моля те, не си създавай сама неприятности. Приеми се такава, каквато си.

Тя повърна за трети път и се изправи, бършейки устата си с ръкав. Няколко секунди стояха един срещу друг — благо усмихнатият Барън и пречупената му, съсипана дъщеря. Накрая тя кимна, вдигна пистолета и стреля.

Проехтя гръм и катинарът на контейнера се пръсна.

— Какво…

Барън започна да обръща стойката си, за да види какво става. Рахил го заобиколи, отиде при контейнера, махна разбития катинар и отвори вратата. Халифа и Бен Рои стояха един до друг. Изглеждаха объркани.

— Изчезвайте от тук — изсъска тя. — Натам. Няма охрана.

Посочи към носа на кораба. Детективите отново се поколебаха и тя повтори заповедта.

— Ела с нас — извика Бен Рои.

— Тръгвай, шибан идиот!

Сграбчи го за ризата и го засили през палубата. Халифа го последва. Докато минаваше покрай Барън, инстинктивно спря и впери поглед в стареца. Умът му работеше трескаво, опитваше се да реши дали да го убие сега, когато има тази възможност. Рахил прочете мислите му.

— Това е моя работа — каза тя. — Тръгвай. Веднага.

Погледите им се срещнаха за миг. После той кимна, измърмори „Благодаря“ и тръгна след израелеца. Тя ги гледа, докато изчезнаха в мъглата, после се обърна към баща си.

— Рахил, наистина не трябваше…

— Млъквай.

Приближи към него с насочен пистолет. Чу се тропот, някой приближаваше. Но това не означаваше нищо за нея. Намираше се в стая с чудовището и всичко друго бе отвън. Както навремето, когато бе малко момиче. Отиде плътно до него и опря дулото на глока в чудовищното му чело. Той просто стоеше, облегнат на стойката си, леко наклонил глава. Изражението му беше по-скоро развеселено, отколкото уплашено.

— Ох, Рахил, Рахил. Наистина ли го искаш?

Този мек, успокояващ глас. Гласът, с който й говореше, докато я насилваше. Саундтракът на изнасилването.

— Това ли искаш, Рахил? Добре, давай тогава. Щом така ще се почувстваш по-добре, скъпа. Помогни да платя за греховете, които смяташ, че съм извършил. За мен няма значение. Ни най-малко. Както ти казах, не ми остава много. Само семейството има значение. И знам, че с теб то е в добри ръце. В най-добрите ръце. Най-добрите от най-добрите. Така че давай, Рахил. Облекчи болката в сърцето си. Изгони демоните си. Колкото до мен, ще умра щастлив, че съм осигурил чудесно бъдеще за славното име Барън. Господи, как се гордея с теб.

Усмихна й се.

Тя събра кураж. Прие, че няма друг изход. Трябваше да го направи, ако искаше да бъде свободна от мрежата, която бе изплел около нея. И най-неочаквано му се усмихна в отговор.

Сянка на съмнение пробяга през очите му.

— Рахил. Какво…

— Сбогом, скъпи татко.

Той я погледна объркан. После очите му внезапно се разшириха от ужас, когато тя свали пистолета от челото му, сгъна ръка и напъха цевта в устата си.

— Господи, Рахил, да не си посмяла…

Последва оглушителен трясък и посивялото лице на стареца се покри с пръски от кръв и кост.

Рахил политна назад и се строполи на палубата.

 

 

Халифа и Бен Рои се намираха в средата на кораба, обгърнати в мъгла, когато зад тях проехтя изстрел. Чу се вой „Рахил!“, последван от болезнен, гърлен рев като на смъртно ранено животно.

Те спряха и се спогледаха. По палубата се понесе нов рев, последван от бесен крясък, сякаш усилен от високоговорител:

— Намерете ги! Намерете проклетите животни!

Те се затичаха.

Стигнаха носа и намериха подвижния мост. Тъкмо тръгнаха по него, когато се чуха викове и тропот. Жената беше сгрешила. Долу имаше охрана. Много охрана, ако се съдеше по шума. И се качваха на борда.

Халифа и Бен Рои се оттеглиха обратно на триъгълника, образуван от носа на кораба и предните вдигнати капаци на трюмовете. Заради мъглата видимостта беше не повече от два метра, но и така знаеха, че са в капан. Викове и стъпки отляво и право пред тях.

— Намерете ги! Накълцайте ги!

Спогледаха се. И инстинктивно, без да кажат нито дума, се разделиха. Бен Рои тръгна наляво и покри моста и тясната пътека между борда и отворените трюмове. Халифа пое пътеката покрай левия борд.

Взираха се в сумрака с насочени напред автомати, като се ослушваха. Изминаха двайсет секунди. Напрегнати, мъчителни секунди. Тропотът на преследвачите непрекъснато се приближаваше, примката неумолимо се стягаше. Изведнъж в горната част на моста се появиха фигури. Две. Бен Рои стреля от упор и ги свали. Халифа също забеляза движение и даде откос. Противникът отвърна на огъня, въздухът затрептя от писъка и тракането на куршуми в метал, мигновени бели проблясъци разкъсваха покрова на мъглата. Детективите се залепиха за стоманената стена на вдигнатия капак на трюма, подаваха се, за да стрелят, и се криеха отново. Хората на Барън можеха да стигнат до тях само покрай бордовете и по моста, така че те бяха в състояние да задържат позицията си въпреки численото превъзходство на противника. Стига да имаха достатъчно амуниции. А те свършваха бързо.

— Прикривай ме! — извика Бен Рои.

Халифа пусна последен откос към обгърнатата в мъгла пътека, прехвърли се при Бен Рои и отново започна да стреля. Израелецът се претърколи по палубата към моста, сграбчи едно от лежащите тела и го измъкна зад капака на трюма. Направи същото с втория труп, а куршумите се сипеха около него като метална градушка. Халифа се претърколи отново, за да покрие другия борд, докато Бен Рои претърси телата. Джакпот. Двамата стискаха автомати, в кобурите на коланите им имаше пистолети „Зиг Зауер“, както и резервни пълнители за автоматите, напъхани в джобовете на якетата. Всеки с по трийсет патрона, доколкото можеше да прецени. Доста миниатюрен арсенал. Бен Рои плъзна единия автомат към Халифа заедно с два пълнителя, грабна другите два и изстреля залп от куршуми.

Поне засега можеха да задържат позицията, докато измислят как да се махнат от кораба.

Престрелката продължи още няколко минути. Детективите бяха притиснати, но хората на Барън не можеха да ги доближат. После се чуха викове и отдалечаващ се тропот. Възцари се зловеща тишина.

— Какво правят? — изсъска Халифа.

Бен Рои нямаше представа.

— Не ни пускат, това поне е сигурно.

Стояха залепени за стоманения капак, напрегнали слух, с разтуптени сърца, отчаяно опитващи се да измислят нещо. Долният край на моста беше покрит; същото се отнасяше и за тесните пътеки покрай бордовете.

— Мислиш ли, че можем да скочим? — попита Бен Рои.

— Ти побърка ли се? Това са четирийсет метра. Кей от едната страна, скали от другата и влекач отпред. Ще изкараме късмет, ако просто се изпотрошим.

Бен Рои не възрази.

— Загазили сме — беше единственият му коментар.

Мълчанието продължи почти десет минути. Вероятно противниците им също се опитваха да измислят как да действат. Внезапно над палубата отново прогърмя онзи яростен глас. Гласът на Барън.

— Не ми пука! Искам ги мъртви! Веднага, чувате ли! Действайте! Изкарайте го! Веднага! Изкарайте го! Това е заповед!

Халифа и Бен Рои се спогледаха. Не знаеха какво означава това. Отговорът дойде в следващия момент. Чу се дълбоко, зловещо боботене и стоманената палуба под краката им затрептя, когато двигателите оживяха. Почти в същия миг замърка хидравлика и капакът на трюма, който ги беше защитавал, започна да се спуска заедно с останалите капаци по палубата, подобно на блокчета домино. Двамата се дръпнаха назад и приклекнаха зад мижавото прикритие на мачтата за сателитна навигация на самия нос на кораба. Между тях и кулата, където се бяха събрали хората на Барън, сега имаше празно пространство с големината на две футболни игрища. Единственото им прикритие беше мъглата.

— Излизат в морето — каза Бен Рои. — Щом мъглата се разсее, ще бъдем като мишени в стрелбище. Трябва да рискуваме! Трябва да слезем!

Той тръгна към десния борд, но направи едва няколко стъпки, когато от кея се разнесоха викове и изрева двигател. Последва оглушителен трясък и писък на разкъсван метал. Нещо — беше невъзможно да се види какво точно — беше откъснало моста от кораба, отрязвайки единствения им път за бягство.

— Прецакани сме — обобщи Бен Рои.

Халифа изстреля два откоса. Усетиха, че корабът започва да се клати едва забележимо, което означаваше, че се отдалечават от брега и вълнението се засилва. Ако се съдеше по звука на двигателите, непрекъснато набираха скорост. Все още се движеха назад — хората на Барън нямаха намерение да си губят времето, за да обръщат съда. Бен Рои и Халифа разполагаха може би с няколко минути. Или само секунди.

— Трябва да скочим — каза Бен Рои.

Халифа не отговори, а отново стреля по кулата.

— Трябва да скочим — повтори израелецът. — Това е единственият ни шанс.

— Това са четирийсет метра! Ще умрем!

— Ще умрем и ако останем тук! Трябва да го направим.

— Как ли пък не! Ще се справим с тях!

— Не можеш да се справиш с тях, шибан идиот! Прекалено много са. И всичките са въоръжени. Трябва да скочим, преди да сме излезли от мъглата. Хайде!

Сграбчи Халифа за якето, но египтянинът го отблъсна.

— Ако искаш, скачай. Предпочитам да рискувам тук.

— Халифа!

— Няма да скоча!

— Трябва да го направим!

— Не!

— До брега няма и километър. Ще…

— Не! Не!

— Можем просто да доплуваме…

— По дяволите, не мога да плувам! Чуваш ли ме? Не мога да плувам, мамка му. Страх ме е от вода.

Хвърли свиреп и същевременно унизен поглед към Бен Рои, обърна се и изпразни пълнителя на автомата.

— Ти върви, аз оставам — промърмори той, докато сменяше пълнителя. — Не се безпокой за мен. Хайде, изчезвай.

Бен Рои грабна автомата от ръцете му и го метна през борда.

— Какво, за бога…!

Израелецът го сграбчи за якето и го придърпа към себе си.

— Скачаме, Халифа. Разбра ли? Аз съм добър плувец. Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. Останем ли тук, свършено е с нас. В морето имаме поне някакъв шанс.

Халифа отвори уста да възрази, но в този миг куршум рикошира в сателитната мачта на сантиметър от главата му. Минаха няколко секунди.

— Ще ме държиш ли?

— Така, сякаш се чукам с теб.

Халифа го изгледа без особен ентусиазъм. След малко бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади бележника на Самюел Пинскър.

— Вземи това. За всеки случай, ако… нали се сещаш… Тук е показано къде…

Бен Рои взе бележника и го натика в джоба му.

— Ще оживеем, Халифа. Повярвай ми. Ще се приберем у дома. Щом паднем във водата, не се съпротивлявай, ясно? Просто се отпусни и ме остави да те водя. Сваляй обувките.

Събуха се. Стрелбата от другия край на кораба изведнъж замря. Те се възползваха от момента и прекрачиха перилата на носа. Под тях се виеше мъгла, а някъде от нея се чуваше ревът и бълбукането на водата.

Бен Рои също хвърли автомата си и сграбчи Халифа за якето.

— Броя до три. Скачай колкото се може по-надалеч. Ясно?

— Я-апее.

— Едно…

— Аллах-у-акбар!

— Две…

Стрелбата започна отново.

— Три!

Скочиха. Докато политаха от палубата, Бен Рои усети остра изгаряща болка отзад в левия крак, в горната част на бедрото. Първо си помисли, че го е ужилило някакво голямо насекомо. Нямаше време да мисли за това, защото вече падаха, носеха се през мрака към морето. Докато летяха, Халифа също преживя нещо странно — помисли си, че все още е в мината. Че скокът му е бил неуспешен и сега пада в шахтата, а всичко случило се оттогава — пристанището, корабът, жената от „Немезида“, Барън — е било просто сън. Последен хаотичен плод на въображението му, преди да падне на дъното на шахтата и светлината да угасне завинаги.

Както и при Бен Рои, мисълта нямаше време да се загнезди в ума му. Цареше пълен хаос. Мъглата, плясъкът на водата, боботенето на двигателите, трясъкът на изстрелите, вятърът в лицата им — всичко това се размазваше в общо петно, в което бе невъзможно да се разграничат отделните нишки.

И после, с разтърсващ костите плясък, те цопнаха във водата и потънаха.

Силата на удара ги раздели, Бен Рои полетя в една посока, Халифа в друга. За един кратък, объркващ момент египтянинът се остави на морето да го поеме. Спускаше се към невъобразими дълбини, водата го обгръщаше, покриваше лицето, очите и устата му, разрошваше косата му, просмукваше се в дрехите му, сякаш го буташе и теглеше едновременно. След това, въпреки заръките на Бен Рои, инстинктът взе връх и той започна да се съпротивлява. Заудря с ръце и крака, зарита и заблъска водата, трескаво се мъчеше да се откъсне от нея, да се върне обратно към повърхността. От устата му изригнаха мехури, дробовете му се свиха конвулсивно, обзе го паника. Чу се, че крещи — приглушен бумтеж, който изпълваше ушите и главата му, — усещаше как силите го напускат с всяко движение на крайниците му. Въпреки това продължаваше да се съпротивлява, блъскаше пустотата, гърчеше се и се въртеше, докато не изгуби представа къде е повърхността. Накрая силите му се изчерпаха и го обзе странно спокойствие. Морската вода се процеди в гърлото и трахеята му; умът му се замъгли; пред очите му заплуваха разноцветни петна. Усети как ръцете и краката му се отдалечават, сякаш бавно се разпадаше.

„Значи така се е чувствал Али — помисли си той. — Сега изпитвам онова, през което е минал синът ми. Отивам при момчето си. Отново ще бъдем заедно.“

Мисълта му донесе странно удовлетворение и тъкмо му се отдаваше и потъваше в убежището на ума си, както потъваше в морските дълбини, когато нещо го сграбчи за яката. Сякаш го изтръгваха от сладък сън и главата му изведнъж се озова над повърхността. Той се закашля, плюеше и се давеше, мъчеше се да си поеме въздух.

— Не се бори с мен, Халифа! — Гласът на Бен Рои звучеше странно, сякаш идваше отдалеч. — Отпусни се. Просто се отпусни. Добре си. Държа те.

Израелецът някак беше пъхнал ръка под него и го поддържаше, държеше главата му над водата, докато той се давеше и пъшкаше, бълваше вода от устата и ноздрите си.

— Отпусни се назад. Остави ме да поема тежестта ти. Довери ми се. Държа те. В безопасност си.

Гласът сега звучеше по-отблизо. Халифа успя да си поеме малко дъх.

— Дръж ме, Бен Рои. Моля те, дръж ме!

Вкопчи се в израелеца, без да му пука колко жалко звучи, колко отчаяно иска да не потъне отново.

— Отпусни се, мамка му! Моля те, трябва да се отпуснеш, иначе нищо не мога да направя. Просто се отпусни назад. Държа те. В безопасност си.

Бен Рои го обърна и го хвана през врата. Носеха се по гръб. Имаше нещо успокояващо в размерите и силата на израелеца и Халифа започна да се отпуска.

— Точно така. Спокойно. Дишай — каза му Бен Рои.

Все още чуваха боботенето на корабните двигатели и спорадични изстрели. Но тези звуци непрекъснато се отдалечаваха. Водата беше хладна, но не и прекалено студена, вълните бяха високи, но не и бурни. Странно, но мъглата помагаше. Ако можеше да види колко далеч са светлините на брега, Халифа със сигурност щеше да изпадне в паника. Видимостта обаче бе само няколко метра във всички посоки и той можеше да се успокои с илюзията, че спасителната суша е наблизо.

— Мисля, че може и да успеем — рече той.

— Разбира се, че можем. Ти и аз. Първокласният тим.

— Надявам се, че корабът няма да се върне и да ни прегази.

— Хайде да решаваме проблемите един по един, а?

Продължиха да плуват още няколко минути, после Бен Рои спря, като се мъчеше да задържи Халифа над повърхността.

— Добре ли си? — попита египтянинът.

— Само леко се задъхах. Ако пориташ малко с крака, може да ми помогнеш донякъде.

Халифа се опита, но в крайна сметка се замята във водата и двамата потънаха.

— Няма страшно — изкашля се Бен Рои, след като го издърпа на повърхността. — Май ще е по-добре да го оставиш на мен.

Отново заплува, теглейки Халифа. Краката му ритаха, макар че на Халифа му се стори, че единият му крак работи по-силно от другия. Минаха още няколко минути и израелецът отново спря. Вече наистина беше задъхан.

— Бен Рои?

— Май ме простреляха, докато скачахме. Нищо страшно. Само малко ме боли. Ако не бързаме…

Остана за момент така, като сумтеше и се мъчеше да задържи себе си и Халифа над водата, после отново заплува. Този път издържа само минута, преди силите му да го напуснат.

— Съжалявам, Халифа, просто трябва да…

Главата му се потопи и отново се подаде над водата. Халифа се опита да му помогне, зарита с крака, но само влоши положението. Двамата се закашляха и започнаха да плюят вода, после някак отново изплуваха по гръб, погребаха трийсетина секунди и Бен Рои отново поиска да спрат. Напрягаше се. Напрягаше се с все сили.

— Пусни ме — каза Халифа. — Спасявай се. Просто ме остави.

— Стига глупости!

— Няма смисъл, Бен Рои. Много сме навътре. Спаси поне себе си.

— Нищо ми няма, само да…

Халифа понечи да го отблъсне, да го принуди да го пусне, но Бен Рои не отстъпваше. Последва кратка борба, двамата се издигаха и спускаха по вълните, мятаха ръце и крака. Внезапно Бен Рои замръзна.

— Това пък какво е, мамка му!

Нещо се беше появило от мъглата. Нещо голямо и тъмно. Много голямо. Плъзгаше се към тях по повърхността. За един изпълнен с ужас миг Халифа си помисли, че е акула или кит, и сви крака да го изрита. Точно тогава нещото се издигна на поредната вълна и се озова точно до тях.

— Уард-и-нпл! — извика той. Ужасът се смени с дива радост. — Хамдулилла! Уард-и-нш!

Бен Рои нямаше представа какво означава това. Не му и пукаше. Интересуваше го единствено фактът, че като по чудо от нищото точно до тях се бе появил огромен килим от растителност. Гъста плетеница корени, клони и листа, които се оказаха чудесен плавателен съд, почти като сал. Като пляскаше и пъшкаше, без да обръща внимание на пронизващата болка в ранения си крак, той някак успя да избута Халифа горе. Египтянинът изпълзя върху сала. Бен Рои мина от другата страна и също се качи, като драпаше и теглеше, докато не се озова над водата от кръста нагоре.

— Тода ла ’ел.

— Хамдулилла.

Известно време просто седяха и се мъчеха да си поемат дъх. Растителността се полюшваше леко под тях като огромна люлка; боботенето на кораба едва се чуваше в далечината, а стрелбата като че ли беше спряла. Бен Рои се обърна и опипа бедрото си. В джинсите му имаше дупка и чувстваше как кръвта изтича на тласъци. Не прекалено силно, слава богу. Не успя да открие изходна рана.

— Добре ли си? — попита го Халифа.

— Много по-добре, след като урокът по плуване приключи.

— Наистина ли си ранен?

Бен Рои потвърди, но добави, че не било чак толкова сериозно.

— Мисля, че куршумът още е вътре, но не губя много кръв и не ме боли толкова много, колкото преди. Ако успея да направя турникет…

Зарови лице в листата, свали пипнешком колана си и го стегна над раната. Само преди минути си мислеше, че с тях е свършено. Сега бяха над водата и се чувстваше много по-уверен. Не трябваше да са далеч от брега и след като мъглата се вдигнеше, можеха да стигнат с гребане до сушата или да чакат да ги приберат. Тревожеше се само, че корабът може да се върне и да ги прегази, но морето беше голямо и той се надяваше, че ще се оправят. Както беше казал на Халифа, трябваше да подхождат към проблемите един по един. В момента бяха в безопасност. Чувстваше се странно спокоен. Изтощен, но спокоен. Почти замаян. Стегна здраво колана.

— Тази история с „Немезида в действие“ наистина може да ти отвори очите, а? — изсумтя той, докато закопчаваше турникета. — И да исках, нямаше да сбъркам толкова. Едва ли може да се нарече добра препоръка за преподавател по следователска работа!

Халифа не знаеше за какво става дума, но и не попита. Вместо това се наведе напред и стисна ръката на израелеца.

— Благодаря, че ми спаси живота. Отново.

Бен Рои махна с ръка.

— Ще ми пратиш запис.

Останаха така, хванати за ръце, мъглата се стелеше върху тях като одеяло. Единствените звуци вече бяха пляскането и бълбукането на водата.

— Казах разни неща, Бен Рои. По телефона. Лоши неща. Моля те…

— И двамата казахме лоши неща. Всичко е забравено.

Кратка пауза, после:

— Гадняр.

— Копеле.

Разсмяха се. Дълбоко, от сърце. Смях на стари приятели, срещнали се отново. Кракът на Бен Рои отново беше започнал да пулсира, но това като че ли нямаше значение. Чувстваше се щастлив. Ама че шантава работа.

— Ще направя всичко по силите си да ти помогна — рече той. — С „Барън“ и „Джосер“. Ще ги спипаме. Заедно. Обещавам ти. Заради Али.

Египтянинът стисна още по-силно ръката му.

— Благодаря, Ариех. Ти си добър приятел.

— Ти също, Юсуф. Най-добрият.

През четирите години, откакто се познаваха, за първи път се обръщаха един към друг на малко име. И сякаш дори не го забелязаха.

Последва дълго мълчание. Подухна вятър и раздвижи мъглата. На Бен Рои внезапно му хрумна нещо.

— Сигурно моментът не е подходящ, но исках да те помоля за нещо. Малка услуга. Свързана с бебето. Не знам дали ще…

Не довърши изречението, защото чу тихо хъркане. Египтянинът беше заспал.

— Мамка му — промърмори Бен Рои.

Поклати глава, потупа приятеля си по бузата, обърна се и легна по гръб, разперил ръце настрани, с носещи се във водата крака. Като че ли кървеше по-силно, дори с турникета, но не направи нищо. Защо да се безпокои? Беше на сала, приятелят му бе тук, бяха живи, водата не беше много студена, а полюшването беше толкова приятно. Защо да разваля момента?

Минаха минути. Или може би часове — нямаше представа, а и не му пукаше. После вятърът подухна отново, този път по-силно, като порив. Бен Рои се разсмя с глас, защото точно над него мъглата се раздели и той видя звездите. Радостни, вълшебни купове мигащи сини звезди, тлъсти като светулки. Най-прекрасното нещо, което беше виждал. Вдигна ръка към тях.

— Ще бъда до теб — прошепна. — Обещавам. Винаги ще бъда до теб. Мое малко момче. Или момиче. Никога няма да те оставя. Обещавам.

Усмихна се, докато небето над него се разчистваше все повече, разкривайки още и още звезди, които трептяха, примигваха и образуваха пътека от светлина, която го зовеше у дома, при любимите хора.

Започна да си тананика.