Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (32)

28.

Хюстън

Беше два след полунощ и Уилям Барън беше съвсем буден. Не от кокаина — всичко това вече беше минало. Не, беше буден и с абсолютно бистра глава. Пълен с енергия. С онази възбуда, която чувстваше напоследък, когато плановете му започваха да се осъществяват. Гледаше към светлините на града, целият блещукащи кули и натоварен трафик, сякаш взет от „Блейд Рънър“, и се питаше дали да не се качи до басейна на покрива да поплува, или да слезе във фитнес залата да изгори част от енергията на пътеката за бягане. Накрая скочи от леглото и направи серия карате движения към прозореца. После отиде в кабинета и седна зад бюрото си.

Беше завел Барбара на вечеря в кънтри клуба. Напоследък все повече си мислеше, че вероятно тя е жената. Беше адски тъпа, а сексът с нея бе скучен до умопомрачение (първия и единствен път, когато се опита да я изчука в задника, тя квича като заклано прасе и избухна в сълзи). Обаче изглеждаше добре, знаеше как да се държи в обществото и бе от стар уважаван род — точно жената, която ти трябва, ако си начело на една от най-големите компании в страната. Първо трябваше да се увери, че е плодовита и може да продължи рода, и да й предложи брак догодина, след като цялата суматоха се успокои. Или може би следващата година. Бракът беше като бизнеса — човек трябва да подрежда приоритетите си.

Облегна се назад и качи крака върху края бюрото. То беше покрито с документи — папки, доклади, таблици, анализи — цялото чудовище „Барън“, разглобено на съставни части. Взе напосоки един лист (сметки за предстоящото купуване на канадска компания, занимаваща се с биогорива), но го пусна обратно при другите. Не беше в настроение да се занимава с числа. Уеб камерата продължаваше да предава видео на екрана на компютъра (малка стаичка в Източна Европа, момичетата се трудеха здраво), но не му беше и до това. Прокара пръсти през косата си, разкърши се, погледна скъпия си часовник, вдигна телефона и набра номера. Отговориха на петото позвъняване.

— Събудих ли те? — попита той.

— Да, но няма проблем — увери го тих глас.

— Можеш ли да говориш?

— Да, спокойно.

— Просто исках да те чуя, да видя дали си помислил над онова, което обсъдихме.

Да, отвърна гласът, имаше мислене. Много мислене. И решение. Уилям е прав. Трябва да се направи. Заради бъдещето. За да се осигури продължаването напред.

Уилям се усмихна.

— Знаех си, че ще ме разбереш. В края на краищата ти си член на семейството. Трябва да си помагаме.

Точно така.

— Мислех си, че трябва да го съчетаем с египетската работа. Всичко да се държи на разстояние. Така въпросите ще бъдат по-малко.

Много добра идея.

— Значи действаме, така ли.

Действаме.

Уилям каза, че ще поддържа връзка, поръча на човека от другата страна да се спотайва и затвори. За момент остана да седи, като барабанеше с пръсти по бюрото. После стана и се върна в спалнята за кърпа и бански гащета. Все пак нямаше да е зле да поплува.