Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (22)

19.

Израел, пустинята Негев

Бегачът се движеше плавно, прекосяваше облятата от лунна светлина пустиня с пъргавостта на пантера. От време на време спираше, оглеждаше каменистите склонове и се ослушваше. После продължи към стръмния хълм с равен връх, който доминираше над околния пейзаж. Стигна подножието му, спря отново, този път за по-дълго, докато си поеме дъх, след което се заизкачва бързо горе. Едва доловимото съскане на подметките му върху камъчетата бе единственият звук, който издаваше. На върха измъкна глок 17 от раницата си и тръгна към другия край на възвишението, с насочено напред оръжие и стрелкащи се наляво-надясно очи.

Там теренът рязко се спускаше на серия широки каменни тераси до асфалтовата ивица на шосе 40. Мишената му седеше на най-горната тераса, с отметната назад глава и затворени очи. В ушите й бяха пъхнати миниатюрни слушалки на айпод.

За момент мъжът впери поглед в нея. Темето й беше на сантиметри от върха на маратонката му, от слушалките се носеше едва доловима музика. Ухилен, той се наведе и загреба шепа камъчета със свободната си ръка. Насочи пистолета и протегна ръка, готов да започне да пуска камъчетата върху косата й.

Жената реагира толкова бързо, че мозъкът му дори нямаше време да регистрира движението й. В един момент седеше под него. В следващия беше скочила на крака и се бе завъртяла, като дори беше успяла да махне слушалките. Той се опита да отстъпи, но тя вече бе заключила китката му в хватката си. С другата си ръка сграбчи дрехата му и рязко го дръпна през ръба. За един кратък сюрреалистичен миг той усети как се носи във въздуха като цирков акробат, преди да се стовари по гръб — достатъчно силно, за да остане без въздух, но не толкова, че да получи сериозно нараняване. Подметка заклещи дясната му китка, от нищото се появи втори глок и спря на сантиметър от носа му. От висящите слушалки се чуваше приглушеният ритъм на музиката. „Пинк Флойд“ — „Дишай“.

— Искаш ли нещо?

Минаха няколко секунди, преди да успее да направи онова, за което го приканваше музиката. Когато успя да напълни дробовете си с достатъчно въздух, за да заговори, гласът му бе гърлен и дрезгав.

— Помислих си, че този път ще те спипам.

— Не успя.

— Забелязах.

Остана да лежи и да се взира в нея. Лицето й бе бледо и напрегнато, на устните й играеше слаба усмивка. После той вдигна свободната си ръка, прокара я по бузата й и надолу по шията. Тя я остави да се задържи там за две секунди, след което леко я отмести и се отдръпна.

— Никога няма да се откажеш, нали. Гиди?

— А ти никога няма да се навиеш, нали, Дина?

— Не и тази вечер, свалячо.

Той се разсмя.

— Господи, колко си секси! Надървил съм се от тук чак до Хайфа.

Тя цъкна уморено с език. Гидеон винаги се пробваше с нея — вече четири години, откакто го познаваше. И се опитваше да я изненада, когато идваше тук, за да си прочисти главата. Не й мислеше нищо лошо и тя не се засягаше. Гиди беше добър мъж. Най-добрият. Просто тя не си падаше особено по добри мъже.

Изключи айпода си и го пусна заедно с пистолета в раницата на терасата. Гиди седна, като масажираше китката си.

— Откъде разбра, че съм тук?

— Надуших афтършейва ти.

Той изсумтя.

— Значи се провалих, защото мириша хубаво.

Тя метна раницата си на гръб, подаде му ръка и тя го дръпна да се изправи.

— Да се надбягваме на връщане? — предложи тя.

— Май ще поостана малко тук. Ще изпуша един джойнт ще погледам звездите, ще се справя с отхвърлянето. Нощта е прекрасна.

Все още държеше ръката й.

— Остани с мен, Дина. Няма да се правя на интересен. Просто поседи с мен. Онова в катедралата… поне ми позволи да те прегърна.

Тя стоеше с лице към него, без да се опитва да се освободи. Лунната светлина сякаш подчертаваше стройната й фигура, деликатните скули, големите тъжни очи. Минаха няколко секунди. Накрая тя стисна ръката му, наведе се напред и го целуна по бузата.

— Ще се видим в лагера.

И в следващия миг вече я нямаше, скачаше надолу по каменистите стъпала към шосето.

— От тук до Хайфа! — извика той след нея.

— Сложи му лед! — долетя гласът й.

Когато стигна равното, тя тръгна покрай хълма и продължи по пътеката, която тръгваше от шосе 40 през пустинята. Единствените звуци бяха скърцането на камъчета под краката й и далечният меланхоличен вой на хиена. Пътеката вървеше няколкостотин метра между канари и оскъдни залинели кактуси, след което се спускаше през тясна клисура и рязко завиваше надясно. Отпред, само на около два километра, на лунната светлина проблясваха постройки с куполни покриви и варосани стени, подобни на разпилени захарни бучки. Тя ускори крачка.

Бяха тук от три години. В началото четиримата действаха от апартамента й в Тел Авив. Там обаче имаше твърде много очи, твърде голяма вероятност дейността им да привлече нежелано внимание, особено след като мисиите им станаха по-дръзки и атмосферата се сгорещи. Отначало се преместиха във вила в околностите на Беершева. После дойдоха тук в търсене на по-голямо уединение.

През 60-те това място било процъфтяващ, макар и отдалечен мошав. Селището отдавна беше изоставено, сградите му бяха превзети от скорпиони и саламандри, зелени градини бяха потънали под одеяло прах и бурени. Групата се настани тук, приведе мястото във форма, инсталира слънчеви панели за електричество и сателитна система за телефон и интернет. Нямаше да останат вечно. Правило номер едно в тяхната работа: никога не пускай корени, винаги бъди готов да се преместиш при първи сигнал. За момента обаче мястото отговаряше идеално на нуждите им.

Тя беше платила за всичко, както винаги. Не им казваше как, но и те не питаха. Правило номер две: без ненужни въпроси. Четиримата бяха близки, семейство, но в живота й все още имаше неща, които не трябваше да споделя. Другите не знаеха дори истинското й име. И това щеше да си остане така. Миналото беше минало.

Стигна селището за по-малко от осем минути, като измина последните четиристотин метра на спринт. Светлините на Тамар бяха угасени — явно си беше легнала рано. Фаз, ако можеше да се съди по призрачните сивкави отблясъци от прозореца, беше, както винаги, в техническата стая, приведен пред някой монитор и бродещ из дебрите на кибер пространството. Фаз беше черната овца — със смесен арабско-израелски произход, навъсен, затворен. Технически гений, един от най-добрите хакери в бизнеса, така че фактът, че рядко казваше нещо, нямаше значение. Всички бяха полезни по свой начин. Той можеше да прониква в чужди компютри, да заразява с вируси и да използва оръжие. Това бе единственото, което имаше значение. В края на краищата никой не се беше включил в групата, за да си приказва с останалите.

Облегна се на стената до един от джиповете и разтри прасците си, като дишаше дълбоко, после надникна в техническата стая. Фаз седеше с гръб към нея, приковал поглед към екрана. Около главата му имаше ореол от цигарен дим.

— Има ли нещо?

Той протегна ръка настрани и обърна палец надолу като римски император, решаващ съдбата на победен гладиатор. Това беше жестът му през последните шест дни, откакто се разчу за убийството и те бяха проникнали в централния компютър на израелската полиция, за да следят разследването. Каквото и друго, да правеха, глупаците в сини униформи определено не се приближаваха до извършителя.

— „Барън“?

Отново палец надолу.

— Сигурен?

— Да.

По-подробен отговор от Фаз едва ли можеше да се получи. Тя му каза да продължава, излезе и прекоси двора до своето жилище, където се съблече и влезе под душа. Дръпна завесата, завъртя кранчетата и пристъпи напред, без да чака водата да се стопли. Отметна глава и остави струите да заиграят по лицето и гърдите й. Мина една минута. Внезапно тя се напрегна и рязко се обърна, когато от другата страна на матовата завеса се появи силует. Вдигна инстинктивно юмруци, но ги отпусна, когато чу гласа на Тамар.

— Аз съм. Не беше заключено.

Тя дръпна завесата, без да се опитва да скрие голотата си. Тамар стоеше от другата страна — стройна, тъмнокожа, с късо подстригана коса и торбеста бяла тениска, спускаща се почти до коленете й.

— Добре ли си? — нежно попита тя.

Дина кимна.

— Безпокоях се за теб.

— Нищо ми няма.

— Наистина ли?

— Наистина.

Стояха една срещу друга, водата продължаваше да шурти по главата и гърба й и да пръска по плочките на банята. После тя се усмихна и отстъпи встрани. Тамар съблече тениската си през главата, разкривайки малки стегнати гърди и малък черен кичур косми между бедрата си. Пристъпи под душа и се прегърнаха.

— Ще ги пипнем, Дина. Обещавам ти, ще ги пипнем.

Тя не каза нищо, само дръпна завесата с една ръка, докато с другата галеше косата на приятелката си и я привличаше към себе си.

Не забелязаха камерата в отдушника над душа. Нямаше да я забележат, дори да гледаха право към нея. Беше прекалено добре скрита. Като всички други камери. Наблюдателят гледаше, без никой да подозира.