Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (45)

40.

Йерусалим

— Лягам си.

— Добре.

— Идваш ли?

— Ще остана още малко.

Йоел Регев се надигна от дивана, прекоси стаята и се наведе над рамото на Дов Зиски. Бюрото му беше покрито с листа и снимки; на екрана на компютъра имаше страница със звездата, меча и маслинената клонка на ИОС. Заглавието гласеше: „Наборници 1972“.

— Изглежда вълнуващо.

Зиски изсумтя.

— Пак ли е по случая с катедралата?

— Винаги е по случая с катедралата.

— Стигнахте ли донякъде?

— Може би.

Регев се задържа още малко. Накрая стисна рамото на Зиски, обърна се и излезе от стаята.

— Не прекалявай с работата — обади се той от коридора.

Зиски не отговори. Беше се навел напред и се взираше в екрана. На него имаше имена и дати на раждане, изброени в четири колони. Вдигна ръка и прокара пръст по всяка колона. Спря по средата на четвъртата. Намръщи се, порови в хартиите на бюрото, извади снимка — група жени в униформи на ИОС с широкополи шапки. Обърна я и прочете на глас посвещението на гърба.

„На скъпата Ривка — всичко добро!

Lx.“

Погледна към екрана, после отново към снимката. На лицето му се появи усмивка.

— Пипнах те! — прошепна той.

Някъде отвън се чу писък на гуми и рев на клаксон.

Писъкът на гуми и клаксонът дойдоха от тойотата на Бен Рои, който бе принуден да завие рязко, когато от една пряка излетя мотоциклет без никаква сигнализация. Бен Рои инстинктивно посегна към жака на сирената с намерението да спре мотоциклетиста и да си поговори хубаво с него. Вместо това само изрева „Кус емек!“, натисна отново клаксона и продължи.

Минаваше полунощ. Близо два часа се мота безцелно из Рехавия, през парка, нагоре към Националния музей и Кнесета, през градината Сахер. Нямаше новини нито от Халифа, нито от приятеля му Дани Перлман. Накрая се върна в апартамента си, приемайки, че за тази вечер не може да направи нищо повече и ще му се наложи да чака до сутринта.

Съблече се и си легна. Двайсет минути съзерцава тавана в тъмното, стиснал мобилния. И тогава му хрумна, че може да направи още нещо. Нямаше особени изгледи за успех, но от самото начало знаеше, че именно тя е ключът, отключващ всеки друг аспект по случая. Облече се, втурна се надолу към колата и потегли към Стария град.

Петнайсет минути след като се размина на косъм с мотоциклета, беше оставил тойотата в паркинга на участъка и стоеше пред тежките дървени порти на арменския комплекс. Там, където беше започнала цялата проклета история.

Вдигна ръка и почука.

Последва пауза, след което малката врата в портата се отвори. На прага стоеше едър мъж с таке и плетена вълнена жилетка. От ъгъла на устата му висеше цигара. Беше един от пазачите, които Бен Рои беше видял при огледа на тялото на Клайнберг.

— Комплексът е затворен — измърмори мъжът.

Бен Рои показа значката си.

— Трябва да говоря с архиепископ Петросян.

— Негово Високопреосвещенство си почива. Ще трябва да дойдете утре.

Мъжът понечи да затвори вратата, но Бен Рои се пресегна и я задържа.

— Трябва да говоря с архиепископ Петросян — повтори той. И като си даде сметка за враждебността, с която бе посрещнат арестът на архиепископа от общността, добави: — Моля ви. Нужна ми е помощта му. Спешно е. Много спешно.

Мъжът го изгледа, като мачкаше цигарата с устни и пускаше струйки дим през носа си. Накрая му даде знак да почака, затвори вратата и изчезна. Минаха две минути. Старият град беше притихнал, сякаш наоколо нямаше жива душа. Накрая вратата се отвори отново и пазачът го пусна да влезе.

— Негово Високопреосвещенство ще ви приеме.

Заключи вратата и поведе Бен Рои през засводения вход и през малкия двор пред катедралата „Свети Яков“. Посочи му една врата отдясно.

— Там. Той е горе.

Бен Рои му благодари и влезе. Стръмно каменно стълбище го изведе в дългия, покрит с плочки вестибюл на първия етаж. От тавана висеше стъклен полилей, по стените имаше големи маслени картини. Архиепископ Петросян стоеше до една врата по-нататък, облечен с просто черно расо. Бен Рои тръгна към него, маратонките му скърцаха по полирания под.

— Съжалявам, че ви събудих.

Петросян вдигна ръка, за да му покаже, че няма нужда от извинения.

— Аз съм стар човек. Не спя много. Заповядайте.

Въведе Бен Рои в малък кабинет. За разлика от останалите помещения в комплекса, това беше просто и спартанско, без пищни украси и мебели. Имаше бюро, телефон, компютър, две кожени кресла, лавици с папки и снимки в рамки. На една от тях Петросян се ръкуваше с папа Бенедикт. Архиепископът му направи знак да седне и се настани зад бюрото си.

— Мардиг ми каза, че било спешно — рече той и постави длани върху бюрото. Аметистът на пръстена му проблесна на светлината на лампата. — Как мога да ви бъда полезен?

Тонът му бе мек и спокоен. Дори да изпитваше гняв за начина, по който се бяха отнесли с него при ареста, не го показваше. Бен Рои се хвана за дръжките на стола. Направо на въпроса. Никакви празни приказки.

— Трябва да открия момичето Восги.

Петросян се усмихна извинително.

— Както ви казах вчера сутринта, боя се, че не я познавам.

— А както аз ви казах, мисля, че лъжете.

Старецът наклони глава и разтвори длани, сякаш казваше: „Какво да направя?“. Бен Рои се наведе напред. Не го разпитваше. А молеше.

— Трябва да говоря с нея — рече той, като се мъчеше да запази спокойствие. — Не зная какво става, не зная защо лъжете. Честно казано, не ми и пука. Знам обаче, че вие знаете къде е тя. Както знаете всичко, което се случва тук. Искам да ми кажете. Животът на един човек зависи от това. Животът на добър човек.

Петросян продължаваше да се усмихва, макар че нещо в лицето му изведнъж започна да изглежда пресилено, сякаш трябваше да полага усилие, за да задържи изражението.

— Момичето е казало нещо на Ривка Клайнберг — продължи Бен Рои. — Срещали са се и тя й е казала нещо. За златна мина, за компания на име „Барън Корпорейшън“. Ривка Клайнберг е била убита заради тази информация. А сега същото може да се случи с един невинен човек. Мой приятел. Може и вече да се е случило, да не дава Господ. Трябва да разбера какво става. Това е единствената ми надежда да го спася. Моля ви, кажете ми къде е Восги.

Помогнете ми.

Петросян продължаваше да мълчи. Въпреки това Бен Рои виждаше, че е смутен и води вътрешна борба. Личеше по потрепването на клепачите, по начина, по който палецът и показалецът стиснаха пурпурния аметист на пръстена. Бен Рои се наведе още към стареца и постави ръце върху бюрото.

— Вече не става въпрос за една мъртва жена — настоятелно рече той. — Убийството вече се е случило и не може да се промени. Става въпрос за предотвратяване на убийство. За спасяване на живот. Живот на египтянин, мюсюлманин, ако случайно се притеснявате, че може да спасите израелец.

За първи път думите му успяха да предизвикат видима реакция. Петросян зацъка с език и поклати глава.

— Животът е живот, детектив. Всеки е еднакво безценен. Религията и националността нямат нищо общо с това.

Явно се колебаеше. Каквото и да криеше, каквато и да бе причината да го прави, започваха да се появяват пукнатини. Там, където разпитът не бе постигнал нищо, прекият призив към човечността му като че ли работеше. Бен Рои натисна отново.

— Моля ви, помогнете ми да намеря приятеля си. Кажете ми къде е Восги. Позволете да говоря с нея. Давам ви думата си, че това няма да има последици за вас.

Петросян се замисли, опря длани една в друга и погледна Бен Рои над тях.

— А ако аз съм й причинил зло? — попита той след кратко мълчание. — Пак ли няма да има последици?

Въпросът беше неочакван. Бен Рои се поколеба, пръстите му се вкопчиха в ръба на бюрото.

— А причинили ли сте й зло?

Очите на архиепископа проблеснаха. Сега той разчиташе съмнението на лицето на Бен Рои.

— Трудно е, нали? — рече той. — Както ви казах при вчерашния ни разговор, съвестта е коварен господар. Искате от мен да предам моята съвест, а когато ви изправя пред подобна дилема — дали да размените правосъдието срещу информация, — изведнъж губите увереност. Ще ви попитам отново — гарантирате ли, че ако на момичето е сторено нещо, срещу мен или срещу колегите ми няма да бъде предприето нищо?

Бен Рои се облегна назад. Преди секунди си мислеше, че владее положението, а ето че изведнъж се оказа, че греши.

— Не мога да ви дам подобна гаранция — рече той.

Петросян го изгледа дълго и изпитателно. Някъде отвън зазвъня камбана. Последва нова пауза. Накрая старецът кимна.

— Радвам се да го чуя. Както ще разберете, опитът ми с израелската полиция не беше изцяло положителен, но имам чувството, че вие сте достоен и почтен човек. Преди да изтече нощта, тези ваши качества ще бъдат подложени на изпитание. И само за ваше успокоение — никой не е причинил нищо лошо на детето.

— Ще ме заведете ли при нея?

— Ако случайно сте забравили, аз съм под домашен арест. Не ми е позволено да напускам комплекса.

— Аз ще гарантирам за вас.

Петросян се замисли, после кимна, вдигна телефона и набра номер. Заговори бързо на някакъв непознат език, най-вероятно арменски. После затвори, стана и направи знак на Бен Рои да го последва.

— Елате. И моля ви, не забравяйте какво казахме преди малко за достойнството и честта.

Излязоха от кабинета и тръгнаха надолу.

 

 

Появила се в комплекса преди пет седмици. Съвсем неочаквано. Била ужасена. Травматизирана. Израелското правителство се канело да я депортира. Да я върне обратно в Армения и в ръцете на хората, които я бяха прехвърлили нелегално тук. Била отчаяна, умолявала за убежище.

— Ние тук сме семейство. Грижим се за своите. Тя вече беше изтърпяла невероятни страдания. Не можехме да я издадем. Наш дълг беше да й помогнем.

Архиепископът обясняваше всичко това на Бен Рои, докато вървяха през арменския квартал. Стъпките им отекваха в тесните пусти улички.

Приютили Восги на сигурно място, продължи той. Закриляли я. Отначало от израелските власти. После, след убийството в катедралата, от убиеца на Ривка Клайнберг.

— Госпожа Клайнберг беше предположила, че момичето е избягало при сънародниците си — рече той. — Обади ми се, попита дали съм виждал Восги, дали знам къде може да я намери. Ако й бях казал истината, може би щях да предотвратя смъртта й. Но аз не й казах. Отрекох да знам каквото и да било. Затова тя започна да идва в катедралата, да се задържа наоколо с надеждата, че сама ще попадне на момичето. Както казах, смъртта й тежи на съвестта ми, но нямах избор. Тя не беше част от нашата общност, нямах представа дали мога да й се доверя.

Стигнаха до кръстовището в края на „Свети Яков“ и завиха надясно по „Арарат“. Над тях се чу шум — някаква котка побягна, стресната от появата им.

— Разпознахте ли името на Клайнберг, когато тя ви се обади? — попита Бен Рои. — Сетихте ли се, че тя е написала онази статия от седемдесетте, с която е съсипала кариерата ви?

Раменете на Петросян се отпуснаха.

— Разбира се. Но повярвайте, не таях нищо лошо към нея. Бях съгрешил, вината бе моя и единствено моя. Тя беше просто глашатаят, оповестил вината ми. Ужасно тъгувах за смъртта й.

Стигнаха края на „Арарат“ и завиха по тясна алея. В края й имаше дървена врата с интерком и керамична плочка с надпис „Сабардян“. Архиепископът натисна копчето на интеркома.

— Тя е само дете — каза той на Бен Рои, докато отвътре някой дърпаше резета. — Дете, преживяло неописуеми страдания. Все още има шанс да се изцели, да заживее пълноценно. Но ако я депортират, ако трафикантите я открият отново…

Вратата се отвори. На прага стоеше мъж с пистолет в колана.

— Само дете — повтори Петросян. — Моля ви да не го забравяте. А също и да не се впускате в подробности около убийството на госпожа Клайнберг. Восги знае, че тя е мъртва, но й спестихме по-разстройващите детайли. И без това е достатъчно уплашена.

Погледна Бен Рои в очите, за да се увери, че го разбира, след което влезе. Вратата се затръшна зад тях и резетата бяха спуснати отново. Озоваха се в просторна стая с варосани стени и спартанско обзавеждане. На една маса седеше друг мъж, който чистеше пушка; в отсрещния край имаше дървено стълбище, водещо към ниска галерия с четири затворени врати. Петросян прекоси помещението, погледна нагоре и повика тихо. Бен Рои не разбра какво казва, макар да долови нещо като „Восги“.

След малко най-далечната врата се отвори. В галерията излезе крехка тъмнокоса фигура. Бен Рои стисна зъби и пръстите му неволно се задвижиха.

Сякаш завъртаха ключ.

По нареждане на Петросян арменските пазачи изчезнаха в една съседна стая. Архиепископът отиде в подножието на стълбището и протегна ръка. Момичето слезе колебливо.

Беше по-дребничка, отколкото Бен Рои беше предположил по снимките й. Висока най-много метър и половина, ако имаше и толкова. И по-хубава. Огромни бадемови очи, с деликатни и същевременно немирни черти. Беше невъзможно да се познае възрастта й, макар като цяло впечатлението бе, че е млада. Много млада. Сети се за срещата с проститутката в Неве Шаанан и онова, което му беше разказала за Восги — стара и млада, учителка и ученичка. Усети как кипва и се помъчи да пропъди спомена. А също мисълта, че самият той в известен смисъл беше поредният клиент. Човек, който иска нещо от нея. Стоеше с отпуснати ръце и изражение, за което се надяваше, че е съчувствено.

Момичето стигна края на стълбите. Погледът й се стрелна към Бен Рои, после се спря върху архиепископа, сякаш търсеше подкрепа. Старецът я хвана за ръка, наведе се към нея и й каза нещо. Очите й отново се насочиха към Бен Рои и тя кимна. Петросян внимателно я поведе към канапето и седна до нея. Бен Рои седна на стола срещу тях, като се опитваше да не гледа китките на момичето — по тях имаше големи белези. Тя забеляза погледа му и скръсти ръце, притискайки китките си към торбестата сива тениска. Левият й палец докосна сребърното разпятие на шията й.

— Восги разбира иврит — каза архиепископът, — но не го говори много добре. Ако нямате нищо против, ще й превеждам.

— Разбира се — отвърна Бен Рои.

Петросян зашепна на момичето и тя измънка нещо в отговор. Беше забила поглед в плочките на пода.

— Можете да започвате — каза старецът. — И ви моля да не забравяте какво ви казах, докато идвахме. Опитайте се да бъдете…

Направи успокояващ жест с ръка.

— Разбира се — повтори Бен Рои.

Наведе се напред и опря лакти на коленете си. През годините бе провеждал стотици разпити, но никога не бе изпитвал такова изпълнено с безпокойство очакване като сега. Убийството на Клайнберг, вероятно животът на Халифа — сякаш всичко се свеждаше до тази среща, до тази точка. Все едно стоеше пред врата и ако я отвореше, щеше да промени всичко. Внимателно, каза си той. Не дърпай дръжката твърде силно в желанието си да разбереш какво има от другата страна.

— Здравей, Восги — каза той.

Момичето продължи да се взира в пода.

— Казвам се Ариех Бен Рои. Аз съм детектив от йерусалимската полиция. Можеш да ме наричаш Ариех, ако искаш. Или дори Ари.

Опитът му да я предразположи не доведе до видима реакция. Може би защото въпреки желанието си да го смекчи, гласът му си оставаше грубо официален, сякаш разговаряше с нея в стаята за разпити в участъка. Не за първи път от началото на разследването си помисли, че е абсолютно неспособен да изпитва съчувствие. Типичен проклет сабра.

— Благодаря, че се съгласи да разговаряш с мен — продължи той. — И искам да те уверя, че тази среща няма нищо общо с оставането ти в страната. Имаш думата ми. Няма от какво да се боиш. Разбираш ли ме?

Тя кимна едва доловимо.

— Трябва да говоря с теб за една жена на име Ривка Клайнберг. Мисля, че я помниш. Посетила е приюта „Хофеш“ преди няколко седмици.

Тя вдигна очи, после отново сведе поглед. Каза нещо.

— Пита дали сте намерили хората, които са убили госпожа Клайнберг — преведе Петросян.

— Близо сме — отвърна Бен Рои. — Много близо. Ти можеш да ни помогнеш да ги намерим. Ще ни помогнеш ли, Восги?

Тя стисна сребърното разпятие като спасително въже. Заговори отново. Този път гласът й бе малко по-силен, малко по-бърз, намекваше за растяща тревога. Петросян постави ръка на коляното й, за да я успокои.

— Казва, че не иска да свидетелства — преведе той.

— Никой не иска от теб да свидетелстваш, Восги. Моля те само да отговориш на няколко въпроса. Ще можеш ли да го направиш?

Тя продължаваше да стиска разпятието. След малко пое дъх и кимна.

— Благодаря ти — рече Бен Рои. — Ще се опитам да бъда максимално бърз.

Говореше като лекар, който се кани да направи инжекция. Плесна с ръце и се усмихна окуражаващо, или поне така се надяваше.

— Когато госпожа Клайнберг е дошла в приюта, ти си разговаряла с нея. Спомняш ли си?

— Кей — промълви тя.

— Споменавала ли си нещо за златна мина?

Момичето поклати глава.

— Златна мина в Египет.

Отново поклащане на глава.

— Сигурна ли си? Не бързай.

Тя промълви нещо.

— Сигурна е — преведе архиепископът.

— Ами за компания на име „Барън Корпорейшън“? Голяма американска фирма.

— Не.

Той повтори името, този път по-бавно и отчетливо, за да е сигурен, че го е разбрала правилно. Същата реакция. Бен Рои се помъчи да скрие разочарованието си. Беше се надявал от самото начало да улучи в десетката. Да си спести време, да избегне дългия разговор. Не се получаваше. Налагаше се да разшири целта си.

— Можеш ли да ми кажеш за какво разговаряхте, Восги? — попита той.

Тя изправи рамене и сви десния си крак под левия. Отново промълви нещо.

— Разказала е на госпожа Клайнберг откъде е дошла — преведе Петросян. — За селото си, за семейството си. А после и… за случилото се с нея.

Бен Рои даде знак, че моли за повече подробности. Момичето докосна разпятието. Заговори толкова тихо, че архиепископът трябваше да наклони глава към нея, за да я чуе.

— Казва, че била на четиринайсет, когато я отвели — преведе той. — Връщала се от училище. Отвлекли я на пътя. Двама мъже. Не знае кои са били. Най-вероятно азербайджанци — селото й било до самата граница.

Връзката проблесна в ума на Бен Рои. Зиски беше изровил нещо в хода на разследването. Нещо за „Барън“. Започвали да разработват златна мина в Източна Армения. Близо до границата с Азербайджан. Каза го на Восги, попита дали е чувала за подобно нещо. Не беше. В нейния край нямало мини. Имало само планини, реки и птицекомбинат, в който работели баща й и братята й. Бен Рои се отказа, направи й знак да продължи. Петросян взе ръката й в своята.

— Откараха ме в една къща — преведе той, когато тя заговори отново. — И след това в други къщи. Имаше други момичета. Караха ни… Мисля, че се досещаме какво са я карали да прави.

Архиепископът погледна детектива в очите и Бен Роц кимна. Не беше нужно Восги да преживява отново онова, през което бе минала.

— Знаеш ли кои са те? — попита той.

Восги сви рамене.

— Местеха ме много — преведе Петросян. — Знам, че бях в Турция. Чувах гласовете през прозореца. Познах говора. После бях продадена на други хора, които ме откараха с кораб на едно място с…

Петросян прекъсна и я попита нещо. Момичето обясни.

— … туристи — продължи той. — Младежи. От различни страни. Може би германци. Англичани. Не е сигурна. После отново в Турция. Голям град. Държали я в мазе. Било тъмно. Редели се на опашка.

Момичето се беше поотпуснало и говореше с малко по-силен глас. В същото време тонът й стана безизразен, дистанциран, сякаш описваше не себе си, а някой друг. Бен Рои си спомни какво му бе казала Мая Хилел в приюта, че момичетата приемали други имена: „Помага им да се дистанцират от онова, което са ги карали да правят. Така си мислят, че ги е правил някой друг, не те.“

— Мисля, че бях в града почти година — продължи преводът. — А после група от нас се качи на друг кораб. След това някакви араби ни преведоха през пустиня и така стигнах до Израел. Бяхме по три или четири в апартамент. През цялото време ни наблюдаваха. Понякога ме извеждаха и ме караха…

Бен Рои вдигна ръка, за да я спре. Восги избързваше с разказа си. Той се интересуваше от по-ранен момент.

— Можеш ли да се върнеш назад? — попита той. — Каза, че си била в Турция, в някакъв град…

Восги кимна.

— И после са те откарали с кораб.

Ново кимване.

— До пристанище?

Тя се намръщи, обърна се към архиепископа и заговори нещо. Той я изслуша и кимна.

— Не голямо пристанище — каза Петросян. — Малко. Само един кей. Било през нощта. Имало кранове.

Бен Рои беше започнал да тропа с крак по пода, без да го осъзнава.

— Това място… пристанището… разказа ли на Ривка Клайнберг за него?

Тя кимна.

— Да не е било в градче на име Розета?

Восги сви несигурно рамене.

— Египет? В Египет ли е било?

Тя отново сви рамене.

— Никога не знаех къде сме — преведе Петросян. — Казваха ни да гледаме към земята. Така че не можехме да видим.

— Но след като сте стигнали пристанището, сте били прекарани през пустиня в Израел.

Тя поклати глава.

— Първо ни качиха в микробус — превеждаше Петросян. — Пътувахме до зазоряване. После бяхме в една къща. С араби. Те…

По начина, по който тя стисна разпятието, беше ясно какво бяха направили арабите. Бен Рои махна с ръка, за да й покаже, че не е нужно да обяснява.

— Следващата нощ ни качиха в джипове. После трябваше да вървим. Около пет часа. Беше ми студено. Едно от момичетата се опита да избяга и я застреляха. После ни взеха други коли. Когато вече бяхме в Израел.

Бен Рои си потропваше по-бързо, докато обмисляше чутото. Вкарали са я в Израел през пустинята. Значи през Синай. И е била откарана в Синай от някакво пристанище, кей или както там го наричаше. Това трябваше да е Розета. Където е смятала да отиде Ривка Клайнберг в нощта на убийството. И Восги е била докарана до Розета с кораб. Усещаше как парчетата се местят и застават по местата си, но още не можеше да направи връзка между двата основни елемента на случая — „Барън“ и Лабиринта.

Полека, каза си той. Не пропускай нищо, огледай от всеки ъгъл.

— Знаеш ли кой те прекарваше от едно място на друго?

Не знаеше. Мъже, само това можеше да каже. Жестоки мъже.

— Генадий Кременко? Чувала ли си някога за него?

Не.

Повтори въпроса, но получи същия отговор. Както и когато спомена друго име — „Джосер Фрейт“. Доближаваше се до нещо, усещаше го. Много се доближаваше. Но само толкова.

— Можеш ли да ми разкажеш за кораба, на който си била? — попита той. — Онзи, с който сте дошли от Турция.

Тя прехапа устна, ръката й се свиваше и отпускаше около сребърното разпятие. Мина почти минута, преди да заговори отново. По бръчките на челото на стареца и по движението на очите му Бен Рои виждаше, че е потресен от онова, което чува. По-силно потресен от всичко, казано досега.

— Мили Боже — прошепна Петросян. — Държали ги в контейнер. В товарен контейнер. Били тринайсет. В продължение на четири дни. Имало решетка, от която влизал чист въздух. Дюшеци, одеяла, кофа, в която да ходят по нужда. Всяка вечер някои от тях били извеждани и давани на моряците…

Момичето се задави. Петросян пусна ръката й и я прегърна през раменете, за да я утеши. В същото време погледна Бен Рои в очите и вдигна вежди, питайки дали е необходимо да продължава в тази посока. Бен Рои кимна извинително, за да покаже, че трябва да продължи. Някъде в историята на Восги, подобно на игла в купа сено, се криеше нужната му информация — основното парче, което щеше да завърши пъзела и най-сетне да разкрие цялата картина. А за да открие това парче, трябваше да прерови цялата купа. Дори да се наложеше да накара момичето отново да си спомни кошмарния плен.

— Можеш ли да ми разкажеш за самия кораб? — попита той, опитвайки се да й помогне да стесни донякъде темата. — Голям ли беше, или малък…?

Тя се поколеба, после разпери ръце. Голям.

— Пътнически кораб, рибарски или товарен?

Рибарски според нея. Или може би товарен. Не видяла много от него. Само борда му, докато ги качвали, после контейнера и каютата, в която я изнасилвали.

— Ами екипажът? Египтяни ли бяха, араби, тъмнокожи?

Не и онези, които бе видяла — които им носели храна и били с нея в каютата. Те били бели. Може би руснаци. Груби. Много груби.

Монотонният й глас започна да се насича от емоции. Езикът на тялото й също говореше за силното й вълнение — силата, с която стискаше разпятието, начинът, по който другата й ръка притискаше стомаха й, сякаш да го предпази. Ако имаше друг начин да измъкне информацията, Бен Рои с радост би го използвал. Само че друг начин нямаше. Момичето знаеше нещо. И той трябваше да я накара да го каже. Сега. Тази нощ. Отново си помисли, че с нищо не е по-добър от мъжете, които я бяха използвали. Пропъди мисълта от главата си и продължи напред.

— Хората, които са те качили на кораба в Турция — рече той. — Можеш ли да ми разкажеш нещо за тях?

Не можеше. Знаеше само, че били турци. Закарали я до кораба, предали я на екипажа, натикали я в контейнера. Вътре вече имало осем момичета. По-късно довели още четири. Това било всичко.

— Ами когато слезе от кораба? На онова пристанище? Какво стана тогава?

Момичето дишаше ускорено и на пресекулки.

— Какво стана на пристанището, Восги?

Отговорът бе през сълзи, брадичката й се заби в гърдите, сякаш се опитваше да скрие лицето си. Петросян превеждаше с неохота, изражението му ясно показваше, че няма да позволи това да продължи още дълго.

— Накараха ни да застанем в редица. Казаха ни да си свалим дрехите. Всичко. Да останем голи. После да сложим ръце на главите си. Детектив, наистина трябва да…

— Кажете ми какво казва — озъби се Бен Рои.

Старецът прегърна отново момичето и й зашепна успокояващо.

— Имаше кола — продължи той. — Голяма черна кола. Вътре имаше мъж. На задната седалка. Говореше. Даваше заповеди. Не го разбирах. После отново се облякохме. Имаше три микробуса. Откараха ни. Пътувахме цяла нощ. До къщата…

— Мъжът в колата — прекъсна я Бен Рои с рязък, настоятелен тон. — Разкажи ми за мъжа в колата. Как изглеждаше той?

Тя вече плачеше и леко се олюляваше напред-назад. Бен Рои повтори въпроса. Мразеше се заради това, но усещаше, че е на крачка от целта и се нуждае точно от този отговор.

— Не можах да го разгледам добре — преведе Петросян между хлиповете на момичето. — Беше тъмно. Бяха насочили светлини към нас. Той седеше в средата на седалката. Далеч от прозореца.

— Трябва да си видяла нещо.

Тя поклати глава.

— Нещо! Трябва да е имало нещо!

— Нищо не вижда! — изплака тя на иврит със силен акцент. — Той не седи на прозорец. Не вижда.

— На какъв език говореше?

— Не знам. Казва ви. Не знам!

Петросян вдигна ръка към Бен Рои, за да го накара да престане, но той не му обърна внимание.

— Мисли, Восги! Моля те, мисли! Трябва да си спомняш нещо.

— Не. Моля. Казва истина!

— Мисли!

— Детектив, това стана твърде…

— Мисли, Восги! Мъжът в колата. Как изглеждаше той?

— Детектив!

— Не вижда лице — извика тя. — Казва ви. Казва! Вижда само ръка. Когато хвърля цигара от прозорец. За миг вижда ръка с… с…

Тя потупа ръцете си, като напразно се мъчеше да намери нужната й дума.

— С какво, Восги? Ръка с какво?

— С…

Момичето свиваше и отпускаше юмруци. Обърна се отчаяно към Петросян, извика нещо на арменски.

— Какво? — с яростен поглед извика Бен Рои. — Ръка с какво? Какво каза тя?

— Татуировка — преведе Петросян. — Мъжът имал татуировка на ръката. И повече няма да позволя това, детектив. Изрично ви помолих да не…

Бен Рои вече не го чуваше, умът му се върна към нещо, което бе видял преди четири дни. Затвор, килия, златна верижка, двойна гуша, мъж, когото наричаха Училищния директор. И на ръката му, в зелено и розово…

Бен Рои седна на самия ръб на стола с разтуптяно сърце, с напрегнато като тетива тяло.

— Татуировката, Восги. Била е на…

Оформи с ръце женска фигура. Восги се поколеба, потрепери и накрая кимна.

— И жената е била…

Той разтвори дланите си като разкрачени крака. Второ кимване. Генадий Кременко.

— Благодаря, Восги — каза Бен Рои. — Това е всичко, което ми трябваше. Няма да те измъчвам повече.

Тя се сви в прегръдката на Петросян, като трепереше неудържимо. Бен Рои си помисли дали да не иде до нея, да постави ръка на рамото й, да й каже, че съжалява. Но усети, че няма да постигне нищо добро с подобен жест. Последното, което й трябваше сега, бе някакво нескопосано извинение от гадно еврейско ченге. Затова той стана, провери мобилния си — никакви вести от Халифа — и тръгна към изхода.

— Мисля, че трябва да останете с нея — каза той, докато дърпаше резетата. — Ще кажа в участъка, че сте навън с мое знание. Можете да се върнете в комплекса, когато намерите за добре.

Обърна се към Петросян. Старецът се взираше в него. Трудно беше да разчете изражението му. Може би закрилническо. Дори бащинско. Не гневно, което бе учудващо, като се има предвид, че Бен Рои беше прекрачил границите. Погледите им се срещнаха за момент. Накрая Бен Рои кимна леко — отчасти благодарно, отчасти извинително, — дръпна последното резе и отвори вратата. Тъкмо се канеше да излезе, когато се сети нещо и се обърна.

— Един последен въпрос, Восги. Картината, която си рисувала с Ривка Клайнберг. Жената с русата коса. Коя е тя? Някое момиче, жертва на трафик като теб ли?

Тя го погледна. За момент не каза нищо. После заговори на Петросян на арменски. Той я изслуша, кимна и преведе:

— Не е била реален човек. А изображение. Върху борда на кораба, на който я натоварили. Изображение на русалка.

— А — рече Бен Рои и се обърна към вратата.

— И един последен въпрос към вас, детектив — настигна го гласът на архиепископа. — Вече знаете къде е тя. Знаете и положението й. Мога ли да попитам какво смятате да правите?

— Точно сега смятам да отида право в Тел Авив и да си поговоря с човек на име Генадий Кременко.

— Знаете какво имам предвид. За Восги.

Бен Рои погледна стареца в очите и сви рамене.

— Боя се, че грешите. Не познавам момиче на име Восги.

Смигна, кимна и излезе навън.

 

 

Лабиринтът

Някъде плачеше дете, Халифа бе абсолютно сигурен в това. Някъде в мината имаше дете, изгубено като него. Не беше във въображението му. Не беше фантазия, скалъпена от мрака. Някакво дете беше в беда.

— Стой на място! — изграчи той. Гласът му бе станал дрезгав от жаждата и изтощението. — Стой на място и ще те намеря. Не се бой. Ще се измъкнем, обещавам ти!

Препъваше се слепешком, като опипваше каменните стени и се мъчеше да се доближи до звука. Плачът се местеше. Понякога се чуваше отпред, понякога зад него, понякога бе много далеч, друг път — мъчително близо.

— Моля те, стой на място! Ако се движиш, ще се разминем. Стой на място и ще те намеря!

Сега идваше от тунел отдясно. Пронизителен, изпълнен с ужас плач. Невъзможно бе да се определи дали е момче или момиче. Просто дете. Изгубено дете. Трябваше да го намери. Защото щом той беше уплашен, как ли се чувстваше то? Горкото хлапе. Горкото беззащитно малко хлапе.

— Идвам! Не се бой! Идвам!

Продължи пипнешком до края на тунела, спусна се по стъпала, и се озова в нещо като ниска стая. Прилепи се блъскаха с писъци в лицето му; нещо пълзеше бързо по пода. Много неща. По обувките му, по подгъвите на панталоните му. Халифа размаха ръце, зарита и се хвърли напред в мрака. Стигна до стена, опипа я и намери отвора на поредния проход. Голям, доколкото можеше да определи. Детето беше някъде тук.

— Стой на място! Идвам. Всичко ще бъде наред. Идвам.

Тръгна по прохода. Хлипането се чуваше ясно в мрака пред него, макар че отслабваше.

— Моля те! — извика той. — Стой на място. Ако се движиш, никога няма да те намеря.

Тръгна по-бързо, отчаяното желание да стигне до детето надвиваше страха му, че може да се препъне или блъсне в нещо. Проходът беше широк и висок, с равен като бетон под. Халифа закрачи енергично, после се затича. Бързаше необмислено в мрака, забравил всичко друго в стремежа си да стигне малкото дете, преди гласът му да се изгуби отново.

Препъна се в нещо, размаха ръце като плувец и почти запази равновесие. Спъна се в нещо друго — подът като че ли беше осеян с малки камъни — и се просна по корем. За момент плачът на детето отекна в далечината, после затихна.

Тишина.

Халифа остана да лежи известно време, провесил глава и ръце през ръба на нещо като стъпало, напрегнал слух. Плачът вече не се чуваше. Нямаше никакви звуци, освен собственото му хрипливо дишане. Може би в края на краищата си беше въобразил. Може би полудяваше.

— Господи, помогни ми — изстена той.

Надигна се на колене. Опита се да намери пипнешком следващото стъпало, да разбере какво има пред него. Стъпало нямаше. Нищо нямаше. Само празно пространство. Наведе се напред и протегна ръка. Нищо. Дръпна се назад, опипа пода на тунела от стена до стена. Навсякъде бе същото. Подът просто свършваше в нещо като шахта. Плъзна ръка по пода, намери един от камъните, в които се беше препънал — объл и тежък, вероятно чук — и го пусна в дупката. Последва дълга пауза, преди далечното ехо от удара да долети обратно до него. Много дълга пауза. Толкова дълга, че беше започнал да се пита дали изобщо има дъно. Намръщи се, когато осъзна колко близо е бил до падането. И потръпна. Може би плачещото дете бе някакъв демон, опитващ се да го примами към смъртта му.

— Моля те, Господи, помогни ми — повтори той.

Пусна още два камъка, после хвърли един напред, опитвайки се да определи колко широка е шахтата. Камъкът се удари в нещо твърдо, вероятно отсрещната стена на шахтата, и след известно време отново се чу ехо от удара на дъното. Хвърли втори камък, но по-силно. Този път камъкът заподскача по под. Тунелът явно продължаваше от другата страна на шахтата. Ново хвърляне, отново търкаляне по под. Широк тунел с дупка по средата…

Внезапно главата му се избистри, сърцето му затуптя по-бързо. Може би в крайна сметка не е бил демон, а ангел.

Опипа около себе си и събра малка купчина камъни. Започна да ги хвърля с все сили през шахтата в тунела от другата страна. Тракане, тракане, подскачане…

Звън.

Отпред имаше нещо. Точно както се надяваше.

Хвърли още три камъка, чу още три пъти същия звук. Не от удар на камък по камък, а на камък по метал. Звънящ метал. Дрънчащ метал. Като…

Релса.

И освен ако нямаше други релси в мината, това означаваше, че противно на всички вероятности беше успял да се върне в основната галерия.

Изкрещя радостно, но викът му бързо замря.

Защото не се беше върнал. Не съвсем. Между него и спасението му имаше дупка. Голяма дупка. Онази, която бе зърнал за момент, докато вървеше надолу по галерията. Дупката, в която Самюел Пинскър бе спуснал шейсетметрово въже с тежест и не бе достигнал дъното й.

Хвана се за главата, затвори очи и се опита да си представи бележника на Пинскър. Какво беше писал той за дупката? Намирала се в странична галерия, приблизително в средата на основната. Била квадратна, точно през прохода, подобно на отвесните шахти в някои гробници в Долината на царете. Беше я измерил. Колкото и да се опитваше, Халифа не можеше да си спомни най-важното — ширината на шахтата. Мислеше и мислеше, ровеше яростно в паметта си. Не намери нищо. Отвори очи — не че имаше особен смисъл — и започна отново да мята камъни, за да определи разстоянието по звука. Някъде между три и пет метра, доколкото можеше да прецени. Което беше доста голяма граница. Може би щеше да успее да скочи три метра. Но не и пет. Граница между живот и смърт.

Обърна се и тръгна обратно, търсейки страничен проход, начин да заобиколи шахтата. Такъв нямаше. Мина през помещението с прилепите, изкачи някакви стъпала, продължи по друг проход, отдалечавайки се все повече и повече от галерията. Стигна до кръстопът и трябваше да избира — наляво, надясно или направо. Избра надясно. След двайсетина метра стигна до тройно разклонение. Спря, замисли се, после се обърна и се върна. Просто не можеше да си позволи да се изгуби отново. Беше му предложен изход. И смяташе да се възползва.

Подозираше, че Лабиринтът не предлага втори шанс.

Върна се при шахтата и започна да хвърля още камъни опитвайки се чрез ехото да си изгради представа за препятствието, което трябваше да прескочи. След това запълзя обратно през тунела, като разчистваше камъните.

Ако искаше да се надява на някакъв успех, трябваше му дълга и чиста пътека за засилване.

 

 

Тел Авив

Минаваше четири сутринта, когато Бен Рои спря пред затвора „Абу Кабир“. Приятелят му, надзирателят Адам Хебер, го чакаше при портала.

— Това пада изцяло на твоята глава, Ариех — каза той, докато го водеше към затворническия блок. — Разбрано? Нямал съм никаква представа какво възнамеряваш да правиш.

— На моята глава — потвърди Бен Рои.

Влязоха в блока. Вътре цареше пълна тишина. Хебер го поведе по коридора и по стълбите към втория етаж. Продължиха по друг коридор и накрая спряха пред метална врата. Приятелят му извади връзка ключове, пъхна внимателно един в ключалката и тихо отключи.

— Колко време?

— Двайсет минути. Нека са трийсет за всеки случай.

— Внимавай да не вдигаш шум. И не забравяй, нямам никаква представа. Ясно?

— Ясно.

Хебер се дръпна и му стори път.

— Дай му един и от мен. От всички ни.

Вратата се затвори, ключалката изщрака и стъпките на Хебер заглъхнаха по коридора.

Бен Рои огледа килията. Маса, стол, умивалник, тоалетна, нар. Върху нара, покрил очи със сатенена маска, за да ги предпазва от ярката светлина, лежеше Генадий Кременко. И хъркаше ужасно.

Бен Рои приближи тихо към него, за да не го събуди. Лявата ръка на сводника беше отпусната отстрани и пръстите докосваха пода. Ивица светлина осветяваше татуировката. Бен Рои се загледа в нея, като си мислеше за Восги и онова, през което бе минала. Онова, през което бяха минали всички жертви на Кременко. Взе пластмасовата кана от масата. Вдигна капака с палец и изпразни съдържанието й върху лицето на Кременко.

Сводникът се събуди със стряскане и изрева. Бен Рои го накара да млъкне с рязък, силен удар в слънчевия сплит. Удари го отново, този път в челюстта, хвана го в душаща хватка и го замъкна до тоалетната. Напъха главата му в чинията и натисна с коляно лоста. Водата плисна по оплешивяващата глава на сводника. Той се мъчеше да се съпротивлява, но Бен Рои бе силно и ядосано ченге, повече от способно да го удържи. Пусна водата отново и отново, натискайки лицето на Кременко в дъното на чинията. Накрая, когато го усети, че губи сили и започва да се отпуска, го вдигна, просна го по гръб, стисна месестата му гуша и го прикова към пода. Извади пистолета от джинсите си и удари здраво мръсника по главата, след което насочи дулото точно между изцъклените му очи.

— Това беше само въведението, тлъсто лайно — изсъска той. — А сега ще ми кажеш всичко за „Барън Корпорейшън“, Ривка Клайнберг и кораба с русалката. И споменеш ли и думичка на някого за това, ще ти избода шибаните оченца. Чатна ли?

— Да, господине — задавено отвърна Кременко.

— Добре. Слушам те.

 

 

Лабиринтът

Халифа знаеше, че ако мисли прекалено много за това колко малки са шансовете му за успех при скока в пълен мрак, без ясна представа какво разстояние трябва да прескочи, при това в състояние на пълно умствено и психическо изтощение, никога няма да намери кураж да го направи, колкото и тежко да бе положението му.

Затова не се замисли. След като разчисти пода от камъни и препятствия, в продължение на петнайсет минути мери с крачки разстоянието до ръба, за да е сигурен, че го е определил с точност до сантиметър — и най-малката грешка в засилването можеше да означава полет в бездната.

Накрая хвърли пистолета си, за да намали тежестта, изрече няколко бързи молитви, зае позиция и се затича.

Отказа се по средата, някакво шесто чувство го предупреди, че крачките му малко се различават от необходимото. Същото стана с втората засилка. Третата изглеждаше добре и той продължи напред, като броеше всяка крачка на глас, набираше скорост през цялото време, носеше се като луд в мрака. Имаше двайсет и девет крачки за достигане на максималната скорост преди скока на трийсетата. На двайсет и шест алармата се включи отново — беше излязъл от ритъм, но вече бе набрал твърде голяма инерция и се намираше прекалено близо до ръба, за да може да направи нещо. Успя само да си помисли: „Господи, помогни ми!“, направи трийсетата крачка и с безнадежден отчаян вик скочи в пустотата.

Разбра, че е обречен. Дори в пълния мрак усещаше, че не е скочил на точното разстояние от ръба, изобщо не е успял да полети достатъчно високо, за да преодолее дупката. За миг сякаш се озова в друга реалност, в алтернативно измерение, състоящо се единствено от празно пространство — без светлина, без форми, без тежест, без време.

В следващия миг се удари в нещо твърдо.

Вкопчи се трескаво, дланите му бяха върху хоризонтална повърхност, а краката и стъпалата върху вертикална, което означаваше, че е стигнал до другия край на шахтата. Кракът му намери някаква издатина и той прехвърли тежестта си върху нея. Издатината поддаде и кракът му зарита в празното пространство. Драскаше и драпаше, мъчеше се да намери нещо, за което да се хване. Нямаше нищо, само равен прашен под. Усети как започна да се плъзга.

— Моля те, Господи, моля те, Господи!

Заби лакти и ръце в земята, опита да се набере. Нямаше достатъчно сила. Опита да прехвърли крак през ръба. Не успя. Ноктите му драскаха голата скала; краката му ритаха стената на шахтата. Отново усети как се плъзга. „Мъртъв съм — помисли си. — Това е. Свършено е с мен.“

Продължи да драпа по стената, дишането му бе преминало в безпомощно давене, хватката му отслабваше непрекъснато. С последно, отчаяно усилие прехвърли крака си наляво и удари нещо твърдо. Нещо метално. Греда? Клин? Нямаше представа какво е. Не му пукаше какво е. Важното бе, че е опора, която можеше да поеме тежестта му. Натисна върху нея, мускулите му бяха напрегнати до скъсване, пръстите и ръцете му бяха на косъм да се изплъзнат окончателно, но по някакъв начин успя да се набере, задраска, задрапа и се прехвърли през ръба. Претърколи се от дупката и остана да лежи по лице, мъчейки се да си поеме дъх.

— Благодаря ти, Господи! — изпъшка той. — Благодаря, благодаря, благодаря!

Няколко минути просто лежа там, докато сърцето му се успокои. Беше измъчен и същевременно изпълнен с еуфория. Не искаше да остава в мината нито миг повече, отколкото се налагаше. Намери пипнешком пистолета си, стана и тръгна по тунела. След около трийсет метра усети как стените изчезват. В следващия миг глезенът му се удари в метална релса и Халифа долови далечна миризма на чесън.

Беше се върнал в основната галерия.

Спря при релсата, обърна се надясно и започна да се изкачва. Докато слизаше — сякаш бе преди дни, преди седмици, в някой друг живот, — ужасът му се беше засилвал с всяка крачка. Сега усещаше как намалява. Вървеше нагоре и нагоре, все по-близо до входа, все по-далеч от ужасите долу, докато най-сетне подът стана равен и пръстите му докоснаха едната подпора на металната платформа. Мина под нея, прекоси просторната зала в началото на мината и се блъсна в плъзгащите се метални врати.

На влизане ги беше оставил отворени. Сега бяха плътно затворени, вероятно от онези, които бяха пуснали варелите по релсата. Пъхна пръсти в процепа между панелите и задърпа, без да се интересува дали навън има някого. Не му пукаше за нищо, искаше единствено да види небето и да поеме глътка чист въздух.

Панелите се разделиха едва-едва. Изведнъж се появи светлина. Смътна, приглушена, кафеникава светлина. Отначало Халифа се обърка. После осъзна, че платнището явно е спуснато. Бутна го и то се изду. Лъхна го свеж въздух. Бутна отново платнището, после се отдръпна, прицели се и стреля в новия катинар на портала. Свали веригата, отвори вратите, наведе се и повдигна края на платнището. Светлината експлодира в лицето му и го замая.

Залитна навън, падна на колене, вдигна ръце към небето и прослави Аллах, задето му бе спасил живота.

После стана и се затича към колата си.

 

 

Израел

Бен Рои пътуваше към Йерусалим и още смилаше наученото от Генадий Кременко, когато мобилният му иззвъня. Когато видя името на обаждащия се, едва не излетя от магистралата.

— Халифа! — извика той и долепи телефона до ухото си. — Ти ли си?

Той беше.

— Слава богу! Къде беше, мътните да те вземат?

— Дълга история — отвърна египтянинът. Гласът му бе дрезгав, хриплив. — После ще ти разправям. Виж, знам какво става. Бях в мината. Не я разработват. А…

— Изхвърлят отпадъци в нея.

Пауза.

— Значи знаеш?

— И при мен е дълга история. — Бен Рои премина в аварийната лента и намали. — Научих преди малко повече от половин час. „Барън“ използват Лабиринта като сметище за токсични отпадъци. Разработват златна мина в Румъния. По договор трябва да превозват отпадъците си в Съединените щати, само че си го спестяват и ги изхвърлят в Египет. Превозват ги с баржите на „Джосер“ нагоре по Нил и оттам с камиони до мината. Правят го от години.

Всъщност Бен Рои още не можеше да си представи мащабите на скандала.

— Капитанът на танкера, който превозва отпадъците, има брат. Голям сводник в Тел Авив. Казва се Генадий Кременко. Двамата въртят и секс трафик покрай дейността на „Барън“. Товарят момичета на кораба в Румъния, разтоварват ги заедно с отпадъците в Розета, след което ги прекарват през границата в Израел…

— Всемогъщи Боже!

— Цялата операция била замразена след арестуването на Кременко преди два месеца, но Ривка Клайнберг срещнала едно от нелегално вкараните момичета и научила всичко. „Барън“ са на път да си осигурят газова концесия за милиарди в Египет. Със статията си Клайнберг заплашвала да провали сделката, имиджа на „Барън“ и всичко останало. Затова са я убили. Още има бели петна за изясняване, но общата картина е горе-долу такава. А сега ми кажи какво стана с теб? Направо…

— Можем да ги спипаме, Бен Рои.

— Какво?

— „Барън“ и „Джосер“. Можем да ги спипаме. Знам къде е мината, видях я. Долу има безброй варели. Можем да пипнем копелетата!

В гласа на Халифа се бе появила странна, налудничава нотка. Сякаш беше друсан. Или пиян.

— Можем да го обсъдим по-късно — каза Бен Рои. — Личи си, че си уморен…

— Не съм уморен! — Телефонът сякаш подскочи в ръката му от резкия отговор на египтянина. — Никога през живота си не съм се чувствал по-бодър. Те убиха сина ми и сега можем да направим така, че да си получат заслуженото.

— Стига, Халифа, не знаем…

— Разбира се, че знаем! Синът ми беше убит от баржа, превозваща токсични отпадъци на „Барън“. И сега можем да ги пипнем. За първи път от девет месеца се чувствам като пробуден!

Ломотеше с трескава еуфория. Бен Рои понечи да му каже да се успокои, но Халифа го прекъсна отново.

— Трябва да звънна на Зейнаб и да се върна в Луксор. Ще ти се обадя следобед и ще решим какво да правим. Можем да ги пипнем, Бен Рои. Ти и аз. Заедно. Първокласният тим. Като в доброто старо време!

Последва нещо като отривист смях и телефонът замлъкна. Зад Бен Рои се чу яростен рев на клаксон — шофьор на камион го предупреждаваше, че излиза от лентата си.

 

 

Египет

Може би беше от изтощение. Или от обезводняване. Или от шока от преживяното в мината. Халифа не тръгна да го анализира. Не мислеше, че има нещо за анализиране. Момчето му бе убито от речна баржа на „Джосер“, а сега се оказваше, че същите тези речни баржи се използват за превоз на токсични отпадъци и за нелегалното им изхвърляне. Следователно синът му е бил убит от баржа, натоварена с варели токсичен прах. Беше очевидно, ясно като бял ден. Именно затова „Джосер“ бяха осуетили разследването на инцидента. Може дори да не е било инцидент. Може момчетата да са били убити нарочно, за да не открият какъв е товарът на баржата. Всичко се нареждаше в главата на Халифа. Всяко нещо попадаше на мястото си. Те бяха убили Али. „Барън“ и „Джосер“. И сега той и Бен Рои щяха да надуят сирената и щеше да избухне скандал. Щяха да поправят една ужасна злина. Смъртта на сина му нямаше да е напразна.

Обади се на Зейнаб и излъга, че колата му се е повредила насред пустинята.

— Сега се връщам — увери я той. Гласът му звучеше странно непознато, сякаш говореше някой друг. — Всичко ще бъде наред. Всичко ще се оправи.

Тя се опита да задава въпроси, попита го защо поне не се е обадил („Толкова се разтревожих, Юсуф!“), но той сложи край на разговора. Може би малко рязко, но имаше работа за вършене, трябваше да задвижи нещата. Изгълта цяла бутилка „Барака“ и напълни устата си със сирене и аиш балади. После натисна газта и се понесе през пустинята, следвайки следите от гуми обратно към шосе 99 и цивилизацията.

След девет месеца мъчение справедливостта най-сетне щеше да възтържествува. Чувстваше се добре. Направо отлично.

 

 

Йерусалим

Беше едва осем сутринта, когато Бен Рои се върна в Йерусалим. Помисли дали да не отиде до участъка — с удоволствие щеше да притисне Баум и Дорфман, да им съобщи, че е разрешил случая, да види физиономиите им. Но реши, че това може да почака. Беше уморен, едва ли щеше да издържи дълги обяснения. Затова се прибра у дома, пусна компютъра и отдели един час, за да запише всичко — за „Барън“, румънската мина, Лабиринта, Восги, Ривка Клайнберг.

Имаше бели петна — неща, които Кременко не бе в състояние да му каже, части от историята, които оставаха неясни. Например изглеждаше сигурно, че „Барън“ са се натъкнали на Лабиринта по време на геологичните проучвания в тази част от пустинята, но Бен Рои не можеше да каже със сигурност кога точно са решили да го използват като място за изхвърляне на отпадъци, нито кой е взел решението. По същия начин далеч не беше сигурно как точно Ривка Клайнберг беше разплела случая. Как изобщо беше научила за Самюел Пинскър?

Три въпроса си оставаха без отговор. Първо — как „Барън“ са открили, че Клайнберг ги е взела на прицел? Отначало Бен Рои мислеше, че Кременко им е съобщил, след като Клайнберг го е посетила в затвора, но сводникът твърдеше, че не го е направил. Как можел да им каже, възрази той, след като с брат му мамели „Барън“, като превозвали момичета на корабите им?

Второ — кой беше дал заповедта за убийството на журналистката? Натаниел Барън? Уилям Барън? Или някой друг от компанията, решил да покаже самоинициатива?

Трето и най-важно — кой беше изпълнил заповедта? Кой беше забуленият, проследил Клайнберг през Стария град до катедралата и стегнал гаротата около шията й? Кой беше убиецът?

Все още имаше много за изясняване. Освен това трябваше да се погрижи и за „Немезида в действие“ — бяха го заплашили с оръжие, изкараха го кръгъл идиот и той нямаше намерение да ги остави просто така.

Въпреки всичко беше направил огромна крачка към разрешаването на случая. Написа пет страници доклад, провери го, пусна копия на Леа Шалев, на началник Гал и на главен супер интендант Баум, само колкото да го накара да пикае газ. После влезе в спалнята, смъкна в движение маратонките си и се просна по очи на леглото.

След трийсет секунди спеше дълбоко.

 

Египет

Лъжите имат странния навик да се превръщат в истина.

Това важеше в пълна сила за лъжата, която Халифа каза на жена си за повредената кола. Летеше през пустинята, ръцете и краката му танцуваха лудешка джига по педали, волан и скоростен лост, носеше се с около седемдесет километра в час по следите на камионите, когато пропусна един завой и поднесе. Вкопчи се във волана и се опитваше да овладее колата, но караше прекалено бързо. Джипът се понесе неуправляемо, удари се в нещо, подскочи, завъртя се и спря странично в дълбоко дере.

— По дяволите! По дяволите!

Халифа се измъкна навън. Изпод капака излизаше пара; задната лява гума беше спукана и стърчеше под неестествен ъгъл, което говореше за изкривен мост. Определено беше приключил с шофирането за тази сутрин.

— Мамка му, по дяволите!

Изрита бронята. Не му оставаше друго, освен да събере всичко необходимо — вода, телефон, пистолет, бележника на Самюел Пинскър. Направи импровизирана торба от одеялото, което намери на задната седалка, прибра всичко в нея и продължи пеша. Само преди ден перспективата да извърви двайсет километра през пустинята щеше да му се стори ужасяваща. След преживяното в мината обаче му се струваше като следобедна разходка в парка.

 

 

Йерусалим

Бен Рои успя да поспи само няколко минути, защото мобилният му иззвъня. Обърна се уморено по гръб, извади телефона от джоба си и отговори. Беше Леа Шалев.

— Какво става. Ариех? Къде беше?

— Какво?

Разтърка объркано очи.

— Цял следобед се опитвам да те намеря!

Бен Рои вдигна ръка и си погледна часовника. Беше четири следобед. Няколкото минути се бяха оказали седем часа.

— Мамка му. Извинявай. Леа. Имах дълга нощ.

Надигна се с мъка в седнало положение и спусна крака на пода. Главата му пулсираше; имаше чувството, че устата му е пълна с пясък.

— Получи ли доклада ми? — попита той.

— Получих го. Трябва да поговорим.

Вече беше дошъл достатъчно на себе си, за да осъзнае, че гласът й не звучи както обикновено. Тонът й бе рязък и безизразен.

— Всичко наред ли е?

— Трябва да поговорим — повтори тя. — Идвай в участъка. Веднага. В кабинета ми.

— Какво ста…

Връзката прекъсна. Бен Рои поседя малко, масажирайки слепоочията си. Изпитваше някакво смътно безпокойство. Накрая стана, влезе в банята и се пъхна под студения душ.

След двайсет минути беше в участъка. Както му бе наредено, паркира зад сградата и се качи направо в кабинета на Леа Шалев. Тя седеше зад бюрото си и си играеше с някакъв малък пакет. Когато го видя, се усмихна, но като че ли пресилено. Изглеждаше неспокойна, пребледняла. Толкова пребледняла, че той си помисли, че е болна.

— Добре ли си, Леа?

— Затвори вратата и седни, Ариех.

Той се подчини.

— Какво става?

Погледът й срещна неговия за момент, след което се насочи някъде в дъното на стаята.

— Става огромна купчина лайна — промърмори тя.

— Заради доклада ми ли?

Тя кимна.

— Не беше добра идея да пратиш копие на Баум. Не и преди с началника да решим каква е позицията ни.

Той сви рамене.

— Не се сдържах. Нужен му е урок как се върши полицейска работа. Лицемерно лайно.

В друга ситуация Шалев щеше да се изкиска на определението, също както той щеше да реагира на нейните думи — това бе малкият им бунт срещу правилата. Днес тя не взе участие в забавлението. Просто седеше и си играеше с пакетчето.

— И? — попита той.

— И лицемерното лайно е препратило доклада до хората си в министерството, а те го пуснали нагоре по веригата. До самия връх.

Бен Рои наклони глава настрани.

— Радвам се, че ще имам аудитория.

— О, ще имаш аудиенция, Ариех, изобщо не се съмнявай в това. Най-неочаквано много хора на много влиятелни постове започнаха да проявяват голям интерес към случая. Много голям интерес.

Бен Рои очакваше, че ще е доволна от вниманието — в края на краищата именно тя водеше случая. Шалев обаче далеч не изглеждаше доволна.

— И? — повтори той.

Погледът й отново се спря върху него и се отмести.

— И случаят се предава нагоре. На „Специални разследвания“.

Нужни му бяха няколко секунди, за да проумее чутото.

— Майтапиш се.

— На майтапчийска физиономия ли ти прилича това, Ариех?

Не приличаше. Беше по-скоро лицето на сериозно ядосан човек. И сериозно объркан. Бен Рои не можеше да повярва.

— Но ние на практика разрешихме проклетия случай. Знаем защо е била убита, знаем кой стои зад убийството, знаем, че незаконно изхвърлят милиони тонове токсични гадости в египетска мина… — Щракаше с пръсти на всяко изброяване и тонът му се повишаваше. — Свършихме шибаната мръсна работа, Леа. Остава само да изпипаме фините детайли. Защо точно „Специални разследвания“ трябва да довършват случая?

Тя още не можеше да го погледне в очите. Настъпи тишина, атмосферата в помещението беше напрегната. Накрая Бен Рои проумя и сви юмрук.

— Няма да го довършат, нали? Ще го паркират. Ще го потулят.

Тя не каза нищо, което си беше чисто потвърждение.

— Майтапиш се, Леа! Кажи ми, че се майтапиш!

Устните й бяха стиснати, пръстите й трепереха. Изглеждаше потресена до дъното на душата си.

— Както казах, не съм си сложила майтапчийската физиономия.

— Но защо? Защо? — Бен Рои скочи на крака. — Знаем, че те са го направили, Леа! Знаем и защо са го направили. На практика можем още сега да пратим случая в съда!

— Случаят няма да ходи никъде. Ариех. Отстранени сме от разследването.

— Но защо? Кажи ми, защо? — Не можеше да се спре да задава този въпрос. — Започнахме и приключихме случая, а сега просто го изоставят! Искам да знам защо!

— Защото са силни. — Тя вдигна очи към него. Едва сега той забеляза, че са червени, сякаш бе плакала. — Те притежават системата, Ариех. Или най-малкото притежават хората, които движат системата, което е същото. Те подръпват конците, а куклите танцуват. И ако мога да смеся метафорите, въпросните кукли са на самия връх. Заповедите се дават от горе на долу. „Барън“ са недосегаеми. Ние излизаме от играта.

Бен Рои беше стиснал толкова силно юмруци, че кокалчетата му сякаш щяха да разцепят кожата.

— Да не искаш да кажеш, че можем да преследваме собствения си президент Кацав, но не и някаква мултинационална компания с тлъст портфейл?

Отговорът отново беше мълчание.

— Не мога да повярвам на ушите си! Нали ти самата ми каза, че все още се подчиняваме на законите в тази страна.

— Оказва се, че някои хора са над закона — тихо рече тя. — „Барън“ имат много приятели.

— Всемогъщи Боже! Всемогъщи шибан Боже! Стовари се обратно на стола. Чувстваше се така, сякаш бяха забили юмрук в корема му. Шалев въртеше пакетчето; Бен Рои вдигна ръка и разтърка врата си. Мълчанието се проточи.

— Нима просто ще оставиш нещата така? — попита накрая.

— Повярвай ми, отвратена съм не по-малко от теб.

— Но въпреки това ще оставиш нещата така?

Лицето й пламна. От срам, помисли си поразеният Бен Рои, не от гняв. От безсилен срам.

— Заповедта дойде от самия връх, Ариех. Както ти казах завчера, работих здраво, за да стигна там, където съм. Не мога просто да зарежа всичко.

— А началникът?

Шалев въздъхна.

— Гал се пенсионира след пет месеца. Жена му не е добре, синът му се мести в Министерството на правосъдието. Няма да разклати лодката.

— Не мога да повярвам!

Шалев сви едва-едва рамене.

— В такъв случай ще разкажа всичко на медиите.

— На твое място не бих го направила.

— Как така не би го направила?

— Разчуе ли се, ще вбесиш адски много хора, които не искаш да вбесяваш, повярвай ми. Предстои ти да станеш баща…

Бен Рои не издържа.

— Заплашваш ли ме, Леа?

— Просто ти казвам…

— Как така изведнъж стана тяхна вестителка?

Сега бе ред на Шалев да избухне.

— Да не си посмял да ми държиш такъв тон, Ариех Бен Рои. Разбра ли? Достатъчно тежко ми е и без подигравателните ти инсинуации. Да не мислиш, че ми е приятно, че оставяме убиеца да се отърве? През целия си живот не съм се чувствала по-отвратително. Ние сме пчеличките, изпълняваме заповеди. А това е заповед. Може нататък по линията стражата да се смени и да има правосъдие — Господи, дано стане така! — но в момента слушаме и изпълняваме каквото ни се каже. Ако не заради нас самите, то заради онези, които обичаме. Защото решиш ли да играеш на своя глава, ще ти се нахвърлят като чакали върху шибан труп, повярвай ми.

Изгледа го свирепо, като дишаше тежко. Гримът на лявото й око се беше размазал, сякаш някой бе мацнал с въглен под клепача й. Накрая тя се наведе напред и скри лице в шепи. През петте години, откакто работеха заедно, за първи път му се нахвърляше по такъв начин.

— Извинявай, Ариех — промълви тя. — Не исках да…

— Не, ти извинявай. Не биваше да го казвам.

Тя продължи да седи така, скрила лицето си. Накрая вдигна глава и му подхвърли пакетчето.

— От комисаря е. За да знаеш, че усилията ти не са минали незабелязано.

Бен Рои го отвори. Вътре имаше никелов медал с лента в синьо и бяло. Медалът за отлична служба на израелската, полиция.

— Мисля, че в грамотата пише „за изключителен принос в постигането на целите на Полицията“ — рече тя. — Или някаква подобна дивотия.

— Ще го пазя като зеницата на окото си — промърмори Бен Рои.

— Има и друго.

— Целият съм слух.

Тя се поколеба, сякаш събираше сили да каже нещо, което не искаше.

— В Академията се освобождава място. Преподавателско. Следствена работа, курс за напреднали. Не зная всички подробности, но май заплащането е двойно по-голямо от сегашното, при това само за четири работни дни седмично. Плюс къща с преференциален наем и ранно пенсиониране с пълна пенсия. Казаха ми, че ако кандидатстваш, веднага ще бъдеш одобрен.

Бен Рои изсумтя.

— Подкуп. За да си мълча.

— Май точната формулировка бе „признаване на уникалните следователски способности на детектив Бен Рои“. Но ако махнем плявата — да, чист подкуп.

— А ти? Ти какво получаваш?

Тя отново се изчерви.

— Повишение в главен супер интендант.

Бен Рои поклати глава.

— Мамка му, Леа, не съм си и помислял, че ще доживея подобно нещо.

— Нито пък аз — промърмори тя. — Дори и в най-смахнатите си кошмари.

Отново се умълчаха, никой от тях не беше сигурен как да продължи разговора. На вратата се почука.

— Ракрега! — обади се Шалев.

Погледна Бен Рои в очите.

— Помисли си, Ариех. Моля те. Хубаво си помисли. Не заради мен, а заради самия себе си. Заради Сара. И бебето. В безизходно положение сме. Можеш да се опиташ да спасиш нещо.

— И да се чувствам като пълно лайно до края на живота си?

— Поне ще има още време дотогава.

Спогледаха се със стиснати устни и отпуснати рамене, подобно на играчи от отбор, претърпял особено унизително поражение. Накрая Бен Рои стана и тръгна към вратата.

— Винаги съм имала лошо предчувствие за този случай — обади се тя зад него.

Той спря и се обърна.

— Лайняна работа — казаха в един глас.

Бен Рои поклати глава, отвори и излезе покрай униформения в коридора.

 

 

Луксор

— Да ме убиеш ли се опитваш, Халифа? Това ли целиш? Защото Долината на царете ще се открива след двайсет и четири часа, телефонът ми направо пуши, а изведнъж научавам, че работиш странично за шибаните евреи!

Халифа пристъпи от крак на крак, стиснал здраво бележника на Самюел Пинскър. Цели пет часа се беше мъкнал из пустинята, след което взе автостоп (първо полицейска кола, после микробус на „Менател“, а накрая — каква ирония само! — самосвал на „Джосер“, натоварен с бетонни тръби) и пристигна в Луксор преди четирийсет минути. Първо се отби през дома, за да вземе душ, да се преоблече и да поговори със Зейнаб. После, изгаряйки от нетърпение да се чуе с Бен Рои и колкото се може по-скоро да представи случая на началниците, отиде в участъка.

Хасани го забеляза още на стълбите и му нареди да се яви в кабинета му.

— Обадиха ми се у дома! — не спираше той. Лицето му беше зачервено като цвекло от туршия. — Някакъв надут йехуди от Дирекцията на израелската полиция! Посред нощ. На личния ми номер!

Този път нямаше внимателно отношение към подчинения. Нито обръщения на малко име и сдържан език. Пред него бе старият Хасани — властен, войнствен, бушуващ като изригнал вулкан.

— Питаше ме дали знам къде си. Казах му, нищо лично, приятел, но какво ти влиза в работата къде ходят моите хора? Той отговори, че си помагал на негов колега за някакво разследване и че имало вероятност да си в беда. Какво става, Халифа? Настоявам да знам какво става!

Халифа се загледа в бележника. Не беше спал от трийсет и шест часа и едва се държеше на крака. В същото време се чувстваше странно зареден с енергия, сякаш в тялото му обитаваха двама души. Щеше да въздаде справедливост за смъртта на момчето си!

— Ще напиша доклад… — започна той.

— Ще пишеш, и още как! — изрева Хасани и стовари юмрук върху бюрото. — А преди това ще ми разкажеш — тук, сега, лице в лице. Какво става, Халифа? Защо евреи ми звънят на личния ми номер?

— Свързано е с отровените кладенци, господине.

— Какво?

— Онези, за които ви разказах. В Източната пустиня.

— Ох, само не почвай пак с проклетите коптски поилки! Нали решихме, че, ще забравим за това?

— Там има златна мина, господине. При Гебел ел Шалул. Древна…

— Ето! — извика Хасани. — Така си и знаех! Древна! Странно, но просто знаех, че ще се пръкне точно тази думичка! Не дай Боже да ти се случи да работиш върху случай, свързан с настоящето!

Халифа премълча. Когато Хасани беше в подобно настроение, най-добре бе човек да не се прави на остроумен. Вместо това бавно и внимателно описа ситуацията — Ривка Клайнберг, „Барън Корпорейшън“, „Джосер“, мината, токсичните отпадъци, като не задълбаваше много на израелската връзка, а наблягаше на египетската. Искаше му се да беше разговарял първо с Бен Рои, да изясни доказателствата, да подреди мислите си, но щом Хасани настояваше да научи още сега, нямаше намерение да бави нещата. Може би дори така беше по-добре. Колкото по-скоро шефът му разбереше ситуацията, толкова по-рано можеха да започнат да действат.

Хасани слушаше с каменно изражение, стиснал юмруци върху бюрото като статуя на някакъв фараон. Когато Халифа приключи, той стана от мястото си, отиде при прозореца и се загледа към задницата на сградата на Вътрешно министерство, издигаща се само на десет метра от участъка. Мина близо минута, преди да се обърне.

— И какво? — попита той.

— Моля?

— И какво? — повтори Хасани. Тонът му бе неочаквано лек, сякаш току-що му беше разказал весела история. Халифа изобщо не очакваше подобна реакция. Наведе се напред.

— Иначе казано, голяма американска компания с помощта и съдействието на една от нашите най-големи компании изхвърля незаконно токсични отпадъци на египетска територия. Въпросните отпадъци са попаднали в подпочвените води и причиняват поражения на околната среда на голяма площ.

Опита се да го каже по начин, който да не звучи снизходително наставнически. Реакцията отново не беше каквато очакваше. Началникът му сви престорено рамене и разпери ръце, сякаш казваше: „И това трябва ли да означава нещо за мен?“. Халифа усети как гневът се надига в гърдите му.

— Господине, това е голям криминален скандал. Става въпрос за хиляди, може би десетки хиляди варели с токсични отпадъци. Бях на място. Видях ги.

Спомените от мината го заляха — тъмнината, клаустрофобията, зловещата воня на чесън, която вероятно бе свързана по някакъв начин с арсеника.

— Тези хора са нарушили закона — продължи той. — Разполагаме с доказателства, трябва да започнем да…

Хасани вдигна пръст, за да го накара да млъкне. Скован, заплашителен пръст.

— Позволи ми да те светна за някои простички истини, момко — каза той. Всяка дума сякаш потръпваше от силата на едва сдържания му гняв. — Ние сме полицията на Луксор. На Луксор. Имаме си територия и се занимаваме с престъпленията на тази територия. Убили някаква еврейка в Йерусалим — това изобщо не ни влиза в работата, освен че смъртта на всеки ционист трябва да е повод за празнуване. Изоставена мина на гъза на географията — това също не е наша работа, независимо дали си влизал в нея, или не. Отровен кладенец на самата граница на територията ни — това може да представлява интерес и както вече ти казах, ще се заемем с въпроса, след като музеят бъде открит. Колкото до разни проститутки в Розета, мини в Румъния и всички останали врели-некипели, те не означават нищо. Повтарям, не означават нищо за нас.

— Направо не вярвам на ушите си — промърмори Халифа, без изобщо да подозира, че повтаря дума по дума онова, което в същото време казваше Бен Рои на своя шеф, на седемстотин километра от тук, в Йерусалим. И добави на висок глас: — Господине, просто не мога да позволя…

Хасани кипна.

— Какво? Какво не можеш да позволиш? Да ти обяснявам основни правила в работата на египетската полиция ли?

— „Барън“ и „Джосер“…

— Едната е американска корпорация, върху която нямаме абсолютно никаква юрисдикция, а другата — една от най-мощните компании в Египет със силни връзки навсякъде.

— И която по една случайност помага за изхвърлянето на стотици хиляди варели токсични отпадъци…

— Преди минута каза, че били хиляди.

— Сто, хиляда, сто хиляди — няма значение. „Джосер“ нарушават закона!

— Ако ще да са нарушили покоя на шибания Сфинкс, не ми пука! — Хасани стовари юмрук върху прозореца и цялата стая сякаш завибрира от силата на удара. — Нито една от компаниите не е извършила престъпление на наша територия, Халифа. И щом няма престъпление на наша територия, няма причина да се въвличаме в това. Всемогъщи Боже, очаквам да поискаш да започнем разследване и защото на някое хлапе в Австралия са му откраднали колелото.

Халифа също беше свил юмрук, мъчейки се да овладее яростта си.

— Значи просто ще си затворите очите?

— Никакви очи няма да затварям. Това не ни влиза в работата. Не разбра ли? Не е на наша територия, следователно не ни влиза в работата!

— Тогава ще отнеса случая нагоре. Ще уведомя директора на полицията.

Халифа се стегна в очакване на поредното избухване, но Хасани избухна в смях.

— Моля, заповядай! — извика той. — По дяволите, дори ще ти дам личния му номер. Всъщност защо да спираш до тук? Защо не стигнеш до самия връх? Обърни се към министъра. Към същия министър, чийто брат е президент на „Джосер“ и който утре вечер ще бъде в Долината на царете, за да се ръкува най-сърдечно с президента на „Барън Корпорейшън“. Същите „Барън Корпорейшън“, които в момента наливат десетки милиони долари в местната икономика! Така че изобщо не се колебай и му звънни, Халифа. Само после да не дойдеш да ми ревеш, че са те изритали от работа, а семейството ти е останало на улицата.

Халифа скочи на крака. Вече не можеше да се контролира.

— Това заплаха ли е? — извика той, отново повтаряйки дословно сблъсъка между Бен Рои и Леа Шалев. — Заплашвате ли ме?

Хасани пристъпи две крачки към него — с напрегнати рамене, свил ръце в лактите като боксьор, готов да се нахвърли върху противника си. Няколко мига двамата се гледаха кръвнишки. После най-неочаквано желанието за борба сякаш напусна Хасани. Ръцете му се отпуснаха и той се върна при бюрото си.

— Не, не те заплашвам — рече той, докато сядаше. — Само ти напомням как стоят нещата в тази страна. Революция или не, има хора, които са недосегаеми. Ако израелците решат да пуснат официална молба за съдействие, може би някои колелца ще се завъртят. Макар че дори това едва ли ще има някакъв ефект, освен ако зад тях не стоят американците. Така че няма да е зле да побъбриш с еврейското си приятелче. И ако отгоре дойде заповед да разследваме, ще разследваме. Дотогава няма да си мръдна и пръста. И ако знаеш какво е добро за теб, ще направиш същото. А сега, ако нямаш нищо против, имам работа за вършене. Погрижи се да затвориш вратата след себе си.

Взе телефона и обърна гръб на Халифа. За момент детективът остана като закован. Бореше се с желанието да се втурне напред, да забие юмруци в дебелите рамене на Хасани и да изкрещи: „Убиха сина ми! Те убиха сина ми!“. Знаеше, че няма да постигне нищо. Затова събра сили и излезе от стаята, като се погрижи да тресне вратата след себе си. Щом Хасани искаше официална молба от израелците, щеше да я получи. Бен Рои щеше да знае какво да направи. Той не беше просто адски добър детектив — той бе и приятел. Адски добър приятел. Заедно щяха да ги спипат. Щяха да се погрижат справедливостта да възтържествува. Първокласният тим. Също като в доброто старо време.

Тръгна към кабинета си, вземайки по две стъпала наведнъж.