Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (19)

17.

Тел Авив

Бен Рои пресече улицата, за да поговори със сводника на отсрещния тротоар. Мъжът го видя и реши да се омете. Движеше се с изненадваща скорост, предвид шкембето, което мъкнеше. Бен Рои го преследва половин пряка, но накрая се отказа. Със сигурност щеше да се върне, както беше казала Хилел, но поне му бе дал тема за размисъл.

Може и пък да не беше. Подобни типове имаха проблем с мисленето. Действаха, без да осъзнават значението на делата си или последствията. И определено без никакви емоции. Щеше да се скрие зад ъгъла, да изчака Бен Рои да се разкара и да се върне невъзмутимо на поста си като лисица, връщаща се при кофа за смет. Вечният танц на стражарите и апашите. Бен Рои не за пръв път се зачуди защо изобщо си прави труда да участва в него.

Помота се няколко минути, колкото да се усети присъствието му. Накрая извика: „Ще те пипна, смотаняк такъв!“, и се върна при колата си. Метна разпечатаните снимки на съседната седалка, обади се на Зиски и му разказа какво е открил.

— Мислите, че това е причината Клайнберг да посещава арменския комплекс ли? — попита Зиски, след като Бен Рои приключи с разказа си. — Защото е търсила момичето?

— Или се е срещала с нея — каза Бен Рои. — Така или иначе това е най-добрата следа, с която разполагаме. Ще получиш снимките от приюта. Бъди така добър да пратиш няколко униформени да ги разпространят в комплекса. Може някой да я разпознае. Смятам да прескоча до Неве Шаанан, току-виж са я забелязали някъде там. Някакъв напредък с Немезида?

— Говорих с приятеля ми и той ми разказа някои неща — рече Зиски. — Изрових също и това–онова за „Барън Корпорейшън“, може да се окаже свързано със случая. Искате ли да се срещнем тази вечер.

— Защо не. Пиеш ли?

— Само шампанско.

Бен Рои вече оценяваше по достойнство чувството му за хумор и избоботи развеселено:

— Значи ти плащаш. Има един бар в Стария град, при Яфската порта. „При Путин“.

— Знам го.

— В девет?

— Разбрахме се.

Бен Рои прекъсна връзката и набра номера на Сара. Докато беше в приюта и гледаше през прозореца към тъжната колекция играчки на двора, беше изпитал странен прилив на емоции, внезапно желание да й каже колко много я обича. Наистина я обичаше — отчаяно, ако трябваше да е честен със себе си, — но склонността да бъде открит в чувствата си беше изчезнала. И ето че, когато тя вдигна, той побъбри малко с нея. Попита за бебето и предложи да обядват заедно утре, като се измъкна от въпросите й какво прави в Тел Авив. Не защото мислеше, че тя ще се разстрои — беше силен човек, — а защото в живота му имаше неща, които той искаше да държи отделени от други. Изнасилване, насилие, тормоз — не би искал да споделя подобни неща с майката на детето си. Поговориха около две минути, разбраха се за мястото и времето на срещата и затвориха.

След като приключи, Бен Рои поседя малко в колата, после взе една снимка от съседната седалка и я подпря на волана. Огромните бадемови очи на момичето се взираха в него, празни и в същото време странно изразителни, ирисът им бе толкова кафяв, че изглеждаше почти черен. Не беше стандартно красива — носът й бе малко дебел, а веждите — гъсти. Но имаше нещо, което определено привличаше, нещо в съчетанието от уязвимост и сила, слабост и издръжливост. Сякаш две различни лица с две различни изражения бяха наложени едно върху друго — едното на жертва, а другото на човек, способен да оцелява.

Тя беше ключът към случая. Беше го усетил веднага щом я видя. Точката, около която се въртеше всичко останало. Нишката, която свързваше отделните части.

Гледа снимката почти минута. След това я остави, запали двигателя и потегли към купата сено на Тел Авив в търсене на игла на име Мария.

Ако Израел беше Обетованата земя, Неве Шаанан беше мястото, където обетът бе нарушен. Западнал, мръсен, занемарен резен от Тел Авив, сплескан между старата и новата автогара на града, районът отдавна бе като магнит за имигранти, алкохолици, наркомани и работници в областта на секс услугите. Някои го наричаха пъстро място. Топилня на култури. За Бен Рои беше по-скоро като отходна яма.

Минаваше шест, когато пристигна и паркира на улица „Саломан“, до някакъв изоставен, покрит с бурени стар гараж. Поседя за момент, взирайки се през улицата към група чернилки, които се мотаеха пред входа на един бар. Взе снимката, заключи колата, наметна си якето и продължи пеша. Районът започваше да оживява, пулсът му сякаш се ускоряваше с наближаването на вечерта. Всевъзможни нестройни звуци изпълваха въздуха от мръсните, разпадащи се жилищни кооперации в пешеходната зона, които образуваха гръбнака на района — музика, включени телевизори, тракане и звън на игри. Същинско вавилонско стълпотворение на жени от Ориента се трупаше около сергии за плодове и зеленчуци. Задръстени с отпадъци алеи, осветени в неонови светлини барове, графити, призоваващи за разкарване на имигрантите, завръщането към Тора и смърт на ислямските боклуци. Пияници и наркомани се спотайваха във входовете като животни в леговищата си; носеше се тънка воня на боклук, плът и набързо приготвена храна. И на нещо по-неуловимо — бедност, несгоди, замряло в очакване насилие. Мястото определено не фигурираше в туристическите брошури. Това беше задният двор. Зловонното мазе на Израел, където се изхвърляха всички отпадъци.

Бен Рои се разходи по стъргалото, покрай магазините за алкохол, обществени перални и сергии, предлагащи фалшиви дизайнерски часовници. Показваше снимката с празната надежда, че някой може да е забелязал момичето. Двама минувачи споменаха, че смътно си я спомнят, но не знаеха откъде, кога или дали наистина е същото момиче. Една възрастна жена в ярко осветено магазинче, предлагащо християнски дрънкулки — кръстове, пластмасови фигурки на Исус и бутилирана вода от река Йордан — беше по-категорична, че я е виждала. Било отдавна обаче, не напоследък. Един мъж сподели, че би искал да я види и Да й покаже какво означава приятно прекарване; друг, мешудах хареди с диви очи и твърда плитка, спускаща се чак до гърдите му, категорично заяви, че момичето е зъл дух, изпратен от Ха Сатан да изкушава вярващите. Като се има предвид, че ходеше бос и си беше провесил през врата картонена табелка, обявяваща, че всички трябвало да идат в Гехином, Бен Рои не го взе прекалено насериозно. Никой не можа да му предложи някаква конкретна информация.

Стигна до края на стъргалото и спря при мрачното, заето от гаражи гърло на подлеза „Левински“. Макар че тунелът беше затворен, долу виждаше смътни фигури, неопределени петна в мрака — наркомани, отрепки, измет. Ако някой беше отчаян, наистина отчаян и се нуждаеше от убежище за през нощта, би потърсил подобно място. Ако беше светло. Бен Рои сигурно щеше да прескочи оградата, да покаже снимката и да ги разпита. Сега обаче определено нямаше да го направи — беше се стъмнило, а пистолетът му бе заключен в кутията под седалката. Беше безразсъдно смел, но не чак дотам. Пък така или иначе само щеше да си изгуби времето — повечето от онези долу сигурно вече бяха прекалено отнесени и дори нямаше да схванат, че им показва снимка, още по-малко да си спомнят лицето на нея. Затова ги погледа още малко, като ноздрите му се свиваха от вонята на боклук и кисела пикня. Накрая се отказа и мина за втори път по стъргалото, след което продължи по успоредните улици — „Хагдуд Хаиври“, „Йесод Хамала“, „Фин“, „Саломан“.

Преди десет години, когато работеше в Тел Авив, проститутките по тези улици стояха подредени една до друга като на сергия. Оттогава бяха оредели, но мястото все още си оставаше квартал на червените фенери — секс магазини, стриптийз клубове, хотелчета с жени в миниатюрни поли и крещящ грим пред вратите. И куп сводници. Облегнати на улични стълбове, мотаещи се по ъглите, те изпъкваха от километър с бдителните си лица и алчните, пресметливи очи. Отрепки, всички до един. Боклуци. Макар че в крайна сметка те просто осигуряваха търсена стока. Клиентите бяха също толкова важна част от уравнението. И ако беше лесно да презираш сводниците и трафикантите, клиентите не се поддаваха така лесно на квалификации.

Половината от приятелите му бяха ползвали услугите на проститутка в един или друг момент. Вероятно и всичките му колеги, с изключение на Леа Шалев. Самият той също бе сред тях — веднъж, преди години, докато отбиваше военната си служба на ливанската граница. Една вечер с Натан Тират се натряскаха с евтино уиски, отидоха в един бардак в Метула и си уредиха свирка от една кисела жена с големи цици на име… дори не можеше да си спомни името й. По онова време беше голям майтап, нещо като посвещение. И макар по-късно да се чувстваше малко засрамен от това и за нищо на света не би го разказал на Сара, преживяното не предизвика у него някакви особени угризения.

Тази вечер, докато обикаляше, споменът го смути по-силно. Беше сигурен, че онази жена не бе жертва на трафик, най-малкото от чужбина, но не можеше да си представи, че животът й е бил особено щастлив. И двамата пияни наборници, чакащи на опашка да си наврат оная работа в устата й, едва ли бяха подобрили положението й. Погледна снимката в ръката си, като се питаше какви ли неща е било принудено да върши това момиче и му призля. Изпита и някаква абстрактна вина. В края на краищата той също беше платил на тази индустрия. Беше ползвал услугите й. Беше нахранил звяра. Ако нямаше потребители като него, нямаше да има и индустрия; нямаше да има и мръсни шивашки цехове, ако нямаше желаещи да носят евтини дизайнерски дрехи; нямаше да има и нарковойни без иначе абсолютно порядъчните и уважавани граждани, обичащи да смъркат кокаин през уикенда. Всички те бяха експлоататори по свой начин, всички клиенти и потребители. И ако сводниците и трафикантите бяха явното лице на експлоатацията, кръгът на отговорността бе много по-широк. Бен Рои предпочете да пропъди тази мисъл. Метула беше преди цяла вечност, а той нямаше намерение да повтаря онова изживяване. В момента искаше просто да открие момичето и да разреши случай на убийство. Размислите върху етиката на търсенето и предлагането в секс индустрията можеха да почакат някой друг ден.

Зави по „Хагдуд Хаиври“, покрай касапница с безумното име „Царство на свинското“, и видя две проститутки стоящи на пост няколко входа по-нататък. Едната, перхидролена блондинка с джинси и бюстие, имаше синини и изпитото лице на отдавнашен наркоман; другата беше постара, на средна възраст, брюнетка, с тясна черна рокля и обувки на високи тънки токчета. Изглеждаше по-здрава, макар това да не означаваше много. И двете бяха еврейки, доколкото можеше да определи. Показа им значката си и извади снимката.

— Познавате ли това момиче? — попита направо той. — Работила е в района.

Блондинката поклати глава.

— Опитай да погледнеш снимката.

Погледът й се насочи надолу, после пак нагоре.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Ако търсиш агнешко, мога да те уредя, но ще ти излезе скъпо. Истинско агнешко, ако се интересуваш.

Бен Рои игнорира коментара и показа снимката на другата жена.

— Ами ти? Познаваш ли я?

Жената взе снимката и дръпна от цигарата си. Макар че беше натежала в кръста и бе прекалила с грима, личеше си, че навремето е била привлекателна. И все още беше, по един уморен, западнал начин. Нямаше обичайните признаци на наркоман, което го накара да се запита как се е озовала тук. Можеше да е заради дългове, изпълнена с насилие връзка или стотици други причини. По дяволите, може пък и да й харесваше, макар това да не изглеждаше особено вероятно. Всяка си имаше своя история. Свое лично стълбище към подземния свят.

— Е? — подкани я той.

Погледът й се стрелна от снимката към него.

— Защо питаш?

— Полицейска работа. Хайде, или я познаваш, или не.

Тя дръпна отново от цигарата. Бен Рои забеляза, че ръката й трепери. Може би все пак се друсаше.

— Не мога да ти помогна — каза жената и му върна снимката.

— Да бе.

— Не мога да ти помогна — повтори тя, този път по-твърдо.

Бен Рои се вгледа в лицето й, мъчеше се да определи дали крие нещо. Жената стоеше и пушеше, ръката й трепереше, избягваше погледа му. Накрая той реши, че няма да изкопчи нищо повече и продължи нататък. Пискливият подигравателен глас на блондинката го догони:

— Истинско агнешко, скъпи, само кажи. Прясно разтоварено от камиона! Добре си дошъл по всяко време, господин полицай!

Още чуваше смеха й, когато зави на ъгъла.

Скита из улиците близо час, като спираше при кръчми, секс магазини и стриптийз барове, разговаряше с проститутки и сводници. Както и с неколцина клиенти — забързани прегърбени фигури, които виновно се изсулваха от врати, водещи към малки, подобни на килии стаички с легло и умивалник. Две източноевропейки на „Фин“ си спомняха Мария от времето, когато беше работила в района, но не можеха да му кажат нищо за нея, още по-малко къде е сега. Портиерът пред „ВИП Секс Бар“ на „Саломан“ също я позна и добави, че се е появявала в няколко порнографски клипа по интернет. Като се изключи това, Бен Рои остана с абсолютно празни ръце. Никой друг не помнеше момичето, никой не знаеше нищо за нея. Или най-малкото не признаваше, което беше същото. В осем вечерта, след като беше пребродил квартала от единия до другия край и обратно, се отказа и се върна при колата си — трябваше да потегли за Йерусалим за срещата с Дов Зиски. Така или иначе обиколката му нямаше изгледи за успех. Надяваше се да извадят по-голям късмет в арменския квартал.

Свали червените полицейски номера, метна ги в багажника и се качи. Остана за момент така — изведнъж се почувства изтощен и потиснат от всичко, което бе чул и видял през деня. Може би нямаше да е зле да отмени средата и просто да се прибере и да се строполи в леглото.

Само че искаше да разбере какво е открил Зиски за „Барън“ и „Немезида в действие“, пък и една студена бира нямаше да му се отрази зле. Даде си няколко секунди почивка, разкърши врат, запали двигателя и се канеше да превключи на скорост, когато някой почука енергично по прозореца. Бен Рои се сепна, но се отпусна, когато видя брюнетката от „Хагдуд Хаиври“. Той свали прозореца и тя се наведе, като не пропусна да вирне задник — току-виж забърсала някой случаен клиент.

— Защо се интересуваш от нея?

Езикът на тялото й може и да беше прелъстителен, но гласът й бе напрегнат.

— Мария — изсъска тя. — Какво е станало с нея?

Бен Рои изключи двигателя, леко се дръпна назад и се обърна с лице към нея.

— Нали каза, че не си…

— Знам какво казах! — Жената се озърна нервно през рамо. — Да не мислиш, че ще позволя целият свят да научи, че говоря с ченге? На подобни неща не се гледа с добро око в тази част на града. Е, какво е станало с нея? Мислех, че се е измъкнала и е в някакъв приют.

— Избягала е. Преди две седмици. Решихме, че може да се е…

— Върнала тук?

Брюнетката издаде гърлен звук, отчасти смях, отчасти кашлица.

— Майтапиш ли се? След всичко, през което е минала? За нищо на света не би стъпила повече на това място.

— Приятелки ли бяхте?

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— В този бизнес няма приятели! Единственото, което можеш да направиш, е да се помъчиш да си държиш главата над водата.

Тя огледа неспокойно улицата за втори път и напъха главата си още по-навътре. Бен Рои усети дъха й на цигари и видя всяка бръчица около очите й.

— Пътищата ни се пресякоха на няколко пъти — каза тя. — Караха ни да правим… нали се сещаш…

— Какво?

— За Бога! Филми, частни програми. Буква по буква ли искаш да ти го кажа?

Не искаше. Много добре знаеше какво има предвид. Стара и млада, майка и дъщеря, любимка на учителката.

— Беше просто дете, за бога. И за жена на моята възраст е гадно, но за момиче като нея…

Тя прехапа устни, лакираните й нокти се забиха в тапицерията под рамката на вратата, лицето й беше като маска на унижението.

— Не исках да го правя. И двете не искахме. Но кажат ли ти да го правиш… Не можеш просто да откажеш поръчка. Нали разбираш какво искам да кажа?

Разбираше, естествено. Напълно. В този бизнес правата на служителите не се уважаваха особено.

— Знаеш ли кой й беше сводник?

Тя поклати глава.

— Просто я докарваха до мястото, където… работехме. Студия, клубове, домове. С нея винаги имаше по двама. Беше ужасно уплашена. Ужасно. Опитвах се да й помогна, да го направя малко по-поносимо, но как е възможно да направиш нещо подобно по-поносимо?

Очите й се стрелкаха насам-натам, избягваха погледа му. Пръстите й се бяха вкопчили толкова силно в рамката, че кокалчетата им бяха побелели.

— Веднъж се разплака. Просто лежеше и плачеше, а аз бях отгоре й. На някакво ергенско парти. Войници. Страшно им хареса. Животни!

Образи и звуци изпълниха ума на Бен Рои — от нещата, които човек може да види по интернет. Тръсна глава в опит да ги прогони.

— Имаш ли представа къде е сега?

— Надявам се да е някъде много далеч. Виж, трябва да се връщам. И без това се заседях прекалено дълго. Просто си помислих, че може да знаеш нещо, исках да се уверя, че не е…

— Какво?

— Какво си мислиш, мамка му? Миналата седмица извадиха едно момиче от Яркон. Бяха й отрязали ушите и бяха вързали тежести за краката й. Това се случва с момичетата, които се опитват да се измъкнат. Преди няколко седмици се появи една журналистка, която задаваше въпроси. Уплаших се, че същото може да е сполетяло и Мария. А сега трябва да вървя.

Тя понечи да се изправи, но Бен Рои я хвана за китката.

— Дебела журналистка, с побеляваща коса?

Тя се поколеба, после кимна предпазливо.

— Името й е Ривка Клайнберг. Била е убита преди три дни. В Йерусалим. В арменската катедрала. Мислим, че е била тук да търси Мария. Или може би да се срещне с нея. Трябва да намеря Мария, спешно. Ако можеш да ми кажеш още нещо, каквото и да е…

За момент жената остана неподвижно, очите й се стрелкаха, сякаш проумяваше чутото и се опитваше да разбере какво означава то, какви последици може да има за нея. След това рязко освободи китката си и се отдръпна от колата.

— Не мога да ти помогна — каза тя. — Не знам нищо. А сега трябва да…

— Айрис! — извика глас от другата страна на улицата.

Жената замръзна. Бен Рои погледна в страничното огледало. Някакъв мъж приближаваше по отсрещния тротоар — як, с каскет, кожено яке и нещо като мастиф или питбул, който яростно дърпаше каишката.

— Ох, Господи! — прошепна тя и очите й се разшириха от страх. — Моля те, върви си! Върви си веднага! Ако ме види с ченге…

— Какво става, Айрис? — извика мъжът. — С кого говориш?

— Опитвам да уредя една работа — извика в отговор тя, като се мъчеше — неуспешно — да скрие ужаса в гласа си. — Тази вечер не върви много.

— И какви са тези пазарлъци? Иска или не иска?

— Върви — изсъска тя. — За бога, махай се. Той ще ме убие!

Сводникът пресичаше улицата на трийсет метра зад тях, кучето ръмжеше и драскаше яростно по асфалта в желанието си да се добере до нея. Бен Рои си помисли дали да не слезе, да размаха значка и да каже на мъжа да се разкара, но знаеше, че така само ще й навлече неприятности. Ако не сега, по-късно.

— Поне ми дай нещо — изръмжа той, докато палеше. Погледът му се стрелкаше от жената към огледалото и обратно. — Трябва да знаеш нещо.

— Не знам! Боже мой, той ще…

— Да не се опитва да ти направи нещо, Айрис? — Сводникът ускори крачка. Вече беше на по-малко от двайсет метра и Бен Рои виждаше четината по лицето му и шиповете по дебелия нашийник на кучето. — Кажи му, че цената си е цена! Чу ли ме! Цената си е цена!

— Моля те — с ужас изстена тя. — Умолявам те, просто…

— Не и докато не ми кажеш нещо!

Тя замръзна за частица от секундата. Сводникът беше само на десет метра зад тях, когато тя пристъпи до колата, наведе се и прошепна нещо в ухото на Бен Рои.

— А сега се пръждосвай от тук — изсъска тя и отново се дръпна. И добави на по-висок глас заради сводника: — Начукай си го, проклет кучи син!

Решил, че някой е обидил една от подопечните му, мъжът изрева свирепо и се втурна към колата. Бен Рои погледна за миг жената в очите, кимна, превключи на скорост и потегли с мръсна газ. Цялата кола се разтресе, когато кучето се блъсна в задната броня. Бен Рои набра скорост и погледна в огледалото. Кучето тичаше след него, а поводът му се влачеше по улицата. Сводникът стоеше до жената, като я прегръщаше с една ръка и размахваше яростно юмрук във въздуха. Крещеше псувни, които Бен Рои не можеше да чуе от рева на двигателя. Увери се, че жената е добре — доколкото изобщо можеше да е добре в света, в който живееше, — и отново насочи вниманието си напред. Стигна края на „Саломан“, обърна по „Харкевет“ и оттам излезе на магистралата „Аялон“ за Йерусалим. Караше едва ли не на автопилот, почти не забелязваше какво прави. Можеше да мисли единствено за думите, които му беше прошепнала жената:

Истинското й име е Восги.