Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (20)

18.

Хюстън, Тексас

Уилям Барън изкара своето порше „Карера GT“ през портала на семейното имение и натисна с кеф газта по асфалтовата алея. Мощният V-10 двигател го катапултира за секунди до сто километра в час със своите шестстотин и дванайсет конски сили. Почти незабавно намали, когато алеята започна да завива около осеяната с кули гранитна грамада на имението, което дори на светлината на утрото успяваше да изглежда мрачно и зловещо. Неслучайно мястото носеше името „Дарклендс“, Тъмните земи.

Погледна часовника на таблото — наближаваше 1:20 — и спря под един от гигантските дъбове, растящи покрай алеята. Беше повикан за 10:30, а баща му не обичаше хората да подраняват. Не обичаше и да закъсняват. Държеше да се явят на секундата, точно когато им е казано. Като дете Уилям полагаше невероятни усилия да се справи с точните стандарти, които налагаше баща му. Така и не успяваше, винаги идваше няколко секунди по-късно, защото изпадаше в нещо като предизвикан от стреса транс и губеше представа какво прави. Никога не идваше на секундата. И неизменно следваше поредното конско. Поредното ръмжене, размахване на пръст и лекции как едно дете, което не може да спазва график, ще стане възрастен, който не може да се придържа към нищо, а възрастните, които не могат да се придържат към нищо, са безполезни, обречени на провал и позор. Тези лекции го измъчваха дори сега, когато бе зрял мъж. „Не си това, на което се надявах, Уилям. Нямаш качества. Други ги имат, но не и ти, опасявам се.“ Е, той имаше качества. Скоро дъртият щеше да се увери в това. Може никога да не му е бил любимец, може да насочваше обичта и вниманието си другаде, но Уилям беше онзи, който в крайна сметка щеше да се окаже на върха. Скоро. Много скоро.

Но не и днес. Днес искаше просто да се яви навреме.

Приготви си бърза линия върху кутията на един компактдиск — съвсем къса, не искаше да изпържи главата си и да се представи като кръгъл идиот, както бе станало на вчерашното заседание на борда. Смръкна я, отвори кутията и пъхна диска в плеъра. Еминем, „Тиранин“. Харесвате Еминем. Идентифицираше се с него. Е, произходът им беше различен, разбира се, но гневът си беше гняв, независимо откъде идваш. Наду звука и се облегна, като повтаряше думите, удряше с юмрук волана в такт с музиката, усещаше как звуците и кокаинът се плъзват през него, поглъщат го, в съвършена хармония с пулса на собствените му чувства. „Няма да се кланям на никой шибан тиранин.“ И още как. Ти ще се кланяш на мен, старче. Ще коленичиш на тези твои тлъсти, подути, слонски колене. Поклон, поклон, поклон. Заудря по-силно и цялата кола се разлюля в ритъма на омразата му. Поклон, поклон, поклон.

Хвърли отново поглед на часовника.

Делюзионно разстройство на личността, това беше присъдата на един психиатър. Психиатри, психоаналитици, психолози, главознайници — беше сменил много такива през годините. Всеки имаше своите вариации и интерпретации, своите завързани терминологии. Онази, при която бе ходил преди четири години, след смъртта на майка си, жената с устни на курва и с големите зърна, направо му заяви, че е граничен социопат. Все пак може би диагнозата й се дължеше на това, че една вечер я беше проследил до дома й след сеанса и я беше попитал дали може да си легне с нея. Странно, но тя бе отговорила с „да“ — въпреки, или може би поради, демоните в него, които винаги привличаха противоположния пол. Както и поради факта, че е от семейство на милиардер.

Да, беше минал през много терапии. Много седене в удобни фотьойли в приятно украсени кабинети, докато Д-р X и д-р Y го разпитваха за детството му, за семейството и наркотиците, за курвите и за това как се чувства, след като майка му беше станала на въглен.

Винаги питаха много за нея.

И въпреки всичко това, след повече от две десетилетия въпроси, отговори, увъртания, съпроводени от време на време с истерични пристъпи и безсилен плач от неспособността да оправдае очакванията на баща си, да бъде любимият наследник на стареца, десетина различни психиатри в десетина различни кабинета така и не успяха да му кажат нещо, което той не знаеше. А именно, че баща му е в основата на всичките му проблеми. Отровната помийна яма от която извираха всичките му неприятности. Как го мразеше само! И го почиташе, разбира се, по начина, по който почиташ ревнивото и гневливо божество от Стария завет, което ти изкарва акъла и в същото време те кара отчаяно да жадуваш благоволението му. Все пак омразата беше много по-силна. Баща му беше преебал живота му. Беше преебал живота на всички (онази нощ в шкафа, докато чуваше „Моля те, недей, боли, боли“) и докато го имаше на този свят, преебаването щеше да продължи. Изчезнеше ли, всичко моментално щеше да си дойде на мястото. Също като в Шекспировата пиеса, която бяха учили, преди да го изритат от училището. Онази за принц Хал и баща му, краля, в която принцът беше абсолютен развейпрах, докато кралят не се разболя и умря, а Хал седна на трона и остави всичките си диви дни в миналото. Разцъфна и се превърна във велик мъж. Той също щеше да разцъфне и да се превърне във велик мъж. Вече беше велик мъж, стига баща му да се разкара от пътя му и да му позволи да го докаже. Още малко. Скоро щеше да поеме семейния бизнес. И за разлика от принц Хал, нямаше да има никакви трогателни прошки с тате, преди да поеме трона. Тъкмо обратното. След като татенцето погледнеше цветята откъм корените, той щеше да танцува степ на шибания му гроб.

Погледна отново часовника и подскочи, когато видя, че е почти 10:30. Изруга, затвори устата на Еминем, запали двигателя и натисна газта. Дъбовете се превърнаха в размазани петна покрай него, докато се носеше с рев към входа на къщата. Спря с поднасяне, изкачи стъпалата по две наведнъж и си погледна часовника. Точно 10:30. С ликуващ смях протегна ръка и натисна полирания месингов звънец, като го задържа малко повече от необходимото. Звънът се разнесе гневно из къщата, недвусмислено показвайки, че не само е тук, но и че е дошъл навреме. Точно навреме.

— На ти, дърта путко — промърмори той, свали пръст от копчето и го натисна отново, този път толкова силно, че пръстът му побеля от натиска, а мъртвата къща, в която бе прекарал детството си, сякаш се разтърси гневно от натрапването му.

— Добро утро, господарю Уилям.

Стивън, прислужникът на баща му, беше отворил вратата и стоеше пред него — като глътнал бастун, с черен костюм, със смътна миризма на помада и толкова лъснати обувки, че таванът се отразяваше в носовете им. Той се поклони безизразно и се дръпна настрани, за да му стори място.

— Вярвам, че сте добре, сър — монотонно рече Стивън, докато затваряше. Гласът му бе тих и шипящ, без никакъв намек за възраст или характер.

— Направо за чудо и приказ, благодаря, Стивън. Макар че ще се чувствам много по-добре след двайсет минути, когато се махна от тук.

Уилям му се ухили, но не получи видима реакция — бледото лице на иконома с тънките устни беше образец за самоконтрол. Винаги беше такъв, откакто се помнеше. Като дете си въобразяваше, че Стивън всъщност е робот и че ако развиеш винтчетата зад ушите му, можеш да махнеш лицето му и да видиш печатна платка отдолу. Може дори да се поддаваше на препрограмиране, за да прави разни смешки. Например да изнасили баща му. Или да го замъкне до декоративното езеро зад къщата и да го удави, да сложи край на нещастията на всички. На два пъти. Дори се опита да го направи — покатери се на стол и опипа по краищата на тази бледа безизразна маска, пусна пръсти под намазаната с помада коса, с надеждата да намери копче или ключ, някакъв начин да влезе вътре и да поеме Управлението. И Стивън го беше оставил да го прави, хвана се на играта му. Уилям завинаги му остана благодарен за това — за пасивното приемане на фантазиите на едно дете. Въпреки скованата си официална фасада, Стивън беше един от добрите. Бе разпознал потенциала, за който собственият му баща упорито оставаше сляп. Един ден щеше да бъде награден за това. Кралят никога не забравяше онези, които са му останали верни в изгнание. Както и не забравяше другите, които го бяха пратили в изгнание.

— В библиотеката ли? — попита той.

— Именно там, сър. Последвайте ме, ако обичате.

Прислужникът го поведе през вестибюла — целият в мрачна дъбова ламперия, с прозорци с оловни стъкла и тежки месингови дръжки на вратите, по-скоро ковчег, отколкото дом — и нагоре към голямото стълбище. Портрети ги следяха, докато се изкачваха, взираха се в тях от стената със заучената безстрастност на онези, които не желаят да разкриват нищо от себе си, освен външността, като дори това правеха с неохота — прадядо му, патриархът на фамилията, слаб като кирка и корав като желязо: дядо му, прегърбен, мустакат, с ловджийско куче в краката и пура в ръка; собственият му баща, чудовищен, брадат, със змийски очи, излъчващ злост, или поне така му се беше струвало винаги. Имаше и други мрачни фигури, които ги съпровождаха нагоре до площадката на първия етаж — чичовци и прачичовци, някои от които смътно помнеше, но повечето бяха абсолютно непознати. Имаше и други по облицования с ламперия коридор, водещ към западното крило на къщата. Жени, матриарсите на Барън — съпруги и сестри, лели и дъщери. Всички с едно и също уморено, леко разочаровано изражение, сякаш въпреки всички бижута, фини дрехи и високо положение в обществото животът им не се е оказал толкова щастлив, колкото са очаквали или са се надявали.

В самия край на коридора, до вратата на библиотеката, в края на редицата картини, беше майката на Уилям. Единствено нейният портрет беше осветен от малка закачулена лампа. Русокоса, с тъжни очи, болезнено слаба. Беше добра жена по свой начин, беше направила всичко по силите си да го пази и закриля, но нямаше как да се противопостави на злостния булдозер, какъвто беше Натаниел Барън. Беше повехнала, като всички други жени с тази фамилия. Уилям плъзна поглед по картината, но не позволи на очите или мислите си да се задържат на нея. Сега майка му не можеше да му помогне, както не можете да го направи и докато беше малък. Сам трябваше да се оправя.

— Пристигнахме, сър.

Е, не съвсем сам. Стивън винаги беше тук.

— Благодаря, Стивън. Ще продължа сам.

— Както желаете, сър.

Прислужникът вежливо сведе глава, обърна се и тръгна обратно по коридора. Краката му се движеха безшумно по килима, сякаш не докосваха земята. Уилям го гледаше как се отдалечава — добрия, надежден Стивън — и се обърна към вратата на библиотеката. Стомахът му се беше стегнал както винаги, когато стоеше на това място, ръката му инстинктивно се плъзна в джоба и се заигра с пакетчето кокаин. Устоя на изкушението да се върне до тоалетната за една бърза линия. Може би след това, но сега трябваше да е на себе си. Справяше се с дрогата — можеше и с нея, и без нея. Контролираше нещата. Никога не биваше да забравя това. „Контролираш нещата. Силен си.“

Пое дълбоко дъх и почука.

— Влез.

Заповедта достигна до него като грохот на далечна буря. Уилям се поколеба, събра кураж („Контролираш нещата. Силен си.“) и отвори вратата.

Баща му седеше зад бюрото си в отсрещния край на библиотеката — разплут, прегърбен, белокос, с тежък костюм от туид. Макар помещението да беше огромно, високо цели два етажа, с висок купол и галерия на горното ниво, Натаниел Барън изглеждаше внушителен в него. Огромното му туловище спираше светлината от прозорците зад бюрото, цялото му същество сякаш изпълваше пространството като някаква тъмна мъгла. Дори от това Разстояние Уилям надушваше одеколона му — тежък, кисел, като прегряла машина — и чуваше хрипливото му дишане.

— Закъсня — изръмжа баща му. Гласът му бе дълбок и твърд, някак подземен. Сигурно така щеше да звучи скала, ако успееш да я накараш да проговори.

— Не мисля, сър.

— Не ми противоречи. Закъсня.

Старецът опря лакът на бюрото и почука часовника си. Уилям си поигра с идеята да защити позицията си и да настоява, че е пристигнал точно в 10:30, както му бе казано, но не си заслужаваше. През целия си живот не бе печелил спор с баща си, нямаше да спечели и днес. Никой никога не печелеше спор с баща му. Ако Натаниел Барън каже, че земята е плоска и че луната е от сирене, така беше, нямаше място за възражения. Затова Уилям стоеше мълчаливо, докато последните остатъци от кокаина бръмчаха по краищата на мозъка му, уверяваше се, че контролира нещата, че е силен, чакаше баща му да го повика с пръст и когато това стана, успя да пристъпи напред. Срещу бюрото имаше два стола — богато украсени, антикварни столове с извити облегалки и изтъркана копринена тапицерия — и Уилям отново зачака знак. Такъв не последва и той остана прав. Часовникът над камината цъкаше, дробовете на баща му хриптяха. Вместо да нарушават тишината, тези звуци като че ли я засилваха, правеха атмосферата още по-потискаща. Задушаваща. Всеки път, когато идваше тук, Уилям имаше чувството, че го погребват жив.

„Контролираш нещата. Силен си.“

— Как се чувствате, татко?

— Чувствам се чудесно, благодаря.

Нямаше реципрочен въпрос относно здравословното състояние на Уилям. Той пристъпи от крак на крак и се опита да блокира кухото като на метроном тиктакане на часовника, което вече започваше да пробива черепа му. Може би все пак трябваше да вземе по-голяма доза. Последва неловка пауза.

— Мисля, че срещата на борда мина добре.

— Нима?

— Джим свърши добра работа с финансовия анализ.

Баща му го изпепели с поглед. Поглед, който казваше: „Ти пък какво разбираш от тези неща, по дяволите?“ („Всъщност всичко, гадна разплута путко.“). След което насочи вниманието си към книжата пред себе си. Часовникът цъкаше, баща му хриптеше, книгите го притискаха от всички страни — стотици и стотици томове, хиляди, с гръбчета, подредени в спретнати редици от единия край на помещението до другия и от пода до тавана. Те придаваха на мястото неприятно кожено, сегментирано усещане, сякаш се намираше в чудовищната коремна кухина на някаква вкаменелост. Доколкото Уилям знаеше, нито един том никога не беше отварян, още по-малко четен. Бяха поръчани от дядо му на безценица и бяха наредени тук просто за показ, за да създадат илюзията за дълбочина и интелект. Барън нямаха много време за образование и култура. Пари, на това посвещаваха времето си. Пари и контрол. Поне в това Уилям беше стопроцентов наследник на семейната традиция.

— Разговарях с Хилъри след срещата — започна той, като полагаше всички усилия гласът му да звучи равно. — Тя мисли, че египетската оферта може да…

Баща му го прекъсна с махване на ръка. Взе някакъв документ от бюрото и го размаха пред Уилям. В движението имаше нещо заплашително, сякаш адвокат му размахваше унищожително доказателство.

— Искаш ли да ми кажеш какво означава това?

Причината за повикването. Никакви празни приказки за добре дошъл. От вратата за краката. Точно както очакваше.

„Контролираш нещата. Силен си.“

— Някои идеи за бъдещето на компанията, татко. Начини да я раздвижим, да я издигнем на следващото ниво. Реших, че ти и бордът можете да проявите интерес. Очертах някои възможни…

— Мислиш, че корпорацията се нуждае от идеи?

Уилям прехапа устна. Знаеше, че документът ще предизвика конфронтация, беше се подготвил за това, но сега, когато бе тук, в окото на бурята…

— Един бизнес винаги се нуждае от идеи, татко. Каква дума използваха джапанките? Кайзен. Постоянно подобряване.

Баща му се размърда в креслото си и туловището му се надигна като вълна, готова да се стовари върху брега.

— Мислиш, че корпорацията се нуждае от подобряване?

„И още как, помисли си Уилям. Вярно, големи сме, но и неповратливи. Твърде много ръце, твърде много неща, твърде много баласт. Други компании се свиват и съсредоточават, адаптират се, пренасочват се. А ние само лежим на лаврите си. Ветровете се променят, а ние не се движим според тях. След няколко години ще бъдем победени, изхвърлени на брега. Разкарай ръцете си от кормилото, старче. Време е за нов капитан. Аз съм бъдещето на «Барън».“

Запази мълчание.

— Идеи — с монотонен и хриплив бас произнесе баща му, докато прелистваше страниците. — Подобряване.

Клатеше глава, очите му под тежките клепачи проблясваха насмешливо.

— Това са просто мисли, татко — каза Уилям, като се мъчеше да не изгуби самообладание. — Загрижен съм, че възлагаме прекалено много надежди на египетската сделка за газ. Ако не се получи…

— Ще се получи.

— Там имаше смяна на режима…

— Сега и експерт по геополитика ли стана?

— Казвам само…

Баща му изръмжа презрително и запрати документа към главата му. Не улучи и папката падна на килима като мъртва птица.

— Не съм те сложил в борда да раждаш идеи, момче! Сложих те там, за да правиш каквото ти кажа и само каквото ти кажа. Да не би да си мислиш, че знаеш по-добре от мен как се управлява тази компания? Че знаеш по-добре от мен какво е добро за нея?

Уилям устоя на изкушението да изкрещи: „Да, знам, мамка му!“

— От четирийсет години управлявам „Барън“. Аз съм „Барън“! Аз я направих това, което е днес, а сега моят син курвар с изпържен от дрога мозък си мисли, че може да ми се перчи и да ме поучава…

Старецът се закашля и се разтресе целият. Восъчната пита, в която се бе превърнал болният му бял дроб, се сплескваше под тежестта на яростта му, лицето му стана тъмно пурпурно. Може би ще се задави до смърт още сега и ще ми спести всички неприятности, помисли си Уилям. Но не, Натаниел Барън нямаше намерение така бързо да се прощава с живота. Със сигурност не и по естествени причини. Тялото му може и да гниеше, вътрешностите му може и да бяха станали на каша, но му оставаха още няколко години. Подобно на всички Барън по мъжка линия, той щеше да продължи да живее въпреки очакванията на лекарите. Щеше да подчини смъртта на волята си, както подчиняваше и живота. Никой не можеше да се изправи на пътя на Натаниел Барън, дори Мрачния косач.

— Пройдоха и курвар! — започна отново старецът, като сочеше с треперещ пръст Уилям. — Опитва се да ми каже как да си върша работата. Да обърне борда срещу мен. Идеи… никога не си имал и една свястна…

Тирадата бе прекъсната от новия пристъп на кашлица. Старецът извади кърпа от джоба си и я поднесе към устата си. После грабна маската от бюрото и я лепна на лицето си, като трескаво всмукваше кислород по тръбата от бутилката на пода, очите му горяха като разтопено желязо. Уилям се застави да устои на погледа му, да не помръдне, колкото и трудно да беше, за бога, каквито и усилия на волята да бяха нужни. Издържа няколко секунди и реши, че е изразил становището си, че е показал, че няма да позволи да го заплашват (макар да беше уплашен, макар да МУ идеше да напълни гащите). Обърна се и взе папката от пода. Изглади смачканите страници, а хриповете на баща МУ го блъскаха в гърба като дишането на хищник, готов за скок.

Преди години, като дете, когато майка му бе все още жива, когато тя беше наоколо, Уилям бе съставил родословно дърво. Получи се прекрасен сложен резултат по подобие на дъбовете покрай алеята на имението, имената на различните представители на рода висяха като жълъди по разперените клони. Беше работил почти месец по дървото, изпилваше всяка подробност, внимаваше да не изпусне никого, имената на мъжете от основната кръвна линия — на прадядо му, дядо му, баща му и неговото — вървяха по ствола и бяха оцветени в златно, за да се подчертае позицията им в самото ядро на рода. Беше го оформил със собствените си ръце, с помощта на градинаря Арнолд, който беше добър в подобни неща, и го представи за петдесетия рожден ден на баща си с увереността, че подаръкът ще умилостиви сърцето на стареца, ще го убеди, че той, Уилям, е истински Барън и достоен наследник на фамилното име. Баща му само го погледна бегло и го остави настрана. „Не съм сигурен, че твоето име трябва да е в злато“ — беше единственият му коментар.

Сега, докато гледаше към документа в ръцете си, Уилям си помисли за онова родословно дърво. Преди двайсет и пет години беше съсипан от неблагодарността на баща си. Днес, отдавна загърбил всякаква надежда да спечели благоволението на стареца, беше по-оптимистично настроен. Вече нито търсеше, нито очакваше одобрение. Документът беше по-скоро хвърлена ръкавица. Подаване на главата над парапета и заявяване не само пред стареца, но и пред борда, че е готов да покаже мускули. И баща му го знаеше. От тук и яростта му. С внезапна тръпка на откровение Уилям осъзна, че баща му се страхуваше от него. Старият слон беснееше от появата на по-млад, поздрав съперник в сърцето на джунглата.

Обърна се, готов за предстоящия отказ.

— Искам повече контрол, татко — каза той, неспособен да скрие трепета в гласа си. — Поисках го преди, сега го искам пак. Не можеш да продължаваш вечно. Време е да започнеш да предаваш повода. Готов съм.

Очите на баща му пламнаха по-свирепо от всякога, прозрачната пластмаса на маската се замъгли от тежкото му дишане.

— Никога — изграчи той.

— Време е, татко. Крайно време е.

Известно време старецът само го гледаше кръвнишки, като дишаше тежко. После бавно и заплашително свали кислородната маска, без да откъсва поглед от Уилям. Чудовищната му тежест се надигаше към него през бюрото като канара, която всеки миг ще се катурне. Тиктакането на часовника стана някак по-плътно, сякаш улавяше и усилваше напрежението в стаята.

— Това време няма да настъпи никога! — озъби се Натаниел Барън, вдигна длан с големината на бейзболна ръкавица и я тресна върху кожената повърхност на бюрото. — Разбра ли ме, момче? Никога няма да застанеш начело на „Барън Корпорейшън“. Нито сега, нито когато и да било. Негоден си. Никога не си имал способностите, никога няма да ги имаш. И колкото по-скоро свикнеш с тази мисъл, толкова по-добре.

Лепна отново маската на лицето си, мъчейки се да поеме дъх. Уилям стоеше мълчаливо пред него. От самото начало знаеше, че ще бъде загуба на време, че баща му никога няма да отстъпи, но трябваше да предизвика тази конфронтация. Да се увери, че пътят, по който е поел, е единственият възможен. Искаше нещата да продължат още малко, да премести още няколко пионки по дъската, но след идиотската издънка пред борда реши, че трябва да предяви исканията си. Затова беше и този документ. И срещата. Началото на ендшпила. Чувстваше се странно замаян. „Ти си силен. Контролираш нещата.“ Остана така още малко, без да трепне под свирепия поглед на баща си. После кимна, обърна се, отиде до вратата и я отвори. На прага погледна назад.

— Тя е мъртва, татко — рече той. — Мъртва е, отиде си и няма да се върне. Останах само аз. Аз съм Барън. И това е мисъл, с която ти няма да е зле да започнеш да свикваш.

Гласът на баща му изтрещя през библиотеката, докато той затваряше вратата.

— Само през трупа ми!

Именно, помисли си Уилям. Облегна се за момент на ламперията, като дишаше тежко. Изчака да дойде на себе си, мина по коридора и заслиза по голямото стълбище, покрай сериозните лица на предшествениците си. Стивън го чакаше долу.

— Надявам се, че срещата ви е минала добре, сър.

— Точно както очаквах, Стивън. Точно както очаквах.

Икономът не отговори, само стоеше безстрастно. Уилям хвърли поглед назад към стълбите и си помисли за деня, когато и неговият портрет щеше да се появи там, за да заеме подобаващото му се място в почетната редица на Барън. Начело на почетната редица на Барън. После тупна Стивън по рамото, качи се в колата си и се понесе по алеята. Не докосна кокаина. Понякога отскокът идваше съвсем естествено.