Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

27.

Йерусалим

Късно сутринта архиепископ Петросян беше поставен под домашен арест в арменския комплекс. Тълпите на „Омар Ибн ал Хатаб“ се разпръснаха, журналистите си събраха партакешите, а началник Гал триеше сол на главата на Баум за колосалната издънка. Бен Рои и Зиски се върнаха в кабинета си и тъкмо седнаха да обсъдят следващия си ход, когато телефоните им иззвъняха. Едновременно. Зиски вдигна стационарния; Бен Рои се завъртя в стола си и отговори на мобилния си. Халифа. Без обичайните любезности.

— Мисля, че попаднах на нещо.

Разказа на Бен Рои за Пинскър, за Лабиринта, за вероятността мината още да не е изчерпана, за отровените кладенци. Бен Рои от време на време си записваше, но основно слушаше. На лицето му отначало се изписа интерес, сменен с изумление, а когато чу за кладенците, ченето му увисна.

— Трябва да е някакво съвпадение — каза той, когато Халифа приключи. — Твоят случай и моят да се окажат всъщност един. Не, не мога да повярвам. Твърде добре се нарежда всичко. Прекалено добре.

— Същото си помислих и аз — рече Халифа. — Не че мината на Пинскър е единствената в Източната пустиня, но когато направих справка в Министерството на петрола и полезните изкопаеми, ми казаха, че в района няма други златни залежи. Най-близките са при Сукари и Хамаш, а те са оттатък Марса Алм. На повече от двеста километра.

Бен Рои чуваше гласа на Зиски в другия край на помещението — нещо за автобус и за непредвидено спиране. Беше твърде погълнат от разговора с Халифа, за да му обърне внимание.

— Пак не мога да повярвам — каза той. — Трябва да има някакво друго обяснение.

— Обясни ми тогава следното — отвърна Халифа. — Помолих жената от министерството да провери дали някога в района се е добивало злато. Оказа се, че не. Или поне не в наше време. Единственото, което успя да открие, е изтекла концесия отпреди петнайсет години за компания на име „Проспекто Иджипт“. В продължение на година и половина изучавали точно тази част от пустинята.

— И какво?

— „Проспекто“ са дъщерна фирма на „Барън Корпорейшън“.

Бен Рои задъвка устна. Дов Зиски стоеше до картата на Израел на стената.

— И какво предполагаш? — попита той. — Че „Барън“ са открили въпросната мина и работят тихомълком?

— Нищо не предполагам. Просто ти излагам фактите. Макар да става ясно накъде водят те. В края на краищата получаването на концесия не излиза евтино. „Барън“ могат да си спестят куп пари, ако разработват мината незаконно. И ако твоята журналистка е успяла да надуши по някакъв начин и е заплашила да надуе сирената…

Зиски го повика, но Бен Рои вдигна ръка да му покаже, че е зает. Странно, помисли си той. Преди седмица беше помолил Халифа да порови за някои второстепенни детайли по случая, а сега сякаш му предоставяше готово решение. Обмисли сценария, като се опитваше да го съпостави с останалите неща, които бяха открили. Нямаше представа дали е възможно някой да разработва тайно златна мина. Според думите на Халифа обаче мястото било ужасно затънтено, така че имаше някаква вероятност. Да оставим това за момент. Много други елементи също пасваха. Вестникарските статии, Пинскър, „Барън“, Египет, „Немезида в действие“ също, ако Клайнберг се бе обърнала към тях с надеждата да научат нещо повече за мината с хакерските си атаки. Или може би е смятала да им пусне информацията. Проблемният елемент беше Восги и трафикът на хора. Какво общо имаше това с незаконна златна мина насред египетската пустиня? Нищо, или поне засега не виждаше някакво обяснение. Както и преди, сякаш дърпаше килима в една част на стаята, за да оголи друга. Колкото и да се мъчеше, никога не успяваше да покрие целия под.

— Бен Рои? — обади се гласът на Халифа.

— Извинявай — отвърна той. — Просто премислях всичко. Виж, страшно съм ти задължен за това, приятелю. Наистина съм ти задължен. Ще проследим връзките и ще ти се обадя да ти кажа…

Преди да довърши с „докъде стига всичко това“, Халифа го прекъсна:

— Ще видя какво още мога да открия. Все пак не мога да повярвам, че са в състояние да разработват мина без никой да разбере. Все някой трябва да е видял или чул нещо.

Бен Рои каза на египтянина, че вече е направил повече от достатъчно, но Халифа настоя и накрая Бен Рои си помисли — какво пък, щом иска да помага, кой съм аз, че да го спирам? Може би това му помагаше по някакъв начин. Както случаят с Хана Шлегел бе помогнал на него самия.

Разбраха се да се държат в течение и Халифа затвори. Бен Рои остана на мястото си, като барабанеше с пръсти, въртеше се в стола и обмисляше наученото. После стана и отиде при бюрото на Зиски.

— Извинявай, Дов. Появиха се интересни новини от Египет. Какво има при теб?

— Шофьорът ми се обади — каза Зиски.

Бен Рои още мислеше за разговора с Халифа и му трябваха няколко секунди, докато схване какво има предвид хлапето. Разбира се. Автобусният билет. От кошчето в апартамента на Клайнберг. До Мицпе Рамон. Шофьорът на автобуса беше в почивка.

— И какво?

— Май попаднахме на нещо.

Чуваше тази фраза за втори път през последните петнайсет минути. Нещата започваха да си идват по местата.

— Слушам те.

— Човекът веднага разпознал Клайнберг по снимката. Пътувала с автобуса му няколко пъти.

— Какво означава няколко?

— Осем или девет пъти за последните три години. Винаги в рамките на един ден в двете посоки — свалял я, после я качвал на връщане.

— Предполагам, че не знае какво е търсила в Мицпе Рамон.

— Точно тук става интересно. Оказва се, че изобщо не е ходила в Мицпе. Или поне не до самото селище. Слизала десетина километра преди него. После шофьорът я качвал от същото място.

Зиски стана и направи жест на Бен Рои да приближи картата.

— Ето тук. — Посочи линията на шосе 40, което вървеше в посока север — юг. Мястото се намираше насред нищото, само пустиня. Под пръста му шосето се пресичаше с малък второстепенен път, продължаващ на запад към резервата „Хар Ха-Негев“. А от там към… египетската граница. Бен Рои впери поглед в картата, колелцата в главата му заработиха. После се пресегна и започна да сваля картата от стената.

— Направи ми една услуга, Дов. Всъщност две. Виж какво можеш да откриеш за компания на име „Проспекта Иджипт“. Дъщерна фирма на „Барън“. Преди време са правели проучвания в египетската пустиня. И се свържи с офиса на „Барън“ в Тел Авив. Кажи им, че разследваме убийство и искаме да говорим с някой, който знае за дейността на компанията в Египет. Някой високопоставен, не обикновен писарушка. Виж какво можеш да събереш до довечера или до утре сутринта. Крайно време е да видим какво имат да ни кажат за себе си.

— Ти какво ще правиш? — попита Зиски.

— Аз ли? — Бен Рои свали картата и я сгъна. — Отивам на малък излет из страната.