Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

10.

Йерусалим

Бен Рои проведе още три телефонни разговора, преди Да тръгне към апартамента на Ривка Клайнберг.

Първото позвъняване бе до редакцията на списанието „Мацпун, а Ам“ в Яфа, където беше работила. Попадна на телефонен секретар и остави съобщение с номера на мобилния си и молба някой да се свърже с него при първа възможност.

Второто бе стрелба напосоки до „Ел Ал“. Багажът в катедралата предполагаше, че Клайнберг или е тръгвала нанякъде, или се е връщала — най-вероятно първото, защото всички дрехи в сака бяха чисти. Сред тях имаше и неразпечатан комплект стягащи найлонови чорапи, което донякъде подсказваше за пътуване със самолет — майка му не би и помислила да лети без антиемболични чорапи. Имаше десетки авиокомпании и трябваше да проверят всички, ако предчувствието му за „Ел Ал“ се окажеше погрешно, но като национален превозвач тя естествено заемаше първо място. Свърза се с някой от централата, обясни положението и помоли да проверят в списъците за Ривка Клайнберг.

Последното обаждане беше до Дов Зиски. Попадна на гласова поща.

— Зиски, Бен Рои се обажда. Идентифицирахме жертвата. Искам да проследиш имейлите й и разговорите по стационарните и мобилните й телефони. Оставил съм всички детайли на бюрото ти.

Поколеба се, като се чудеше дали да не каже още нещо, да окуражи малко хлапето, както го беше помолила Леа Шалев. Не беше в стила му и след едно отсечено „до скоро“ понечи да прекъсне връзката, но отново поднесе телефона към ухото си.

— И докато си при арменците, бъди така добър да се отбиеш при архиепископ Петросян. Армен Петросян. Говорих с него и той каза, че не знае нищо, но не е зле да опиташ и ти. Интересно ми е дали ще успееш да изкопчиш нещо от него.

Отново се поколеба, накрая измърмори „успех“, грабна якето си и излезе.

 

 

Апартаментът на Клайнберг беше в кооперация на ъгъла на „Ха Ешкол“ и „Ха Амоним“, на един хвърлей от пъстрата суматоха на шук „Махане Йехуда“. Успя да си уреди превоз с патрулна кола, която пътуваше в тази посока, слезе точно на пазара и тръгна през покритите аркади. Беше петък и блъсканицата беше страшна, всички бързаха да напазаруват преди шабат — плодове, зеленчуци, месо, риба, маслини, сирене, хапах, халва — всяка сергия беше обсадена от купувачи, повечето облечени в черно харедими. Пазарът бе обект на три бомбени атаки през годините, но тълпите винаги се връщаха. И защо не — тук се предлагаха най-пресните стоки в Йерусалим.

Спря при един хлебар и си купи две бурека и суфгани, след което си запробива път през множеството и излезе от другата страна на пазара. Когато стигна до кооперацията в края на „Ха Ешкол“ — невзрачна триетажна сграда със саксии по балконите и кафене на партера, — храната беше изчезнала и стомахът му беше престанал да ръмжи.

До вратата от стомана и стъкло имаше домофон, под мецуцата с размери на хаванска пура. Бен Рои избърса ръце в джинсите си и пристъпи напред. Някои звънци имаха имена, други нямаха. Името Ривка Клайнберг не се виждаше никъде. Той натисна бутона с надпис „Давидович — домоуправител“.

— Кея.

Гласът беше на мъж. Възрастен, доколкото можеше да прецени.

— Кен.

— Шалом. Името ми е детектив Ариех Бен Рои от йерусалимската…

— Сетихте се най-сетне!

— Моля?

— Обадих се преди четири дни. Бог да ни е на помощ. Щом полицията действа по този начин, нищо чудно, че страната е тръгнала по лайняната река.

Бен Рои нямаше представа за какво говори този.

— Тук съм във връзка с госпожа Ривка Клайнберг.

— Знам защо сте тук, не е нужно да ми казвате! — Мъжът като че ли беше изгубил търпение. — Изчакайте, сега идвам.

Домофонът замлъкна. Чу се отваряне на врата и тътрене на крака по коридора, последвано от щракане на ключалки. Вратата се отвори и Бен Рои се озова пред дребен оплешивяващ човек с плетена жилетка, пантофи и бяла шапчица. Поради някаква причина носеше значка с надпис „Гласувай за нас“, макар да не наближаваха никакви избори.

— Защо се забавихте толкова? — рязко попита той.

— Мисля, че има някаква грешка — каза Бен Рои. — Дойдох заради…

— Заплахите. Знам. Нали аз ви се обадих все пак.

Бен Рои заигра по свирката му.

— Значи някой е заплашвал госпожа Клайнберг?

— Какво?

— Обадили сте се в полицията, защото някой е заплашвал госпожа Клайнберг, така ли?

— Какви ги говориш, дафук Клайнберг заплашваше мен! Каза, че ще ме убие. Побъркана кучка! Аз съм домоуправителят, аз трябва да поддържам това място чисто. Котката й сере на площадката и имам пълното право да се оплаквам. Изтропа се насред етажа. Лайно колкото юмрука ми! Ако имах пушка, щях да…

— Госпожа Клайнберг е била убита снощи — каза Бен Рои.

Това го накара да си затвори устата.

— Тялото й беше открито тази сутрин. Току-що открихме адреса й.

Мъжът стоеше, мигаше на парцали и пристъпваше от крак на крак.

— Колкото юмрука ми — повтори той. — Точно насред площадката.

Бен Рои обясни, че трябва да огледа апартамента на жертвата. Домоуправителят измърмори нещо и се затътри да донесе ключовете. Запали осветлението и поведе Бен Рои нагоре.

— Беше трудна жена — каза той, докато се изкачваха. — Моите уважения, съжалявам за случилото се с нея, но беше трудна жена. Обитателите не бива да имат домашни любимци, против правилника е. Но аз си затворих очите. Само я дръжте в апартамента си, така й казах. Дръжте я вътре и няма да кажа на никого. А тя я пуска да сере на, площадката. И когато възразявам, изпада в ярост! Боже мой, каква ярост само! Каква мръсна уста има! Шибано това, шибано онова! Гледай си шибаната работа! Срам нямаше. Гадна жена, отвратителна. Моите уважения.

Стигнаха до най-горния етаж. Давидович отново запали лампата и отиде до вратата в края на площадката, като по пътя не пропусна да покаже точното място, където котката на Клайнберг си била свършила работата.

— Колкото проклетия ми юмрук беше — промърмори той.

Вратата имаше шпионка и две подсилени брави, едната в средата, другата горе. Домоуправителят пъхна ключ в горната ключалка, разбра, че е избрал погрешен, опита друг и понечи да го завърти.

— Почакайте.

Бен Рои хвана ръката му и го дръпна назад.

Нещо беше привлякло вниманието му. На пода. Върху плочките пред прага, до самата рамка, лежеше част от кибритена клечка, не повече от сантиметър. Наведе се и я взе. Можеше да е нищо. Но пък ако се съдеше по онова, което му беше разказал Натан Тират, Клайнберг явно имаше причини да е параноична. А номерът с кибритената клечка при вратата беше класически за параноиците. Пъхни парченце между вратата и касата, когато излизаш. Ако вратата се отвори, клечката ще падне и ще знаеш, че си имал неканени гости.

— Да сте отваряли вратата през последните двайсет и четири часа?

— Да не сте луд? — извика домоуправителят. — Изобщо не съм доближавал проклетницата!

— Някой друг има ли ключове от апартамента?

— Съмнявам се. Достатъчно неприятности си имах, за да се сдобия с тези. Госпожо Клайнберг, казвам й, аз съм домоуправителят, апартаментът е под наем, трябва да имам резервни ключове, ако случайно стане пожар, има проблем с газта или някоя тръба…

Бен Рои не го слушаше. У жертвата не бяха намерили ключове. Което означаваше, че ако някой беше влизал в апартамента, имаше голяма вероятност…

Извади телефона си, звънна на Леа Шалев и й каза веднага да изпрати криминалисти. Както и униформени, за да снемат показания от обитателите. След това взе ключовете от домоуправителя и отключи сам апартамента, като внимаваше да не докосва нищо. Още щом открехна вратата, го лъхна миризма на мръсни дрехи и котешка тоалетна.

— Ой вей — промърмори г-н Давидович.

Пред тях имаше мрачен коридор, застлан с линолеум, с полуотворени врати от двете страни и нещо като дневна в дъното. Насред коридора седеше дебела котка на жълти, кафяви и черни петна, със звънче на врата. Тя ги изгледа и изчезна в дневната със силен звън.

— Това е лайнометът — намръщено обясни Давидович.

На стената имаше копче за осветлението и Бен Рои извади кърпа от джоба си и внимателно го натисна. Огледа се. После благодари на домоуправителя за помощта, влезе и затвори вратата. На площадката Давидович мърмореше нещо за котки, наеми и как страната се е понесла по лайняната река.

Първото, което порази Бен Рои, бяха мерките за сигурност. Освен шпионката и двете подсилени брави, от тази страна на вратата имаше верига, две резета (горе и долу) и сълзотворен спрей на рафта до входа. Клайнберг явно беше уплашена жена.

Продължи по коридора, като побутваше вратите с крак. Жилището беше истинска кочина. Кочина на мърляв собственик, помисли си той, а не безпорядък, оставен от някой, който е влязъл с взлом. Макар да не беше напълно сигурен. В кухнята имаше чинии с недоядена котешка храна, пълна котешка тоалетна в банята, разхвърляни по пода дрехи в едната стая и купчини картонени кутии в другата!

В дневната, играеща ролята и на кабинет, хаосът беше още по-голям. Всеки сантиметър беше покрит с купища листа, книги, списания и вестници. Същинска летяща бомба, както беше описал Натан Тират журналистическите й умения. Явно същото можеше да се каже и за качествата й на домакиня. Щяха да минат дни, докато прегледат всичко това. Или седмици. Много седмици.

— Мамка му — промърмори той, докато оглеждаше бъркотията.

Остъклена врата с вратичка за домашни любимци водеше към балкон. Котката се беше настанила там върху люлеещ се стол. До вратата имаше бюро. Върху него бяха натрупани купища ксерокопия и изрезки от вестници, блокче листа в кожена обложка, ролодекс, три речника, единият от които синонимен, керамична чаша с химикалки. А също и принтер с модем. Без компютър. Бен Рои клекна и погледна под бюрото. Не видя кабели като за настолна машина, което означаваше, че Клайнберг явно е работила на лаптоп. Огледа набързо апартамента, но не го откри. Сигурно беше заровен някъде и го беше пропуснал. Може да беше на сервиз. Може и убиецът да го е взел — или от тук, или от багажа й в катедралата. Инстинктът му подсказваше, че лаптопът е взет, макар че нямаше как да знае със сигурност.

Извади химикалката си и с обратния й край разрови хартиите на бюрото, като внимаваше да не докосва нищо. Имаше доста ксерокопия и изрезки за арменската общност и катедралата „Свети Яков“, което несъмнено беше свързано със случая, макар и да изглеждаше доста общо. Откри и много материали за проституцията и сексиндустрията в Израел, както и няколко брошури по темата от организация на име „Гореща линия за работници-феселници“. Имаше броеве на списанието „Мацпун, а Ам“, за което работеше Клайнберг; атлас, в който беше отбелязана картата на Румъния; отделни карти на Израел и Египет; множество изрезки за какво ли не, от хакване на компютри до британски военни награди, от психология на насилието над деца до добива на злато (по тази тема имаше три неща). Всичко изглеждаше абсолютно разхвърляно, без никаква връзка. Дори да имаше някакви улики, той нямаше представа какви са те и как да ги тълкува. Като прословутата игла в купа сено. Даже по-лошо — да търсиш игла в купа сено, без да знаеш как точно изглежда една игла.

— Мамка му! — повтори той.

В продължение на половин час претърсва останалата част от стаята с нейните книжни лавици от пода до тавана и шкафове, преливащи от още листа и изрезки. След повърхностния оглед премина към спалнята. Неоправено легло, дрехи навсякъде по пода, няколко шишенца за хапчета по шкафчетата, детска рисунка на жена с дълга руса коса, залепена с тиксо на стената, нарисувана с водни бои върху светлосиня хартия.

На нощната масичка имаше три фотографии в рамки, единствените, които беше видял в апартамента. Наведе се, за да ги разгледа по-добре.

Едната беше групова снимка на двайсетина млади жени, усмихнати широко на обектива, облечени във военни униформи и с коркови шлемове — вероятно при отбиването на военната си служба. Ривка Клайнберг стоеше отляво, прегърнала през рамо привлекателна жена със слънчеви очила — много по-млада версия на Клайнберг, макар да се познаваше по едрия кокал и къдравата коса. На гърба имаше посвещение — „На скъпата Ривка — много щастие!“

До нея имаше черно-бяла снимка на млада двойка, хваната за ръце на фона на морето. В очите им имаше нещо мъртвешко, измъчено — беше виждал подобни погледи у мнозина оцелели от холокоста. Предположи, че това са родителите на Ривка.

Третата снимка беше на момиченце. На осем–девет години, с широка усмивка и вързана на опашки кестенява коса, с бледо, обсипано с лунички лице. На гърба с прилежен детски почерк беше написано някакво нескопосано — стихотворение на английски.

„Соли, Кари, Мери-Джейн,

Името ми ти познай!

Ана, Амбър, Стела, Лий,

Хубавичко ти ме скрий!

Джени, Пени, Алис, Лил,

Истинското е Рахил.“

Бен Рои хвърли поглед към рисунката на стената, после отново загледа снимката. Нещо в тях определено не се връзваше с апартамента — не отговаряха на онази, Ривка Клайнберг, която му бяха описали. Може би си заслужаваше да проучи по-подробно нещата, да се опита да разбере кое е това момиче. Снимката и рисунката обаче като че ли нямаха отношение към следствието и след като ги съзерцава още известно време, той продължи огледа на апартамента.

Първата му находка беше в кухнята. В кошчето. Капакът му се отваряше с педал и по-скоро по хрумване, отколкото с надежда да намери нещо съществено, той го отвори с върха на маратонката си. Беше три четвърти пълно с боклук — кутии от безалкохолни, бурканче от нес кафе „Елит“, смачкана пазарска чанта на „Мистър Зол“, празни консерви котешка храна. Както и използван автобусен билет на „Егед“. До този момент беше внимавал да не докосва нищо, защото не искаше да оставя отпечатъци или следи преди пристигането на криминалистите. Сега обаче любопитството надделя. Извади билета и го разгъна. Беше отпреди пет дни, или четири преди убийството — за връщане от Мицпе Рамон, затънтено градче насред пустинята Негев. Беше ли от значение за следствието? Бен Рои нямаше представа, макар нещо да му подсказваше, че е така. Разгледа го добре, после го сгъна и го прибра в джоба си.

Накрая отиде в третата стая. И тя му даде отговор на нещо, което го тормозеше, докато оглеждаше дневната — липсата на бележници.

Не беше срещал журналист без бележник. Не само за непосредствено ползване, но и стари бележници — също като детективите, журналистите винаги трябваше да проверяват стара информация, събрана преди това. Апартаментът на Натан Тират беше пълен с тях — Бен Рои помнеше как той едва не беше скъсал с жена си, след като тя бе изхвърлила куп бележници при едно пролетно почистване.

Не беше попаднал на нито един в работното помещение на Клайнберг. Причината се изясни сега — всички бяха прибрани в картонените кутии в тази стая. Грижливо подредени, в пълен контраст с хаоса, царящ в другите стаи. Събирани цели три десетилетия. Цялата й кариера, доколкото можеше да прецени. Стотици, с отбелязани дати (незнайно защо, на иврит и на английски), подредени хронологически и прибрани по години, така че, ако искаш да намериш бележките за статия, писана през април 1999 г., ще знаеш къде точно да търсиш. Отначало беше използвала различни по размери бележници — А4, А5, с редове, без редове, със спирали, шити. През последните две десетилетия беше предпочитала едни и същи блокчета А4 с твърда черна подвързия и широки редове.

Нямаше съмнение, че тук има полезна информация, но за откриването й беше нужна много работа. Не само поради огромния брой бележници, но и защото бяха изписани стенографски. Работата трябваше да се свърши, но за момента Бен Рои се тревожеше не толкова за наличното в кутиите, а за онова, което липсваше. Колкото и да търсеше, не успя да намери бележници за последните три месеца. Отвори всяка кутия, огледа отново дневната и спалнята, но не намери нищо. Сякаш животът й на журналист внезапно беше прекъснал преди дванайсет седмици.

Менторът му, старият командир Леви, който беше направил аналогията между плетенето на верига и следствието, беше споделил и една друга полицейска мъдрост с него — „коликите“. Колики са чувството, когато нещо в един случай не си е точно на мястото, не пасва на цялата атмосфера на престъплението. Удушена с гарота жертва насред катедрала е нещо странно, разбира се, но коликите не са свързани със самото престъпление. А с аномалиите около него. И липсата на бележниците си беше точно аномалия.

Колкото до липсващия лаптоп, имаше възможни обяснения. Инстинктът обаче му казваше, че бележниците са взети от убиеца на Клайнберг. И това беше колика, сериозна колика, защото убиец, който краде бележници със стенографски записки, попада в съвсем различен тип от онзи, който беше удушил жената и откраднал портфейла, ключовете, мобилния й телефон и лаптопа. Между двамата нямаше връзка. Просто не си пасваха. Бен Рои се облегна на прозореца и се загледа умислено над покривите на сградите. Беше в същата поза и петнайсет минути по-късно, когато пристигна екипът криминалисти.

Мота се из апартамента още половин час, докато криминалистите работеха в дневната. Не намери нищо съществено, накрая се предаде и тръгна към изхода. Беше вече на площадката, когато едно момиче от криминалистите извика след него:

— Не знам дали това не означава нещо.

Бен Рои се върна. Момичето стоеше пред бюрото на Клайнберг и сочеше блокчето с листа. Когато той беше оглеждал писалището, блокчето бе почти скрито под листа, но вече ги бяха разчистили.

Отначало не видя какво точно му сочи — освен двете драскулки и едно мастилено петно, блокчето бе празно. Едва когато се наведе и се вгледа по-добре, успя да забележи слаби отпечатъци върху меката бяла хартия, останали от нещо записано на отделен лист. Повечето думи бяха отпечатани твърде слабо или отгоре им бе драскано, така че не можеха да се прочетат ясно. Една обаче се виждаше по-ясно. Отпечатъкът бе по-дълбок и се срещаше най-малко на осем различни места — Восги.

— Май здравата е натискала с химикалката — отбеляза момичето. — Нали се сещате, когато нещо ти е влязло в главата и те тормози непрекъснато.

Восги.

— Да ти говори нещо? — попита Бен Рои.

Момичето поклати глава.

— А на вас?

Той също поклати глава. Определено не беше на иврит. Записа си думата. Загледа се за момент в нея, после сви рамене, прибра бележника в джоба си и тръгна към изхода.

— И вижте дали ще можете да намерите дом за котката — извика той през рамо.