Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (24)

21.

Израел, Тел Авив

След като остави Зиски в центъра на Тел Авив, Бен Рои се обади на приятеля си Натан Тират да го покани да се видят на питие. Основната му цел беше да използва знанията му за „Барън Корпорейшън“. Тират гонеше срокове — някаква завладяваща история за черна дупка в голям пенсионен фонд, — но каза, че ще приключи след час, стига Бен Рои да е готов да го изчака. Бен Рои нямаше бърза работа в Йерусалим, така че се съгласи и се разбраха да пият по бира в един бар на „Дизенгоф“.

Обади се на Сара и остави съобщение на гласовата й поща. И тъй като имаше време, паркира на една пряка на „Ха Яркон“ и тръгна да се поразходи по крайбрежната улица.

На стъргалото гъмжеше от хора, както винаги в събота — пешеходци, бегачи, велосипедисти и скейтъри. Кафенетата бяха претъпкани, двойки играеха маткот зад „Шератон Мория“. Ударите на топките по бухалките се чуваха на сто метра разстояние. Звучеше музика, цяла тълпа хора упражняваха движения на салса, а летовниците на плажа бяха с толкова изрязани бански, че със същия успех можеха и да се пекат голи. Тел Авив бе не само различен град от Йерусалим, но и сякаш различен свят — много по-небрежен, лишен от напрежение, весел. В Йерусалим винаги се усеща някаква тежест — на религията, на историята, на безумната политика спрямо палестинския въпрос. Тук, на брега, този товар го нямаше и човек можеше да си помисли, че Израел е нормална страна. Не за първи път Бен Рои се запита защо изобщо му е трябвало да се мести.

Купи си сладолед — двоен, ягодов, с шамфъстък — и тръгна на юг. Морето се беше ширнало от дясната му страна, а извисяващите се фасади на крайбрежните хотели образуваха плътна бетонна стена отляво. Помисли си дали да иде чак до парка „Клор“, но когато стигна до подобната на зикурат сграда на операта, ентусиазмът му се изпари. Постоя малко и послуша струнния квартет, изнасящ импровизиран концерт под една палма. Дояде сладоледа и пое в обратната посока. Мислите му също обърнаха гръб на Тел Авив, Сара, бебето и посоката, в която беше тръгнал животът му, и се насочиха към случая „Клайнберг“. Благодарение на последния въпрос на Зиски при излизане от затвора беше ясно, че между Генадий Кременко и „Барън Корпорейшън“ има нещо, макар че нямаше ни най-малка представа какво точно. Ролята на Кременко в търговията със секс очевидно го свързваше и с Восги, която на свой ред беше връзка с арменската страна на нещата. До тук добре. А как стои въпросът с „Немезида в действие“ и необяснимото посещение на Клайнберг в Мицпе Рамон? Дали „Немезида“ не бяха открили нещо, което има връзка със статията, подготвяна от Клайнберг? Дали Клайнберг не беше отишла при тях с нещо? С малко усилие би могъл да намести нещата, макар и не по най-задоволителния начин. И тъй — „Барън“, Кременко, трафик, Восги, арменската катедрала, „Немезида“ — всички с потенциална връзка помежду си, като най-малко две от брънките на веригата бяха слаби.

Проблемният елемент бяха статиите, които Клайнберг бе чела за добива на злато и за Самюел Пинскър. Добивът на злато очевидно бе свързан с „Барън“, а косвено и със Самюел Пинскър, който е бил минен инженер. Пинскър пък беше свързан с Египет, откъдето започваше трафикът. Въпреки това двете истории не бяха на мястото си, открояваха се като необясними отклонения от основния курс на работа на Клайнберг.

Конкретно Пинскър му създаваше най-много главоболия. Опитът го беше научил, че във всяко разследване може да се открие най-малко една черна овца, едно парче от пъзела, което просто отказва да пасне на цялата картина. Пинскър беше именно това парче. Англичанинът сякаш бе част от съвсем различен пъзел. Бен Рои се беше надявал Халифа да открие нещо, но бяха минали вече пет дни, а от египтянина нямаше никаква вест. Това го поставяше в деликатна ситуация. Страшно се нуждаеше от повече информация за Пинскър, но в същото време не искаше да притиска Халифа — приятелят му и без това си имаше достатъчно грижи. Вече му се беше обадил веднъж и бе оставил съобщение, но не получи отговор и нямаше желание да го тормози. Но не можеше и да чака дълго. Имаше да решава убийство, а Самюел Пинскър беше свързан по някакъв начин със случая. Дали да се обади отново, или да започне да работи сам по въпроса, да натовари още малко Зиски? Двоумеше се какво да прави, когато телефонът му иззвъня.

Виж ти, виж ти. Халифа. Евреин и мюсюлманин на една и съща вълна!

— Тъкмо си мислех за теб — каза той, като махна с ръка на някакъв продавач, който се опитваше да му пробута шапка против слънце.

— Хубави неща, надявам се — отвърна Халифа.

— Само слънце и любов, приятелю.

Дори да беше развеселен от коментара, Халифа не го показа. Извини се, че не се е обадил по-рано, обясни, че е искал да говори с някои хора, преди да се чуе с него, и продължи с подробно резюме на откритото до тук — изнасилването, убийството за отмъщение, писмото на Хауърд Картър, загадъчното откритие, за което говорил Пинскър малко преди смъртта си, което можело и да има, а можело и да няма връзка с някакъв лабиринт. Ако се беше надявал на някакви драматични разкрития, Бен Рои остана горчиво разочарован. Не за първи път от началото на разследването.

— Какво мислиш за всичко това? — попита той.

— Честно казано, не знам — отвърна египтянинът. — Това за лабиринта е интересно, но дали твоята жертва се е интересувала именно от това…

Изведнъж прекъсна насред изречението и извика гневно на арабски на някого.

— Извинявай, едни хлапета се канеха да пресекат тичешком улицата — обясни той. — Детински работи. Трябва да се оглеждат преди това.

Бен Рои понечи да се усмихне, но осъзна какво отражение има тази случка върху приятеля му. Попита го дали според него има някаква връзка между двете убийства — това в Луксор от 1931 г. и това в Йерусалим преди няколко дни. Египтянинът тихо изсумтя, което бе еквивалент на свиване на рамене.

— Не виждам пряка връзка. Единственото общо е, че жертвите са евреи. Но дори това ми се струва… как се изразявахте вие? Намирисва, като се има предвид, че между убийствата има осемдесет години разлика. Но, от друга страна, не зная всички подробности по твоя случай, така че може и да изпускам нещо.

Прав беше. Бен Рои му беше описал само най-общо ситуацията. Отчасти защото началството никак нямаше да се зарадва, че снася куп поверителна информация на трета страна, особено арабска. Но най-вече защото не искаше да въвлича Халифа прекалено много и да излезе, че се възползва от приятелството им.

Но пък без въвличането на Халифа имаше вероятност да пропусне някои връзки. Жизненоважни връзки.

Поколеба се. Опитваше се да балансира необходимостта да намери отговори с нежеланието да натоварва стария си приятел. Халифа беше онзи, който реши дилемата.

— Можеш ли да ми изпратиш повече информация? — попита той.

— Сигурен ли си, че искаш да ти изпратя повече информация?

— Защо не? Готов съм на всичко в името на подобряването на израелско–арабските отношения.

Бен Рои се усмихна.

— Ще ти пусна подробности утре — рече той. — Ще ти бъда благодарен, ако всичко си остане между нас.

— Разбира се. Ще дам изявление по държавната телевизия, но иначе си остава нашата малка тайна.

Бен Рои отново се усмихна. Въпреки всичко, което му се беше стоварило на главата, старият Халифа още си беше на място. Понатъртен, но на място.

— Имам една възможна следа — продължи египтянинът. — Английски учен. Оказва се, че е правил проучване върху Пинскър, и може би ще успее да запълни някои бели петна. В момента изнася лекции на един туристически кораб по Нил, но проверих графика му и се оказа, че корабът ще пристигне в Луксор утре следобед. Ще поговоря с него, може да излезе нещо.

— Благодаря — каза Бен Рои.

— За нищо.

— Наистина ти благодаря.

— Наистина за нищо.

Като че ли нямаше какво друго да си кажат, поне за случая, така че се умълчаха. Бен Рои се мотаеше бавно по крайбрежната улица, а в Луксор Халифа зяпаше семейните портрети на витрината на фотоателие на ъгъла на „Ал Медина“ и „Ел Махди“. Не можеха да обяснят защо, но и на двамата не им се искаше да прекратят разговора.

— Как е Зейнаб?

— Как е Сара?

Казаха го в един глас. И се извиниха в един глас.

— Ти си пръв — рече Бен Рои. — Как е Зейнаб?

— Добре е — отвърна Халифа. И след кратко мълчание добави: — Всъщност не е добре. Изобщо не е добре. Спи лошо, измъчват я кошмари, събужда се с плач. Смъртта на Али е ужасен удар за нея. За двама ни.

Бен Рои затърси утешителни думи, но не успя да измисли нещо, което да не звучи непоносимо кретенски.

— Съжалявам — измънка той.

— Станалото — станало — рече Халифа. — Справяме се.

Една от снимките на витрината беше на момче, горе-долу на възрастта на Али, което се взираше строго в обектива. Халифа го погледа и тръгна по „Шария ал Мадина ал Минавра“.

— А Сара? — попита той. — Надявам се, че е добре?

— Добре е — отвърна Бен Рои. Всъщност предишната нощ й беше лошо, но неразположението й изглеждаше някак незначително в сравнение с онова, което бе сполетяло семейство Халифа, така че не си направи труда да го споменава.

— А бебето?

— И то е добре. Благодаря, че попита.

Отново замълчаха. Всеки бе благодарен за присъствието на другия, без да изпитва нужда да го изрече. Халифа вървеше към дома си покрай английския ресторант „Пудълдък“ и сградата на Дирекцията по сигурност в Луксор. Бен Рои спря при хотел „Краун Плаза“ и се загледа към танцуващите в съботния следобед — двайсетина двойки, млади и стари, добри и нескопосани, движещи се под звуците на музиката, извиращи от грамадна тонколона. На идване те танцуваха нещо като салса, сега латиноамериканските ритми се бяха сменили с валс.

— Какво се чува около теб? — попита Халифа.

Бен Рои обясни.

— Харесва ми — каза египтянинът. — Хора, танцуващи по улицата. В Египет няма подобни неща, ако не се броят зикрите. И революциите. Винаги танцуваме по време на революции.

— Аз пък мразя да танцувам — каза Бен Рои. — Сигурно и слон ще се представи по-добре от мен на дансинга.

Халифа се изкиска. Кратко, но все пак се изкиска.

— Зейнаб преди танцуваше непрекъснато — каза той след поредната пауза. — В стария ни апартамент. Връщах се от участъка и я заварвах пуснала касета на Амр Диаб до дупка и подскачаща из целия апартамент. Много обичаше да танцува. Уви, вече не.

Бен Рои отново се опита да измисли нещо утешително, което да не звучи сладникаво. Сара щеше да знае какво да каже. Имаше инстинктивен усет към подобни неща, винаги й идваха подходящите думи. Това бе дар, от който Бен Рои беше лишен. Накрая реши, че все пак трябва да каже нещо, и изтърси: „Някой ден пак ще затанцува“. Още докато го казваше, си даде сметка колко идиотски звучи, все едно е заглавие на някаква музикална боза. По-добре да си беше държал устата затворена.

— Ишалла — отговори Халифа.

Останаха на линия още малко. Бен Рои се мръщеше на танцуващите и се опитваше да измисли как да покаже на Халифа колко го е грижа за него. Едва след като затвориха и той тръгна покрай градската марина, загледан в яхтите и катерите, чувствайки се като най-безполезния приятел на света, внезапно го озари идея. Изчака да се поуталожи, да я поогледа, после се обади на Сара и я попита какво мисли.

— Идеята е прекрасна — каза тя. — Но ако е момиче?

Нямаше отговор на това. И му се струваше, че не му е нужен. Дълбоко в себе си знаеше, че ще е момче. Просто го знаеше.

 

 

Израел, пустинята Негев

Беше чела всички форуми и догадки, завързаните теории за това кои всъщност са те и как точно са свързани с „Немезида“. Пълни глупости, разбира се. В „Немезида“ нямаше вътрешна борба за власт, нямаше разцепление, нямаше и никакви провокатори, внедрени от шпиони или ловки корпорации. Простата истина бе, че тя беше пуснала съобщение на сайта на „Немезида“ с призив за по-радикални действия и хората зад сайта се бяха свързали с нея и й бяха казали да действа. След кратка и бурна кореспонденция се роди военното крило на „Немезида в действие“. Дори сега се изненадваше колко просто бе всичко.

Естествено не беше само това. Не им беше пуснала имейла си просто така — събудила се една сутрин и си помислила „Хайде да преебем системата“. Имаше сериозна подготвителна работа. Години подготвителна работа. Първо в Щатите, след като избяга, докато се движеше от една протестираща група към друга — антикапиталисти, антиглобалисти, комунисти, анархисти, радикални еколози — маршируваше, скандираше, развяваше знамена и се бунтуваше, като по този начин погребваше миналото си и създаваше новата си самоличност.

И по-късно, в Израел, където избяга след катастрофата и където гневът й бе стигнал до съвсем ново ниво. Срамът й също, макар да знаеше, че няма от какво да се срамува. Не си го беше търсила. И не беше станало по нейна вина.

В Израел се свърза с Тамар (запознаха се в полицейския микробус, в който бяха прибрани след ареста при една демонстрация), а чрез нея и с Гиди и Фаз. Общата идеология си каза думата, но най-сплотяващи се оказаха характерите им, фактът, че всички бяха водени от един висш мотив, далеч по-личен от желанието просто да пъхнат пръчка в месомелачката на капиталистите. Фаз, със смесен израелско-арабски произход, който през целия си живот се беше борил срещу дискриминацията и лишаването от избирателни права; войникът Гиди, който бе очернен, защото беше вдигнал шум около жестокостите на армията в Газа; Тамар, дъщерята на ултра ортодоксални харедими, които бяха посрамени и отхвърлени от своите заради сексуалната й ориентация. Всеки проектираше по нещо от себе си върху по-широкото платно на глобалната несправедливост. Всеки от тях си имаше своите тайни бесове. Всеки търсеше начин да ги прогони.

И най-важното, всеки беше стигнал до заключението, че традиционният начин на протест, шествията, демонстрациите, седящите стачки и петициите, са абсолютна загуба на време. Това беше война, а войните в крайна сметка можеха да се спечелят единствено с насилие.

Затова започнаха да работят заедно. Отначало дребни операции — нахлуване в нечий офис, някой и друг палеж. След това дойде ред на по-сложните мисии. Саботаж на нефтопровод в Нигерия; бомбен атентат срещу завод за амуниции във Франция; отвличане и фиктивна екзекуция на водещ американски спекулант на храни, чиято търговия бе донесла милиони на инвеститорската му банка на Уолстрийт, като в същото време обричаше милиони човешки същества на гладна смърт в Африка и Индия. Започнаха да пренасят борбата на територията на врага.

Действаха добре заедно, бяха добър и сплотен екип. Хакерът Фаз събираше вътрешна информация, Тамар поемаше логистиката, а Гиди осигуряваше оръжията.

А тя? Тя беше мозъкът на групата. Всеки колектив трябва да има лидер и тя определено бе такъв.

Именно тя избираше мисиите, именно тя планираше всичко до последния детайл, именно тя осъзна в самото начало, че мисиите сами по себе си няма да бъдат достатъчни. За всяка ударена цел имаше други хиляда, които заслужаваха да бъдат ударени, а им се разминаваше. Обхватът им беше твърде малък. Капка в океана. Защото в крайна сметка не ставаше въпрос за насилие заради самото насилие. А за вълните, които пораждаше то, за по-широките последствия от него. Първоначално другите бяха скептично настроени, но тя бе защитила идеята си, настояваше, че „Немезида“ вече има облик и последователи, че в съюз с тях могат наистина да започнат да променят нещата. Наложи се известно убеждаване, но накрая излезе победител.

Снимаха се как провеждат бомбена атака над офис в Тел Авив и използваха материала като визитка. Изпратиха го на защитената поща на сайта и предложиха обединяване на силите. В продължение на месец не получиха отговор. И една вечер, докато с Фаз седяха пред компютъра, екранът внезапно почерня. Преди Фаз да разбере какво става, в центъра му се появи малка точка. Тя бавно се разшири и оформи буквите: „ПРЕДЛОЖЕНИЕТО Е ПРИЕТО. ЩЕ СЕ БОРИМ ЗАЕДНО“.

Връзката беше направена. Съвсем лесно.

Така и не разбра кои всъщност са „Немезида“. Двама компютърджии в някоя полутъмна стая неизвестно къде? Сложна мрежа, обхващаща целия свят? Никой не знаеше, макар да подозираше, че които и да бяха, са ги наблюдавали от доста време. Още откакто се свърза с движението, имаше чувството, че я наблюдават. И от време на време това усещане се връщаше дори тук, насред пустинята. Опитваше се да не обръща внимание. Беше вътре и нищо друго нямаше значение. Служеше на каузата с всичките си сили и способности. Наказваше онези, които трябваше да бъдат наказани. Насилваше насилниците.

Само в един аспект сферите им на действие бяха ясно разграничени. „Барън Корпорейшън“ бе нейна. Беше настоявала за това от самото начало. „Немезида“ да не закачат „Барън“. Ако се стигнеше до изпържване на компанията, тя щеше да го направи. Защото в крайна сметка именно заради нея се занимаваше с всичко това. Тя бе единствената причина. Именно кибератаките срещу „Барън“ бяха насочили вниманието й към „Немезида в действие“. Именно „Барън“ не излизаше от мислите й ден и нощ, особено след станалото в катедралата. Всичко се коренеше в „Барън“, всички пътища водеха натам. „Барън“ бе нейният върховен мотив. Винаги е била и винаги щеше да бъде.

— Мамка му!

Наби спирачките. Джипът подскочи и поднесе по нагорещения асфалт. Така се беше унесла в мисли, че бе пропуснала дупката в оградата. Изруга, обърна и се върна назад. На километър на север по шосе 10 спря отново, отби от пътя и продължи през чакъла към бодливата тел, която бележеше границата. От тази страна беше Израел и Негев. От другата — Египет и Синай. Правителството в момента изграждаше по-трудна за преодоляване бариера, за да попречи на трафикантите на наркотици и хора — двеста и петдесет километра наблюдателни постове и сигнални заграждения, простиращи се от Газа до Ейлат. Тепърва обаче започваха да работят по участъците в средата и засега човек можеше да се промъкне без много неприятности. Обикновено вземаше и други със себе си, но на тази мисия беше сама. Когато ставаше въпрос за „Барън“, често действаше соло.

Излезе и огледа пейзажа. Със същия успех можеше да се намира и на Марс — не се виждаше никаква следа от човешко присъствие. От какъвто и да било живот. Изчака минута, после отиде при оградата и отмести бодливата тел на мястото, където я бяха прерязали.

Прекара джипа през отвора, сложи египетските номера, върна бодливата тел на мястото й и натисна газта. До Кайро имаше близо четиристотин километра, а тя искаше да стигне дотам и да се върне преди зазоряване.

 

 

Тел Авив

— Мислиш ли, че „Барън Корпорейшън“ са замесени в секс трафика?

Натан Тират едва не изплю бирата.

— Това някаква шега ли беше?

Изражението на Бен Рои предполагаше, че и самият той не е сигурен.

— Знам, че изглежда малко вероятно…

— Не малко вероятно, а абсолютно сюрреалистично, мамка му.

Тират се залюля в стола си с бутилка в ръка.

— Стига, Ариех. Това е компания с… колко, някъде между четирийсет и петдесет милиарда оборот. Прави десет милиарда печалба според песимистичните преценки. По-вероятно към двайсет. И ти си мислиш, че заработват странично с нелегална проституция? Сериозно ли ми говориш? Как ги виждаш подобни неща?

Бен Рои призна, че не ги вижда. Не ги виждаше от самото начало, още откакто „Барън“ и трафикът се оказаха елементи от едно и също уравнение.

— Иначе би се получила хубава история — продължи Тират. — Страхотна история. „Световен гигант в областта на минното дело забъркан в своднически скандал в Светите земи“. — Прокара пръст през въздуха, сякаш проследяваше невидимо вестникарско заглавие. — Сензация като тази може да изстреля кариерата ми направо в космоса. И да ме осигури до края на живота ми.

Бен Рои го посъветва да не храни особени надежди и отпи от своя туборг. Седяха на каменна маса пред един бар на „Дизенгоф“. Бяха най-дъртите наоколо, най-малко с десетина години по-стари от всички останали. Около тях млади създания с дизайнерски дрехи пиеха дизайнерски питиета, бъбреха и се смееха, наслаждаваха се на залязващото слънце, преди да продължат към нощните клубове. Бен Рои още нямаше четирийсет, но в подобно обкръжение се чувстваше едва ли не като изкопаемо. Макар и не до такава степен като Тират, който с ясно изразеното си шкембе, кожения елек и посивяващата коса, вързана на опашка, приличаше на динозавър от някоя не особено успешна рок група от 70-те.

— А да си чувал „Барън“ да са замесени в каквато и да било съмнителна дейност? — попита той.

Тират се беше заплеснал по едно момиче от съседната маса, чиито гърди преливаха от дълбоко изрязаното деколте. Наложи се Бен Рои да повтори въпроса, за да привлече вниманието му.

— Колегата ти ме попита същото, когато ми се обади завчера — отвърна Тират и с неохота се откъсна от гледката.

— И?

— И нищо. Или поне никой нищо не е успял да надуши. Те са огромна компания, така че бих останал изненадан, ако няма нещо. Всички са такива. Малко счетоводна изобретателност, леко престъпване на някой закон за опазването на природната среда, неофициални изказвания срещу конкуренцията… Както казах и на приятеля ти, целта им е да правят пари, а не да печелят награди за най-печените симпатяги.

Тират изпи бирата си на две големи глътки и остави бутилката на масата да прави компания на предишната.

— Между другото, имаш свястно момче — добави той. — Интелигентно. Трябва да го задържиш. Току-виж ти помогнал за решаването на някой и друг случай.

Запали цигара и си взе шепа солени бадеми от купата. Погледът му отново се стрелна към момичето с дълбокото деколте.

— Няма съмнение, че „Барън“ са потайни — продължи той, като се обърна към Бен Рои. — Дори по стандартите на компании от техния калибър. Много внимателно следят имиджа си, не обичат да им се задават въпроси. И като частна корпорация, естествено, не са открити за задълбочени проверки, за разлика от акционерните дружества. Така че кой знае, може да имат няколко скелета в килерите си. Но честно казано, Ариех, не мога да си ги представя замесени в нещо като секс трафик. Или убийство. Предполагам, че биеш натам.

Повдигна вежди към Бен Рои, който не отговори, а само отпи от бирата си. Минаха две жени с армейски униформи от бригада „Гивати“, по сандали, метнали М-16 на гърба. В Йерусалим войниците бяха част от средата. Тук изпъкваха повече. Бен Рои ги погледа малко, после продължи разговора.

— „Барън“ имат политическо влияние — смени тактиката той. — Приятели на високи места.

Тират потвърди, че е така.

— Не е необичайно. Всички големи компании са успели Да се намъкнат в коридорите на властта. Изглежда обаче „Барън“ наистина имат доста сериозни връзки. С две думи — парите купуват влияние. А „Барън“ имат пари. Много пари. Доколкото знам, половината Кнесет е на заплата при тях. Половината от Конгреса също, ако се вярва на приказките.

Напъха бадемите в устата си, задъвка и дръпна от цигарата си. Бен Рои повъртя бутилката, докато мислеше как да продължи.

— Знаеш ли нещо за дейността им в Египет?

Тират не знаеше повече от онова, което вече бе казал на Дов Зиски.

— Ами голямата клечка? Жена му е била еврейка, нали?

Тират кимна и си взе още една шепа бадеми.

— Запознали се на някакво събиране в посолството във Вашингтон. Тя била културно аташе, или нещо такова. Говорят, че й пращал цветя всеки ден в продължение на година, докато не се съгласила да се омъжи за него. Умряла в автомобилна катастрофа преди време. Той така и не се съвзел от загубата.

— А синът? Дов ми каза, че бил лошо момче.

— И още как — изсумтя Тират. — Наркоман, склонност към насилие, побой над проститутки — класически материал за жълтата преса. Макар че съм чувал също, че бил много по-умен, отколкото го смятат хората, и че дрогата и изпълненията са само фасада.

Той метна бадемите в устата си.

— В действителност е неизвестна величина. Всъщност това се отнася за всички. Има много спекулации и слухове, но когато се стигне до факти за семейство Барън… Колкото и да са потайни в бизнеса си, това е нищо в сравнение с личния им живот. Почти никой не знаел, че има син, докато не цъфнал в борда на компанията преди десет години. Учил под фалшиво име, стоял настрана от прожекторите — толкова много пари не купуват само влияние, а и възможност за личен живот.

Грабна още бадеми, отметна глава и ги изсипа в устата си, след което задъвка енергично.

— Често идва в Израел, ако това ще ти е от полза.

Бен Рои наклони глава.

— По работа ли?

— Ако наричаш смъркането на кокаин и чукането на проститутки работа. Държи огромен апартамент в Парк Хайтс. Вдигали се страшни купони, ако може да се вярва на слуховете.

Бен Рои се замисли дали все пак не съществува някаква връзка между „Барън“ и секстрафика. Генадий Кременко осигурява проститутки за наследника на империята; Ривка Клайнберг научава и заплашва да го разобличи; Барън-младши идва в Йерусалим, проследява Клайнберг до катедралата, изправя се пред нея, губи самообладание… Отново сценарий, който отговаря на някои части от случая, но не и на други. Както и да местеше нещата, все не успяваше да ги нагласи идеално.

— Има една малка загадка, която вероятно ще те заинтересува — каза Тират, вдигна ръка и изтри устата си с ръкав.

Само това ми липсваше, помисли си Бен Рои.

— Слушам те.

— Свързана е с автомобилната катастрофа, в която загинала жената на Натаниел Барън.

— Какво за нея?

— Заключението на съдебния лекар било, че смъртта е следствие на злополука. Трагичен инцидент.

— И какво?

— Много въпроси останали без отговор.

— Например?

Тират се облегна назад и засмука цигарата си.

— Например защо наскоро минала през сервиз кола, движеща се по широк път посред бял ден, внезапно завива без видими причини и се блъска челно в телеграфен стълб.

Допуши цигарата и метна фаса в канавката.

— Мисля, че е твой ред да черпиш.