Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (9)

7.

Ванкувър, Канада

Всеки път, когато се напиеше, Дюи Маккейб си мислеше за Денис Сандърс от „Човешки ресурси“. И всеки път, когато си помисляше за Денис Сандърс от „Човешки ресурси“, се натъжаваше и ядосваше, че не иска да излезе с него. И всеки път, когато се натъжаваше и ядосваше, изпитваше ирационална необходимост да си отмъсти.

Тази нощ (минаваше 2 след полунощ) беше много пиян, много натъжен, много ядосан и желанието за мъст го гризеше особено силно. Именно затова, докато лъкатушеше по Бюрард Стрийт след седемчасов запой в ирландската кръчма „Дунинс“ на „Нелсън“, реши да мине през офиса и да се изсере на бюрото на Денис Сандърс.

Планът започна да се проваля от самото начало. Стигна без проблеми бетонната кула на „Дийпуел Газ енд Петролиум“. Когато обаче бутна въртящата се врата, тя се оказа заключена — което и можеше да се очаква в този час. Това означаваше, че трябва да махне на охраната да го пуснат и макар да имаше пропуск, охранителят определено го гледаше подозрително — което също можеше да се очаква, имайки предвид, че беше вбесен като скункс. За момент си помисли да излезе от положението, като баламоса охраната как трябвало да изпрати спешно имейл, но когато онзи заяви, че ще се качи с него в асансьора, Дюи прие, че този път работното място на Денис Сандърс ще си остане разочароващо чисто.

За да не се излага, той се качи с асансьора до ИТ отдела на шестия етаж и все така следван от охранителя, отиде на бюрото си и включи компютъра.

— Явно имейлът трябва да е от особено спешните — каза охранителят, който носеше тюрбан и беше по-тлъст и от Дюи.

— Ъхъ — отвърна Дюи, който предпочиташе да ограничи разговорите до минимум — езикът му беше ужасно надебелял и заваляше думите.

Последва пауза, докато се зареждаше операционната система, после екранът посиня и се появи прозорецът за влизане в системата. Въведе името и паролата си: (deweysbigcock69)^[1] като през цялото време се чудеше на кого да изпрати имейл. Поради някаква причина системата не го пускаше. Реши, че е въвел грешно името и паролата, и опита отново. Със същия резултат.

— Проблем ли има, сър? — попита охранителят, който стоеше дразнещо близо.

— Няма проблем — промърмори Дюи, докато правеше трети безуспешен опит.

Замисли се, придърпа стола и се наведе напред, за да скрие екрана. Бързо въведе името и паролата на Денис Сандърс — знаеше ги, защото беше един от тримата в офиса с администраторски права и надничаше в акаунта й всеки ден, за да види дали си пише с онзи педал Кевин Спецник. Влезе незабавно.

Започна да изтрезнява. Излезе от акаунта на Сандърс и отново опита своя. Пак без успех. Въведе името и паролата на Кевин Спецник, които също му бяха известни. Неговият акаунт също се оказа блокиран, което бе интересно, тъй като Спецник беше един от тримата администратори.

— Можете ли да се дръпнете малко? — каза той и помаха с ръка към охранителя, който вонеше на нещо пикантно и определено започваше да го дразни. — Тук става нещо и трябва да…

Почеса се по главата и се загледа в часовниците на отсрещната стена, които показваха часа във всички 16 офиса на компанията по света. В Сан Диего беше 02:22, 04:22 в Хюстън, 05:22 в Ню Йорк — прекалено рано, за да има някой на работа. Или прекалено късно, в зависимост как го погледнеш. В Лондон обаче беше 10:22. Доста по-добре. Поколеба се, вдигна телефона и набра номера, като помоли централата да го свържат с Риши Тавернър от ИТ отдела. Попадна на гласова поща. Задници.

— Проблем ли има, сър? — попита отново охранителят, чиято воня продължаваше да се долавя, въпреки че беше отстъпил няколко крачки.

Дюи не отговори. Звънна във Франкфурт, където също попадна на гласова поща. Продължи на изток с Тел Авив. Техният системен администратор пък беше в обедна почивка.

— Вече никой не си върши шибаната работа — промърмори той, погледна в указателя и набра номера на Делхи. Там успя да се свърже с някакъв тип на име Парвинд, който говореше като герой от стар черно-бял филм и му каза, че също имали проблеми със системата. Още три обаждания разкриха подобно положение в Куала Лумпур, Хонконг и Аделаида. Главата на Дюи вече наистина започна да се избистря. Извади мобилния си и прелисти списъка, намери номера и натисна копчето за свързване. Обаждаше се на шефа си, Дейл Спрингър. На стационарния му телефон у дома. Спрингър вдигна чак на единайсетото позвъняване.

— Да.

Гласът му беше сънен и глух, сякаш идваше под вода.

— Дейл, Дюи е. Изхвърлили са ме.

— Ъ? Какво?

— Изхвърлили са ме.

Последва озадачена пауза.

— И какво да направя, мамка му? Иди да спиш на някоя пейка в парка. Господи, ама че…

— Изхвърлили са ме от системата — прекъсна го Дюи. — В офиса съм и открих, че са ме изхвърлили от системата. Спецник също. Както и администраторите от другите ни офиси. Стандартните акаунти изглеждат наред. Резнали са само онези с администраторски права.

Настъпи тишина, после се чу шумолене на чаршафи. Когато заговори отново, Спрингър звучеше доста по-буден.

— Диагностика.

Шефът му винаги използваше шибани думи като тази. Прекаляваше със „Стар Трек“.

— Диагностика — повтори Спрингър, този път по-високо. И преди Дюи да успее да отговори, добави: — Хакнали са ни.

— На това ми прилича.

— Ох, мамка му.

След това темпото се ускори. И то здравата. Спрингър цъфна в офиса двайсет минути по-късно (долнището на пижамата му се подаваше над джинсите), последван от постоянен поток мениджъри, в това число и Алън Къмингс, изпълнителният директор на „Дийпуел“. Дюи работеше в компанията от осем години и никога не се беше озовавал в една стая с Къмингс. А ето че сега той надничаше над рамото му.

— Разкарай ги — изръмжа Къмингс. — Веднага ги разкарай.

— Не е толкова лесно, сър — каза Спрингър. — Като че ли имат изключителни администраторски права върху домейн контролера.

— Какво означава това, мамка му?

— С една дума, те са Бог — обясни Дюи, който се чувстваше изумително трезвен, като се има предвид колко натряскан беше преди по-малко от час. — Контролират цялата система. Могат да правят каквото си поискат, да пипат където си поискат, да разглеждат каквото си поискат.

— Сметки? Имейли?

— Всичко.

— И моите имейли?

Дюи кимна.

— Исусе Христе, мамка му!

— Сигурно са се добрали до нечие име и парола и са ги използвали, за да си осигурят достъп до SAM файла^[2] — каза Спрингър, който звучеше като впечатлен компютърен маниак. — После е трябвало само да го копират, да пуснат програма за разчитане на паролите…

Алън Къмингс започна да диша много тежко.

— Речникова атака, алгоритъм за таблици „Рейнбоу“…

Къмингс стовари юмрук върху бюрото, като едва не улучи клавиатурата на Дюи.

— Млъквай. Млъквай и ги разкарай.

— Не можем да ги разкараме, сър — каза Дюи, който откри, че доста се забавлява, сякаш участва в научнофантастичен филм, или нещо подобно. В ролята на герой. Брус Уилис. Или по-добре Стивън Сегал. — Те контролират системата. Единственото, което можем да направим, е да я изключим цялата.

— Тогава го направете! — викна Къмингс. — Ако зелените идиоти научат и частица от…

Млъкна, като стискаше и отпускаше юмрук.

— Сър, да изключим всичко, означава всеки служител във всеки офис във всеки град да излезе от системата — каза Спрингър. — Иначе казано, компанията трябва да спре да работи.

Къмингс започна да си скубе косата.

— Ще изгубим милиони — изстена той. — Милиони.

В офиса вече имаше много хора и всички се бяха скупчили около бюрото на Дюи, в това число и миризливият охранител, който беше останал без видима причина и сега стърчеше точно зад Къмингс с ръка на пистолета си, като някакъв шибан стрелец от каубойски филм. Всички мълчаха.

— Сър? — попита Дюи.

Къмингс още си скубеше косата.

— Сър?

Минаха няколко секунди, преди изпълнителният директор на „Дийпуел Газ енд Петролиум“ да въздъхне отчаяно и да отпусне ръце.

— Направете го — каза той. — Затворете всичко. Всичко.

Дюи посегна към телефона. Точно в този момент екранът внезапно преля от светло синьо в яркочервено. Последва пауза, след което се появиха букви, които се рееха като листа на ветрец, преди да се скупчат в думи, изпълващи пелия екран: „ДОБРЕ ДОШЛИ! НЕМЕЗИДА В ДЕЙСТВИЕ.“

Противно на волята си, Дюи Маккейб се усмихна. Каквото и да ставаше тук, със сигурност сереше здравата по подложката за мишка на Денис Сандърс.