Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

39.

Лабиринтът

— Салаам!

Гласът му отекна. Като че ли се намираше в някаква голяма пещера или зала. Като онези, през които бе минал, докато вървеше през основната галерия. Наведе глава и се опита да си спомни нещо подобно от схемите на Самюел Пинскър. Не успя. Направи няколко крачки напред, протегнал ръце като слепец, след което се върна. Бръкна в джоба си, извади носната си кърпа и я постла на пода до ръба на шахтата. Когато се беше изкачил, беше с лице към галерията и затова постави кърпата от същата страна на шахтата. В тунела благодарение на стените му бе лесно да следи къде се намира по отношение на главната ос на мината. Тук обаче нямаше подобни ориентири и щеше да е много по-трудно. Кърпата поне щеше да играе ролята на някаква отправна точка.

Потупа плата, за да се увери, че я е поставил на правилното място. После се изправи и тръгна напред, като движеше ръце в тъмното и следваше посоката на прохода долу, обратно към основната галерия.

След двайсет крачки стигна до скала.

Опипа я нагоре и надолу, тръгна надясно. Стените бяха плътни. Той започна да се придвижва бавно по периметъра на залата, пещерата, или в каквото се намираше. Мракът бе толкова пълен, че само след няколко стъпки изгуби представа къде се намира спрямо отвора на шахтата.

Стълба.

Опипа я. Вертикални пръти, стъпала, кожени връзки. Здрави, доколкото можеше да прецени. Изпробва най-долното стъпало. Издържа. Започна да се катери — внимателно, стъпало след стъпало. На шестото откри голям отвор в стената. Също като онези, които бе видял в залата при входа на мината.

— Салаам!

Ехо. Друг тунел. Изход. Но в каква посока? И само един ли беше, или имаше и други?

Спусна се долу. Продължи надясно покрай стената и накрая отново стигна купчината камъни. Нямаше други отвори на тази височина. Нямаше и ъгли, което означаваше, че помещението е приблизително кръгло. Върна се пипнешком до стълбата. Застана на четири крака и запълзя през залата, по права линия, доколкото можеше, като опипваше настрани в търсене на отвора на шахтата. След около две минути се натъкна на стена. По дяволите! Беше го пропуснал! Стана, върна се отново при стълбата, коленичи и пак залази, но леко наляво. Този път намери отвора. Кърпата беше от другата страна, което означаваше, че тунелът се отдалечава от главната галерия. Повтори упражнението, за да се увери, че се ориентира правилно, след което се върна при стълбата. Свали обувката си и я постави до стената, за да отбележи мястото на стълбата. Ситуацията щеше да е комична, ако не бе толкова отчаяна. След това, куцукайки на бос крак, започна да мести стълбата покрай стената, като се качваше и слизаше, търсейки други отвори. Нямаше. Или поне не успя да ги открие. Направи пълна обиколка, стигна до обувката си и я обу. Решението бе взето вместо него. Изкачи се по стълбата, пъхна се в тунела и тръгна напред, като размахваше ръце и вървеше с приведена глава, за да не я удря в тавана.

Измина двайсетина метра. Или може би повече или по-малко — намираше се в подземен свят, където всичко бе безнадеждно смътно и неопределено. Тук таванът стана по-висок и той вече можеше да се изправи. След още двайсетина метра тунелът се разделяше. Лявото разклонение се спускаше надолу, дясното тръгваше нагоре. Избра левия проход, като се постара да запомни разклонението, ако му се наложи да се върне. Спусна се, стигна до стъпала, които го поведоха отново нагоре, и стигна на нещо като кръстопът с други тунели, които водеха наляво и надясно. Отново тръгна наляво. По преценката му сега се движеше приблизително успоредно на основната галерия, макар че се намираше доста над нея. Новият тунел вървеше право напред, след което рязко се спускаше и завиваше обратно, така че според изчисленията му (а с всяка стъпка тези изчисления ставаха все по-несигурни) сега навлизаше още повече в мината, вместо да се движи към изхода. От дясната му страна започваше друг тунел. Тръгна по него и стигна до някакво помещение с колони. На всяка стена имаше отвори. И още проходи, още решения, още усложнения, още неясноти.

— Господи, помогни ми — задавено промълви той. — Моля те, Господи, помогни ми. Моля те. Моля те.

Мракът и тишината бяха пълни. Лабиринтът се увиваше около него, стискайки го в безжалостната си прегръдка.

 

 

Йерусалим

Бен Рои се прибра у дома и се опита да реши какво да прави. С Халифа и със Сара.

Щеше да й се обади утре, да й поднесе цветя, да я помоли за друг шанс. За поредния шанс. Нещо му подсказваше, че няма да се получи, че се е издънил веднъж завинаги. Вярно, имаше извинение да е толкова разсеян, но пък винаги бе имал извинения. Винаги имаше нещо, някаква причина, да не може да се отдаде напълно. Ако не беше Халифа, щеше да е нещо друго, не по-малко наложително. Това означаваше да си ченге от предната линия. И единственото, което можеше да направи, за да разреши безизходното положение, бе да се махне от предната линия и да си намери канцеларска работа някъде или да напусне полицията. Сара се нуждаеше повече от него, заслужаваше повече, а той не можеше да й го даде. Патова ситуация.

Позволи си няколко минути самосъжаление. Накрая прие, че няма какво повече да направи точно сега и се съсредоточи върху непосредствения приоритет — Халифа.

Нещо се беше случило с приятеля му. Нещо лошо. Сигурен беше. Нямаше друго обяснение за мълчанието му. И виновникът бе той, Бен Рои. Именно той го въвлече в случая. И сега това тежеше на съвестта му.

Докато крачеше неспокойно из апартамента, звънна отново на сателитния телефон и остави поредното съобщение. Обади се и на мобилния номер на Халифа, за всеки случай. После включи лаптопа и му изпрати имейл, за да покрие всички възможности.

Какво друго? Не знаеше домашния му номер — винаги общуваха по мобилните или с имейли. А дори да го знаеше, не беше сигурен как ще му помогне това. Почти не говореше арабски, а дори и някой от семейството му да ползваше английски, какво щеше да им каже? Извинявайте, че ви безпокоя, просто искам да се уверя, че съпругът/ баща ви не е мъртъв? И без това мъката им беше голяма.

Не искаше да я увеличава още. Можеше да намери номера и щеше да се обади, ако и когато изчерпаше всички други възможности. Засега не искаше да ги разстройва.

Помисли си дали да не се свърже с „Барън“, но веднага отхвърли идеята. Едва ли щяха да му помогнат да открие човек, тръгнал да проучи мина, за чието съществуване отричаха да знаят.

Затова звънна на приятеля си Дани Перлман от „Междуведомствени връзки“ в централата на полицията на Скопус. Перлман владееше добре арабски, дължеше му услуга (всъщност няколко) и беше време да му я върне. Перлман замърмори недоволно и попита дали не може да почака до утре, но Бен Рои настояваше и накрая той се съгласи да се свърже с познатите си от египетската полиция, да намери имена и телефонни номера в Луксор и да види какво може да направи.

— Ще ти се обадя, ако и когато науча нещо — каза му той. — Но не чакай със затаен дъх. Египтяните са същински кошмар.

Бен Рои отново му напомни, че е спешно, благодари и затвори.

Пусна телевизора, гледа две минути някакъв документален филм за чилийски миньори, затрупани в мина (какво съвпадение само!) и изключи. Провери имейла си. Звънна на Халифа. Накрая нямаше какво повече да направи, така че послуша съвета на Сара и излезе да се разходи.

Всичко беше по-добро от това да седи сам в апартамента си и да размишлява върху факта, че е убил не само връзката си, а може би и приятел.

 

 

Лабиринтът

Най-важното, единствената тънка нишка, на която висеше надеждата за оцеляването му, бе никога да не губи представа къде се намира спрямо основната галерия на мината. Стига да знаеше в каква посока се движи, макар и пипнешком, имаше някакъв минимален шанс да намери изход.

Двайсет минути след излизането от просторната зала нишката се скъса и шансът изчезна.

Беше изгубен. Безнадеждно, абсолютно, безвъзвратно изгубен.

Опита да се върне слепешком в залата, но маршрутът в главата му бе напълно оплетен. Наляво или надясно? Нагоре или надолу? Втория или третия проход? Нямаше да е лесно, дори ако целият Лабиринт беше осветен с прожектори. А в пълния мрак бе невъзможно.

Продължи напред — сляпо, безнадеждно, отчаяно. Няколко пъти стигна на места, които му се струваха познати — стръмни стъпала, особено тесен коридор, керамични фрагменти по пода, кошници, пълни с прах. Контекстът обаче беше изгубен — кога беше дошъл тук, какво имаше преди, какво следваше. И дали наистина е бил на това място, или просто го бърка с друга подобна част от мината. Всичко сякаш се смесваше, всички ориентири се стопяваха в мрака като хартия в киселина, оставяйки след себе си единствено безформена черна мътилка.

Прекоси някакъв дървен мост над нещо като дълбока яма — от дъното й се чуваше съскане и движение на хлъзгави тела. Малко по-късно (или може би много по-късно — времето отдавна беше изгубило всякакъв смисъл) си пробиваше път през нещо, което отначало взе за тежка завеса от мъниста. Едва при по-внимателно опипване осъзна, че това са скелети, висящи от някаква греда на тавана.

Преди или след това чу звук на течаща вода. Опита се да намери източника, но го изгуби в пустотата.

Може би всичко ставаше само в главата му. Нямаше как да определи, нямаше как да направи разлика между реалност и въображение. Сякаш сънуваше най-ужасния си кошмар, в който дори най-невероятните сценарии изглеждаха приемливи. Разликата бе, че човек се будеше след кошмарите.

Замисли се за семейството си — Зейнаб, Бата, Юсуф. Как щяха да се справят без него? Така и нямаше да научат как или защо са го изгубили. „Моля те, Господи, само не позволявай да си помислят, че съм избягал и съм ги изоставил!“ Мислеше и за Самюел Пинскър, за Бен Рои, за Иман ел Бадри, за Дигби Гърлинг, за семейство Атия и за всички останали от историята, достигнала кулминацията си със смъртта му на това място.

Но най-много мислеше за сина си Али. За любимото си момче. Само и безпомощно, размахващо ръце в черните дълбини на Нил.

Също като него сега. Странно как се повтарят нещата.

Продължи да се тътри напред, изтощен, жаден, викащ за помощ, молещ се Бог, или който и да било, да го спаси. Докато накрая гласът му не замлъкна и тишината погълна всичко.