Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (40)

Египет

Халифа влезе в мината. Запали фенера и освети около себе си.

Намираше се в голяма зала. Огромна зала, дълбока и подобна на пещера, макар че следите от древни сечива по тавана и стените показваха, че помещението не е естествено, а дело на човешка ръка. Подът беше покрит с прилепово гуано, носеше се остра миризма на амоняк. Халифа извади кърпа от джоба си, закри носа си и направи няколко крачки напред.

Отляво и отдясно тръгваха тунели — страховити тръби пълен мрак, тръгващи от централното ядро на залата, сякаш някакви гигантски личинки бяха прокопали скалата в търсене на храна. Някои бяха на нивото на пода, други започваха по-високо. Под един от горните тунели все още имаше древна стълба, опряна на стената. Лъчът на фенера се плъзна по завързаните с кожени ивици стъпала. Изглеждаха толкова яки, колкото преди три хилядолетия, когато за последен път по тях бе стъпвал човешки крак. Халифа насочи лъча на фенера към прохода под стълбата. Там имаше входове, много входове — преброи девет, преди лъчът да бъде погълнат от мрака. Според скиците на Пинскър през тях се влизаше в мрежа от стаи и килии, в които са живеели робите. Кошмарно съществуване на троглодити, при което продължителността на живота се е измервала с месеци, ако не и със седмици. Халифа плъзна лъча по стените, осветявайки древни графити, редица керамични съдове хранилища, преобърната тръстикова кошница. След това се обърна и освети зейналия правоъгълен отвор в отсрещната стена на голямата зала.

Това бе входът на основната галерия на мината.

С изключение на плъзгащите се врати, досега не бе видял нищо, което да намеква за съвременни дейности в мината. Тук, в началото на галерията, имаше ясни доказателства, макар и не каквито беше очаквал. Все така притиснал кърпа до носа си, той прекоси залата през изпаренията от гуаното, насочил фенера напред.

По-голямата част от отвора бе заета от голяма стоманена платформа. Първоначално си помисли, че е някаква площадка за товарене, тъй като беше висока колкото самосвал, а и следите от гумите минаваха през входа на мината и стигаха точно до нея. В горната част на платформата, на два метра един от друг, два винкела се спускаха към пода на галерията като пързалка без край и изчезваха в мрака.

Халифа освети около себе си и се провря под платформата в самата галерия, като стоеше между коловозите, които минаваха близо до стените. Изглежда, бяха докарвали нещо отдолу. Търкаляли са го или са го теглили по релсите на платформата, след което са го товарели на камионите. Руда? Злато? Нямаше представа. Направи няколко крачки напред. Мракът го погълна — беше толкова плътен, че буквално го чувстваше, сякаш си пробиваше път през паяжини. Някакви форми се раздвижиха и запърхаха напред — прилепи, стреснати от внезапната светлина. Следите продължаваха. Халифа направи още няколко крачки. Пинскър беше измерил галерията с крачки и бе изчислил, че продължава почти километър и половина. Дали следите стигаха чак до дъното? Нямаше представа, макар че нещо му подсказваше, че е точно така и онова, което са докарвали тук, е било добивано от най-дълбоките нива на мината. И за да открие какво е то, трябваше да се отиде там.

Отстъпи назад. Сърцето му се беше разтуптяло силно, дишаше плитко и на пресекулки.

Не се плашеше лесно. Тъмнината и затворените пространства никога не го вадеха от равновесие. Неведнъж бе слизал сам да изследва по-затънтените гробници по хълмовете около Долината на царете — гробници, които не се посещаваха от туристи и които те принуждаваха да пълзиш на четири крака или по корем, ако искаш да влезеш в тях. Подобни приключения го вълнуваха и му доставяха удоволствие.

Не и днес. Днес беше доста уплашен. Уплашен като никога. Имаше нещо зловещо в мрака, в тежестта на скалата около него, в смайващите катакомби, където въздухът все още беше пропит с човешка мъка и мизерия. Повече от зловещо. Заплашително. Цялата мина бе някак… злонамерена.

Заотстъпва още, излезе от галерията и се върна в залата при входа. Отиде чак до вратите.

За десетте минути, откакто бе тук, навън се бе стъмнило, но въпреки това светлината му се стори ярка в сравнение с пълния мрак в мината. Жадно пое въздух.

Не можеше да го направи. Не можеше да слезе долу. Не и сам. Петте метра бяха достатъчно трудни. Да се спусне цял километър и половина — невъзможно. Щеше да се прибере у дома и да се върне някой друг ден. С колеги и подкрепления. Вече знаеше къде се намира мината и как да стигне до нея. Ривка Клайнберг, „Барън Корпорейшън“, „Джосер Фрейт“ — отговорите можеха да почакат. Трябваше да почакат, защото нямаше начин…

Влезе отново вътре. Отиде до платформата и се провря в галерията. Мракът му се стори още по-злонамерен, сякаш самият въздух го предупреждаваше да се махне. Завъртя фенера наляво-надясно. Запита се как ли е успял да се справи Самюел Пинскър — що за лудост беше накарала англичанина не само да открие мината, но и да остане тук сам, седмици наред, да пълзи в непрогледния мрак и съвестно да картографира и описва обекта. От самата мисъл за подобно нещо му призляваше.

Продължи да осветява около себе си. Ивици от стените и тавана се разкриваха за миг и потъваха отново в непрогледните сенки. Мина минута, две, единствените звуци бяха собственото му затруднено дишане и пърхането на прилепови криле долу. Накрая Халифа се намръщи, сякаш се канеше да поднесе ръката си към пламък, прибра кърпата в джоба си, извади пистолета и тръгна между коловозите.

— Аллах, защити ме — припяваше той. — Аллах, бди над мен. Аллах, бъди моята светлина.

Движеше се предпазливо, правеше няколко крачки и спираше, спускаше се с неохота по галерията. Често се обръщаше и поглеждаше към едва видимата светлина от входа на мината. Всяка клетка в тялото му го караше да се обърне и да хукне нагоре. Потисна желанието да избяга и продължи напред. След няколкостотин метра светлината изчезна напълно и той ускори крачка, обхванат от желанието колкото се може по-скоро да стигне до мястото, до което водеха следите.

— Аллах, защити ме, Аллах, бди над мен, Аллах, бъди моята светлина.

От двете му страни започваха други тунели и проходи. Опита се да ги преброи, но бяха толкова много, че скоро се отказа. Някои тръгваха нагоре, други надолу, някои бяха големи почти колкото основната галерия, други едва можеха да поберат един човек. Според бележника на Пинскър те се разклоняваха и разделяха на други тунели и проходи, които също се разклоняваха и така лабиринтът продължаваше навътре в скалата, растеше и се разпростираше като чудовищен организъм. Самата мисъл за това го накара да потръпне. Беше достатъчно лошо тук, в галерията, която поне продължаваше право напред. Ако се отклони, щеше да се изгуби в невероятно оплетената мрежа от коридори… с усилие пропъди тези мисли. Пинскър може и да е бил достатъчно луд да изследва това място, но Халифа нямаше намерение да се отклонява дори на сантиметър от сегашния си път. Надолу, после нагоре и навън. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Аллах, защити ме, Аллах, бди над мен, Аллах, бъди моята светлина.

На няколко пъти следите минаваха през просторни зали като онази при входа на мината — огромни подземни помещения с колони, изсечени от голата скала, и тавани, по които още се виждаха саждите от древни факли. Веднъж, докато минаваше покрай дълбока странична галерия. Халифа зърна дупка в земята, подобна на локва черно мастило. Пинскър беше писал за подобна дупка — спуснал въже с тежест в нея, но след 60 метра така и не открил дъното й.

На няколко пъти си помисли дали да не се върне, толкова силен бе трупащият се в гърдите му ужас. Там долу имаше нещо лошо, усещаше го. Нещо зло. Нещо, към което изобщо не трябваше да върви. На два пъти се обръщаше и тръгваше към повърхността, но след това си заповядваше да продължи надолу.

И мракът неизменно го обгръщаше, скалите го притискаха, а следите продължаваха надолу, все по-дълбоко и по-дълбоко в земните недра.

— Аллах, защити ме, Аллах, бди над мен, Аллах, бъди моята светлина.

Галерията започна да се спуска по-стръмно. Въздухът стана по-горещ, тук-там по стените се виждаха капки и струйки вода. Към вонята на гуано се добави и смътната миризма на ръжда.

А също и някаква друга миризма, която не можа да разпознае веднага. Едва когато тя се засили, осъзна каква е — миризма на чесън. Ставаше все по-остра, изпълваше ноздрите му, налагаше се над всички други миризми. Като дете, докато растеше в сянката на пирамидите в Гиза, майка му окачаше чесън на входната врата, за да пропъжда джиновете, спотайващи се около древните паметници. А сега я надушваше и тук. На място, където нямаше никаква причина да я открие. Присъствието й го плашеше повече и от непрогледния мрак и плетеницата тунели.

И го дезориентираше. Караше го да се пита дали умът му не започва да му прави номера. Възможно бе да няма никаква миризма и това, което долавяше, да е халюцинация, породена от сугестивната сила на ужаса.

И веднага щом започна да се съмнява в това, започнаха да го обхващат и други съмнения. Някакво почукване ли чуваше там долу, или беше само ехо от стъпките му? Шепот в мрака или собственото му дишане? Стори му се, че отново чува боботенето на машини; на няколко пъти беше абсолютно сигурен, че вижда фигури в страничните тунели. Смътни, неясни форми, които успяваше да зърне за миг с периферното си зрение. Опиташе ли се да ги освети с фенера, те изчезваха. Същото ставаше и със звуците, когато се съсредоточаваше върху тях. Единствено миризмата на чесън бе постоянна. Не беше плод на въображението му. И ставаше все по-силна. Както туптенето в слепоочията му. И бесните удари на сърцето му. И убеждението, че там долу в мрака го очаква нещо ужасно.

Въпреки това продължи напред, като се бореше за всеки следващ сантиметър, желанието му да разбере какво става едва надделяваше над ужаса му. Спускаше се надолу, имаше чувството, че върви от часове, макар часовникът му да показваше, че е минал само половин час. И тогава лъчът на фенера му внезапно освети нещо.

Галерията вече се спускаше толкова стръмно, че в пода бяха изсечени стъпала. Халифа спря и приклекна. Насочи фенера напред, като се мъчеше да разбере какво има долу. Каквото и да бе, лъчът едва успяваше да го достигне и той не можеше да го разгледа ясно.

— Ехо!

Гласът му прозвуча глухо, тежко. Сякаш нещо блокираше прохода и спираше ехото.

— Ехо!

Нищо.

Направи още две крачки надолу. Миризмата на чесън бе станала толкова силна, че му беше трудно да диша. Щеше да се чувства по-добре с кърпата на носа и устата, но не можеше да държи и нея, и пистолета едновременно.

Нямаше намерение да остава беззащитен, така че се налагаше да търпи вонята.

— Ехо!

Още не можеше да различи ясно какво има долу, макар че приличаха на някакви форми, заоблени ръбове. Като че ли изпълваха цялата галерия, от пода до тавана. И релсите изчезваха под тях. Паднали камъни? Спусна се още едно стъпало, като този път наистина трябваше да положи усилие — тъмнината сякаш го буташе назад. Лъчът освети нещо заоблено като колело, както и очертанието на някакво смачкано устие или обръч. Определено дело на човешка ръка.

— Какво…?

Постави крак на следващото стъпало — предпазливо, сякаш топваше пръстите си в ледена вода. В същото време се наклони назад, защото се опасяваше, че нещо може да полети нагоре към него. Нищо не се случи. Донякъде окуражен, Халифа започна да се навежда напред, но внезапно замръзна. Обърна се, отпусна се на коляно и насочи пистолета към мрака.

Някъде далеч горе се чуваше машина. Или двигател. Нещо механично.

Беше долавял странни звуци и преди, но те изчезваха веднага щом се опитваше да определи откъде идват. Този път обаче звукът продължи — зловещо задавено ръмжене, сякаш самият лабиринт стенеше. Халифа слушаше напрегнато, лъчът на фенера трепереше по стените на галерията. Звукът идваше от посоката, от която беше дошъл. Той изчака минута, като дишаше тежко и на пресекулки. Накрая, без да се интересува какво блокира галерията долу, обхванат от единствената мисъл да се махне от мината, той стана и пое нагоре.

Измина двайсетина метра и спря. Ръмженето продължаваше, не бе нито по-силно, нито по-слабо. Той тръгна отново, после пак спря. Звукът отново бе тук, макар че сега към него имаше и друг. Някакво приглушено тракане, като колела по релси в далечината. Халифа насочи лъча на фенера напред, ужасно уплашен, опитваше се да разбере какво става, проклинаше се, че изобщо е слязъл тук. Тракането като че ли се засилваше. Не драматично, но определено се засилваше. За момент Халифа остана като закован на място, нервите му бяха така опънати, че имаше чувството, че тялото му всеки момент ще се прекърши. Накрая се дръпна надясно и постави крак върху релсата. Усети слаба вибрация. После стъпи и на другата релса. И там металът сякаш бръмчеше под обувката му. Нещо идваше към него. Нещо голямо, ако можеше да се съди по постоянно усилващия се звук. Халифа отстъпи назад, насочи пистолета си, отново сложи крак върху релсата. За пет секунди вибрацията се беше усилила значително. Каквото и да беше онова горе, приближаваше бързо.

— Аллах-у-акбар — изсъска Халифа.

Освети с фенера около себе си. Отляво имаше плътна стена. Отдясно се виждаше страничен проход, от малките, широк не повече от метър и висок колкото самия него. Запита се дали да не се шмугне там, но тунелът изглеждаше толкова тесен, така клаустрофобичен и зловещ, че не можеше да се застави да го направи. Не можеше да се застави да направи каквото и да било, освен да стои между релсите с насочени напред пистолет и фенер, замръзнал като заек, осветен от фаровете на автомобил. Релсите започнаха да се тресат.

— Стой — извика Халифа. И отново, този път по-силно: — Стой! Полиция!

Беше нелепа заповед, направо комична с безсилието си. Тракането вече беше преминало в грохот, толкова силен, че Халифа едва чуваше собствения си глас. Ако към него се спускаха хора, вероятно на миньорска вагонетка, нямаше как да са го чули. А дори и да го чуеха, какво щяха да направят? Да спрат и да вдигнат ръце? Да се извинят и да го оставят да ги арестува? Безумно. Но пък ужасът кара хората да вършат безумни неща. Той изкрещя отново, като размахваше фенера с надеждата, че ще забележат лъча и ще се досетят, че там долу има човек.

— Тунелът е блокиран! — изрева Халифа. — Спрете веднага! Полиция! Пътят е блокиран!

Никаква реакция. Грохотът ставаше все по-силен и оглушителен, сякаш товарен влак летеше надолу към него. Релсите се надигаха, едва задържани от болтовете, които ги крепяха към пода на галерията. Нещото вече беше близо. Много близо. Халифа изкрещя отново, направо се дереше. В отчаянието си сви пръст около спусъка на пистолета и стреля в тъмното, като се целеше ниско. Звукът продължаваше да приближава. Халифа стреля отново. Ефект нямаше. Цялата галерия се тресеше. Мракът под него сякаш се надигна като вълна. Още два изстрела и внезапно лъчът освети някакво движение далеч напред. Устремно движение. За част от секундата той зърна нещо като голям цилиндър или валяк, който се носеше по релсите към него. В последния момент Халифа скочи към тесния тунел.

Не прецени правилно разстоянието. Върхът на обувката му закачи релсата и той се препъна и се просна на земята. Инстинктивно се помъчи да спре падането с ръце. Фенерът отлетя, угасна и го остави в пълен мрак. Халифа трескаво заопипва около себе си, мъчеше се да го намери, а нещото профуча на сантиметри от него с оглушителен тътен.

Само че не отмина. А продължаваше да идва. Или по-скоро други неща идваха след първото — в мрака Халифа не можеше да определи дали обектът е един или няколко. За момент се запита дали не са спуснали някаква гигантска земекопна машина, която да разчисти блокираната галерия. Ако беше така, явно задачата не бе по силите й, защото четири секунди по-късно се чу гръмовен трясък. Явно нещото, или нещата, се заби в блокажа и рязко спря, ако можеше да се съди по звука. Цялата мина сякаш се разтресе. Прах и камъчета се посипаха върху Халифа. Шумът продължаваше, ставаше все по-силен и свиреп, още неща профучаваха покрай него и се разбиваха долу в галерията. Обхванат от паника, Халифа се мъчеше да открие фенера. Яростно опипваше пода около себе си и се молеше на Аллах да не остава на тъмно. Молитвите му обаче не бяха чути и тъй като трясъците от сблъсъците бавно приближаваха към него, нямаше друг избор, освен да изостави светлината и да изпълзи в тунела, за да не бъде премазан.

На два метра навътре успя да се обърне и се изправи. Цареше абсолютна тъмнина. Халифа протегна ръка, намери пипнешком стената и се опря на нея. Остана така, заслушан в трясъка, грохота и скърцането на метал. Нямаше представа какво става, беше сляп като Иман ел Бадри. Нещо — или много неща — се спускаха отгоре и се разбиваха тук, това поне беше сигурно. И точката на сблъсъка се движеше в негова посока, галерията бързо се пълнеше. Звукът приближаваше все повече, все по-силен. Халифа усещаше вибрациите под краката си, сякаш седеше със завързани очи до магистрала, а пред него се блъскаха коли в най-гигантската автомобилна катастрофа в света.

Изведнъж звуците станаха по-приглушени и започнаха да се чуват от дясната му страна, нагоре по галерията. Вибрациите постепенно отслабнаха, шумът намаля, но си остана.

Халифа стоя неподвижно близо минута, сякаш беше мумифициран в мрака. Трепереше и се задушаваше от вонята на чесън, която вече бе толкова силна, че му лютеше на очите. Най-сетне успя да направи няколко крачки напред и протегна ръка.

Пръстите му докоснаха метал.

— Аллах-у-акбар.

Опипа нагоре, после надолу. Отново метал. Издутини и ръбове. А също и някаква фина прах, изсипваща се през пукнатините.

Варели, ето какво беше. Огромни варели. Пуснати някъде отгоре, блъскащи се един в друг, огънати, разцепени, разливащи съдържанието си.

И сега бяха запречили отвора на тунела. От тавана до пода, от едната страна до другата. Нямаше къде да провре дори пръстите си. Преградата бе плътна като врата на килия. В затвор със строг режим.

Беше сам, уплашен и затворен в непрогледния мрак на Лабиринта.