Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

24.

Луксор

Веднага след срещата с Дигби Гърлинг Халифа се обади в университета в Кайро с надеждата да научи повече за Лабиринта на Озирис. Жената, с която разговаря — секретарка в департамента по археология, — потвърди, че Хасан и Селма Райсули наистина са най-големите авторитети по минното дело през древността в страната. За съжаление в момента работели насред Синай и нямало да се връщат в Кайро в близките три седмици. Халифа й каза, че е спешно, и тя се съгласи да опита да се свърже с тях по сателитния телефон. Но го предупреди, че връзката е много лоша и могат да минат дни, преди да получи отговор. Халифа й благодари, прибра се у дома, помогна на Бата с вечерята, сложи Юсуф да си легне и после, обхванат от внезапното желание да си спомни отново какво е да имаш нормална връзка, измъкна Зейнаб на вечерна разходка из Луксор.

Вече почти не излизаха. Преди гибелта на Али го правеха непрекъснато — прескачаха до другия бряг, за да вечерят с Махмуд в „Тутанкамон“, отбиваха се в Сук за кафе и шиша, отиваха до Карнак за нощна разходка из пустия храмов комплекс (едно от предимствата да имаш полицейски пропуск). Напоследък обаче едва успяваше да я накара да се разходи от единия край на апартамента до другия. Тази вечер тя каза същото, което казваше всеки път — че не иска да излиза, не можела да го понесе, — но той настоя. Накрая тя почувства, че това е важно за него, и отстъпи. В известен смисъл беше важно и за самата нея. Хванати за ръце, двамата вървяха по „Медина ал Минавра“ към центъра на града. Почти не разговаряха, смесваха се с вечерните тълпи, спряха да погледат празнуващите на огромна сватба на открито и накрая се озоваха в малко кафене срещу увеселителния парк „Медина“.

— Още чай? — попита той.

— Не, благодаря.

Гласът й напоследък бе толкова тих, че едва се чуваше.

— Искаш ли да си дръпнеш?

Предложи й наргилето си, но тя поклати глава.

— Това е туфа.

Зейнаб отново поклати глава.

— Преди обичаше туфа.

Този път тя сви рамене. Покрай тях мина теглена от магаре каруца, натоварена с бутилки газ.

— Май ще е по-добре да поемаме обратно — рече тя.

— Излязохме преди малко.

— Не ми харесва да оставям децата. Юсуф може да се събуди и да…

Халифа я прегърна през раменете.

— Децата са добре, Зейнаб. Бата е голямо момиче, спокойно може да се погрижи за брат си за час-два. Ще се обади, ако има нужда от нас. — Той потупа мобилния в джоба на ризата си. — Да отделим малко време за себе си, а? Да опитаме да се понаслаждаваме на вечерта.

В първия момент тя като че ли се канеше да възрази. Но после кимна едва, пресегна се и пръстите им се сплетоха.

— Прав си. Хубаво е да излизаме. Просто…

Тя прехапа устна.

— Знам — каза той и я привлече към себе си. — Повярвай ми, Зейнаб, знам. Но трябва да се опитаме да продължим напред.

Той стисна леко ръката й, дръпна от наргилето и бавно издиша тютюневия дим с ухание на ябълка. От съседните маси се чуваше бърборене и тракане на плочки домино. В увеселителния парк хлапета с викове скачаха върху гигантски трамплини и се пускаха по пързалки.

— Ха, Мохамед Сария ми каза чуден виц завчера — каза той, опитвайки се да я развесели и да я изтръгне от унеса й. — Мубарак, Кадафи, Бен Али и една камила пътували в балон. Изведнъж се надигнала буря…

Телефонът му иззвъня и Зейнаб се вцепени.

— Всичко е наред — рече той. — Всичко е наред.

Остави наргилето и извади мобилния от джоба си. Не беше домашният им номер. Нито на някой познат. Той й показа екрана, за да я успокои. Поднесе телефона до ухото си и чу пращене.

— Ало?

Пак пращене.

— Ало?

Нищо. Грешен номер. Или едно от онези автоматични обаждания, опитващи се да му продадат нещо. Понечи да прекъсне връзката, когато изведнъж чу:

— … с нас за добива на злато. Каза, че било важно.

Гласът — женски — сега се чуваше високо и ясно. Шумът премина в едва доловимо фоново съскане. Халифа махна ръката си от рамото на Зейнаб.

— Госпожица Райсули?

— Наричайте ме Салма, ако обичате.

— А аз съм Хасан — чу се мъжки глас. — Извинете, че закъсняхме с обаждането.

Тъкмо обратното, отвърна Халифа, не беше очаквал да ги чуе толкова скоро.

— Обикновено телефонът ни е изключен — каза жената.

— За да пазим батерията — добави мъжът.

— Но трябваше да уредим доставка на храна…

— … и така Ясмина от факултета ни предаде съобщението ви.

Говореха един през друг, допълваха изреченията си без никакво прекъсване. Халифа си ги представи как седят до телефона и се редуват да кажат своето.

— Е, как можем да ви помогнем? — попитаха те едновременно.

Халифа закри микрофона и се обърна към Зейнаб.

— Извинявай — рече той. — Трябва да говоря с тези хора. Имаш ли нещо против…?

Тя махна с ръка.

— Сигурна ли си? Мога да ги помоля да се чуем друг път.

Тя поклати глава и отново му даде знак да продължи. Той знаеше, че трябва да отложи разговора, но се надяваше, че няма да отнеме много време. Пък и наистина искаше да научи за онази златна мина. Докосна ръката й, каза беззвучно, че няма да се бави, след което се обърна и запозна двамата Райсули със ситуацията. Не с убийството, само с историята за Самюел Пинскър. Когато им каза за писмото на Хауърд Картър, единият от тях ахна, а другият подсвирна — трудно беше да определи кой как беше реагирал.

— Отдавна се носят слухове, че някой я е намерил — рече Салма. — Но честно казано, не вярвах. Никога не съм чувала за този Пинскър.

— Но сте чували за Лабиринта, нали?

— Абсолютно. Това е една от малкото древни златни мини, известни с конкретно име вместо общото „биа“.

— Древноегипетската дума за мина — уточни брат й.

След първоначалните смущения връзката беше кристалночиста. Направо не можеше да повярва, че говори с хора насред пустинята.

— И мината със сигурност е съществувала, така ли? — попита Халифа.

— И още как — каза Салма. — Всички гръцки историци споменават, макар че са писали петстотин години по-късно…

— Близо хиляда в случая с Диодор — обади се брат й.

— … но има и доста споменавания от самата епоха. В това число и два надписа, открити от нас самите.

Дигби Гърлинг беше споменал нещо подобно. Халифа хвърли поглед към Зейнаб, която седеше с ръце в скута, загледана към сватбарите и увеселителния парк от другата страна на улицата, и помоли за повече информация.

— Единият беше от графити в края на Уади ал Шагаб. Езикът е малко неясен… — каза Хасан.

— Че кога е бил ясен — обади се сестра му.

— … но в общи линии отбелязва минаването на конвой злато от мината до Нил. Вероятно надписът е бил оставен от някой от войниците, охраняващи конвоя. Има картуш на Рамзес Седми…

— … или може би Рамзес Девети.

— … което предполага, че мината вероятно е била експлоатирана и в самия край на Новото царство.

Отсреща се надигнаха писъци и ревове, когато гигантската хидравлична въртележка се вдигна високо във въздуха и започна да се върти. Халифа запуши ухото си с ръка.

— А другият надпис?

— От една скала над Уади Мине — каза Салма. — Открихме го миналата година, така че още не е публикуван. Той е особено интересен, защото засега представлява най-ранното известно споменаване на мината.

— От началото на Осемнайсета династия — уточни брат й. — От времето на Тутмос Втори.

— И в този случай езикът е доста неясен — каза Салма. — Но доколкото разбираме, това е някаква царска прокламация по случай новото посвещаване на мината. Ако изчакате за момент, ще…

Чу се шумолене на страници — вероятно Салма правеше справка с бележника си.

— Ето, намерих го. — Тя зачете: — „Долната земя на златото, открита от баща ми, която беше в царството на Хатор, сега е в царството на Озирис и златото е Негово, и Той е онзи, който притежава проходите й, така че отсега нататък ще бъде наричана шемут нет уесир, Проходът на Озирис.“

Чу се как тя захлопна бележника си или онова, от което четеше.

— Естествено има много възможни интерпретации — продължи Салма. — Но мисля, че в надписа се казва…

— Сигурни сме, че в надписа се казва… — обади се брат й.

— … че разработката на мината е започнала по времето на Тутмос Първи…

— … или вероятно на Аменхотеп Първи…

— … и че е станала толкова дълбока, че е преминала от патронажа на Хатор, която е египетското божество на минното дело, под патронажа на Озирис, който е бог на отвъдния свят. Ако сме прави, това е наистина необичайно. Повечето добиващи злато египтяни са копаели само открити траншеи. Дори когато са прокопавали мини, те не са били по-дълбоки от няколко десетки метра.

— И не забравяйте, че това е станало в самото начало на съществуването на мината — обади се брат й. — А тя е била разработвана още… около четиристотин години, или някъде там. Дори ако приемем, че е имало периоди, през които не е била използвана, потенциалните й размери са направо неописуеми. Нищо чудно, че са я наричали също така „биа уе аа ен нуб“.

— Най-голямата от всички златни мини — преведе Салма.

Халифа намери опипом наргилето и дръпна. Колкото и интересно да бе всичко това, все още се мъчеше да намери ясна връзка между златната мина отпреди три хиляди години и жената, удушена с гарота в йерусалимска църква. Вярно, „Барън Корпорейшън“ се занимаваха с добив на злато. А златото и насилието винаги вървяха ръка за ръка. Но въпреки това всичко му изглеждаше доста неубедително. И още по-неубедително, ако се включи и трафика на хора. Дръпна отново, погледна Зейнаб — тя все така гледаше право напред, унесена в мислите си — и зададе очевидния въпрос:

— Мината със сигурност ли е била изчерпана още през древността?

От другата страна се чу шепот.

— Въпросът е донякъде спорен — каза накрая Салма Райсули.

Не беше точно онзи еднозначен отговор, който очакваше.

— В какъв смисъл спорен?

— Херодот говори съвсем недвусмислено по въпроса — каза Хасан. — Той твърди, че мината била изоставена в края на Новото царство, защото цялото злато било изкопано. Но Диодор Сицилийски, който явно е ползвал различни източници от тези на Херодот…

— И този конкретно се смята за по-достоверен… — добави сестра му.

— Диодор просто казва, че местоположението на мината било забравено в хаоса в края на Новото царство. Това предполага, че тя не е била изчерпана, а просто изгубена. Със сигурност няма местни съобщения след края на Двайсета династия…

— Макар че има папирус от Късния период, който описва експедиция, опитваща се да открие мината — каза Салма. — Естествено тя едва ли би била организирана, ако не са смятали, че все още има какво да се добива от нея. За съжаление експедицията се изгубила в пустинята и всички измрели от жажда, така че търсенето им не се увенчало с успех.

— Простият факт е, че никой не знае — каза Хасан. — Лично аз съм склонен да вярвам на Херодот. Естествено, като моя сестра, Салма заема противоположното мнение. Невъзможно е да се каже със сигурност каква е истината.

— И положението ще си остане такова, докато някой не открие мината — добави Салма.

— Самюел Пинскър явно го е направил — промърмори Халифа и замислено дръпна от наргилето.

До него приближи младеж и започна да слага нови въглени на мястото на изгорелите. Халифа почти не го забеляза. Отново усещаше онова характерно гъделичкане по гръбнака. Не беше силно, но определено го имаше. Наведе се напред.

— Херодот споменава, че мината била толкова богата на злато, че човек можел…

— … да го реже от стените с нож — завърши вместо него Хасан.

— Има ли някаква истина в това?

В отговор чу смях. И от двамата.

— Май не сте запознат с добива на злато — каза Салма.

Халифа призна, че е точно така.

— Хубава история, но е пълна измислица — рече Хасан. — Египтяните извличали по-голямата част от златото от жили златоносен кварц — бял кварц с малки примеси злато в него. За да стигнат до златото, трябвало да отсекат парчетата кварц от склона, после да го стрият на прах и да я промият с вода, за да отделят скъпоценния метал. Далеч не е толкова просто, колкото пише Херодот. Диодор Сицилийски се придържа много по-близко до истината.

— Макар че няма съмнение, че древните залежи наистина са били невероятно богати — обади се Салма. — И всички източници недвусмислено посочват, че депозитите в Лабиринта на Озирис са най-богатите. Така че в писаното от Херодот може и да има зрънце истина. Анализите, които направихме на древни купчини шлака, предполагат, че дори от по-бедните мини са се добивали около петдесет или дори шейсет грама злато на тон руда, което е горе-долу два пъти повече от най-богатите съвременни мини. И чистотата на златото е била изключителна. До двайсет и три, дори двайсет и четири карата.

Техническите подробности минаха през главата на Халифа, но той не ги схващаше. Тръпката си оставаше, продължаваше надолу по гръбнака. Нещо щеше да излезе от всичко това, усещаше го. Нещо се оформяше. Опитваше се да излезе наяве. Дали обаче имаше общо със случая на Бен Рои, беше съвсем отделен въпрос.

— Значи можем да кажем със сигурност само, че мината се е намирала някъде в Източната пустиня, така ли?

— Е, може малко да стесним района — отвърна Салма. — Двете уади, в които намерихме надписите, Ел Шагаб и Мине, в миналото явно са били използвани като основни пътища към мината, Ел Шагаб от запад и Мине от север. Мината се споменава също и в два други надписа от Бир ел Гинди. Така че, ако триангулираме трите обекта, мината би трябвало да се намира някъде в централните възвишения на пустинята. Но и това е много голям район.

— И много отдалечен — добави Хасан. — По онези места няма повече живот, отколкото на Луната.

Като че ли някой друг беше използвал неотдавна същата аналогия. Не можеше да си спомни точния контекст, но и предпочете да не си губи времето в опити.

— А тази мина би ли била ценна, ако някой я открие?

Въпросът сякаш сам изникна в главата му. Всъщност питаше дали мината е достатъчно ценна, за да убият за нея.

— Зависи какво разбираме под „ценна“ — отвърна Хасан. — От археологическа гледна точка тя би била изумително откритие. Особено ако е донякъде запазена и не се е срутила напълно.

— Имах предвид по-скоро финансово — каза Халифа. — Ако се предположи, че в нея все още има злато.

— Е, това е наистина смело предположение — рече Хасан. — Каквото и да намеква Диодор, аз лично не виждам как може да е останало нещо от първоначалните залежи. Не и след петстотин години непрекъсната експлоатация.

— Но ако има?

— Тогава разбира се, че ще е ценна. Все пак златото си е злато. Хората продължават да жадуват за него.

— Не е толкова просто — намеси се Салма. — Както вече казахме, не става въпрос просто да отидеш там с кирка и Да започнеш да дълбаеш злато от стените. Извличането на златото от рудата е сложен процес, а като се има предвид отдалечеността на района, добивът ще трябва да е в индустриални размери, за да има някаква икономическа изгода. Фараоните явно са действали именно така, защото са разполагали с огромни количества робска работна ръка. Днес разходите са много по-големи. Така че за да отговоря на въпроса ви — да, мината би била ценна, но не и за средностатистическия предприемач. Единствено държавата или някой голям минен конгломерат би могъл да вложи достатъчно ресурси, за да излезе на печалба.

Конгломерат като „Барън Корпорейшън“, помисли си Халифа.

Облегна се назад и издиша дима през носа си, като премисляше чутото. Усещаше, че е попаднал на нещо, но още му беше трудно да прескочи от златна мина в Египет до труп в Израел, имайки предвид трафика на хора, който засягаше и двете страни. Минаха няколко секунди. После си даде сметка, че Райсули и жена му го чакат. Пък и не беше негова работа да прави тази връзка. Достатъчно беше да предаде наученото на Бен Рои. Благодари на брата и сестрата за помощта им, каза, че ще ги потърси, ако му потрябва нещо друго, и затвори. Даде си още две минути, докато разговорът се уталожи в главата му, и се обърна.

— Извинявай, че отне толкова много…

Столът на Зейнаб беше празен. Халифа се огледа — сигурно беше влязла в кафенето да вземе нещо или може би да разгледа витрината на някой съседен магазин. Обаче не я виждаше никъде. Той се изправи, погледна нагоре и надолу по улицата, опита се да я различи в тълпите. Загрижеността му бързо започна да прераства в тревога.

— Зейнаб — извика той. И повтори по-силно: — Зейнаб!

Някой докосна китката му. Халифа рязко се завъртя, мислейки си, че е тя. Оказа се, че е мъжът от съседната маса.

Той посочи към отсрещната страна на улицата.

Зейнаб стоеше до оградата около увеселителния парк и гледаше децата вътре. Беше се вкопчила в решетките, сякаш се намираше в килия.

— Ох, Зейнаб! — промълви той. — О, мила моя.

Хвърли пари на масата и изтича при нея. Раменете й се тресяха. Прегърна я и нежно я отведе, като се проклинаше, че не я е следил по-внимателно.

— Всичко е наред — рече той. — Вече съм тук.

Тя се обърна към него и зарови лице в гърдите му, като хлипаше неудържимо.

— Липсва ми, Юсуф. Господи, колко ми липсва само. Просто не мога да понасям тишината.

Градът беше пълен със звуци — смях, музика, автомобилни клаксони, трополене на каруци, — но той много добре знаеше какво има предвид тя. Без Али в живота им винаги щеше да има потънало в тишина кътче, подобно на изоставена къща.

— Всичко е наред — повтори той и я притисна към себе си, без да обръща внимание на погледите на минувачите и на мърморенето на онези, които не одобряваха подобни публични прояви на близост между мъж и жена. — Ще се справим. Обещавам ти, Зейнаб, ще се справим.

Постояха известно време сред тълпата, затворени в своя личен свят на мъката. След това взе ръката й в своята и я поведе към дома, напълно забравил разговора си с Райсули.