Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

22.

Кайро

Чад Пъркс влезе в наетия от компанията апартамент в Гезира, прекоси дневната и излезе на балкона. Облегна се на парапета, загледа се към Нил и се изпърдя мощно. „Да си го начукам, животът е сладък“ — помисли си той. Казваше си го поне десетина пъти на ден.

Постът регионален директор на „Барън“ за Северна Африка вероятно предполагаше повече работа от онази, която вършеше в действителност. Всички тежки преговори около сделката се водеха директно от Хюстън. Неговата роля бе по-скоро представителна. Като шеф на офиса в Кайро, той се срещаше с големите клечки в Египет водеше ги на скъпи вечери като днешната в „Джъстин“, плащаше на хората, на които трябваше да се плати, и летеше всеки месец до Луксор, за да проверява как върви строежът на новия музей, до чието откриване оставаха по-малко от две седмици. В общи линии, беше лицето на „Барън“ на място. А също очите и ушите на компанията. Покрай големите надежди, възлагани на газовото находище в Сахара, „Барън“ полагаше всички усилия да угоди на политическите настроения в страната (особено след като на Мубарак му духнаха под опашката) и Чад Пъркс беше идеалният човек за целта. Харесваше му да си мисли, че ако и когато получеха концесията, ролята му ще бъде точно толкова важна, колкото на онези, които реално договаряха подробностите по контракта. Факт, отразен в подмокрящия бонус за добро представяне, който щеше да получи след окончателното подписване на сделката.

Повече от щедра заплата, чудесно тлъсто пенсионно осигуряване, луксозен апартамент на брега на Нил, внушително звучаща, макар и леко раздута титла — да, помисли си Чад, животът определено бе сладък.

Или поне беше, докато някой не приближи зад него, преметна корда през врата му, дръпна го рязко от парапета и го събори на пода.

Чад Пъркс имаше много достойни за възхищение качества, но храбростта не беше сред тях. Известно време рита и се съпротивлява, по-скоро инстинктивно, отколкото от вродено желание да се бори срещу нападателя, след което се отпусна. За миг видя размазано „Рамзес Хилтън“ от другата страна на реката и долови смътен, мускусен аромат на дезодорант — човек забелязва шантави неща, когато го душат. После внезапно се озова забил лице в килима на дневната, а кордата вече я нямаше. Сви се на кълбо, като кашляше, давеше се и отчаяно се опитваше да сглоби на арабски израза „Моля ви, не ме наранявайте“. Подобно на храбростта, езиците не бяха силната му страна.

Нямаше нужда да се безпокои за това. Нападателят му заговори на английски. Фактът, че гласът бе женски, събуди за миг надежда у него. Опреният пистолет в слепоочието му обаче бързо я пропъди.

— Искам да знам какво прави компанията ти в Египет — изсъска гласът. — Какво точно прави. И ако се опиташ да ме баламосваш, ще ти пръсна шибаната кратуна.

Чад я увери, че единственото му желание е да й сътрудничи напълно.

— Добре. А сега почвай да говориш.

И Чад заговори.

 

 

Йерусалим

В неделя сутринта Бен Рои стана рано. Описа в четири страници всички ключови моменти от случая и ги прати на Халифа. После за всеки случай потърси в Гугъл информация за автомобилната катастрофа, убила жената на Натаниел Барън. Нямаше повече подробности от онези, които вече знаеше от Натан Тират. Колата й излязла от пътя северно от Хюстън и се блъснала в телеграфен стълб. Жената умряла на място. Един очевидец твърдеше, че видял друг човек в колата малко преди катастрофата, но никой не потвърдил показанията му и подробното разследване стигнало до заключение, че става въпрос за злополука. След четирийсет минути сърфиране реши, че тази история е губене на време (целият случай като че ли бе свързан с много губене на време) и изключи компютъра. Обади се на Дов Зиски да му каже, че ще закъснее, купи букет рози от цветарницата срещу блока и отиде при Сара.

— Това пък какво трябва означава? — попита тя, когато му отвори вратата.

— Просто исках да те видя.

Той извади скритите зад гърба си цветя.

— Бях толкова зает с работа… Помислих си, че можем да закусим заедно и после да те откарам до градината.

— Трябва да съм там по обед.

— Чудесно. Значи може да прекараме сутринта заедно.

Тя го изгледа с подозрение.

— Това не е характерно за теб, Ариех.

— Какво не е характерно за мен?

— Да отсъстваш половин ден в разгара на разследване. Случило ли се е нещо? — Тонът й беше закачлив. — Хайде изплюй камъчето. Направил си нещо или искаш нещо.

— Просто искам да прекарам малко време с теб и Бубу. Липсвате ми.

Това беше самата истина. Нещо в случая — секстрафикът, загубата на Халифа — беше дръпнало някаква струна необичайно дълбоко в него. Снощи, след като се върна от Тел Авив, лежа в леглото и мисли за Сара и бебето. Искаше му се да са до него, обвиняваше се, че не са. Обикновено разследванията, особено натоварените като това, те откъсваха от хората, които обичаш най-много. А този случай като че ли го тласкаше обратно към тях. Все повече си мислеше, че наистина трябва да направят още един опит. Той трябва да направи още един опит. В края на краищата именно той беше пратил всичко по дяволите.

— Няма ли да ги вземеш? — попита той.

— Разбира се. Благодаря ти. Прекрасни са.

Тя прие цветята.

— Имам и нещо друго — рече той. — Гледай.

Извади мобилния си телефон и го размаха пред нея като фокусник. Вдигна театрално пръст и натисна копчето за изключване, съпровождайки жеста с драматично „Та-та!“. Тя избухна в смях и го прегърна, а издутият й корем се притисна в стомаха му. Изживяването бе фантастично.

— Мислех си, че по-скоро ще видя главния равин да яде коктейл от скариди, отколкото ти да направиш подобно нещо — пошегува се тя.

— Е, видя. Случват се и чудеса. Да ти приготвя ли закуска?

— Да, моля.

И той се зае. Испанският омлет мутира в бъркани яйца, а препечените филийки включиха противопожарната сигнализация в кухнята. Тя го подигра за кулинарната му некадърност, с което предизвика острия коментар, че хапе ръката, която я храни. Подобни празни дрънканици и шеги бяха неотменна част от времето им заедно и отсъствието им през последната година бе осезаемо. Господи, колко добре изглеждаше тя.

След като се нахраниха — на балкона атмосферата бе странно заредена, сякаш бяха на първа среща или нещо подобно, — той направи второ чудо за сутринта, като изми съдовете.

— Кой е този домошар, за Бога? — с шеговито изумление попита Сара.

— Аз нямам нищо общо. Сигурно някой е влязъл в къщата. По-добре набери едно нула нула.

Последва още смях. Най-прекрасният звук на света.

След това тя се излегна на дивана, а той сложи длан на корема й и усети как детето прави нещо като особено енергична серия пилатес. После, по нейно предложение, отидоха до „Мамила Мол“ да купят дрешки за бебето. Бен Рои мразеше да пазарува, в личната му класация обикалянето на магазини се нареждаше някъде до плащането на данъци. Въпреки това събра целия си кураж, доволен, че просто е с нея, ако ще това да означаваше да трамбова два часа, докато Сара оглежда безкрайните щандове с ританки и миниатюрни обувки.

— Сигурен ли си, че не ти е писнало? — непрекъснато го питаше тя.

— Ни най-малко — непрекъснато лъжеше той.

И после най-неочаквано стана обед и той я караше покрай градските стени към детската градина в арабския квартал Силван, скупчен по склона южно от Стария град. Градината беше експериментална, опитваха се да интегрират израелски и палестински хлапета, като им създаваха условия да играят заедно. Преди четири години в нея имаше общо трийсет деца. Сега броят им бе паднал на десетина, което говореше доста красноречиво за хода на мирния процес.

— Какво става със заселниците? — попита той, докато излизаха от „Маале Ха Шалом“ към стръмния склон на уади Хилва.

— Какво може да става? Същата гадост както обикновено.

Група заселници — ултраортодоксални, финансирани от американци — бяха купили къщата до детската градина и постоянно им създаваха неприятности.

— Завчера един от тях метна плик с пикня на детската площадка. Едва не улучи едно дете. Еврейско дете! — Сара поклати отвратено глава. — Макар че си беше заслужено. Миналата седмица група шебаб взриви микробуса ни.

Всичко това беше ново за Бен Рои. Толкова бе погълнат от работата си, че дори не я беше попитал за нейната.

— Поне предлагате на смахнатите нещо, около което да се обединят — непохватно се пошегува той. В отговор не получи дори усмивка.

— Честно казано, не мисля, че ще издържим още дълго. Навремето изглеждаше, че ще се получи, но както са тръгнали нещата напоследък… — Сара разтърка слепоочията си. — Казвам ти, Ариех, лудите превземат лудницата. Вече са я превзели. И от двете страни. Понякога се питам дали това е страната, в която искам да израсне детето ми.

Бен Рои намали и хвана ръката й.

— Нашето дете ще има най-хубавия дом на света, Сара. Най-щастливият и най-безопасен дом. Обещавам ти. С цялото си сърце.

Тя го погледна, после стисна ръката му, наведе се към него и го целуна по бузата.

— Обичам те, Ариех. Подлудяваш ме, но те обичам. А сега давай, не искам да закъснявам.

Той разроши косата й и продължиха към градината — вехта бетонна сграда с решетки на прозорците и стоманен портал, изрисуван с графити. Помогна й да слезе и отидоха до входа, без да обръщат внимание на съседната сграда с гигантското синьо-бяло израелско знаме, което се развяваше на покрива. Сара натисна звънеца, обърна се и хвана ръцете му. Две арабски хлапета минаха покрай тях, яхнали измъчено магаре; от минарето по-надолу зазвуча усилен от високоговорители глас, призоваващ правоверните на обедна молитва.

— Благодаря за чудесната сутрин — каза тя, повдигна се на пръсти и го целуна по носа.

— Аз ти благодаря.

— Трябва да го направим отново.

— Определено.

— Препечените филийки бяха възхитителни.

— Да ти го начукам.

Разсмяха се и стиснаха ръце. Той искаше да каже още нещо, нещо по-съкровено — колко е специална, колко много означава за него, как повече от всичко на света иска бъдещето им да бъде общо. Преди да успее да го направи, порталът се отвори. Сара завъртя очи — може би и тя мислеше същото.

— Обади ми се — каза тя.

— Разбира се.

Тя стисна ръцете му за последно, опря нежно корем в неговия, прошепна „Чао, татко“ и влезе в двора. Бързо махване с ръка и порталът се затвори. Бен Рои впери поглед в него, като си мислеше колко по-лесен би бил животът, ако имаше нормална работа, която не го задръства непрекъснато със смърт, насилие и мъка. Поклати глава, извади мобилния си, включи го и тръгна към колата. Няколко сигнала му съобщиха за пропуснати обаждания и съобщения. Много пропуснати обаждания и съобщения. Много повече от обичайното. Той се намръщи, влезе в гласовата си поща и заслуша, облегнат на колата си.

 

 

Сара вървеше през площадката за игра с колегата си Дебора и й разказваше каква чудесна сутрин е изкарала и как има някакъв шанс с Бен Рои да направят още един опит. Тъкмо стигна до основната сграда, когато оттатък стената познат глас изрева:

— Ох, не, не, не, проклет глупак! Какво правиш?

Усмивката й помръкна.

— Е, поне беше хубаво — въздъхна тя.

 

 

Бен Рои караше като побъркан, натиснал газта до дупка — с включена сирена и светлини на покрива на тойотата. Стигна до Кишле за пет минути. „Омар Ибн ал Хатаб“ беше задръстена — няколкостотин арменци скандираха крещяха, сипеха обиди към редицата униформени, изпратени да не ги допускат до участъка. И всичко това под зоркото внимание на тълпа журналисти, фотографи и телевизионни екипи. Както и можеше да се очаква, защото архиепископ Армен Петросян току-що бе арестуван по подозрение в убийството на Ривка Клайнберг.

Спря тойотата пред служебния вход на участъка, показа значката си и вкара колата на паркинга зад сградата. Беше се обадил на идване и Зиски го чакаше.

— Това е работа на Баум, нали? — извика той, докато изскачаше от колата. — Той е зад всичко това!

— Използва чина си, за да се наложи на сержант Шалев — потвърди Зиски. — Твърди, че имал достатъчно доказателства за обвинението.

— Какви, за Бога?

Зиски не беше наясно с подробностите. Знаеше само, че главният супер интендант твърдял, че доказателствата му били железни.

— Като тези, че Земята е плоска! Къде е Леа?

Била изпратена у дома да се успокои. Изтрещяла, когато чула какво става. Бен Рои стовари юмрук върху покрива на тойотата и тръгна през двора, следван от Зиски.

— А началник Гал?

— Докладва в министерството.

— Каква преебавка, мамка му! Единствената общност, която се държи нормално, а той ги накара да се разбунтуват! Пред очите на медиите! Малоумник!

Бен Рои стигна входа на детективското отделение и нахълта вътре. Юри Пинкас, Амос Намир и сержант Моше Перес бяха вдигнали крака по бюрата. Явно смятаха, че всичко е приключило.

— Много мило…

— Къде е Баум? — озъби се Бен Рои.

— … че благоволи да дойдеш — довърши Пинкас. — Горе. Отговаря на обаждания на пресата.

— Не се и съмнявам — изръмжа Бен Рои и забърза обратно навън. Прекоси отново двора към входния тунел на участъка. Отсреща крещящата тълпа беше стигнала до портала, а униформените се мъчеха да ги задържат. Бен Рои влезе през ниската врата отдясно и тръгна по стълбите.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Зиски, който продължаваше да го следва.

Бен Рои рязко се завъртя.

— Искам да намериш един човек на име Георги Асланян. Държи арменската таверна, всички го познават. Кажи му, че работя по въпроса и ще се опитам да намеря начин да успокоя духовете. Разбрано?

— Разбрано.

— И вземи две по-яки ченгета с теб. Не искам да се случи нещо с хубавото ти личице.

Потупа хлапето по бузата и продължи нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Главен супер интендант Ицхак Баум седеше зад бюрото в кабинета си и говореше по телефона. Нисък, дебел мъж с добре изгладена униформа, с венеца и звездата на сган НШ1С16, блестящи на раменете му. Около Баум винаги витаеше атмосфера на превзето самодоволство, която днес се подсилваше от твърденията, че не може да коментира нищо повече от факта, че на този етап не търсят друг във връзка с убийството на Ривка Клайнберг. Бен Рои ядосано нахълта в стаята и натисна вилката на телефона, прекъсвайки връзката.

— Какво правиш, по дяволите? — вбесено изквича Баум. — Разговарях с „Джерусалем Пост“!

— Майната му на „Джерусалем Пост“ — озъби му се Бен Рои и се надвеси през бюрото. — Какво става?

На Баум му трябваше секунда да дойде на себе си, месестите му устни трепереха и се гърчеха, докато се мъчеше да овладее гнева си.

— Разрешавам убийство, ето какво става, детектив Бен Рои. Което е много повече от онова, което ти правиш през последните десет дни.

— Петросян! — Бен Рои беше абсолютно втрещен. — Седемдесетгодишен свещеник! Как реши, че той е извършителят?

— Благодарение на отдавна доказалия се процес на събиране на улики и следването им, ето как!

— Я ми спести остроумията си, Баум!

— А ти покажи уважение, Бен Рои!

— Начукай си го!

— Ти си го начукай!

Баум вече беше скочил на крака и се гледаха кръвнишки. Млада служителка надникна в кабинета и попита защо е цялата врява.

— Разкарай се! — изрева Баум.

Завтече се през кабинета, затръшна вратата и се върна при бюрото си.

— Внимавай, Бен Рои! — озъби се той. — Внимавай какъв тон ми държиш! Наистина внимавай, или ще си понесеш последствията.

— Направо ще напълня гащите!

— И трябва! Ти си позор за този участък. Ти и онзи твой префърцунен педал…

— Да не си посмял…!

— Ти да не си посмял!

— Маниак!

— Внимавай какво говориш!

— Маниак!

Продължиха така още известно време, разменяха си клетви и обиди, докато накрая се изтощиха и млъкнаха задъхани. Виковете на арменците отвън изпълниха кабинета. След десет секунди Баум седна на мястото си. Бен Рои вдигна ръце от бюрото и отстъпи крачка назад.

— Началник Гал знае ли?

— Разбира се, че знае. Да не мислиш, че бих действал зад гърба му? Показах му доказателствата, той даде разрешение и подписа заповедта.

Бен Рои поклати глава. Началник Гал не беше глупак — щом бе разрешил ареста, значи Баум беше успял да представи тезата си достатъчно убедително.

— И какви са тези железни доказателства?

Баум се облегна в стола си и изпъчи гърди.

— Има досие.

— Петросян?

— Нападнал гръцки свещеник на Божи гроб. Едва не го удушил. Абсолютно откачил.

— И това станало…?

— През две и четвърта.

Бен Рои се изсмя пренебрежително.

— Значи си имаме работа с рецидивист.

Баум настръхна, но предпочете да не се връзва на сарказма му.

— Има и още.

— Разказвай, ако обичаш.

— През седемдесетте бил хванат да подправя счетоводните книги на катедралата. По онова време управлявал финансите, източвал пари от сметките и инвестирал в съмнителни сделки. Работата обаче се разсъхнала, едва не се стигнало до фалит. „Хаарец“ излезли с обширен материал.

Бен Рои не можеше да повярва на ушите си.

— И това има общо с убийството?

— Разбира се, че има. — Гърдите на Баум се изпъчиха още повече. — Журналистката, която подготвила материала, била начинаеща и това била първата й голяма статия. Името й е…

— Ривка Клайнберг — довърши Бен Рои.

Баум се подсмихна самодоволно, сякаш беше улучил в десетката.

— Намир го откри. Добър детектив е Амос. Старателен. — Замълча многозначително, след което продължи: — Благодарение на Клайнберг Петросян бил пратен опозорен в Армения и трябвало три години да изкупва греховете си с пост и молитви на гъза на географията. Изгубил всякакви надежди един ден да стане патриарх. Което според мен може да бъде адски добър мотив.

— Трийсет и пет години след станалото! — Бен Рои клатеше глава. — Стига, Баум, дори по твоите стандарти историята е съшита с бели конци. Пълен боклук.

— Парче по парче, Бен Рои. Така става работата. Парче по парче, докато не събереш картината. И ето ти още едно парче. Петросян е излъгал къде е бил в нощта на убийството.

Бен Рои отвори уста, но после я затвори. Това звучеше по-подозрително. Баум видя, че отново започва да печели позиции, и самодоволната му усмивка се разтегна още повече.

— Казва, че бил в покоите си, когато Клайнберг е била убита. Благодарение на пълноценната работа на твоето приятелче-педалче знаем, че въпросните покои имат отделен изход към улицата. А сега разполагаме и със запис как Петросян се разхожда из арменския квартал по времето, когато според собствените му твърдения е бил под завивките.

— Какъв запис? В арменския квартал няма никакви камери.

— Няма полицейски камери. Но онова магазинче „При Сами“ на ъгъла на „Арарат“ и „Свети Яков“ има охранителна камера над вратата. Намир прегледа записите за всеки случай. Както казах, добър детектив е той. Старателен. И какво мислиш, че откри? Кристално ясни картини на твоя сладък малък архиепископ, вървящ по „Арарат“ в шест и четири вечерта и обратно в осем и четирийсет и шест. Точно по времето на убийството, Бен Рои. Точно по време на убийството.

Вече беше набрал скорост и се наслаждаваше на самия себе си.

— Имаме съмнителен тип, ясен мотив и фалшиво алиби — изброи той на пръсти. Меки, дундести пръсти, които никога не бяха виждали нещо, дори далеч наподобяващо сериозна работа. — И в случай че все още те гризат някакви съмнения, разполагаме и със самопризнания.

Устата на Бен Рои отново се отвори и затвори, без нищо да излезе от нея. Баум кимна доволно — даваше си сметка, че е взел преднина. Вдигна лист от бюрото си и зачете бавно, наслаждавайки се на всяка дума.

— „Смъртта й тежи на моята съвест. Аз трябва да понеса вината. Аз я убих.“

Погледна към Бен Рои и го прочете отново, за да бетонира окончателно тезата си.

— Явно пропускам някакъв скрит смисъл във всичко това, но не мога да разбера какъв е той, ако ще от това да зависи животът ми. Може би ти ще ме просветлиш.

Сарказмът му бе неприкрит, предизвикателен.

— Той е казал това на теб? — попита Бен Рои.

— На друг архиепископ. Един от информаторите на Намир го чул и съобщил.

— Значи това не е официално самопризнание.

Баум не отговори, само се облегна, скръсти ръце на гърдите си и се залюля в директорския си стол. Сега той беше зад волана и го знаеше.

— Всичко това адски те вбесява, нали?

Бен Рои го изгледа кръвнишки.

— Адски те вбесява. Великият балаш, получил три почетни грамоти за отлична полицейска работа. Винаги стига до дъното на нещата. А този път си на резервната скамейка. Някой друг е разрешил случая и всички твои жалки следи се оказват трънки. Господи, сигурно страшно те боли.

— Боли ме — озъби се Бен Рои, — че си вдигнал на крака цялата арменска общност и едва не си предизвикал бунт заради доказателства, които всеки недоучил адвокат ще направи на пух и прах. Всичките ти улики са косвени, Баум. Не разполагаш с абсолютно никакви доказателства, които да свързват пряко Петросян с престъплението.

Баум спря да се люлее и се наведе над бюрото си.

— Ще ги получим, детектив. Повярвай ми, ще ги получим. Петросян е в ръцете ни и дори да не я е удушил лично, със сигурност знае кой го е направил. В момента криминалистите работят в апартамента му. Сега с Намир ще отидем да си поприказваме хубаво с него. А ти… — Той Размаха войнствено пръст към него. — Искам да си седнеш на бюрото и да попълниш белите петна.

— Ще присъствам на разпита.

— Ще присъстваш на шибания ми задник! — изкрещя Баум и в следващия момент се усети, че отговорът му не се е получил точно така, както възнамеряваше. Окопити се и продължи в същия дух: — Винаги си бил жалък кретен, Бен Рои, и повече няма да търпя това. Това е наше разследване, така че ще се съобразяваш. Ясно? В противен случай ще те разжалвам до шотер и ще даваш наряди в най-затънтената дупка, която успея да намеря. А сега слизай долу и се захващай за работа. Това е заповед.

Бен Рои впери гневен поглед в него, после тръгна към вратата. Когато стигна до нея, се обърна и каза:

— Искаш ли да знаеш на какво ми напомня всичко това?

Баум повдигна вежди.

— На омлета, който приготвих сутринта.

Баум го изгледа объркано.

— Яйца — обясни Бен Рои. — Голяма бълбукаща купчина яйца. Полетяла право към лицето ти, господин супер интендант. Пипнал си погрешния човек и ако съм на твое място, ще си приготвя парцала, защото, когато всичко се разнищи, ще имаш голяма каша за разчистване.

Излезе, но отново се върна.

— И само за протокола, ако те чуя още веднъж да говориш така за партньора ми, хубаво ще те подредя. Същото се отнася и за Леа Шалев. Маниак.

Беше стигнал средата на стълбите, преди Баум да измисли подходящ отговор.