Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

3.

Гома, Демократична република Конго

Жан-Мишел Семблер се отпусна в памучния комфорт на хотелското си легло и се замисли за добре свършената работа.

Двете седмици бяха тежки. Поради подновената активност на бунтовниците летището в Гома беше затворило малко след пристигането му в страната и това го принуди да заседне в Киншаса цяла седмица, преди най-сетне да си уреди полет на изток до границата с Руанда. Там последва още един четиридневен хиатус, докато хората му уговорят фините детайли на срещата, която се подготвяше вече близо три месеца. Накрая една чесна го откара до затънтена писта в Уаликале и след още два часа друсане през гъсти джунгли се озова пред Исус Нганде, Касапина от Киву, чиято милиция бе превърнала масовите изнасилвания в изкуство и който — което бе по-важно — контролираше половината каситеритни и колтанови мини в тази част на страната.

След всичките подготовки самата среща продължи малко повече от час. В знак на добра воля Семблер беше дал на главатаря половин милион долара в брой, след което дойде ред на многословна дискусия за тонове и как рудата ще се превозва на север през границата в Уганда. Накрая Нганде извади бутилка и вдигна тост за новото им бизнес сътрудничество.

— С’est quoi?[1] — попита Семблер, докато разглеждаше червената течност в чашата си.

Нганде грейна, а момчетата войници около него се затъркаляха по земята от смях.

— Sang — отговориха му. — Кръв.

Семблер запази самообладание.

— Във Франция предпочитаме да си стиснем ръцете.

Сега се засмя на спомена. Запали „Житан“, пусна кръгче дим към вентилатора на тавана и се протегна, наслаждавайки се на допира на памучните чаршафи до голото му тяло. Макар че тази година бе навършил петдесет, благодарение на строгата диета, йогата и редовните упражнения с личен треньор изглеждаше с десет години по-млад. Може би дори петнайсет. Чувстваше се добре. Силен, във форма, уверен. Още повече сега, след като срещата беше минала и се прибираше у дома.

При нормални обстоятелства цялата работа щеше да бъде свършена от някой по-нискостоящ в йерархията на компанията. В конкретния случай обаче бордът го бе помолил да дойде лично и да сключи сделката, тъй като китайците заграбваха все по-голям дял от полезните изкопаеми на Конго. Местните представители щяха да поемат нещата оттук нататък (като едни от водещите търговци на полезни изкопаеми не можеха да си позволят да бъдат уличени във връзки с масов убиец), но за първоначалния контакт компанията искаше да направи впечатление. Да покаже на Нганде, че намеренията им са сериозни. И Семблер нямаше нищо против да изпълни поръчението. Не само защото потенциалните печалби бяха огромни, но и защото си падаше по приключенията. Апартамент в 7-и арондисман[2], вила в Антиб, трийсетгодишен брак, три дъщери — понякога му се струваше, че животът е прекалено комфортен. От време на време имаше нужда от тръпка. Пък и така или иначе не го грозеше никаква опасност, след като компанията беше осигурила телохранители (петима бивши служители от специалните части, които в момента се изтягаха покрай басейна, след като тежката част беше отминала).

Откъм затворената врата на банята се чу шуртенето на душ. Семблер пусна още едно кръгче дим и докосна пениса си, спомняйки си удоволствията от изминалата нощ. Май имаше време за още една игричка, преди да отлети обратно за Киншаса. Изобщо не се беше замислял за морала в забавленията си. Или поне не страдаше от угризения. Същото се отнасяше и за това, че прави бизнес с ненормалник като Исус Нганде. Според ООН той беше отговорен за смъртта на близо четвърт милион души, предимно жени и деца. С парите, които му плащаха (пет милиона долара годишно), броят на убитите щеше да се увеличи. Но пък Нганде контролираше мините. Други корпорации, желаещи да запазят илюзията за порядъчност, добиваха материалите си от посредници, които на свой ред използваха други посредници и така се заформяше една перачница на съвест, която държеше произхода на рудата удобно далеч. Суровината можеше да мине през десет прекупвачи, за да стигне от робските мини в Северно Киву до пазарите на Европа, Азия и Съединените щати. И на всеки етап цената на килограм растеше експоненциално. Осигуриш ли си пряка доставка, както правеха те, ще получиш суровината почти без пари. Изнасилванията, осакатяванията и убийствата не бяха приятни неща. Но парите, които спестяваше — и съответно печелеше — компанията, бяха изключително приятни. А и на кого му пукаше какво си причиняват чернилките? В края на краищата Конго беше много далеч от заседателните зали в Париж.

Допуши цигарата, стана от леглото и почука на вратата на банята, за да даде знак, че е готов да започне отново. Отиде до френския прозорец и надникна между завесите. В далечината се издигаше мрачната грамада на вулкана Нирагонго; под него занемарени морави се спускаха до плувния басейн на хотела, където седяха бодигардовете му и още двама души. Сигурно от някоя НПО. Определено не бяха екскурзианти. Тук никога не идваха екскурзианти.

Хората от неправителствените организации го развеселяваха. Също като всички онези жалки идиоти, противници на корпорациите и антиглобалисти, които подскачаха насам-натам с лаптопите и мобилните си телефони и се пенеха как Западът експлоатирал ресурсите на Третия свят. А без колтан и каситерит нямаше да има лаптопи и мобилни телефони, а без корпорации като неговата нямаше да има колтан и каситерит. Всеки имейл и есемес, с който настояваха за справедливост, всяко обаждане, организиращо поредната акция, всеки сайт, на който се тръшкаха за потъпкването на човешките права, — бяха възможни тъкмо благодарение на мизерията и експлоатацията, които така пламенно заклеймяваха. Смешно, абсолютно смешно. Или поне щеше да бъде, ако си правеше труда да им обръща внимание.

Съскането на душа намаля и утихна. Семблер се обърна и погледна скъпия си ролекс, за да види с колко време разполага. На вратата се почука.

— По дяволите! — промърмори той и добави на по-висок глас: — Момент!

Взе хавлията от пода, наметна се и прекоси стаята.

— Кой е?

— Рум сървис — отвърнаха му от другата страна.

Не беше поръчвал нищо, но се намираше в най-скъпата вила на хотела и управата непрекъснато пращаше питиета, цветя и сладки, така че отключи и отвори вратата, без да се замисля.

В гърдите му опря пистолет. Семблер понечи да отвори уста, но жената, която държеше оръжието, вдигна пръст към устните си. Или по-точно към устните на латексовата маска на Мерилин Монро, която носеше. Побутна го навътре в стаята. Последваха я двама мъже и една жена, която затвори вратата и пусна резето. Всички бяха с маски — Арнолд Шварценегер, Елвис Пресли, Анджелина Джоли. Не бяха африканци, личеше по голите им ръце и вратове. Като се изключи това, не можеше да се каже нищо друго за тях. Ако не беше пистолетът, гледката сигурно щеше да е комична.

— Qu’est-ce vous voulez?[3] — попита той, като се мъчеше да говори спокойно. Жената с пистолета не отговори, а го бутна на леглото. Мъжът с маската на Елвис Пресли отиде до прозореца и спусна завесите. Анджелина Джоли клекна и отвори куфарче „Самсонайт“, от което извади тринога и цифрова видеокамера. Арнолд Шварценегер, дребен кльощав мъж с мазни косми, стърчащи под маската, отиде до нощната масичка, където се зареждаше мак букът на Семблер. Вдигна капака и включи лаптопа. Чу се мелодичен звук и екранът посивя.

— Qu’est-ce vous…

Получи шамар през лицето.

— Млъквай.

Акцентът приличаше на американски, с намек за нещо друго. Руски? Испански? Израелски? Не можеше да каже със сигурност. Анджелина Джоли, която беше по-тъмнокожа от другата жена, разположи триногата в средата на стаята и закрепи камерата. Включи я, отвори екрана и насочи обектива надолу, право към лицето на французина. На екрана на лаптопа се появи скрийнсейвър със Семблер и семейството му.

— Паролата — каза Арнолд Шварценегер и обърна макбука към него.

Семблер се поколеба. Първата му мисъл беше, че е някакъв обир. Те обаче не бяха докоснали портфейла му, който лежеше в края на леглото, а и желанието им да влязат в компютъра му го убеди, че става въпрос за нещо много по-лошо от обикновен грабеж. На диска имаше много неща, които нито той, нито компанията биха искали да…

— Паролата — повтори мъжът.

— Веднага — озъби му се Мерилин Монро и опря пистолета в слепоочието му.

Семблер се наведе и въведе паролата. Шварценегер обърна лаптопа, включи флашка в свободен порт и прокара пръст през тъчпада, за да разгледа съдържанието на диска. Семблер вече беше уплашен. Сериозно уплашен.

— Не зная какво искате от мен… — започна той.

Прекъсна го някакво тракане откъм банята. Натрапниците се напрегнаха и се спогледаха. Жената с пистолета цъкна с език и поклати глава, сякаш искаше да каже „Трябваше да проверим“. Шварценегер остави лаптопа и измъкна глок от колана на джинсите си. Монро и Джоли направиха същото, отдръпнаха се и се прицелиха във вратата. Елвис Пресли отиде до банята и се залепи на стената до вратата. Остана за момент така, спогледа се с другарите си, после се пресегна и отвори.

— Ой вей! — промърмори Анджелина.

Вътре стоеше голо момиче, абаносовата й кожа още блестеше от водата. Не беше на повече от девет или десет години. Трепереше, очите й бяха станали огромни от ужас.

Последва кратко, изпълнено с ужас мълчание. Накрая Мерилин Монро забързано прекоси стаята, като пътьом свали маската си, разкривайки бледо лице и рошава червеникавокафява коса. Грабна една кърпа от банята и уви детето в нея.

— Всичко е наред — прошепна тя и го прегърна. — Всичко е наред. Всичко свърши.

Дълго остана така, като успокояваше момичето. Никой друг не помръдна, нито се обади. После жената се върна с пламнало лице в стаята и удари Семблер през лицето с дръжката на пистолета. Той се просна на леглото, изкрещя и вдигна ръце да се защити. Другата жена хвана ръката й и извика:

— Стига, Дина!

Червенокосата се отскубна и удари Семблер отново, после още веднъж, накрая го сграбчи за косата, дръпна главата му назад и напъха цевта на пистолета дълбоко в устата му.

— Ще те убия — изкрещя тя. Лицето й беше станало тъмночервено, а бузите й бяха мокри от сълзи. — Ще те убия, животно мръсно. Ще ти пръсна шибаната глава.

Беше изпаднала в истерия и не се владееше. Започна да се успокоява едва когато мъжът с маската на Елвис пристъпи до нея, прегърна я и нежно, но решително я дръпна назад. Заговориха тихо на език, който бе непознат на Семблер, но почти със сигурност беше иврит. Треперейки, жената пъхна пистолета в джинсите си. Върна се в банята и помогна на момичето да облече парцаливата розова рокля, метната през седалката на тоалетната. Хвана го за ръка и го поведе към изхода. Детето вървеше мълчаливо и покорно. Жената дръпна резето, отвори вратата и го изведе, след което отново се обърна към Семблер. Той се беше свил на леглото и стенеше, хавлията се беше вдигнала до кръста му, яката й беше изцапана с кръв. Жената го изгледа с изкривено от омраза лице и го заплю.

— Ние сме твоят кошмар — каза тя, излезе в коридора и затвори след себе си.

Елвис Пресли погледна през прозореца, за да види дали суматохата не е привлякла вниманието на бодигардовете. След като се увери, че всичко е наред, се върна при леглото и надигна французина в седнало положение. Лявата буза на Семблер беше подута.

— Кучката ми счупи челюстта — промърмори той.

Мъжът не отговори, а отстъпи две крачки назад и се прицели в главата му.

— Сега ще погледнеш към камерата — нареди той. — Ще кажеш името си и името на компанията, за която работиш, след което ще обясниш какво точно правиш в Африка.

Даде знак да включат камерата.

— Започвай да говориш, долен кучи сине.

Бележки

[1] Какво е това? (фр.) — Б.ред.

[2] Административна единица във Франция и в повечето френскоговорещи държави — Б.пр.

[3] Какво искате? (фр.) — Б.ред.