Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

8.

Йерусалим

Детективите на Кишле работеха в няколко малки стаички на партера срещу кабинета на Леа Шалев. Преди бяха горе, на първия етаж, но преди две години участъкът беше реорганизиран и ги изхвърлиха тук, за тяхно колективно раздразнение.

До тази част се стигаше през ниска врата в дъното на сградата и Бен Рои спря там, за да звънне отново на Сара. Този път се свърза. Тя още му беше бясна, че се е измъкнал от прегледа, макар и не колкото преди, и успяха да проведат сравнително цивилизован разговор, което си беше нещо. В крайна сметка с бебето („Бубу“, както го бяха кръстили) всичко беше наред и предстоеше още един преглед след шест седмици. Бен Рои не си направи труда да си запише датата и часа — Сара щеше да му ги напомни поне седмица по-рано.

— И моля те, не забравяй за утре — каза тя.

Утре беше събота, почивният му ден. Беше й обещал да мине през апартамента й в Рехавия (който преди беше техният апартамент), за да подредят детската.

— Разбира се, че няма да забравя — каза той.

— Твоите „разбира се“ хич не ме изпълват с увереност.

Бен Рои изсумтя и призна мислено, че наистина е кретен. След известно мълчание Сара заговори отново, този път с изненадващо мек и предразполагащ глас.

— Днес здравата се бунтуваме. Бубу все едно върти педали.

Бен Рои се усмихна и се облегна на климатика, закрепен на стената до вратата на отдела.

— Чертите му си личат толкова хубаво на скенера — продължи тя. — Носът, очите. Мисля, че ще бъде много красив. Или красива.

— Метнало се е на майка си, слава богу.

От другата страна се чу развеселено сумтене. За момент Бен Рои си помисли, че Сара ще каже нещо хубаво. В такъв случай щеше да й отговори по същия начин. Отдавна не го бяха правили. Тя обаче просто му заръча да се пази и да не забравя за уговорката, след което затвори. Бен Рои се загледа в телефона и въздъхна. Макар да се правеше на корав тип — типичен сабра, както непрекъснато му напомняше сестра му, — в действителност Сара му липсваше. И не само защото носеше детето му. Понякога се питаше дали пък да не направят опит да се съберат. За един шантав момент си помисли да купи цветя, да скочи в колата и да я изненада. Поривът обаче продължи само две секунди. Поклати глава, сякаш си казваше „Я стига глупости“, прибра телефона в калъфа му и мина през вратата.

Биби Клецман беше човек на място. Когато Бен Рои стигна до бюрото си и включи компютъра, фотографът вече беше качил снимките на мъртвата жена в системата. Бяха няколко десетки, от различни ъгли, много снимки на лицето — не можеше да се нарече красиво, но пък и това не беше конкурс за манекени. Бен Рои си избра една и я копира в отделна папка.

Имаше и две други неща по случая, които бяха на клавиатурата вместо на екрана. Едното бе бележка от Дов Зиски с номера на мобилния му — „Ако случайно стане нужда“. Другото бе найлонова торбичка с библиотечния фиш, който беше намерил в джоба на жертвата. Той бутна настрана бележката на Зиски и се съсредоточи върху листчето.

Щеше да е чудесно, ако беше попълнен, защото наред с датата, заглавието и автора, читателите трябваше да напишат и имената си. Формулярът обаче беше празен, което ограничаваше ролята му на следа. Но все пак си оставаше такава. Кажи–речи, единствената, с която разполагаха на този етап. Бен Рои я завъртя в ръце, а в главата му отекна гласът на ментора му, стария командир Леви, както ставаше всеки път в началото на ново разследване. „Работата по случай, Ариех, е като плетене на верига — казваше той. — Започваш с престъпление и улика и навързваш брънките една по една, улика след улика, веригата става все по-дълга и накрая те води до извършителя. Направиш ли добра верига, случаят ти е решен.“

Библиотекарският фиш беше първата брънка от веригата. Бен Рои се зачуди накъде ли ще го отведе тя.

— Някой да има идея от коя библиотека е това? — попита той и вдигна листчето.

В стаята имаше още двама детективи — Йони Зелба и Шимон Луциш, които работеха по случая с наръгания студент. Луциш през живота си не беше припарвал до библиотека. Зелба пък, като истински книжен плъх, приближи и взе фиша от Бен Рои.

— От Националната — без колебание каза той. — Намира се на Гиват Рам.

Бен Рои кимна, взе фиша и потърси в Гугъл телефонния номер на библиотеката. Свърза се с някой от отдел „Обслужване на читатели“, обясни положението и прати по електронната поща снимката на мъртвата жена, като преди това предупреди, че гледката няма да е от приятните. След две минути човекът от другата страна се обади отново и му съобщи името — Ривка Клайнберг. Еврейка, ако можеше да се съди по името. Определено не беше арменка. Бен Рои си го записа. Втора брънка.

— Журналистка е — каза библиотекарят. Името му бе Ашер Блум и определено звучеше потресен. Нищо чудно, предвид състоянието на трупа. — Често посещаваше библиотеката. Мисля, че работи за „Хаарец“.

Бен Рои не беше срещал името й там, но той открай време четеше само „Йедиот Ахронот“. Записа си. Трета брънка.

— Имате ли някакви други данни за нея?

Библиотекарят даде адрес, имейл, домашен телефонен номер, дори дата на раждане — жертвата се оказа на петдесет и седем. Нямаха записан мобилен номер („Макар че със сигурност имаше. Всеки път трябваше да й казваме да не го използва в читалнята“), нито сведения за роднини.

— Знаете ли кога е идвала за последно? — попита Бен Рои.

— Определено беше тук миналата седмица — отвърна библиотекарят. — Видях я в общата читалня, на четците за микрофилми. Не зная дали някой колега я е виждал по-скоро. Мога да разпитам.

— Ще ви бъда благодарен — каза Бен Рои.

Помълча за момент и попита:

— Случайно да имате представа какво е търсила на четците?

Сигурно нещо от вестникарския архив на библиотеката, макар да не беше ясно какво точно. Жалко. Подобни дребни детайли можеха да се окажат решаващи за разследването. Той даде на библиотекаря номера си, ако излезе нещо друго, благодари и затвори. Амос Намир стоеше в коридора до машината за вода. Бен Рои надраска името и данните на жертвата на отделен лист и му го подаде. Докато Намир я пускаше на останалите от екипа, той се обади на Натан Тират, приятел журналист от „Хаарец“. Бяха служили в армията в Голанската бригада и продължиха да поддържат връзка след това. Бяха стигнали до споразумение — Бен Рои пускаше на Тират някоя по-странна история, а Тират му съобщаваше, ако чуе нещо интересно, което се случваше поне веднъж седмично. „И ние сме детективи, само че с по-добра граматика“ — шегуваше се журналистът.

— Разбира се, че я познавам — каза той, когато Бен Рои му спомена за Ривка Клайнберг. — Работеше тук. Защо питаш?

Бен Рои се поколеба. Знаеше, че Леа Шалев и началник Гал се надяват на малко повече спокойствие, преди пресата да е надушила историята. Но пък и нямаше съмнение, че тя ще надуши, така че беше по-добре да хвърли първата стръв на някой, който поне беше по-отзивчив към нуждите на полицейското разследване. Затова разказа на приятеля си. Само най-общите неща, колкото да получи представа.

— Винаги е имало такава възможност, предполагам — каза Тират, когато Бен Рои приключи. — Не можеше да се каже, че Ривка е популярна.

— В какъв смисъл?

— Тя беше сериозен разследващ журналист. Наистина сериозен. Изрови много боклуци, за които много хора не искаха да се научава. Създаде си куп врагове. Силни врагове.

Бен Рои се наведе развълнувано напред.

— Някакви имена?

Тират се изсмя кухо.

— Откъде да започна? Помниш ли скандала около Мелцер?

Как можеше да го забрави? Преди няколко години не слизаше от първите страници. Група парламентаристи от] Комисията за планиране бяха прибрали десетки милиони шекели от строителен консорциум, зад който стояха руснаци. Доколкото знаеше, големите риби още лежаха в Маасияху.

— Тя ли раздуха това?

— И още как. Както и историята за ИОС[1] и стрелбата на месо. Видеозаписите с изнасилванията на Хамас.

Скандалите около финансирането на Ликуд. Историята с отровната детска храна от… кога беше? Две и трета. И още много други. Палестинци, заселници, десни, леви, сили за сигурност, политици — беше вбесила всички, които можеха да бъдат вбесени. Честно казано, изненадан съм, че изкара толкова дълго.

— Да знаеш за някакви заплахи за живота й?

Кухият смях се повтори.

— Само по две на ден. В централата си ги записваха. Мисля, че рекордът беше двайсет след един материал за някакъв цадик в Меа Шарим.

Бен Рои почука с химикалка по бюрото. Беше се надявал, че ще стесни кръга на заподозрените, а от думите на Тират излизаше, че половината Израел и арабските територии са имали мотив да й видят сметката.

— Каза, че е работила при вас.

— Изхвърлиха я преди две години. Вече ще станат три.

— Причина?

— Ами, като за начало беше абсолютен кошмар да работиш с нея. Груба. Вечно спори. Вдигаше свирепи скандали на редакторите, ако посмеят да променят и една нейна дума. Крещеше с пълно гърло. Нищо против, докато носеше печалба. Но към края…

— Престанала е да носи печалба ли?

— Започна да залита по… конспиративни теории.

Чу се щракане на запалка, последвано от дълбоко вдишване — Тират палеше от цигарите си с подходящото име „Новини“.

— Имаме си название в нашия занаят — продължи той след кратка пауза. — Ловец на сенки. В общи линии се отнася за някой, който навсякъде започва да вижда тайни заговори. Историята никога не е просто история — винаги зад нея трябва да има нещо. Някаква конспирация. Нещо нечестно. Естествено трябва ти и мъничко от това, ако искаш да си добър журналист, а Ривка беше адски добра, вярвай ми. Особено когато беше по-млада. Но докато повечето предпочитаме да започнем от фактите и да видим къде ще ни отведат те, Ривка все по-често започваше с идеята, че ще открие някаква потресаваща интрига, и после търсеше факти, които да я подкрепят. Хрумваха й доста шантави идеи и на няколко пъти нагази в горещи води. Така де, всички знаем, че Либерман е шибан скапаняк, но дори аз не мога да си го представя начело на заговор за взривяването на Харам ал Шариф[2].

От опита си с крайнодесните евреи Бен Рои не беше особено сигурен в това, но предпочете да премълчи.

— Както и да е, властимащите решиха, че е станала пречка, и я наритаха. Мъчно ми беше, че си заминава. На всички ни беше мъчно. Трудно се работеше с нея, но когато се добереше до нещо, нямаше пускане. Същинска летяща бомба. Никой не приема историите си така присърце като Ривка Клайнберг. Беше абсолютно безстрашна. Самоубийствено безстрашна, както биха казали някои.

Бен Рои си записваше енергично.

— Къде отиде, след като я изритаха? — попита той. — В друг вестник ли?

— Никой не искаше да я вземе — отвърна Тират. — Определено никой от големите. Прекалено много багаж. За последно чух, че работи за някакво кампанийно списание в Яфа. Знаеш ги — почтени, леви — с десетина читатели.

— Имаш ли име?

— Момент.

Чу се оживено бърборене — Тират разпитваше колеги. Мина повече от минута, преди да се обади отново.

— „Мацпун, а Ам“ — каза той. — „Съзнанието на нацията“. Което ме кара да си мисля, че преценката ми за броя на читателите е завишена. Редакцията им е на „Рехов Олей Цион“.

Продиктува адреса и телефона, както и името на главния редактор на списанието — някой си Мордехай Ярон.

— И ако случайно решиш да търсиш, мога да ти кажа, че няма близки роднини. Родителите й се самоубили. С газ. Което си е шибана тъжна ирония, защото са оцелели от холокоста. Беше написала статия за това. Може би именно затова се прецакваше толкова здраво.

— Братя или сестри? Партньор?

— Не съм чувал за такива. Доколкото помня, май имаше котка.

Бен Рои го помоли да пусне мухата сред колегите си и да се опита да изкопчи още нещо. Накрая реши, че разполага с повече от достатъчно като за начало, и се ориентира към приключване на разговора.

— Обади ми се, ако се сетиш още нещо — каза той.

— А ти ми се обади, ако има някакво развитие по разследването.

Бен Рои благодари и затвори. Минута по-късно Тират отново му звънна.

— Сетих се нещо, което може да има връзка, но може и да няма — каза той. — Малко след напускането на Ривка си бъбрех със заместник-редактора Йоси Белман и той ми каза, че от всички смъртни заплахи, които е получила, само две като че ли са я уплашили наистина. Беше преди няколко години, така че едва ли има отношение към случая, но…

— Продължавай — каза Бен Рои.

— Едната била от заселници в Хеврон. Беше написала статия за някакъв техен доброволен отряд за охрана на реда, който обикалял нощем и пребивал арабски хлапета. Научили домашния й адрес и започнали да й пращат колети с куршуми и гнило месо. Районът е на привърженици на Барух Голдщайн, така че подобни неща трябва да се вземат на сериозно.

Бен Рои си записа.

— А другата заплаха?

— Тя беше малко след скандала с „Мелцер“. Имаше доста сериозно вбесени руснаци, хвърлили милиони за подкупи с надеждата да си осигурят поръчки за строителство, които благодарение на статията на Ривка така и си останаха неосъществени. Русская мафия, както можеш да се досетиш. Говори се, че и те се готвели да направят своя поръчка. За нея. Бяха й изкарали ангелите. Това беше преди около четири години, така че защо им е било да чакат досега… Както казах, вероятно няма връзка, но все пак реших, че си заслужава да го спомена.

Тират затвори, оставяйки Бен Рои да се взира в бележника си. Веригата ставаше по-дълга и като че ли по-сложна.

Бележки

[1] Израелски отбранителни сили — Б.пр.

[2] Храмовият хълм или Благородното светилище — най-свещеното място за юдейската религия и второто по значимост място за исляма. — Б.ред.