Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (30)

26.

Йерусалим

— Лъжете.

— Съжалявам, че създавам такова впечатление.

— Знаете кое е момичето.

— Боя се, че не.

— Знаете къде е.

— Отново, боя се, че…?

— И Ривка Клайнберг си е помислила същото. Затова ви се е обадила три седмици преди да бъде убита.

— Уви, не мога да си спомня подробности от разговора.

— Уви, не ви вярвам.

— Съжалявам за това.

— Къде е момичето?

— Не съм в състояние да ви кажа.

— Защо излъгахте за алибито си?

— Просто забравих да спомена, че излязох на разходка.

— Защо казахте, че сте виновен за убийството на Ривка Клайнберг?

— Казах, че аз трябва да понеса вината за убийството й, защото аз наредих катедралата да бъде отворена в толкова късен час. Ако не го бях направил, тя нямаше да бъде убита в нея.

— Не ви вярвам.

— Всеки има право на мнение.

— Вие криете нещо.

— Щом казвате.

— Страхувате се от нещо.

— Всички се страхуваме от нещо, детектив.

— Къде е момичето?

— Не съм в състояние да ви кажа.

— Лъжете.

— Съжалявам, че създавам такова впечатление.

Бен Рои стисна безсилно юмрук. Едно и също през последните четирийсет минути, подобно на постоянно повтарян запис — отново и отново, напред и назад, без никакъв резултат. Едно и също през последните двайсет и четири часа. Архиепископът не казваше нищо, не признаваше нищо, а след като криминалистите се върнаха от покоите му с празни ръце, доводите на Баум се стапяха напълно. Затова той накрая се предаде и разреши на Бен Рои да проведе своя разпит. Като последно отчаяно хвърляне на зарове, преди законните двайсет и четири часа на задържането да изтекат и върху главата му да се изсипе тон яйца. И ако Бен Рои се чувстваше безсилен, това бе нищо в сравнение с бавния огън, на който се печеше любимият му главен супер интендант.

Погледна часовника си — 08:40 — стана и измери с крачки килията няколко пъти, за да се разтъпче и да се разсее. Архиепископът седеше мълчаливо, сякаш медитираше, на устните му играеше лека усмивка. Не нахална или подигравателна, подобно на усмивките на професионални боклуци като Генадий Кременко. Това изражение беше различно — спокойно, стоическо, уверено. Почти благочестиво. Усмивката на човек, който вярва, че постъпва правилно, и е повече от щастлив да понесе всички последици от вярата си. Усмивка на мъченик, помисли си Бен Рои. А едно знаеше за мъчениците — те никога не се пречупваха, колкото и здраво да ги налагаш. Върна се на масата, седна и взе снимката на Восги.

— Добре, започваме отначало. Познавате ли това момиче?

— Боя се, че не.

— Защо лъжете?

— Не лъжа.

— От какво се страхувате?

— Както вече казах, всички се страхуваме от нещо, детектив.

И тъй нататък, и тъй нататък — едни и същи въпроси, едни и същи уклончиви отговори още половин час. Накрая се отказа и прие, че си блъска главата в стена. Каквото и да знаеше архиепископът, то бе заключено в него и нищо нямаше да го накара да излезе наяве. Бен Рои стана, отиде до вратата и почука, за да му отворят. Архиепископът остана на мястото си, сключил ръце пред себе си. Пръстенът му сияеше в пурпурно под яркото осветление в килията. Усмивката продължаваше да играе по лицето му.

— Още в самото начало на разследването един мой приятел ми каза, че в комплекса не се случва нищо без ваше знание — каза Бен Рои, докато чакаше вратата да се отвори.

Архиепископът го изгледа.

— Лъгал се е. Мисля, че нямате абсолютно никаква представа кой е убил Ривка Клайнберг. И определено не мисля, че вие сте го направили.

— Доволен съм да го чуя.

— Но знаете какво се е случило с момичето — продължи Бен Рои. — И като скривате тази информация, не само възпрепятствате полицейското разследване, но и позволявате на убиеца да се разхожда на свобода. И може би да убие отново. Как се отразява това на съвестта ви, Ваше Високопреосвещенство?

Усмивката си остана, но очите на Петросян се присвиха едва забележимо. Може да беше сянка на съмнение или пък реакция на някаква прашинка. Така или иначе промяната беше само за миг.

— Според собствения ми опит въпросите за съвестта никога не са така прости, както изглеждат — каза архиепископът. — Те неизбежно пораждат дилеми и неочаквани последици. Човекът, който посвещава живота си на борба с покварен режим, оставя след себе си семейство, което бива преследвано от врага му. Вярващият, който изгаря на клада за вярата си, дава пример за страдание, който другите се чувстват длъжни да следват. Съвестта е коварен господар, детектив. В този случай обаче моята съвест е чиста, доколкото това е възможно. А сега, ако нямате нищо против, ще ви помоля за няколко минути уединение, за да се отдам на молитвите си.

Вратата зад Бен Рои се отвори. Той остана за момент, гледайки как старецът свежда глава и си мърмори нещо, след което излезе.

— Е?

Главен супер интендант Баум го чакаше в края на коридора, пребледнял и уплашен. Бен Рои поклати глава, предизвиквайки ругатни и ритане на стената.

 

 

Луксор

Когато Халифа пристигна в участъка в понеделник сутринта, във фоайето го очакваше посетител — Омар ал Зауи. Поздравиха се и се прегърнаха.

— Как е Раша? — попита Халифа, като махна на един полицай да им донесе чай и поведе Омар към стълбите.

— Добре, благодаря. А Зейнаб?

— Подобрява се с всеки изминал ден.

За първи път от девет месеца Халифа можеше да каже подобно нещо, без да има чувството, че изрича лъжа. Беше се страхувал, че снощната случка със сълзите при увеселителния парк ще влоши състоянието на жена му, но те като че ли бяха предизвикали някаква промяна у нея. Тази сутрин тя стана преди всички, приготви закуска — нещо, което не бе правила от много време — и настоя да заведе Юсуф на училище. Мъката вероятно още си беше там, хвърляше сянка върху очите и оставяше следи по лицето й, заглушаваше гласа й, но имаше и намек за целеустременост, което бе нещо ново. Докато изминаваше десетминутното разстояние до участъка, Халифа имаше чувството, че не се е чувствал така добре от цяла вечност.

— Предполагам, че посещението ти е делово — каза той, докато се изкачваха.

— Каква невероятна дедукция от твоя страна! — възкликна приятелят му, вдигна куфарчето и разгъна картата, която държеше.

— Резултатите от водата ли?

— Точно така. Съжалявам, че те накарах да чакаш.

Извинението беше ненужно. Откакто се беше задълбал в историята на Самюел Пинскър, любопитният случай с отравянето на кладенците на коптите беше останал на заден план. Нямаше съобщения за нови инциденти, във фермата на Атия всичко беше спокойно. Случаят още беше негов, но започваше да смята, че цялата история е буря в чаша вода.

— Ще ми кажеш, че водата се е развалила поради естествени причини, нали? — попита той.

— Ни най-малко — отвърна Омар. — Кладенците са били отровени, няма съмнение. И седемте.

— Три — поправи го Халифа.

— Седем. Поразрових малко и попаднах на още четири.

Халифа спря. Изведнъж Лабиринтът на Озирис започна да отива на заден план.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. И това са само кладенците, за които е съобщено. Може да има и други. Без майтап.

— Всичките ли са коптски?

— Четири.

— Доколкото мога да смятам, остават още три.

— Точен както винаги, сахиб.

— И?

— Трите други са собственост на мюсюлмани. Единият е бедуински, недалеч от Бир ел Гинди, един на малко стопанство при Барамия, а третият… не помня точно къде беше, но подробностите са тук.

Той вдигна куфарчето си. Халифа вече се опитваше да нагласи картина, която изведнъж се оказваше много различна от онази, която си бе представял в началото.

— Интересно беше — рече Омар. — Много интересно, важно, между другото. Мисля, че трябва да поговорим.

Той посочи нагоре по стълбите. Халифа го поведе към кабинета си на четвъртия етаж. Ибрахим Фати се беше настанил с крака на бюрото, хрупаше туршия и приказваше по телефона. Съседната стая се оказа свободна и влязоха в нея.

— Направих кратко обобщение на ситуацията — каза Омар, след като останаха насаме. Отвори куфарчето и извади подвързани със спирала листа. На първата страница пишеше „Предварителен доклад за ограничени хидрогеологични аномалии в Сахара ал Шаркия“. — Но може би ще е по-лесно, ако ти обясня с няколко думи. Ако нямаш нищо против, би ли разчистил?

Започна да развива картата, а Халифа разчисти едно от бюрата и помогна на приятеля си да затисне краищата на картата с чаша, пепелник, перфоратор и копие на „Пълен наръчник на египетския полицай“. За първи път от двайсет години намери полезно приложение на тази книга. За разлика от картата в кабинета му, която показваше целия Египет, тази покриваше само малка част от страната — правоъгълника пустиня, очертан от Нил на запад, Червено море на изток и шосета 88 и 89 на север и юг. В объркващата плетеница от уади, черни пътища и гебели имаше седем малки кръстчета, отбелязани с червено мастило. Отровените кладенци, предположи Халифа. Запали цигара и двамата с Омар се наведоха над бюрото.

— Ще се опитам да бъда кратък и да не ти дотягам с лекции — започна Омар. — Но преди да стигна до кладенците… — той посочи седемте кръстчета, — … може би няма да е зле да те запозная с контекста, така че да получиш поне някаква представа за какво говоря.

Халифа дръпна от цигарата си и му направи знак да продължи.

— И тъй, централните области на Източната пустиня. — Омар сложи длан върху средата на картата. — Геологически тя се намира на ръба на така наречения Нубийски воден басейн — общо взето, огромен подземен пласт от наситен с вода полупропусклив пясъчник, вмъкнат между и прорязван от пластове непропускливи породи — базалт, гранит, глина и тъй нататък. „Затворен басейн“, както го наричаме ние. Водата е затворена под земята.

Халифа отново дръпна от цигарата си.

— Самата вода в по-голямата си част е невъзобновяема фосилна — продължи приятелят му. — Което ще рече, че е попаднала в скалите преди десетки, ако не и стотици хиляди години, и оттогава си е там. Има ограничена хидравлична проводимост поради гравитацията и разликите в атмосферното налягане, но няма да се впускам в обяснение на физиката на всичко това…

Халифа вече започваше да губи ориентация.

— … но като цяло водата е статична. Не се движи, не отива никъде, не се попълва, не намалява. Просто си стои в порите на пясъчника, затворена от непропускливите пластове, за които вече споменах. Представи си гъба, пъхната във водонепроницаем бетон, и ще получиш някаква представа.

Халифа виждаше през стъклената стена, че Ибрахим Фати продължава да говори по телефона. За щастие хрускането не се чуваше. Звукът открай време му беше неприятен, а точно сега не се нуждаеше от допълнителни дразнители.

— На практика всеки кладенец в Източната пустиня — говореше Омар, — както и в Западната, между другото, представлява сонда до тази статична водна система. Дълбочината варира на отделните места в зависимост от близостта на пластовете до повърхността и може да бъде от двайсет метра до два километра, но основният принцип винаги е един и същи. Ако трябва да използвам отново сравнението с гъбата, все едно да пъхнеш сламка през бетона и да изсмучеш водата.

Замълча за момент, за да може Халифа да проумее чутото, и продължи:

— Има обаче някои редки и доста интересни изключения.

Халифа наостри уши.

— В какъв смисъл изключения?

— На някои места геологията на басейна е много по-объркана — обясни Омар. — Пропукани непропускливи пластове, натрошен пясъчник, включения от силно натрошен варовик… както и да е, обещах да не те отегчавам с хидрогеоложки подробности. Достатъчно е да знаеш, че дълбоко под земята има разломи, които минават през басейна. Иначе казано, цепнатини. Най-често те са дълги само няколкостотин метра, но понякога могат да достигнат и километри, дори десетки километри. Почти като подземни тръби.

На вратата се почука и полицаят от фоайето влезе с поръчания чай. Омар го изчака да излезе и продължи:

— Както можеш да се досетиш, допълнителното пространство в тези цепнатини позволява по-голямо движение на водата. — Сложи три бучки захар в чашата си и разбърка чая. — Не става въпрос за пълноводни подземни реки или нещо такова, но водата пътува по начин, по който не може да го прави в други участъци. Обикновено движението е бавно, най-много няколко десетки метра в година. Ако цепнатината обаче е под наклон или ако някъде по дължината й прониква утаечна вода, движението може да бъде значително по-изявено. Миналата година направиха експеримент в Гебел Хамама, като вкараха боя в една цепнатина малко преди наводнение и тя измина почти пет километра за пет месеца.

— Невероятно — промърмори Халифа, като се питаше какво означава всичко това. Омар сякаш прочете мислите му и вдигна пръст, за да покаже, че трябва да прояви още малко търпение и важното предстои.

— Едва неотдавна започнахме да проучваме тези разломи по-подробно — каза той. — Най-вече защото нямахме необходимата технология. Но сега един екип от университета „Хелван“ използва въздушно наблюдение, за да картира цепнатините, или поне по-големите. И за наш късмет една от проучваните от области е именно тази, която ни интересува.

Той плесна отново картата с длан.

— Просто по интуиция се свързах с тях и им дадох координатите на отровените водоеми. И знаеш ли какво откриха те?

— Всичките са върху разломи? — предположи Халифа.

— Именно. И седемте кладенеца са изкопани в хидропропускливи цепнатини. Водата, която черпят, се движи. Задръж тази мисъл в главата си… — той потупа слепоочието на Халифа — … и сега погледни разпределението на кладенците.

Отново посочи седемте червени кръстчета.

— На пръв поглед изглеждат произволно разпръснати, нали? Просто кладенци без никаква очевидна връзка помежду им. Ако обаче вземем предвид кога са били отровени, започва да се очертава закономерност. Най-ранният инцидент според съобщенията е станал тук, в Деир ел Зейтун.

Той докосна кръстчето, което беше най-близо до центъра на картата и отбелязваше манастира, за който бе разказала Демиана Баракат.

— А последният е тук…

Показа кръстчето, където беше фермата на Атия.

— И между тези две места отравянията имат ясна хронологична последователност. В общи линии колкото повече се отдалечаваме от централните възвишения, толкова по-късни са отравянията.

Пепелта се беше събрала на върха на цигарата, но Халифа не я забелязваше. Характерното гъделичкане по гръбнака изведнъж се беше появило отново.

— Има различни начини за обясняване на този модел — продължи Омар. — Възможно е да става въпрос просто за съвпадение. Или някой незнайно защо е замислил кампания за отравяне на кладенци, като се започне с най-отдалечените. Лично за мен обаче очевидното обяснение — единственото реално обяснение — е, че кладенците не са били отровени отгоре, а отдолу. И виновникът за отравянето стига до водния басейн ето тук…

Той почука с кокалче средата на картата, където бяха вълнообразните контури на Гебел ел Шалул.

— … и се процежда навън и надолу по линиите на разломите.

Пепелта от цигарата падна върху картата. Халифа я махна. Гъделичкането бе станало по-силно. Много по-силно.

— И тъй, стигаме до анализа на водата — каза Омар и взе доклада си, който Халифа беше оставил на съседното бюро. — Отне известно време и трябваше да използвам някои връзки, но успях да получа проби и от седемте кладенеца. Резултатите дойдоха вчера. Както и очаквах, всички кладенци са отровени от едно и също нещо, с малки отклонения в отделните концентрации. Изненадата беше какво е то.

Той отвори доклада, прелисти го и зачете:

— Следи от живак. Повишено количество селен, флуорид и хлорид. Изключително високи количества…

Омар погледна към Халифа.

— … арсеник.

Халифа зяпна.

— Някой е изхвърлял арсеник във водата?

— Така изглежда. Макар че интересен е не толкова самият арсеник, колкото намирането му в съчетание с останалите вещества. Това излиза извън рамките на специалността ми, но разговарях с някои познати и се стигна до заключението, че става въпрос за утайки от сярна пещ.

— Това пък какво означава, мътните да го вземат? — слисано попита Халифа.

— И аз зададох абсолютно същия въпрос — разсмя се Омар. — Оказва се, че това е етап от процеса на отделянето на рудата от скалата. Използва се за извличане на различни метали — мед, цинк, олово. В този случай обаче високата концентрация на арсеник говори повече за остатъци от…

— Добив на злато — довърши Халифа. Гъделичкането беше изчезнало. Вместо него усети тежест в стомаха си. Взираше се в картата, във възвишенията в центъра на пустинята, после смачка фаса в пепелника в югоизточния ъгъл.

— Извинявай за момент. Омар — каза той. — Трябва спешно да се обадя по телефона.