Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (51)

Епилог

Три месеца по-късно

Старши детектив Ариех Бен Рои от Йерусалимската полиция спази обещанието си.

Никой така и не научи как точно го е направил. Теченията в тази част на Средиземноморието го бяха отнесли в противоположната посока. Може би е бил понесен от някоя шантава вълна. Може би се беше оплел в мрежата на траулер. Може би — и Халифа винаги избираше това обяснение — Аллах, Бог, Яхве беше подал ръка на едрия мъж. Защото въпреки чепатия си характер, той беше добър човек, честен и добродетелен, и най-добрият приятел, който Халифа бе имал. Аллах ценеше тези качества.

Аллах виждаше всичко.

Каквато и да бе истината — вълна, мрежа, Бог или някоя друга сила — около 6:30 в една ясна топла сутрин, докато в родилното отделение на болницата „Хадаса“ се разнасяха писъци, един човек изведе на разходка кучето си на плажа южно от Бат Ям и видя нещо да се носи във водата. Човекът приближи линията на прилива и загледа как вълните побутват нещото към брега. То приближаваше, писъците ставаха все по-силни, докато след един последен крясък на света се появи здраво момченце и пое първия си дъх. Почти в същия миг тялото бе повдигнато от една вълна и положено нежно на пясъка. Въпреки че бе останало дълго време във водата, според описанията на всички бе почти непокътнато. И с широка усмивка на лицето.

Ариех Бен Рои се беше прибрал у дома.

Халифа знаеше всичко това, защото най-неочаквано му се обади Сара, партньорката на Бен Рои. Бяха поддържали контакт през изминалите месеци, Халифа й писа да обясни обстоятелствата около смъртта на Бен Рои. Този път обаче Сара трябваше да се грижи за бебето и не разговаря дълго. Само му съобщи новината и помоли за две услуги. Ще дойде ли за погребението на Бен Рои? И би ли се съгласил да стане кръстник на новородения му син?

Разбира се, отвърна Халифа. Това ще е чест за него. И в двата случая.

И ето че бързо бяха резервирани самолетни билети и хотели. Въпреки протестите на Халифа, не му бе позволено да плати за каквото и да било.

И ето че той и семейството му сега стояха на хълма, гледащ към Стария град на Йерусалим, докато спускаха в земята прост дървен ковчег, а един равин бавно припяваше с плътния си глас молитвата за еврейското погребение кадиш.

Докато слушаше с наведена глава, хванал Зейнаб с едната си ръка и прегърнал Бата и Юсуф с другата, Халифа изведнъж се усети, че мисли за случилото се през последните три месеца. За всичко, което се бе променило.

Цялата история около „Барън“ и изхвърлените токсични отпадъци се раздуха от пресата. Започна в Израел и бързо се появи на предните страници на вестниците по целия свят. За разлика от други подобни случаи, нямаше опити за отричане или за запушване на усти. Тъкмо обратното, новият шеф на компанията, Уилям Барън, гръмко порица и се извини за начина, по който покойният му баща беше управлявал семейния бизнес. Нещата ще се променят с новото ръководство, обеща той. Започна с учредяването на фонд за почистване на кашата, завещана от баща му. Варелите щяха да бъдат извадени, подземните канали щяха да бъдат почистени, щеше да се изплати компенсация на всички пострадали от замърсяването. Значителна компенсация. Халифа нямаше представа дали разкаянието бе искрено, или беше просто циничен ход за поправяне на очуканата репутация на компанията. Знаеше обаче, че известно време семейство Атия нямаше да има парични затруднения.

Заради участието си в скандала „Джосер Фрейт“ отнесоха рекордна глоба и целият борд, в това число и братът на министъра на вътрешните работи, беше разследван за престъпления. Халифа никога нямаше да узнае със сигурност дали баржата, убила сина му, е пренасяла токсични отпадъци, но изпитваше известна утеха от факта, че компания с размери и връзки като „Джосер“ може да бъде изправена пред закона. Може би наистина имаше надежда нещата в Египет да се променят.

Със Зейнаб скърбяха много за момчето си. Винаги щяха да скърбят. Но в същото време — и беше трудно да го обяснят на хора, които не са преживели подобни неща — животът им някак се отвори през тези няколко месеца. Мъката си оставаше силна както винаги, но около нея сякаш имаше някакъв непрекъснато разширяващ се кръг. Място за други неща, които да пуснат корени и да разцъфтят там. Болката вече не беше доминираща. Дори говореха дали да не си направят още едно дете, макар че засега не се получаваше. Щеше да дойде време и за това.

Една от основните му грижи след нощта на кораба бе да върне съсипания дневник на Самюел Пинскър и при първа възможност замина на юг да посети Иман ел Бадри. Направи го с натежало сърце, тъй като бе нарушил обещанието си към нея. Когато пристигна, му беше съобщено, че старицата е умряла тихо в съня си преди седмица. В нощта, когато я бе посетил. Сякаш беше чакала да изпълни последния си дълг и да му предаде бележника, преди да си отиде в мир. Халифа посети гроба й, прочете салат ал Джаназа и издебна момент, когато никой не го гледаше, за да изкопае малка дупка в пръстта и да положи в нея бележника. Седмица по-късно откри гроба на Самюел Пинскър в Кайро и изсипа върху него шепа пръст от гроба на Иман ел Бадри. Жестът бе малък, но се надяваше, че той ще означава нещо за двамата. Беше си чувствителна душа, както Зейнаб непрекъснато му напомняше.

Газовата концесия на „Барън“ в Сахара тихомълком беше оттеглена; сайтът на „Немезида в действие“ по необясними причини изчезна. По форумите имаше много спекулации, че в това имат пръст ЦРУ, Мосад или някакъв международен капиталистически заговор. Никоя от версиите не беше доказана. Нито пък имаше някакво значение в дългосрочен план. Движението бе пътеводна светлина, успя да запали въображението на онези, които вярваха в един по-справедлив свят. Други групи щяха да поемат делото му. За престъпленията щеше да се търси сметка.

Абсолютно нищо не бе оповестено за трагичната история на Рахил Барън. Или поне Халифа не чу нищо за нея. Надяваше се и се молеше тя да почива в мир.

В два последователни дни Халифа получи два имейла. Един от приятеля му от детство Мохамед Абдула, който сега бе голяма клечка в дотком индустрията, и един от Катрин Тейлър, американската милионерка и автор на криминалета, с която се беше запознал преди няколко години, когато бе дошла в Луксор да прави проучвания за новата си книга. Съвсем беше забравил имейлите, които им беше пратил, така че остана приятно изненадан, когато и двамата заявиха, че с удоволствие ще помогнат на детския дом на Демиана Баракат. Мохамед Абдула дори отиде по-далеч и предложи да поеме разноските за екскурзия на децата до Кайро с посещение на „Дрийм парк“, кукления театър и фараонското село на д-р Рагаб. Халифа винаги беше смятал селото за малко безвкусно, но в случая предпочете да запази мнението си за себе си.

А Ривка Клайнберг? Нейното убийство беше проблем на израелците, така че Халифа знаеше само онова, което успяваше да намери в интернет. Макар участието на „Барън“ да бе несъмнено, израелците бяха далеч от залавянето на извършителя на убийството. Разследването се беше насочило по нова следа, свързана с турски наемен убиец. Халифа очакваше с интерес развитието на нещата.

Тихо „амин“ отбеляза края на службата и го изтръгна от унеса. Пред него хората се бяха наредили на опашка, пристъпваха един по един и хвърляха лопатка пръст в гроба. Като мюсюлманин Халифа не бе сигурен дали следва да направи същото. На опашката имаше и някакъв поп, дребен пълен мъж с черно расо, пръстен с пурпурен камък и сребърен кръст на гърдите, така че Халифа реши, че може да се включи. Нареди се на опашката зад строен младеж с кръгли очила и плетена синя шапчица.

— Ма ’а-с салаама, сахиб — прошепна, докато хвърляше пръстта.

След като погребението свърши и тълпата — много голяма тълпа — започна да се разпръсква, при семейство Халифа дойде жена с бебе и се представи. Полетът им беше закъснял и едва успяха да стигнат навреме на гробището, така че това бе първата му възможност да разговаря със Сара.

— Кажете „здрасти“ на кръщелника си — рече тя и му поднесе бебето. Зейнаб, Бата и Юсуф се скупчиха около детето.

— Толкова е красив — промълви Халифа.

Наистина беше така. Имаше фини черти и светли очи, наследени по-скоро от майка му, отколкото от баща му. Бен Рои пръв щеше да признае, че това никак не е зле.

— Не знам дори името му.

— Нарекохме го Ели — рече Сара. — Ели Бен Рои.

Гърлото на Халифа се стегна.

— Но това е чудесно съвпадение! Синът ми… изгубихме нашия син… казваше се Али. Ели, Али. Почти еднакви са.

Сара се усмихна и постави ръка на китката му. „Не е съвпадение“, казваше жестът й.

Халифа примигна и се наложи да се извърне. След кратко мълчание Зейнаб се наведе към него и му прошепна нещо.

— Разбира се, разбира се.

Съвзе се, целуна бебето по челото и го върна на майка му. След това бръкна в джоба си и извади малка пластмасова кутийка.

— Преди няколко години, когато се срещнах за първи път с Ариех, той ми даде това — рече Халифа. — Оттогава го пазя като очите си. Но сега мисля, че има по-добро място за него.

Отвори кутийката. Вътре, върху подложка от плюш, имаше малка сребърна менора на верижка. Същата, която Ариех Бен Рои носеше навремето. Халифа я извади и нежно я надяна през главата на бебето.

— Ето. Точно като баща си.

Бебето нададе могъщ рев.

— Точно като баща си — потвърди Сара.

Постояха малко, докато тя успокои детето. После усетиха, че има нужда да остане малко сама, само с бебето и Бен Рои, затова се извиниха и се отдръпнаха. Покрай гробището минаваше път и решиха да се разходят по него до върха на хълма, от който се откриваше забележителна гледка към Стария град. Бата и Юсуф изостанаха да позяпат някаква градина с птичарник, пълен с пъстропери птици. Халифа и Зейнаб повървяха още малко и седнаха на една ниска стена. Пред тях Куполът на скалата блестеше в златно под лъчите на утринното слънце; около него, скупчени като в кошара между градските стени с техните огромни каменни блокове, надничаха покриви, куполи, кули и тук-там по някой кипарис. Бяха толкова нагъсто, че не можеше да се каже къде свършва едната постройка и къде започва следващата.

Тук имаше напрежение и Халифа го знаеше. Гняв, негодувание, горчилка и омраза. Имаше си собствено мнение кой е прав и кой крив в тази ситуация. Погледнато оттук обаче, всичко изглеждаше тихо и мирно. Всички препирни приличаха на спор на детска площадка.

И независимо кой прав и кой крив, Бен Рои беше приятел. Добър приятел. В това имаше урок. А също и надежда.

Няколко минути просто седяха мълчаливо, клатейки крака, загледани как точно под тях няколко облечени в черно фигури се поклащаха напред–назад пред една гробница. После Халифа прегърна жена си през кръста и я привлече към себе си.

— Липсва ми — тихо рече той. — Али. Толкова го обичах.

— Обичаш го — поправи го тя и се притисна към него. — Той е тук. Винаги ще бъде тук.

Халифа кимна.

— Добре сме, нали?

— Разбира се, че сме добре. Ние сме отбор Халифа.

Той се усмихна и се обърна да я целуне, но беше прекъснат от движение зад тях — Бата и Юсуф идваха. Задоволи се само да духне шеговито в ухото й. Децата седнаха при тях върху стената и всички се хванаха за ръце. Отново замълчаха; никой не изпитваше нужда да говори, просто бяха щастливи, че са заедно. Със семейството. После Юсуф вдигна ръка и посочи.

— Виж, тате. Някой е пуснал хвърчило.

Над скупчените покриви на Стария град мъничък червен триъгълник трептеше и танцуваше на вятъра. Погледаха го известно време. И запяха в един глас.

В небето пускаме нашето хвърчило,

гледаме го как само се е извисило.

Преводът беше толкова нелеп, че успяха да изпеят само половин куплет, преди и четиримата да избухнат в смях.