Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3

История

  1. — Добавяне

32.

Египет

Докато извеждаха Бен Рои от апартамента след срещата му с Натаниел Барън, Халифа започваше своята среща с Иман ел Бадри — жената, която преди осемдесет години била така брутално изнасилена от Самюел Пинскър.

Беше пристигнал в селото й преди повече от два часа и се надяваше, че по това време ще пътува обратно към Луксор или ще се е прибрал. Когато обаче спря пред къщата й — ниска кирпичена постройка с гълъбарник от едната страна и ревящо магаре някъде отзад, — се натъкна на дузина жени в черни роби, чакащи на опашка отпред. Сария му беше казал, че жертвата на Пинскър е нещо като свята фигура. Оказа се прав — жените чакаха да бъдат благословени от нея.

При други обстоятелства щеше да покаже значката си и да влезе направо. Инстинктът обаче му подсказа, че подобен груб подход няма да е подходящ. Обади се на Зейнаб да й каже, че ще се прибере по-късно от очакваното, нареди се на опашката и зачака реда си, като старателно избягваше погледите на жените, за да не ги смути. В тези затънтени райони подобни неща бяха много важни.

След два часа и половин кутия „Клеопатра“ женски глас извика последния от опашката. Халифа стана, изтръска панталоните си и приглади коса, макар да осъзнаваше, че жената, с която му предстои да се срещне, е сляпа и едва ли ще се развълнува от външния му вид. Мина през завесата от мъниста и влезе в къщата.

Интериорът нямаше нищо общо с помещението, в което Бен Рои току-що бе провел среща. Без електричество, без килими, без скъпи мебели. Халифа се озова в стая с пръстен под, голи кирпичени стени и опушен дървен таван. Вратата на отсрещната стена водеше към задната част на къщата; една-единствена газена лампа хвърляше мизерна светлина, без да пропъжда сенките от ъглите. В помещението имаше само прости дървени кушетки покрай стените. Отдясно на Халифа, скръстила крака и облегната на стената, седеше стара, подобна на кукла жена. Всичко, освен силно набръчканото й лице, беше покрито от джелаба суда, така че трудно можеше да се каже къде свършва тялото и къде започват сенките.

— Казват, че благословиите ми помагат на онези, които са с дете — рече тя. Гласът й бе дрезгав и в същото време странно нежен. Успокояващ. Като палмови листа, шепнещи на вятъра. — Уви, господине, боя се, че не мога да дам благословия, която да помогне на вашата бременност.

Усмихна се на собствената си шега и му направи знак да седне на отсрещната кушетка. Халифа не знаеше как е разбрала, че е мъж — може би беше доловила нещо в дишането му или в тежестта на стъпките му. Отиде и седна на кушетката.

— Не сте тукашен — рече тя, накланяйки глава към него.

— От Луксор съм. — Замълча, после добави: — Аз съм полицай.

Тя кимна бавно, сякаш вече беше разбрала това. Другите слепци, които бе виждал, имаха замъглени очи, които издаваха слепотата им. Нейните обаче бяха като ярки изумруди, почти свръхестествено бистри, сякаш слепотата й се проявяваше не толкова в липсата на цвят, колкото в излишеството му.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита тя. — Вечерта е гореща, а вие сте изминали дълъг път.

Халифа беше жаден, но отклони предложението, защото не искаше да й създава грижи. Тя отново се усмихна, сякаш разбрала причината за отказа му. Стана от мястото си и отиде в жилищната част с бавни, но уверени движения. Върна се две минути по-късно с чаша чай.

— Едно момиче ми помага с домакинските задачи — обясни тя, подаде му чашата и се върна на мястото си, без да търси пипнешком пътя си. — Но с простите неща и сама се справям. Моля, пийте.

Халифа се подчини, без да спомене, че винаги пие чая със захар. Напитката му вече беше подсладена. Две лъжички, предположи той. Точно както го обичаше.

— Лазеез — промълви той. — Великолепно.

— Афуаи — отвърна тя. — За мен е удоволствие.

Последва мълчание.

— Съжалявам за загубата ви.

Халифа й благодари, отпи отново и се сепна, когато си даде сметка, че изобщо не е споменавал Али.

— Откъде…?

— Някои неща могат да се видят и без очи — тихо отвърна тя. — Мъката ви е навсякъде около вас. Загърнат сте в нея като с наметало.

Халифа не знаеше какво да каже.

— Беше ми син — успя да изрече той.

— Много, много съжалявам.

Тя го загледа, или поне така му се стори. Очите й проблясваха в несигурното сияние на газената лампа, сенките ги притискаха от всички страни. Накрая свали съсухрените си ръце в скута си и се облегна на стената.

— Нещо ви безпокои — рече тя. — Нещо ви прави неспокоен в мое присъствие. Моля, кажете ми защо сте тук.

Халифа се размърда неловко. Беше чувал, че слепите имат изострени сетива и могат да долавят неща, които остават незабелязани за хората с перфектно зрение, но това беше нещо различно. Старицата сякаш виждаше право в него, знаеше какво мисли и усеща. Той се наведе и завъртя чашата. Изведнъж вече не искаше да задава въпросите, заради които беше дошъл.

— Хайде — настоя тя. — Не може да е толкова лошо. Кажете какво ви тежи. Ще ви олекне. Може би ще олекне и на двама ни.

Тя разпери ръце, показвайки му, че го слуша. Отново настъпи тишина, сенките сякаш станаха по-плътни, наситени с очакване. Накрая Халифа пое дъх.

— Както казах, аз съм полицай в Луксор — започна той. — Работя… помагам по един случай… за убийството на една жена в Йерусалим. Няма да навлизам в подробности, но като че ли е свързано с един мъж, когото мисля, че… сте познавали. Хауага, ингилизи на име… Самюел Пинскър.

Тя повдигна за миг глава и я сведе отново.

— А…

Това бе единствената й реакция.

— Зная какво се е случило — продължи той, като се мъчеше да говори възможно най-меко, да й покаже, че не само разбира чувствата й, но и че няма причина да се срамува. — Моля ви, простете, че ви напомням за това.

— Не ми напомняте — промърмори тя. — Напомня се нещо, което си забравил или изтикал дълбоко в паметта си. Не минава нито ден, без да си помисля за онази нощ. Нито минута. Винаги е в мислите ми. Осемдесет години минаха, а сякаш беше вчера.

Тя вдигна ръка и докосна слепоочието си. Халифа заби поглед в пода. Само преди няколко минути това посещение му се струваше добра идея. А сега…

— Извинете — повтори той. — Не исках да…

— Не е нужно да се извинявате. Те направиха, каквото направиха. Научих се да живея с това.

Явно беше уморен, защото му бе нужно време, за да осъзнае думите й, също както при коментара за Али. Вдигна глава и се намръщи замислено.

— Те?

— Онези, които извършиха престъплението.

Халифа се намръщи още повече.

— Не разбирам. Помислих си…

— Какво?

— Че Самюел Пинскър е човекът, който…

Не искаше да я унижава с думата „изнасилил“.

— … който е отговорен.

Тя свали ръка. Очите й сякаш горяха на мъждукащата светлина.

— Бяха трима.

Гърлото на Халифа се стегна.

— Трима престъпници, които така и не си получиха заслуженото. Три чудовища, които умряха мирно в леглата си, докато тяхната жертва…

Тя сведе глава, лицето й изчезна в сенките и беше невъзможно да се види изражението й. Халифа проклинаше собствения си егоизъм, който бе разбунил отново всичко това и бе накарал старата жена да преживее отново събитие, което се оказваше по-травматично, отколкото си беше представял — ако подобно нещо изобщо бе възможно. Минаха няколко секунди, после той стана.

— Не биваше да идвам. Било е преди много време, не ми влизаше в работата. Моля ви, простете ми. Тръгвам си.

Обърна се към вратата.

— Ще останеш — спря го тя с неочаквано твърд глас.

Вдигна глава и обърна лице към него.

— Осемдесет години нося тази тайна. Време е да бъде казана истината. Бог да ми е на помощ, щях да го направя по-рано, ако имаше кой да ме чуе. Но да си жена в Египет, особено фелаха, означава да не говориш за подобни неща, ако знаеш какво е добро за теб. А дори и да бях казала, нямаше да има значение. Братята ми бяха хитри.

Гърлото на Халифа се стегна още повече. Стомахът му също.

— Аллах-у-акбар, да не би да казвате, че собствените ви братя са участвали в изнасилването?

Този път изрече думата. Беше твърде шокиран, за да се безпокои за благоприличието. За негова изненада старицата се усмихна, макар Халифа никога да не бе виждал толкова безрадостна усмивка.

— Не е имало никакво изнасилване — прошепна тя. Думите й бяха тихи като съскането на газената лампа. — Никой не ме е докосвал с пръст. Най-малкото Самюел Пинскър.

Произнесе го като „Сам-у-ел Пин-ис-ка“, в гласа й нямаше и следа от горчивина. Тъкмо обратното. В тона й се долавяше нежност, граничеща с благоговение. Халифа пристъпи напред.

— Но е имало свидетел. Момче. Видяло е…

— Какво? Какво е видяло?

— Как Пинскър ви напада. — Халифа почти чуваше как началник Садек описва нападението. — Вие сте викали, съпротивлявали сте се…

Тя въздъхна и бавно поклати глава.

— Да видиш невинаги означава да разбереш, инспекторе. Особено когато виждаш през очите на дете. Когато види сълзи, детето не си мисли, че те може да са от радост. Когато вижда мъж, сграбчил жена, ще го помисли за нападение. Онова, което е видяло момчето, не е това, което е помислило, че вижда.

В гласа й нямаше озлобление, нито обвинение. А само тъга. Безкрайна тъга. Халифа замръзна на място. После пресече стаята и приклекна пред нея. Тя бе толкова дребна и съсухрена, а кушетката бе толкова ниска, че дори клекнал стърчеше цяла глава над нея.

— Какво се случи през онази нощ?

Въпросът му предизвика нова усмивка. Този път искрена.

— Какво се случи ли? Нещо прекрасно. Мъжът, когото обичах, поиска ръката ми. И аз казах „да“. Това бе най-щастливата нощ в живота ми. Поне за малко.

Тя въздъхна и наклони глава, погледът й — защото беше поглед — се плъзна над рамото на Халифа към сенките в ъгъла на стаята. Халифа мислеше трескаво, опитваше се да проумее всичко това, да види новата картина. Всичко, което бе чувал за Пинскър, всичко, което бе предполагал през последните пет дни, сега сякаш се разпадаше, подобно на снимка, превръщаща се в прах между пръстите му. Коленичи и взе ръцете й в своите.

— Кажете ми — рече той. — Моля ви. Искам да разбера.

Отвън магарето отново зарева — мъчителен гъгнив звук, който сякаш бе част от някаква друга реалност. В стаята обаче тишината бе така наситена, че почти можеше да се вкуси. Минаха секунди, може би минути — откакто бе влязъл тук, времето сякаш беше изгубило значение. Накрая тя бавно измъкна ръцете си от неговите и ги вдигна към лицето му. Пръстите й пробягаха по него — уста, нос, скули, клепачи, чело, — проследяваха чертите му, сякаш четеше книга за слепи.

— Ти си добър човек — прошепна тя. — Мил човек. Чувах го в гласа ти, сега го чета по лицето ти. Чета също и болка. И гняв, много гняв, но добротата надвива всичко. Също като при Сам-у-ел. Той беше много добър човек. Най-добрият, когото съм познавала. Така че може би си заслужава тъкмо ти да чуеш истината.

Продължи да докосва лицето му още малко. После свали ръце, облегна се назад, затвори очи и започна да разказва. Пинскър я спасил от братята й. Така започнало всичко. Работил в една гробница сред хълмовете над Стара Курна. Една вечер се връщал през селото, видял как й бият шамари и се намесил. В последвалата разправия ударил единия й брат толкова силно, че той изгубил съзнание. (Гласът на Мари Дюфресне отекна в главата на Халифа толкова ясно, сякаш тя седеше до него: „Веднъж се сбил с някакви от Курна, проснал единия в безсъзнание.“) По-късно момичето открило, че Пинскър я е следил от повече от година, но твърде много се срамувал от външния си вид, за да предприеме нещо.

— Глупчо! — изкиска се тя. — Какво значение би могло да има за мен? Аз виждам човека отвътре. А вътрешно той бе най-големият красавец на света. Никой не се е отнасял към мен с такова уважение. Толкова беше достоен.

Двамата започнали да се срещат — сляпото селско момиче и безликият англичанин. Открадвали моменти, за да бъдат заедно, приятелството им бързо преминало в любов. Всичко било абсолютно потайно, разбира се. Дори днес на връзката между хауага и фелаха не се гледаше с добро око или открито се заклеймяваше. През 1931 г, подобно нещо било направо немислимо. Няколко пъти Пинскър казвал, че трябва да сложат край на това, защото се боял за безопасността й. Чувствата им обаче били твърде силни, любовта им — прекалено голяма. И срещите продължили.

— Той беше на трийсет и няколко, а аз на деветнайсет — рече тя. — Но това не бе увлечение на едно младо момиче. Бях мъдра за годините си, знаех много добре какво правя. Може и да беше по-стар от мен, но тук… — тя докосна главата си — и тук… — после сърцето — … бяхме равни. Тук също, по товара, който Бог е сметнал да сложи на гърбовете ни.

Тя докосна очите и лицето си, намеквайки за своята слепота и обезобразяването на Пинскър.

— Толкова го болеше, че изглежда по такъв начин — тъжно произнесе тя. — Беше силен, но понякога силата не е достатъчна. Приказките, погледите, коментарите. Съсипваха го. Веднъж в Мединет Хабу го видяло някакво момиченце, хауагая. Изпищяло и побягнало, сякаш вижда чудовище. Плака, когато ми разказваше. Сгуши се в обятията ми и плака като бебе.

Халифа отново чу гласа на Мари Дюфресне: „Помня как се появи внезапно, аз изпищях и побягнах, а той ме последва с онази своя ужасна маска. Седмици наред сънувах кошмари.“

Понякога Пинскър заминавал, изчезвал в пустинята за цели седмици (Халифа искаше да насочи разговора в тази посока, но размисли). Но винаги се връщал и продължавали точно от там, докъдето били стигнали.

— Беше толкова мил. Толкова нежен. Никога не се възползва от мен. Ако беше поискал, щях да му позволя, но той бе толкова свестен. Каза, че нямало да бъде правилно. Чувствах се така спокойна с него. Така… завършена. Сякаш през целия си живот дотогава съм била половин човек.

Ухажването продължило година. Потайни срещи в нивите и сред древните руини в подножието на Тиванския масив. И една нощ, след по-дълго отсъствие от обичайното (как му се искаше на Халифа да научи повече!), влюбените се срещнали на любимото им място на брега на Нил и Пинскър поискал ръката й.

— Не можех да повярвам, че подобно щастие е възможно. Помислих си, че ме дразни, умолявах го да не ми го причинява, да не си играе с чувствата ми, но той само се разсмя, каза ми да не бъда толкова глупава. И досега чувам гласа му, долавям миризмата на коженото му палто, докато ме прегръщаше, усещам маслото по ръцете му. Плачех от радост.

Поискала да му пристане още тогава, но Пинскър настоял всичко да стане както подобава. Щял да отиде при баща й на следващата сутрин, да поиска официално ръката й. Дотогава тя трябвало да пази годежа им в тайна, да не казва на никого.

— Бях уплашена — каза тя. — Знаех какви са роднините ми, знаех, че може да стане нещо лошо. Но той беше почтен. Най-почтеният човек, когото съм срещала. Ако не беше такъв, сигурно щеше да остане жив.

Същата вечер се прибрала у дома и извадила най-хубавата си джелаба за следващата сутрин. След това си легнала щастлива и сънувала Сам-у-ел Пинискър и щастливия живот, който ги очаквал.

В тихия час преди зазоряване се събудила със стряскане, ужасна болка пронизвала гърдите й.

— Веднага разбрах, че нещо му се е случило — каза тя. — Нещо ужасно. Сякаш сърцето ми крещеше.

Малко по-късно братята й се прибрали с магарешката каруца. Тя отишла при тях, попитала къде са били, какво са направили. Погрижили се за хауага — това й отговорили. Вече никога нямало да го види. Никой никога нямало да го види. Волята на Аллах била изпълнена, било раздадено правосъдие.

— Правосъдие! — изфуча тя. — Знаеха, че не ме е изнасилил. Знаеха го много добре, още преди да им изкрещя истината. Било е само предлог да го направят. Цяла година са дебнели, изчаквали са удобен момент да му отмъстят, задето се изправи срещу тях онзи ден. И когато момчето дотичало с историята си, те са се възползвали. Зли хора бяха. Жестоки. Отровни като змии.

Тя плакала, проклинала ги, заплашила, че ще иде в полицията. Те я завлекли за косата в къщата и я пребили. Толкова лошо я пребили, че минал цял месец, преди да проходи отново.

— Радвах се на болката. Бях благодарна. Тя ми позволяваше да преживея част от онова, през което е минал Сам-у-ел. В болката бяхме заедно.

Била държана като затворничка през следващите четирийсет години, рядко й позволявали да излиза от къщата и да говори. Била като ходещ мъртвец. Когато намерили тялото на Пинскър и тя сякаш умряла с него.

— И досега не мога да проумея защо Всемилостивият Аллах позволи такова нещо — рече тя. — Такова ужасно престъпление, такава непоносима жестокост. И защо остави братята ми ненаказани. Макар че някаква справедливост все пак имаше, тъй като никой от тях не успя да зачене потомство. И тримата умряха бездетни. Неведоми са Неговите пътища. Това ми носи мъничко утеха.

След смъртта на последния й брат напуснала селото, преместила се на юг, започнала нов живот. Опитвала се Да донесе на други щастието, което било отказано на нея.

— Така и не отидох на гроба му — рече тя. — Не исках. Той още е жив тук… — Докосна сърцето си. — А за мен това е единственото, което има значение. Името му е на устните ми, когато се будя сутрин, когато заспивам вечер и безброй пъти през деня. Най-прекрасното име на света. Моят съпруг. Моят мил съпруг. Най-чудесният мъж, когото съм познавала.

Избърса несъществуващи сълзи от очите си.

— Това е историята на Иман и Сам-у-ел — завърши тя.

Халифа бе коленичил до нея с наведена глава. Не знаеше какво да мисли, още по-малко какво да каже. Виждаше единствено мумифицираното тяло на Пинскър, облегнато в дъното на гробницата. А също и сина си Али, блед и неподвижен на болничното легло, след като беше изключил поддържащите живота му апарати. Пътищата на Аллах наистина бяха неведоми. Толкова неведоми, че не за първи път през последните девет месеца се питаше… не дали Аллах съществува, това беше безспорно, а що за Същество е Той. Толкова болка, толкова мъка, везните сякаш така силно се накланяха към мрака вместо към светлината…

— Заради мината е, нали?

Той вдигна глава.

— Заради това си тук. — Очите й се насочиха към него. — Жената в Йерусалим. Връзката със Сам-у-ел. Мината. Златната мина, която е намерил. Старицата като че ли отново го беше изпреварила.

— Така мислим — отвърна Халифа.

— Сам-у-ел винаги казваше, че от това няма да излезе нищо добро, ако се разчуе. За него златото не означаваше нищо, но за други… В света има толкова алчност.

Откъм жилищната част се промъкна котка. Скочи на кушетката до старицата и се сви до крака й.

— Беше толкова развълнуван — каза старицата, докато галеше животното. — Онази последна нощ, когато се върна. Беше я търсил години наред. Месеци наред сам в пустинята. И накрая, при онова последно пътуване… Три месеца бил в нея, а ми каза, че не я е обиколил дори наполовина. Била като подземен град. Подземен свят. Толкова беше щастлив. Толкова бяхме щастливи и двамата.

Усмихна се тъжно и замълча. Халифа искаше да зададе толкова много въпроси, искаше да научи толкова много неща, но след всичко чуто сякаш не можеше да намери думи. Котката замърка; газената лампа съскаше. Мина почти минута.

— Как й е името? — попита тя накрая. — На жената, която е била убита. Халифа й каза.

— Добър човек ли е била?

Призна й, че не знае много за нея.

— Мисля, че е била добра. Сигурно се е опитвала да помага на хората. Да изобличи злото. А мината… тя важна ли е? Ако се разбере къде е, това ще донесе ли справедливост?

Халифа отново призна, че не знае със сигурност.

— Така мисля — рече той.

Умълчаха се, очите на старицата се зареяха, сякаш мислеше за нещо. После тя бавно отдръпна ръка от котката, бръкна в гънките на дрехата си и извади нещо. В полумрака не се виждаше какво е. Едва когато му го подаде, Халифа осъзна, че това е бележник. Стар бележник, с напукана и покрита с петна кожена подвързия, с разръфани и пожълтели от годините страници.

— Сам-у-ел ми го даде — рече тя. — Онази последна нощ, когато ми предложи. Каза ми, че нямал време да купи пръстен и затова ми поднася най-ценното, което притежава, за да засвидетелства любовта си. Това са бележките му от мината. Осемдесет години ги пазя до сърцето си.

Никой никога не ги е виждал. Дори аз.

Халифа погледна към бележника. Сърцето му изведнъж заби бясно, дъхът му секна от вълнение. Отиде до газената лампа и приближи книжката към светлината. Заразгръща внимателно страниците.

Имаше избледнели бележки, изписани със ситен почерк, числа, които вероятно бяха някакви мерки. И рисунки. Страници и страници скици — на древни сечива и култови предмети, копия на йероглифи и йератически графити[1], както и сгънат подробен план на мината, или поне на онази част, която Пинскър бе успял да проучи. Объркваща плетеница тунели, коридори, зали и вентилационни шахти, разклоняващи се от широка централна галерия като някаква огромна подземна кръвоносна система.

А в самия край на бележника, залепен от вътрешната страна на корицата, имаше друг сгънат лист. Карта. На Източната пустиня. Не толкова подробна като онази, която му бе показал приятелят му Омар сутринта, но с достатъчно детайли — Нил, Червено море, уади, планини. И там, в една малка уади с форма на сърп, сгушена под западните склонове на Гебел ел Шалул, имаше малко кръстче с букви до него — „Л на О“.

— Хамдулшла — прошепна Халифа.

Остана така за момент, после сгъна картата и затвори бележника.

— Знам, че искам много, но дали е възможно…

— Вземи го — каза старицата. — Вземи го с моята благословия. И с благословията на Самуел. Справедливостта беше важна за него. Както и за мен.

— Ще го пазя — отвърна Халифа. — Ще ви го върна веднага щом приключим.

Тя кимна. Халифа претегли бележника в ръцете си. После отиде при нея, наведе се и я целуна по бузите.

— Шуркан гидан, я ом.

— Афуан.

Той понечи да се изправи, но тя хвана ръката му. Лицето й беше обърнато към него. Лице, което въпреки възрастта още носеше някогашната красота под бръчките, сякаш млада жена надзърташе през тънък смачкан пергамент.

— Той е в мир — рече тя. — Сияе златна светлина и Али е в мир в нея. Никога не забравяй това.

Задържа ръката му още малко, после я пусна и кимна към вратата. Халифа едва успя да излезе навън и сълзите потекоха по бузите му.

Бележки

[1] Опростено йероглифно писмо, използвано в папируси, неофициални надписи и т.н. — Б.пр.