Робърт Джордан
Силата на сянката (58)

Глава 58
Капаните на Руйдийн

Веднага щом вратата изчезна, го обкръжи мрак. Чернота, простираща се във всички посоки. Въпреки това можеше да вижда. Липсваше усещане за топло или студено, дори за влага, макар той да беше мокър. Никакво усещане. Само, че съществува. Пред него се издигаха прости сиви стъпала, всяко висящо без опора, в огромна дъга, чезнеща в далечината. Такива беше виждал и преди, или подобни на тях. Някак знаеше, че ще го отведат там, където трябва да отиде. Той се затича нагоре по тези невъзможни стъпала и докато ботушите му оставяха върху всяко зад него влажен отпечатък, то се стапяше и изчезваше. Оставаха само стъпалата отпред — тези, които щяха да го отведат там, където трябваше да отиде. Това също го беше имало преди.

„Със Силата ли ги направих, или сами си съществуват по някакъв начин?“

При самата мисъл сивият камък под краката му започна да чезне и всички други пред него затрептяха. Отчаян, той се съсредоточи върху тях — от сив камък, и истински. Истински! Трептенето престана. Сега не бяха така груби, а излъскани, и ръбовете им бяха гравирани в изкусна рамка, за която си спомни, че също беше виждал някъде.

Без да го интересува къде точно — без да е сигурен дали изобщо може да си позволи да мисли за това прекалено дълго, — той се затича с всички сили, взимайки по три стъпала наведнъж през безкрайния мрак. Щяха да го отведат там, където искаше да отиде, но колко ли време щеше да му отнеме? С колко ли го беше изпреварил Ашмодеан? Дали Отстъпникът не познаваше по-бърз начин за придвижване? Това беше цялата беда. Отстъпниците разполагаха с цялото познание; единственото, с което разполагаше той, бе отчаянието.

Погледна напред и трепна. Стъпалата се бяха приспособили към дългите му крачки, междините бяха станали толкова широки, колкото отскоците над черното, дълбоко като… Като какво? Пропадането тук навярно никога нямаше да свърши. Той се постара да не обръща внимание на процепите и продължи да тича. Старата недолекувана рана на хълбока му запулсира — скоро щеше да се отвори. „Забрави я!“ Мисълта се понесе из Празнотата вътре в него. Не смееше да намали скоростта си, дори раната да го убиеше. Кога най-сетне щяха да престанат да се изкачват тези стъпала? Колко ли беше изминал?

Изведнъж забеляза фигура в далечината напред и вляво, сякаш на мъж, в червено палто и червени ботуши, застанал върху блестяща сребриста платформа, която се плъзгаше сред мрака. Нямаше нужда да го погледне отблизо, за да се увери, че е Ашмодеан. Отстъпникът не тичаше като задъхано от умора селянче, а се возеше — на какво все пак се возеше?

Ранд се закова на едно от каменните стъпала. Нямаше никаква представа какво представлява тази платформа, блестяща като шлифован метал, но… Стъпалата пред него изчезнаха. Парчето камък под ботушите му се източи напред и се понесе все по-бързо и по-бързо. Никакъв вятър не лъхаше в лицето му, за да покаже, че се движи, нищо в това безбрежно черно, което да бележи каквото и да било движение — само дето започна да догонва Ашмодеан. Не знаеше дали го прави с помощта на Силата: то просто ставаше. Стъпалото подскочи и той престана да се чуди. „Все още не знам достатъчно.“

Тъмнокосият мъж стоеше спокойно, с една ръка, отпусната на бедрото, и замислено опипваше брадичката си. На врата и ръкавите му имаше бяла дантела. Червеното му палто с висока яка изглеждаше по-лъскаво от копринен сатен и кройката му беше странна, с пешове, стигащи почти до коленете му. Нещо, наподобяващо на черни нишки, като тънки стоманени жички, излизаше от мъжа и се сливаше с околния мрак. Такива нишки Ранд беше виждал и преди.

Ашмодеан извърна глава и Ранд ахна. Отстъпниците можеха да променят лицата си — или поне да те накарат да си мислиш, че виждаш друго лице; той беше виждал Ланфеар да го прави — но това сега бяха чертите на Джайсин Натаил, веселчуна. Той беше очаквал да се окаже Кадийр, с неговите неизменно хищни очи.

Ашмодеан го видя в същия момент и се сепна. Сребърната платформа, на която беше кацнал, се понесе напред — и изведнъж огромен пласт огън, като тънък резен, отсечен от чудовищен плам, се люшна назад към Ранд, една миля висок и една миля широк.

Той отчаяно насочи поток срещу него и тъкмо когато щеше да го връхлети, огненият лист се пръсна на искри, които се понесоха настрани и се стопиха в мрака. Но още докато страховитата завеса изчезваше, се показа друга, връхлитаща към него. И нея разби, за да разкрие нова отзад, пръсна третата и видя четвърта. Ашмодеан се измъкваше, Ранд беше сигурен в това. Изобщо не можеше да съзре Отстъпника зад пламъците. Ярост се стече по повърхността на Празнотата и той преля.

Вълна от пламък разгърна пурпурната завеса, политнала към него, и се затъркаля напред, отнесе я — този път не тънък резен, а подивели талази, сякаш надигнати от бурни ветрища. Ранд потръпна от Силата, забушувала през него; гневът му към Ашмодеан задра покрова на Празнотата.

Внезапно платформата на Отстъпника се промуши през някаква кухина, която започна да се затваря. Врата!

Ранд замахна със Силата. Трябваше да задържи вратата отворена, защото затвореше ли се, той нямаше да има представа къде е избягал Ашмодеан. Трептенето спря. Остана квадрат ослепителна слънчева светлина, достатъчно голям, за да се скочи през него. Трябваше да го задържи отворен, да го достигне преди Ашмодеан да е успял да се отдалечи.

Още докато помисляше за спиране, стъпалото се закова на място и Ранд се понесе напред и прелетя през прага. Нещо задържа крака му за миг и той се затъркаля презглава, докато най-сетне не спря бездиханен и свит на кълбо.

С усилие пое дъх и се изправи, без да си позволи нито за миг да се почувства безпомощен. Единствената сила все още го изпълваше с живот и с гадост. Жълт прах бе покрил влажните му дрехи, но слънцето вече извличаше влагата по него, изсмукваше я от ризата и бричовете му. Намираше се в Пустошта, в долината под Чайендейр, на по-малко от петдесет крачки от забуления в мъгла Руйдийн. Вратата беше изчезнала.

Той направи крачка напред към стената от мъгла и спря. Вдигна левия си крак. Петата на ботуша му беше прерязана като с нож. Дръпването, което бе усетил. Затварянето на входа. Смътно усети, че потръпва, въпреки зноя. Не беше знаел, че е толкова опасно. Отстъпниците притежаваха цялото знание. Но Ашмодеан нямаше да му се измъкне.

Той оправи дрехите си. Затича към мъглата и влезе в нея. Обгърна го сива слепота. Силата, която го изпълваше, не му помогна да вижда по-добре. Тичаше сляп.

Внезапно се хвърли напред и се претърколи върху грапавите камъни. Остана да лежи, взрян нагоре в три ярки ленти, сребристо-синкави в странната светлина на Руйдийн, плаващи във въздуха. Когато се изправи, те се оказаха до кръста му, до гърдите и до врата, и толкова тънки, че погледнеше ли ги откъм ръба, изчезваха. Можа да види как бяха сътворени и как висяха, въпреки че не го разбираше. Твърди като стомана и толкова остри, че наточен бръснач щеше да изглежда пред тях тъп като паче перо. Ако беше претичал през тях, щяха да го срежат. Лек напън на Силата и сребърните ленти паднаха в прахта. Хладен гняв, извън Празнотата. Вътре — хладна решимост и Единствената сила.

Синкавото сияние на мъгливия купол мяташе смътна светлина върху полудовършените палати от мрамор, кристал и стъкло, по разсичащите небето кули. А по широката улица пред него тичаше Ашмодеан, покрай пресъхнали шадравани, към големия площад в сърцевината на града.

Ранд преля — стори му се непривично трудно; посегна към сайдин, придърпа го, докато не забушува в него — преля и дебели назъбени мълнии продраха купестите облаци. Но не и към Ашмодеан. Единственият ефект беше, че сияйни пилони в червено и бяло, дебели петдесет стъпки и сто крачки високи, се взривиха пред Отстъпника и нападаха през улицата сред руини и облаци прах.

От огромните прозорци сякаш укорително го загледаха величествено тържествени мъже и жени.

— Трябва да го спра — каза им той. Гласът сякаш отекна в ушите му.

Ашмодеан се спря и погледна назад през сриващите се зидове. Прахът, понесъл се към него, не докосна яркочервеното му палто, а се раздвои, оставяйки го чист.

Пламък разцъфна около Ранд, обгърна го и въздухът стана на огън — и изчезна преди той дори да е осмислил какво прави. Дрехите му бяха сухи и сгорещени. Усещаше косата си като опърлена и докато тичаше, от него се сипеше нажежена прах. Ашмодеан се катереше през отломките, преградили улицата. Нова мълния блесна, надигайки буци настилка пред него.

Отстъпникът не се забави и докато изчезваше, от грейналите облаци към Ранд се стрелна мълния, решена да убие. Без да спира, Ранд заплете наоколо си щит. Каменни отломки заотскачаха от стените му, докато отбягваше синкавите зъбци и скачаше през ями, разкъсали настилката. Самият въздух заискри. Космите по ръцете му настръхнаха, косата му щръкна.

Имаше нещо заплетено в камарата разбити колони, препречила улицата. Той стегна щита около себе си. Огромни прекатурени късове червен и бял мрамор се взривиха, щом се добра до билото на каменната бариера — взрив от ярка светлина и летящи камъни. Невредим в своя мехур, той премина тичешком през тях. Трябваше да спре Ашмодеан. С напън — а напън бе нужен — той метна напред мълния и кълбета от огън, извиращи от земята, всичко, което можеше да спре облечения в червено палто мъж. Настигаше го. Излезе на площада само на десетина крачки зад него.

Тер-ангреалите и другите безценни неща, за които айилците бяха отдавали живота си, за да ги донесат тук, захвърчаха във въздуха от мълниите, огнените вихрушки ги замятаха диво, конструкции от сребро и кристал се разтресоха, странни метални форми се прекатуриха по земята, затръпнаха и се скършиха.

Ашмодеан се огледа диво и се затича. И се хвърли към онова, което изглеждаше най-маловажното от всичко, което се търкаляше наоколо — статуетка от бял камък, дълга една стъпка, фигура на мъж, държащ в едната си вдигната ръка кристална сфера. Ашмодеан я стисна с ликуващ вик.

Миг по-късно ръцете на Ранд също я сграбчиха. За най-краткото възможно мигновение той се взря в лицето на Отстъпника. Не изглеждаше по-различно от лицето на веселчуна, различното бе дивото отчаяние в черните му очи. Симпатичен мъж на средна възраст — нищо, което да подсказва, че е един от Отстъпниците. Най-краткото мигновение — и двамата пресегнаха през фигурата, през тер-ангреала към един от най-могъщите ша-ангреал, правени някога.

Ранд смътно си спомни една грамадна полузаровена статуя край далечния Кайриен и огромната кристална сфера в ръката й, сияеща като слънцето, пулсираща с Единствената сила. И Силата у него се надигна като всичките морета по света в буря. С това той със сигурност можеше да направи всичко. Със сигурност щеше да може дори да Изцери онова мъртво дете. Покварата също така набъбна на могъщи вълни и обгърна всяка частица от него, просмука се във всяка пора, проникна в душата му. И все пак той държеше едва половината от онова, което можеше да му достави онзи ша-ангреал. Останалото изпълваше Ашмодеан.

Напред и назад се олюляваха двамата в отчаяната си борба, препъваха се и нападаха, без никой да смее да изпусне тер-ангреала, от страх да не би другият да го издърпа изцяло. И все пак, докато се търкаляха, ту блъскайки се в някой праг от червен мрамор, кой знае как все още несъборен, ту в паднала кристална статуя, докато се бореха за притежаването на тер-ангреала, битката се вихреше и на друго равнище.

Чукове на Силата, достатъчно тежки, че да сринат планини, биеха в Ранд, и мечове, които можеха да пробият земята до самото й ядро; невидими щипци се мъчеха да откъснат ума му от тялото, впиваха се в самата му душа. Всяка частица от Силата, която можеше да извлече, отиваше, за да отхвърли тези атаки. Всяка една от тях можеше да го унищожи — беше убеден в това. Накъде отиваха, не знаеше. Земята се огъваше под тях и ги разтърсваше, докато се бореха, овързваше ги в гърчещ се възел от напрегнати мускули. Той смътно усещаше някакво мощно ръмжене, като хилядогласен вой на нечия нечувана и невъзможна музика. Стъклените колони вибрираха и се гонеха. Но не можеше и за тях да се тревожи, нали?

Нощите, прекарани в безсъние, бяха изсмукали силите му, а бягането го беше довършило. Беше уморен и щом го проумяваше дори тук, вътре в покрова на Празнотата, значи беше на ръба на изтощението. Отхвърлян от земните трусове, той осъзна, че вече не се опитва да измъкне тер-ангреала от Ашмодеан, а само да го задържи. Скоро силата му щеше да се изцеди напълно. Дори да успееше да удържи каменната фигура, щеше да се наложи да пусне сайдин или да бъде пометен от пороя му и да бъде унищожен също така неотменимо, както и Ашмодеан. Не можеше да издърпа през тер-ангреала нито една нишка повече, двамата с Ашмодеан се намираха в пълно равновесие един спрямо друг, всеки с половината от онова, което можеше да извлече грамадният ша-ангреал край Кайриен. Ашмодеан дишаше задъхано в лицето му. Пот избиваше по лицето на Отстъпника и се стичаше по бузите му. Той също беше изтощен. Но дали колкото Ранд?

Тресящата се земя за миг отхвърли Ранд и превъртя Ашмодеан отгоре му, но в този кратък миг Ранд усети как нещо го натиска в корема. Изваяната от камък фигурка на малкия дебел мъж с меча, все още затъкната в колана му. Дреболия някаква в сравнение с неимоверната Сила, която теглеха двамата. Чашка вода, сравнена с буен речен поток, с водите на океан. Той дори не знаеше дали може да я използва, докато е свързан с величавия ша-ангреал. А ако можеше? Ашмодеан оголи зъби. Не гримаса, а почти зла усмивка. Мислеше, че печели — нали бе отгоре. Пръстите на Ранд затрепераха — и той почти изпусна тер-ангреала. Единственото, което можа да направи, бе да задържи сайдин, колкото и да беше свързан с могъщия ша-ангреал.

Не беше забелязал повече онези странни черни стоманени жици около Ашмодеан, откакто бяха напуснали мрака, но сега можеше да си ги представи дори в Празнотата, да ги разположи в ума си около Отстъпника. Трам го беше учил, че Празнотата е помощник при стрелбата с лък, да се слееш с лъка, със стрелата и мишената. И той се превърна в едно цяло с тези въображаеми черни жици и в същия миг забеляза как Ашмодеан се навъси. Сигурно се чудеше защо лицето му изведнъж се е отпуснало спокойно. Винаги настъпваше спокойствие в мига преди стрелата да бъде пусната. Той проникна през малкия ангреал на кръста си и през същината му се вля още от Силата. Нямаше време за ликуване. Толкова нищожно ручейче беше в сравнение с онова, което вече се съдържаше в него, а се оказа крайният му удар. Това щеше да изсмуче последния остатък от силите му. Оформи го като меч от Сила, меч на Светлината, и удари. Слял се с меча и с въображаемите черни жички.

Очите на Ашмодеан се разшириха и той изпищя — чудовищен вой, изтръгнат от дълбините на ужаса — и затрептя като ударен гонг. За миг сякаш стана на двама Отстъпници, отделящи се с трептене един от друг. После двамата отново се приплъзнаха и се сляха в едно. Ашмодеан падна по гръб, разперил ръце, червеното му палто вече бе оцапано и изпокъсано, гърдите му се надигаха тежко. Взрени в нищото, очите му сякаш помръкнаха.

Ранд пусна сайдин и Силата го остави. Успя да притисне тер-ангреала към гърдите си и да се изтъркули настрани. Усилието да се изправи му се стори като изкачване на планина. Той се присви и стисна фигурката на мъжа с кристалната сфера.

Земята беше спряла да се тресе. Стъклените колони си стояха непокътнати — беше благодарен за това. Унищожаването им щеше да е като заличаване историята на Айил — и макар по настилката около Авендесора да се бяха посипали триделни листа, само един клон от великото дърво се беше скършил. Но всичко друго от Руйдийн…

Площадът изглеждаше, сякаш всичко беше надигнато и запокитено от някой обезумял гигант. Половината от величавите дворци и кули се бяха превърнали в купища камъни. Огромни рухнали колони, срутени стени и черни дупки на мястото на доскорошните големи витражи. По цялата дължина на града зееше процеп, зейнала рана в земята, широка петдесет стъпки. Разрухата не свършваше дотук. Куполът от мъгла, който бе скривал Руйдийн толкова много векове, се стапяше. Вътрешността му вече не сияеше, а през зейналите в него пукнатини нахлуваше знойна слънчева светлина. Виждаше се хребетът на Чайендейр — изглеждаше по-различно, по нисък, а от другата страна на долината някои от планинските хълмове определено се бяха снишили. Един дори се бе срутил в лавина от камъни и прах.

„Аз руша. Аз винаги руша. Светлина, дали ще свърши някога?“

Ашмодеан се преобърна по корем и се надигна. Очите му се спряха върху Ранд и тер-ангреала и той направи жалко усилие да запълзи към тях.

Ранд нямаше да може и една искрица да прелее, но знаеше как да се бие още преди първото си кошмарно преливане. Той вдигна юмрук.

— Да не си посмял и да си го помислиш.

Отстъпникът се спря и залитна изтощен. Омраза и страх лъснаха в очите му.

— Наистина обичам да гледам как мъжете се бият, но вие двамата дори не можете да се изправите. — Ланфеар пристъпи до тях и огледа опустошението наоколо. — Голяма работа си свършил. Усещаш ли последиците? Това място беше заслонено по някакъв начин. Не си оставил достатъчно, за да мога да разбера как. — Тъмните й очи изведнъж грейнаха и тя коленичи пред Ранд, взирайки се в онова, което беше притиснал до гърдите си. — Значи това търсеше той. Мислех, че всички те са унищожени. Едва половината е налице от единствената, която съм виждала. Чудесен капан за някоя непредпазлива Айез Седай. — Тя протегна ръка и той притисна тер-ангреала още по-здраво. Усмивката не докосна очите й. — Задръж го, разбира се. За мен то не е нищо повече от статуетка. — Тя се изправи и изтупа полите си, макар по тях да нямаше нито прашинка. Когато забеляза, че я гледа, престана да оглежда осеяния с прахоляк и отломки площад и усмивката й стана още по-светла. — Това, до което се домогна, беше един от двата ша-ангреала, за които ти казах. Усети ли могъществото му? Самата аз съм се чудила какво ли ще е. — Като че ли не усещаше алчността в гласа си. — С тях, заедно, можем да отстраним самия Велик властелин на Мрака. Можем, Луз Терин! Заедно.

— Помогни ми! — Ашмодеан запълзя немощно към нея. Лицето му беше изпълнено с ужас. — Не знаеш какво направи той! Трябва да ми помогнеш. Нямаше да дойда тук, ако не беше ти.

— Какво е направил? — изсумтя тя. — Набил те е като псе, при това не и наполовина колкото заслужаваш. Ти никога не си бил предопределен за величие, Ашмодеан, а само да следваш великите.

Ранд успя някак да се изправи, продължавайки да стиска каменно-кристалната фигурка до гърдите си. Нямаше да се влачи на колене в присъствието й.

— Вие, Избраници — знаеше, че да я дразни ще е опасно, но не можеше да се удържи — сте отдали душите си на Тъмния. Позволили сте му да ви прикачи към себе си. — Колко ли пъти беше преповтарял битката си с Баал-замон? Колко пъти преди бе започвал да подозира какво значат онези черни жици? — Аз го отрязах от Тъмния, Ланфеар. Отрязах го!

Очите й се разшириха от изумление и тя премести поглед от него към Ашмодеан, който изхлипа.

— Не смятах, че това е възможно. Защо? Защо си решил точно него да върнеш към Светлината? Ти нищо не си променил у него.

— Той все още е същият човек, който поначало сам се е предал на Сянката — съгласи се Ранд. — Ти сама ми каза колко малко вие, Избраниците, се доверявате един на друг. Колко дълго щеше той да го запази в тайна? Колцина от вас щяха да повярват, че не го е направил сам по някакъв начин? Радвам се, че си го смятала за невъзможно. Ти ми даде цялата идея, Ланфеар. Мъж, който да ме обучи как да контролирам Силата. Но аз няма да бъда обучаван от мъж, който е свързан с Тъмния. Сега това няма да ми се наложи. Той може и да е същият човек, но вече няма много избор, нали? Той може да остане и да ме учи, и да се надява, че ще спечеля, да ми помогне да спечеля, или може да се надява, че вие няма да използвате този повод, за да се нахвърлите срещу него. Кое от двете според теб ще избере?

Ашмодеан изгледа диво Ранд, а после протегна умолително ръка към Ланфеар.

— Те ще ти повярват! Ти можеш да им го кажеш! Аз нямаше да съм тук, ако не беше ти! Трябва да им го кажеш! Аз съм верен на Великия властелин на Мрака!

Ланфеар също се взря в Ранд. За първи път изглеждаше несигурна.

— Колко наистина помниш, Луз Терин? Колко си ти самият и колко е пастирът в теб? Това трябва да е планът, който си замислял, докато ние… — Тя си пое дълбоко дъх и извърна глава към Ашмодеан. — Да, те ще ми повярват. Когато им кажа, че си минал на страната на Луз Терин. Всички знаят, че си готов да скочиш там, където смяташ, че ще е най-изгодно за теб. Да. — Тя кимна доволно. — Ето още един малък подарък за теб, Луз Терин. Този щит ще пропуска съвсем малка вадичка, достатъчна, за да може да те учи. С времето ще се охлаби, но той няма да може да те предизвика в продължение на месеци, а дотогава вече наистина няма да има друг избор, освен да остане с теб. Никога не е бил особено добър в пробиването на щит. Ти сякаш с готовност приемаш болката, но той никога не е могъл.

— Неее! — Ашмодеан запълзя към нея. — Не можеш да ми направиш това! Моля те, Миерин! Моля те!

— Името ми е Ланфеар! — Гняв изкриви лицето й до отвратителност, а мъжът се издигна във въздуха, разперил широко ръце. Дрехите му се притиснаха в него и плътта на лицето му се размаза като масло, плиснато върху камък.

Ранд не можеше да й позволи да го убие, но беше твърде изтощен, за да докосне Верния извор без помощ. Усещаше го съвсем смътно, като бледо сияние в крайчеца на погледа си. За един миг ръцете му се впиха в каменния мъж с кристалната сфера. Ако сега отново се пресегнеше към могъщия ша-ангреал при Кайриен, толкова много Сила можеше да го унищожи. Вместо това той посегна с духа си към фигурката на кръста си — с помощта на ангреала потокът беше немощен, тънък като косъмче в сравнение с другия, но той беше твърде изтощен, за да изтегли повече, така че хвърли всичко, което събра, между двамата Отстъпници с надеждата да я отвлече, ако не друго.

Прът от нажежен до бяло пламък, десет стъпки висок, се промуши между двамата, синя мълния тресна и изрови дълбока един разкрач яма насред площада, дупка с гладки стени от разтопена земя и камък. Грохотът заглъхна сред тътен на срутващ се мрамор. От едната страна на разтопения прорез Ашмодеан падна върху настилката и се затресе, от носа и ушите му рукна кръв. От другата Ланфеар се изправи зашеметена и се извърна към Ранд. Той залитна от това, което бе направил, и отново изгуби сайдин.

За миг яростта изкриви лицето й също така отвратително, както преди малко заради Ашмодеан. За миг Ранд се озова на ръба на смъртта. А после гневът се стопи със смайваща внезапност, изтласкан зад изкусителна усмивка.

— Не, не трябва да го убивам. Не и след като минахме през толкова усилия. — Тя пристъпи към него и го погали по шията, където ухапването й от съня едва започваше да заздравява. Беше го скрил от Моарейн. — Все още носиш белега ми. Дали да не го направя вечен?

— Нарани ли някого в Алкаир Дал или в становете?

Усмивката си остана на лицето й, но пръстите й престанаха да галят и изведнъж се втвърдиха, сякаш готови да изтръгнат гръкляна му.

— Кого например? Мислех, че си разбрал, че не обичаш онова селско момиченце. Или айилското слугинче? — Усойница. Смъртно опасна усойница, влюбена в него — „Светлината да ми е на помощ!“ — а той не знаеше как да я спре, ако пожелае да го ухапе, него или някой друг.

— Не искам никой да пострада. Все още са ми нужни. Мога да ги използвам. — Болезнено беше да го изрече, по-болезнено, защото бе истина. Но за да задържи ноктите на Ланфеар далече от Егвийн и Моарейн, далече от Авиенда или някой друг близък, си струваше да изпита малко болка.

Тя отметна красивата си главица и смехът й закънтя като пеещи камбани.

— Помня те, когато все още беше толкова мекушав, че не можеше и да си помислиш да използваш някого. Коварен в битка, твърд като камък и надменен като планински рид, но открит и мекушав като момиче! Не, не съм навредила на никоя от твоите безценни Айез Седай, нито на скъпоценната ти айилка. Аз не убивам безпричинно, Луз Терин. Дори не наранявам без причина. — Тя старателно отбягна да погледне към Ашмодеан. Пребледнял, той се беше подпрял на една ръка, а с другата отриваше кръвта от устата и брадичката си.

Ланфеар бавно се извърна и огледа големия площад.

— Ти срина този град така, както цяла армия не би могла да го направи. — Но не рухналите палати привличаха погледа й, колкото и да се правеше, че е така. Разбитият площад с разхвърляните безразборно по него изпочупени тер-ангреали — и кой знае какво още — я накара да се умълчи и да стисне уста. Тъмните й очи мятаха искри на едва сдържан гняв. — Добре използвай обучението му, Луз Терин. Другите все още са наоколо. Самаил с неговата ревност към теб, Демандред с омразата му, Рахвин с алчността му за власт. Те ще бъдат още по-нетърпеливи да те съкрушат — сега не по-малко, а още повече, ако… когато… разберат, че държиш това.

Погледът й пробяга към високата една стъпка фигура в ръцете му и за миг на него му се стори, че тя обмисля дали не му я отнеме. Не за да отклони другите от него, а защото с тази вещ той можеше да се окаже твърде могъщ, за да може да се справи с него. Ранд не беше сигурен дали ще може да я спре, дори тя да използваше само двете си голи ръце. В един миг тя прецени дали да не остави тер-ангреала в негово владение, а в следващия претегли умората му. Колкото и да му беше говорила за любовта си към него, сигурно щеше да пожелае да стои далеч от него, когато си възвърнеше достатъчно сила, за да използва това нещо. Тя за кратко огледа отново площада, присвила устни. После изведнъж до нея се отвори врата — врата не към мрака, но към нещо, наподобяващо дворцова зала, облицована с мрамор, и с бели копринени завеси.

— Коя от двете беше ти? — промълви той, докато тя пристъпяше към прага, и тя се спря и го погледна през рамо с почти свенлива усмивка.

— Нима смяташ, че бих понесла да бъда дебелата грозна Кейле? — И прокара длани по стройното си тяло, за да подчертае думите си. — Виж, Изендре… Стройната красива Изендре. Смятах, че ако заподозреш, ще заподозреш точно нея. Гордостта ми е достатъчно силна, за да понесе малко тлъстина, когато трябва. — Усмивката й премина в зло озъбване. — Изендре си мислеше, че си има работа с най-обикновени Мраколюбци. Не бих се изненадала, ако точно в този момент се мъчи отчаяно да обясни на няколко разгневени айилки защо техните златни огърлици и гривни са се озовали на дъното на скрина й. Всъщност някои от тях тя наистина ги открадна.

— Мислех, че каза, че не нараняваш никого!

— Ето че отново показваш меко сърце. Когато реша, и аз мога да покажа нежно, женско сърце. Струва ми се, че няма да мога да я спася от пердаха — тя си го заслужава най-малкото заради погледите, които ми хвърляше — но ако се върнеш бързо, можеш да ги спреш да я отпратят съблечена гола и само с един мях вода в тази изпепелена земя. Те са много сурови към крадците, тия айилци. — Тя се изсмя и поклати глава. — Толкова различни от онова, което бяха. Човек можеше да зашлеви някой Да-шайн през лицето и единственото, което той щеше да отвърне, бе да попита какво лошо е направил. Зашлевиш го пак, а той пита с какво те е обидил. И все така, дори цял ден да го биеш. — Тя погледна с презрение Ашмодеан и добави: — Учи се добре и бързо, Луз Терин. Решила съм да властваме двамата заедно, а не да видя как Самаил те убива или как Грендал те прибавя към сбирката си от чаровни млади мъже. Учи се добре и бързо. — Тя пристъпи сред залата от бял мрамор и коприна, а входът сякаш се извърна на една страна, стесни се и изчезна.

Ранд си пое дъх едва сега. Миерин. Име, припомнено от стъклените колони. Жената, която бе намерила затвора на Тъмния в Приказния век, която бе пробила дълбок отвор в него. Дали е знаела какво е? Как е успяла да избегне страховитата орис, сполетяла него? Дали още тогава се е отдала на Тъмния?

Ашмодеан се мъчеше да се изправи. Кръвта беше зацапала устата и брадичката му. Мръсното му червено палто беше разкъсано, белите дантелени яка и маншети — размъкнати и омачкани.

— Връзката ми с Великия властелин ми позволяваше да докосвам сайдин, без да полудея — рече той хрипливо. — Това, което направи ти, бе, че ме направи също толкова уязвим, колкото си ти самият. По-добре е просто да ме пуснеш да си ида. Аз не съм много добър учител. Тя избра мен само защото… — Устните му затрепереха.

— Защото друг няма — завърши вместо него Ранд и му обърна гръб.

Прекоси широкия площад, пробирайки си път през развалините. Двамата с Ашмодеан се бяха оказали изхвърлени между гората от стъклени колони и Авендесора. Кристални плочи лежаха преобърнати върху рухнали статуи на мъже и жени, някои разбити на късове, други — дори неодраскани. Огромен плосък пръстен от сребрист метал бе кацнал върху странни парчета от метал, кристал и стъкло, всички безразборно омесени на купчина, някаква дръжка от черен метал бе изправена по невъзможен начин върху цялата купчина. По целия площад беше така.

Започна да търси и скоро намери онова, което търсеше. Разрита настрани парчетии от някакви кристални тръби и вдигна високата една стъпка статуетка — жена в дълга роба, със сурово лице, държаща в една ръка прозрачна сфера. Несчупена. Толкова безполезна за него или за някой друг мъж, колкото мъжкият й двойник беше за Ланфеар. Отначало помисли дали да не я счупи. Само едно замахване с ръка и кристалният глобус със сигурност щеше да се пръсне по плочника.

— Тя я търсеше. — Не беше забелязал досега, че Ашмодеан го следва. Мъжът отри окървавената си уста. — Ще ти изтръгне сърцето само за да сложи ръце върху това.

— Или твоето, затова, че си го скрил от нея. Тя ме обича. — „Светлината да ми е на помощ. Все едно да те обикне бясна вълчица!“ Той постави женската статуетка в сгънатата си ръка, до мъжката. Можеше да дотрябва един ден. „А и не искам да руша нищо повече.“

И все пак, докато се оглеждаше, забеляза нещо друго освен разрушенията. Мъглата над руините на града почти се беше вдигнала. Само няколко виещи се белезникави ленти се носеха сред зданията, все още стърчащи под посърващото слънце. Руслото на долината сега рязко беше свърнало на юг и от зейналия през целия град отвор бликаше вода. Широкият процеп стигаше надолу чак до подземния океан. Най-ниската част на долината вече се изпълваше. Езеро. Сигурно в един момент щеше да достигне и до самия град, езеро, дълго навярно три мили, сред земя, в която вирче с ширина не повече от десет стъпки привличаше безброй хора. Хора щяха да дойдат, за да заживеят в тази долина. Той почти можеше да види околните възвишения, вече терасирани и зелени. Щеше да има кой да се грижи за Авендесора, последното дърво кхора, останало на света. Навярно дори щяха да възстановят Руйдийн. Пустошта щеше да си има град. Навярно той самият щеше да доживее, за да го види.

С ангреала — кръглия мъничък мъж с меча — успя да отвори вход през чернотата. Ашмодеан неохотно пристъпи заедно с него и се усмихна леко презрително, щом се появи едно-единствено изсечено от камък стъпало, достатъчно колкото да побере двамата. Беше си същият човек, който сам се беше предал на Тъмния. Преценяващите погледи, които хвърляше, бяха достатъчно напомняне, ако на Ранд изобщо му беше нужно такова.

Заговориха само два пъти, докато стъпалото се носеше през мрака.

Веднъж Ранд каза:

— Не мога да те наричам Ашмодеан.

Мъжът сви рамене и каза:

— Името ми беше Джоар Аддам Несосин. — Сякаш с това се бе разголил напълно или бе изгубил нещо с изричането му.

— И това не мога да използвам. Кой знае дали не се пази в някой къс пергамент някъде? Идеята е да бъдеш предпазен да не те убие някой за това, че си Отстъпник. — И да не разбере никой, че си е взел Отстъпник за учител. — Ще трябва да се примириш с името Джайсин Натаил, струва ми се. Един веселчун към Преродения Дракон. Достатъчно оправдание да те държа край себе си. — Натаил направи гримаса, но не отвърна нищо.

Малко по-късно Ранд каза:

— Първото нещо, което ще ми покажеш, е как да пазя сънищата си. — Този път мъжът само кимна покорно. Щеше да му създаде проблеми, но нямаше да са толкова големи, колкото проблемите от невежеството.

Стъпалото забави, спря и Ранд отново прегъна. Вратата се отвори на терасата в Алкаир Дал.

Дъждът беше спрял, но загърнатото във вечерни сенки дъно на каньона все още беше прогизнало и разкаляно от стъпките на айилците. По-малко айилци отпреди, навярно с една четвърт по-малко. Но не се биеха. Само се взираха към терасата, където Моарейн и Егвийн, Авиенда и Мъдрите се бяха присъединили към вождовете на кланове, които говореха нещо с Лан. Мат беше приклекнал малко встрани, Аделин и Девите бяха около него. Всички зяпнаха, когато Ранд излезе от вратата, и зяпнаха още повече, когато след него излезе Натаил в омачканото си червено палто с бели дантели.

Преди някой да е успял да проговори, Ранд каза:

— Аделин, би ли изпратила някой до панаира да им каже да престанат да бият Изендре? Тя не е чак такава крадла, за каквато я мислят. — Жълтокосата жена изглеждаше слисана, но веднага заговори на една от Девите, която се затича към фургоните.

— Как си разбрал за това? — възкликна Егвийн, а Моарейн попита настойчиво:

— Къде беше? Как? — Широко разтворените й тъмни очи пробягаха от него към Натаил, от айезседайското й спокойствие нямаше и помен. А Мъдрите?… Слънцекосата Мелайне изглеждаше готова да изтръгне отговори от него с голи ръце. Баир се беше навъсила, сякаш се канеше да го накара да проговори с пердах. Амис смъкна шала си и пръстите й пригладиха светлата й коса — като че ли не можеше да реши дали е притеснена, или облекчена.

Аделин му подаде палтото — все още бе мокро — и той го уви около двете каменни фигурки. Моарейн огледа заинтригувано и тях. Той не знаеше дали тя изобщо подозира какво представляват, но смяташе да ги скрие колкото се може по-добре от всички, дори от себе си. След като не можеше дори на себе си да разчита със силата на Каландор, какво оставаше за могъщите ша-ангреал? Не преди да научи повече как да ги контролира, а и себе си.

— Какво стана тук? — попита той и Айез Седай сви устни, обидена, че са я пренебрегнали. Егвийн не изглеждаше много по-доволна.

— Шайдо си тръгнаха. Отведоха ги Севанна и Куладин — каза Руарк. — Всички, които останаха, признават теб за Кар-а-карн.

— Шайдо не бяха единствените, които напуснаха. — Сбръчканото лице на Хан се изкриви кисело. — Някои от моите Томанеле също си заминаха. А също и част от Гошиен, от Шаарад и от Чарийн. — Джеран и Ерим закимаха: бяха вкиснати също като Хан.

— Не с Шайдо — избоботи високият Баел. — Но си отидоха. Те ще пръснат това, което стана тук, това, което ти разкри. Лошо беше това. Видях мъже, които хвърлят копията и бягат.

„Той ще ви обвърже в едно и той ще ви унищожи.“

— Нито един Таардад не напусна — вметна Руарк без никаква гордост, просто като факт. — Готови сме да тръгнем натам, накъдето ни поведеш.

Накъдето ги поведеше. Не беше приключил с Шайдо, Куладин и Севанна. Огледа айилците из каньона и забеляза потресени лица, въпреки че бяха избрали да останат. Как ли трябваше да изглеждат онези, които бяха побегнали? Но в края на краищата айилците бяха средство за постигане на цел. Не биваше да го забравя. „Трябва да бъда по-твърд и от тях.“

Мат го чакаше с Джейде-ен. Ранд махна на Натаил да стои край него и скочи на седлото, стиснал под мишница увития с палтото вързоп. Изкривил устни, Отстъпникът застана до лявото му стреме. Аделин и нейните Деви наскачаха да се построят около тях и изненадващо Авиенда слезе от скалата, за да заеме обичайното си място отдясно. Мат с един скок се метна на седлото на Пипе.

Ранд се извърна през рамо към хората на терасата. Всички го гледаха с очакване.

— Дълъг ще бъде пътят назад. — Баел извърна лице. — Дълъг и кървав. — Лицата на айилците си останаха непроменени. Егвийн протегна ръка към него — очите й бяха изпълнени с болка, — но той я пренебрегна. — Когато дойдат и останалите вождове на кланове, започва.

— Отдавна е започнало — промълви Руарк. — Въпросът е къде и как ще свърши.

За това Ранд нямаше отговор. Дръпна юздите на Джейде-ен и бавно пое по каньона, заобиколен от странната си свита. Айилците му направиха път. Смрачаваше се и вече застудяваше.

* * *

И щом се проля кръвта по земята, гдето нищо не никнеше, изникнаха Чедата на Дракона, Народът на Дракона — във всеоръжие, за танц със смъртта. И призова ги той да възлязат от изпепелените земи. И разтърсиха света с битка.

Из „Колелото на Времето“ от Суламейн со Бхагад,

Главен историк в Двора на Слънцето,

Четвърти Век