Робърт Джордан
Силата на сянката (56)

Глава 56
Златоокия

В гостилницата на хана „Виноструй“ беше тихо, ако не се смяташе скрибуцането на перото в ръката на Перин. Тихо и безлюдно — ако не се броеше самият той и Ейрам. Калайджията — той понякога се чудеше дали е редно да мисли за Ейрам по този начин, но човек си оставаше такъв, какъвто е, с меч или без меч — стоеше изправен до стената до предната врата и гледаше Перин. Какво очакваше този човек? Какво искаше? Перин натопи перото в каменната мастилница, отмести настрана третия лист и започна четвъртия.

Бан ал-Сийн се появи на вратата с лък в ръка и почеса угрижено големия си нос.

— Айилците се върнаха — рече той тихо. — Идват тролоци, от север и юг. Хиляди, лорд Перин.

— Чакай малко — отвърна Перин разсеяно и изгледа намръщено листа. Не можеше да се оправи с думите. Определено не знаеше как да изкаже нещата толкова изкусно, колкото им се харесваше на жените. Единственото, което му оставаше, бе да пише това, което чувства. Натопи отново перото и добави няколко реда.

„Не ще те моля за прошка за това, което сторих. Не знам дали би могла да ми я дадеш, но не ще моля. За мен ти си по-скъпа от живота. Не помисляй, че съм те изоставил. Щом слънцето грейне над теб, то е моята усмивка. Щом чуеш вятъра да шумоли сред ябълковите цветчета — то е моят шепот, че те обичам. Любовта ми е твоя завинаги.

Перин“

За миг погледна написаното. Не казваше достатъчно, но щеше да свърши работа. Нито можеше да намери подходящите думи, нито имаше време.

Той подсуши грижливо влажното мастило и сгъна листите. За малко щеше да напише отгоре „Файле Башийр“, но го промени на „Файле Айбара“. Всъщност не знаеше дали в Салдеа жената взима името на мъжа си — по някои места не го правеха. Какво пък, тя се бе омъжила за него в Две реки и трябваше да се примири с тукашните обичаи.

Постави сгънатото писмо на лавицата над камината — навярно все някога щеше да стигне до нея — и намести широката червена брачна панделка зад яката си така, че да застане както трябва на ревера му. Трябваше да я носи така седем дни, като известие за всеки, който го види, че е младоженец.

— Ще се опитам — каза той тихо. Файле се бе опитала да му върже още една на брадата и той съжали, че не й беше позволил.

— Прощавайте, лорд Перин — каза Бан и пристъпи притеснено от крак на крак. — Не ви чух. — Ейрам продължаваше да си дъвче устната, очите му бяха широко отворени и изплашени.

— Време е да се заловим с ежедневните дела — каза Перин. Навярно това писмо щеше да стигне до нея. Все някак. Той взе лъка си от масата и го преметна през рамо. Секирата и колчанът вече висяха на колана му. — И не ми викай така.

Яхнали конете си, етаирите се бяха струпали пред хана, Уил ал-Сийн бе опрял на желязната си шпора тъпия пряпорец с вълчата глава. Колко ли време беше минало, откакто Уил бе отказал да носи това нещо? Сега оцелелите от онези, които се бяха присъединили към него в първия ден, ревностно пазеха това право за себе си. Уил, с лък на гърба и меч на бедрото, изглеждаше горд като идиот.

На Моравата се бяха събрали жените — в кръг около високия пилон, на който вятърът развяваше по-голямата червена вълча глава. Пет или шест реда, рамо до рамо, с дълги колове с коси и вили на върха, с обикновени секири и дори с кухненски ножове и сатъри.

Със стегнато гърло той се качи на Стъпко и пое към тях. Децата се бяха струпали във вътрешността на кръга от жени. Всичките деца на Емондово поле.

Докато обикаляше бавно редиците, усети проследяващите го погледи: на жените, както и на децата. Миризма на страх и на тревога. Децата надничаха с пребледнели лица, но и от тях лъхаше страх. Той дръпна юздите пред Марин ал-Вийр, Дейз Конгар и останалите от Женския кръг. Алзбет беше метнала на рамо един от големите чукове на мъжа си, а шлемът й — на някой Бял плащ — се беше килнал на една страна поради дебелата й плитка. Нейса Айелин стискаше здраво дълъг кухненски нож и беше затъкнала още два такива в колана си.

— Ние го намислихме — каза Дейз и го погледна с вдигната глава, сякаш очакваше спор и не мислеше да го позволи. Тя беше надигнала вила за сено. — Ако тролоците пробият отнякъде, вие мъжете ще сте заети, така че ние ще трябва да измъкнем децата. По-големите знаят какво да правят и всички са играли на криеница в горите. Просто да ги опазим, докато успеят да се измъкнат.

По-големите. Момчета и момичета на по тринайсет и четиринайсет години носеха на гърбовете си вързани в торби бебета и държаха за ръце по-малки дечица. По-големите момичета се бяха подредили сред жените в кръга. Боуд Каутон беше стиснала дърварска брадва, а сестра й Елдрин държеше копие за глигани. По-големите момчета бяха с мъжете или по сламените покриви с лъковете си. Калайджиите бяха сред децата. Перин погледна Ейрам, който бе застанал до стремето му. Те нямаше да се бият, но всеки възрастен носеше по две бебета на гърба си и по още едно, гушнато пред гърди. Рен и Ила отбягваха дори да го погледнат. Нищо. Само да оцелеят, да успеят да се измъкнат.

— Съжалявам. — Не беше си помислял, че ще се стигне дотук. Колкото и да го премисляше, не се сещаше за нищо, което да не бе направил. Дори сам да се предадеше на тролоците, нямаше да ги спре да избиват и палят. — Не е честно това, което направих с Файле, но трябваше да го направя. Моля ви да ме разберете. Длъжен бях.

— Не бъди глупав, Перин — каза Алзбет натъртено, но лицето й се огря от топла усмивка. — Не мога да те понасям, когато се държиш глупаво. Нима допускаш, че бихме очаквали да направиш нещо друго?

С тежък сатър в едната ръка Марин пристъпи напред и го потупа по коляното с другата.

— Всеки мъж, на когото си струва да сготвиш, би направил същото.

— Благодаря ви. — Светлина, колко хриплив беше станал гласът му. Още малко и ще се разхлипа като момиче. Но неизвестно защо не можа да заговори по-гладко. Сигурно го мислеха за идиот. — Благодаря ви. Не биваше да ви мамя, но тя нямаше да тръгне, ако заподозреше.

— О, Перин. — Марин се засмя. Наистина се засмя, въпреки пребледнелите им лица и тази миризма на страх. Прииска му се да имаше наполовината от нейния кураж. — Ние знаехме какво си намислил още преди да я качиш на коня й и съм сигурна, че и тя се е досетила. Жените понякога вършат неща, които не им се иска, само за да угодят на мъжете. А сега тръгвай да свършиш каквото трябва. Това тук е работа на Женския кръг.

Той някак си успя да й отвърне с усмивка.

— Да, госпожо. — И се чукна с юмрук по главата. — Моля за извинение. Умът ми стига поне дотолкова, че да не си навирам носа в тези неща. — Жените около нея се засмяха развеселени. Той извърна Стъпко.

Бан и Тел яздеха плътно след него и той им даде знак да се приближат.

— Ако днес нещата тръгнат зле — каза Перин, след като двамата застанаха от двете му страни, — етаирите ще се върнат тук и ще помогнат на жените.

— Но… — почна Тел.

— Ще направите каквото казвам! Ако нещата тръгнат зле, извеждате жените и децата! Чухте ли ме? — Те кимнаха. Неохотно, но кимнаха.

— А ти? — попита тихо Бан.

Перин пренебрегна въпроса.

— Ейрам, ти отиваш с етаирите.

Крачещият между Стъпко и рунтавия кон на Тел Калайджии дори не вдигна глава.

— Аз отивам там, където отидеш ти. — Каза го съвсем простичко, но тонът му не остави място за спор: щеше да направи каквото е решил, каквото и да му кажеше Перин. Перин се зачуди дали истинските владетели си имат подобни проблеми.

В западния край на Моравата всички Бели плащове бяха яхнали конете си — със златните слънчеви изгреви на плащовете, с блестящи шлемове и брони, със сияещи върхове на пиките, в дълга четворна колона, проточваща се чак до най-близките къщи. Сигурно цяла нощ бяха прекарали в лъскане. Дейн Борнхалд и Джарет Биар извърнаха конете си към Перин. Борнхалд седеше изправено на седлото, но лъхаше на ябълкова ракия. Мършавото лице на Биар се изкриви в още по-голям изблик на гняв от обичайното, щом се взря в Перин.

— Мислех, че вече сте си заели позициите — каза Перин.

Борнхалд не му отговори, а Биар отсече:

— Напускаме това място, твар на Сянката. — Гневен ропот се надигна откъм етаирите, но мъжът с хлътналите очи ги пренебрегна, както пренебрегна и Ейрам, който посегна над рамото си към дръжката на меча. — Ще си пробием път през Стражеви хълм през твоите приятелчета и ще се присъединим към своите хора.

Напускат. Над четиристотин войници — и напускат. Бели плащове, но все пак войници, а не селяни, войници, които се бяха съгласили — Борнхалд се беше съгласил! — да подкрепят мъжете на Две реки там, където битката е най-гореща. Ако Емондово поле изобщо можеше да разчита на нещо, той трябваше да задържи тези мъже.

— Все още ли вярваш, че съм Мраколюбец, Борнхалд? Колко щурма си видял досега? Тролоците се опитват да убият мен — и чак тогава останалите.

Борнхалд бавно вдигна глава, ръцете му стиснаха юздите.

— Мислиш ли, че вече не съм разбрал, че тези заграждения са направени без теб? Всички тези неща не са твое дело. Няма да задържа хората си тук, за да гледам как храниш тролоците със собствените си съселяни. Когато всичко свърши, ще танцуваш върху купищата трупове, нали, твар на Сянката? Но не и върху нашите! Смятам да преживея достатъчно дълго, за да те видя изправен на съд!

Перин потупа Стъпко по врата, за да успокои жребеца. Трябваше да задържи тези мъже.

— Мен ли искаш? Много добре. Когато се свърши, когато се приключи с тролоците, няма да се съпротивлявам, ако се опиташ да ме арестуваш.

— Не! — извикаха едновременно Бан и Тел, а откъм останалите се надигна ръмжене. Ейрам вдигна очи към Перин — беше поразен.

— Празно обещание — озъби се Борнхалд. — Ти искаш всички тук да загинат, всички освен теб!

— Но няма да го разберете, ако избягате, нали? — Перин придаде на гласа си твърдост и презрение. — Аз ще си спазя обещанието, но ако избягате, може би никога повече няма да ме видиш. Бягайте, щом искате! Бягайте и забравете какво става тук. Всичките ви приказки, че ще защитите хората от тролоците. Колко души загинаха от тролокски ръце, след като дойдохте? Моето семейство не беше първото и със сигурност не е било последното. Бягайте! Или останете, ако все още не сте забравили, че сте мъже. Ако ви трябва пример за кураж, погледни жените, Борнхалд. Всяка една от тях е по-смела от цялата ви пасмина Бели плащове!

Борнхалд се тресеше, сякаш всяка дума беше шамар. Перин дори си помисли, че ще падне от седлото си.

— Ще останем — отвърна хрипливо Борнхалд.

— Но, милорд Борнхалд! — възрази Биар.

— Чисти! — изрева Борнхалд. — Ако трябва да загинем тук, ще загинем чисти! — Той извърна рязко глава към Перин. На устата му беше избила пяна. — Ще останем. Но накрая ще те видя мъртъв, твар на Сянката! Заради моето семейство, заради моя баща ще те видя мъртъв! — Той рязко обърна коня си и пое към челото на колоната от Бели плащове. Биар се озъби беззвучно на Перин и го последва.

— Нали не мислиш да спазиш това обещание? — каза разтревожен Ейрам. — Не можеш.

— Трябва да проверя всички — каза Перин. Малко вероятно беше да оцелее, за да го спази. — Няма много време. — Той сръга Стъпко в хълбоците и конят препусна към западния край на селото.

Зад загражденията от остри колове срещу Западния лес се бяха струпали мъже с копия, алебарди и дълги пики, изработени от Харал Люхан, който беше тук в ковашкия си елек, с острие на коса, набучено на дълга осем стъпки тояга. Зад тях бяха мъжете с лъкове и четирите катапулта. Абел Каутон обикаляше бавно и говореше с всеки от мъжете поотделно.

Перин дръпна юздите до Абел.

— Съобщиха, че идват от север и юг — каза му той тихо. — Но вие си отваряйте очите.

— Ще пазим. Готов съм да изпратя половината от хората си там, където ще има нужда от тях. Ще разберат, че народът на Две реки няма да им е лесна плячка. — Широката усмивка на Абел напомняше за сина му.

За голямо неудобство на Перин мъжете надигнаха нестроен възглас, докато той минаваше пред редиците им с етаирите и пряпореца по петите му:

— Златоокия! Златоокия! — и тук-там: — Лорд Перин! — Знаеше си той, че трябваше да пресече това още в началото.

Откъм южната страна командваше Трам. Беше по-мрачен и от Абел и крачеше между хората си почти като Стражник, отпуснал ръка на дръжката на меча си. Вълчата му застрашителна стъпка изглеждаше странна за този грубоват белокос селянин. Но думите му към Перин не бяха по-различни от тези на Абел:

— Не се тревожи. Няма да се изложим и днес.

Тук, при един от шестте катапулта, беше Аланна, залисана над един от големите камъни, който тъкмо слагаха в купата в края на големия дървен лост. Ивон седеше на коня си недалече от нея в сменящия цветовете си стражнически плащ, тънък като стоманено острие и настръхнал като ястреб. Нямаше никакво съмнение, че е избрал позиция — там, където е Аланна — и че неговата битка ще е само за това да я измъкне жива, каквото и да се случи. Той погледна съвсем бегло Перин, но Айез Седай се спря, вдигнала ръце над камъка, и го проследи с очи, докато отминаваше. Перин почти усети как го претегля наум, измерва го и го преценява. Същите възгласи го последваха и тук.

Там, където оградата от колове минаваше отвъд няколкото къщи източно от хана, командването си поделяха Джон Тейн и Самел Кроуи. Перин им каза същото, каквото и на Абел, и получи почти същия отговор. Джон, в плетена ризница, продупчена на няколко места, беше видял пушека на подпалената си мелница, а Самел, с конското си лице и дългия нос, беше сигурен, че е видял пушек откъм фермата си. Нито един от двамата не очакваше, че денят ще мине леко, но и двамата бяха твърдо решени да не отстъпят.

Перин реши да избере за място на своята битка северната страна. Опипа панделката, увиснала на ревера му, и се загледа към Стражеви хълм, в посоката, накъдето бе заминала Файле. Защо ли бе избрал тъкмо северната страна? „Лети на воля, Файле. Лети на воля, сърце мое.“ Това място бе също толкова подходящо да загине, колкото всяко друго.

Тук трябваше да командва Бран, със стоманения си шлем и обшитата със стоманени пулове ризница, но той престана да проверява хората зад заграждението и се поклони на Перин дотолкова, доколкото му позволи снаряжението. Гаул и Чиад стояха в готовност, с лица, прикрити до очите зад черните була. Рамо до рамо, отбеляза Перин; каквото и да бе станало между тях, явно беше преодоляло клановата им кръвна вражда. Лоиал държеше две брадви, които приличаха на детски играчки в огромните му ръце; туфестите му уши бяха щръкнали свирепо, а широкото му лице беше мрачно.

„Нима допускаш, че бих избягал? — беше му казал той, когато Перин му предложи да се измъкне през нощта след Файле, и ушите му бяха клюмнали от умора и обида. — Аз дойдох с теб, Перин, и ще стоя тук, докато ти не си тръгнеш.“ А после изведнъж се беше засмял — с дълбок, тътнещ глас, от който чиниите по масата задрънчаха. „Може пък един ден някой да напише сказание дори и за мен. Не ставаме ние за такива неща, но предполагам, че може да се появи и някой огиерски герой. Шега, Перин. Пошегувах се. Да се посмеем. Хайде да си кажем още шеги и да се посмеем, и да си помислим как Файле лети на воля.“

— Не е шега, Лоиал — промърмори Перин, докато преминаваше на коня си пред редиците мъже, мъчейки се да не слуша възгласите им. — Ти вече си герой, независимо дали го искаш, или не. — Огиерът му отвърна с широко ухилено лице, след което очите му отново се присвиха към очистения терен отвъд оградата. Оголени бели колове бележеха разстоянието на интервали от сто крачки до петстотин; отвъд тях се простираха като шарени черги ниви с табак и ечемик, повечето отъпкани от предишните щурмове, живи плетове и каменни синури, горички кожолист, бор и дъб.

Толкова много лица познаваше сред тези изпълнени с очакване редици мъже. Здравенякът Евард Кандвин и Пет ал-Каар с яките челюсти, и двамата с копия. Белокосият Буел Доутри, стрелджията, стоеше при стрелците с лъкове, разбира се. Тук беше и набитият сивокос Джац ал-Сийн, редом до плешивия си братовчед Уит, както и чворестият Флан Луин, длъгнест като колец, като всички мъже от соя им; те се бяха почувствали твърде неловко да се присъединят към етаирите, сякаш пропуснатата от тях засада във Водния лес бе отворила някаква пропаст между тях и останалите. Елам Доутри и Дав Айелин, и Евин Фингар. Хари Коплин и брат му Дарл, както и старият Били Конгар. Верин Тейн, братът на мелничаря, и дебелият Атан Дийрн, а също Кеврим ал-Ейзар, чиито внуци вече бяха отгледали синове, и Тък Падуин, дърводелецът, и…

Перин престана да ги брои и продължи на коня си към Верин, която стоеше край един от катапултите под бдителния поглед на Томас. Пълничката Айез Седай изгледа за миг Ейрам, после обърна птичия си поглед към Перин и вдигна вежда, сякаш се питаше за какво ли е дошъл да я безпокои.

— Малко съм изненадан, че ви виждам с Аланна все още тук — каза й той. — Ако ви убият, ловът на момичета, които могат да преливат, ще вземе да свърши. Както и дърпането на конците на един тавирен, впрочем.

— А ние това ли правим? — Тя килна глава замислено. — Не — отрони тя най-сетне, — не мисля, че все още е време да си тръгваме. Ти си много интересен за изследване, също колкото Ранд, макар и по различен начин. И колкото онзи младеж, Мат. Ако можех да се разделя на три, щях да се лепна към всеки от вас тримата и да ви следвам всеки миг, ден и нощ, дори да трябваше да се омъжа за вас.

— Аз вече си имам жена. — Почувства се непривично, като го каза. Непривично и приятно. Имаше си жена, и тя беше в безопасност.

Тя го измъкна от унеса.

— Да, вярно е. Но не знаеш какво означава да си женен за Зарийн Башийр, нали? — Тя се пресегна, хвана секирата на клупа на колана му и я огледа. — Кога ще го смениш това с чука?

Той дръпна Стъпко назад и изтегли секирата от ръцете й. Какво означава да е женен за Файле? Да се откаже от секирата? Какво искаше да каже тя? Какво знаеше?

— Айсам!

Гърленият рев се надигна като тътен и тролоците се появиха, всеки — с едни гърди по-висок от най-високия мъж, и наполовина по-широк, тичаха през нивите — тромава маса от черна броня, хиляди, плътно един до друг, с огромни лица, изопачени от клюнове и животински муцуни, с рогати глави или покрити с пера гърди, с шипове на лактите и раменете, с извити като коси мечове и секири, увенчани с остри шипове, с куки на копията и остри тризъбци — безкрайно, напиращо море от зловещи оръжия. Зад тях върху коне като среднощен мрак в галоп препускаха мърдраали с гарвановочерни плащове, увиснали мъртвешки на раменете им.

— Айсам!

— Интересно — промърмори Верин.

Според Перин това не беше най-подходящата дума. За първи път тролоците викаха нещо разбираемо. Не че имаше някаква представа какво означава то.

Той погали брачната си панделка и се помъчи спокойно да подкара коня към центъра на бойния ред на Две реки. Етаирите се подредиха зад него с пряпореца с червената вълча глава, развят от силния вятър. Ейрам беше вдигнал меча си с две ръце.

— Готови — призова Перин. Гласът му беше твърд; направо не можеше да го повярва.

— Айсам!

И черният прилив се затъркаля напред с нечленоразделен вой.

Файле беше в безопасност. Нищо друго нямаше значение. Нямаше да си позволи да погледне лицата на мъжете, прострели се от двете му страни. Дочу същите ревове, надигащи се от юг. От двете страни наведнъж! Никога досега не бяха опитвали такова нападение. Файле бе невредима.

— На четиристотин крачки! — По всички редици едновременно се надигнаха лъкове. Все по-близо идеше виещата маса — дългите здрави нозе гълтаха земята. По-близо. — Стреляй!

Звънът на тетивите се изгуби сред рева на тролоците, но градушка от стрели с гъши пера прошари небето и се изсипа над черната орда. Камъните от катапултите заизбухваха в огнени топки сред кипящата сган. Тролоците падаха — Перин виждаше как падат, премазани под ботуши и копита. Дори няколко мърдраала паднаха. Но приливната вълна продължи да се носи напред, запълвайки дупки и зевове, несъкрушима.

Не беше нужно да командва нов залп. Вторият полетя толкова бързо, колкото мъжете успяха да опънат лъковете си — втори порой от стрели се заиздига още преди първият да е паднал, след него последва трети, четвърти, пети. Сред тролоците избухваше огън — толкова бързо, колкото раменете на катапултите успяваха да се снишат — Верин препускаше в галоп от катапулт на катапулт и се навеждаше от седлото си. А огромните озверели чудовища идеха и викаха на език, който Перин не проумяваше, но крещяха за кръв, за човешка кръв и за плът. Мъжете, снишени зад коловете, се надигнаха и насочиха оръжията си напред.

Мраз прониза Перин. Виждаше земята зад тролокския наплив вече покрита с техните мъртви и умиращи, но тролоците съвсем не изглеждаха по-малко. Стъпко танцуваше нервно на място, но той не можеше да чуе цвиленето му от тътнещия вой на тролоците. Десницата му плавно измъкна секирата. Още не беше настъпило пладне. „Сърцето ми е твое завинаги, Файле.“ Този път оградите едва ли…

Без дори да се забави, предният ред на тролоците премина през острите колове — чудовищата надаваха болезнени врясъци, докато се набиваха върху остриетата, тласкани от още и още огромни туловища, катерещи се по гърбовете им. Един последен залп от стрели свали предната редица на катраненочерната гмеж, а сетне копията, алебардите и саморъчно направените пики започнаха да се забиват и да секат връхлитащите тела в черни ризници, момчетата също стреляха от сламените покриви, ехтеше разкъсващ ушите рев. Бавно, неумолимо, бойният ред на Две реки вече се огъваше на няколко места. Ако се скършеше, където и да е…

— Отстъпвай! — изрева Перин. Един тролок с глиганска муцуна си проби път през редиците, размахал огромния си извит меч. Секирата на Перин разцепи главата му до муцуната. Стъпко се изправи на задните си крака. — Отстъпвай! — Дарл Коплин падна, стиснал се за бедрото, пронизано от дебело колкото мъжка китка копие; старият Били Конгар понечи да го извлече назад, продължавайки да държи непохватно копие за глигани; Хари Коплин заразмахва алебарда, за да защити брат си, отворил широко уста в привидно беззвучен вик. — Отстъпвай!

Не беше сигурен дали го чуват и си предават заповедта, или исполинската тежест на тролоците просто ги притиска, но бавно, стъпка по стъпка, неохотно, човеците заотстъпваха. Лоиал размахваше окървавените си брадви като чукове, с широко озъбена уста. Застанал до огиера, Бран забиваше мрачно с копието си — беше изгубил стоманения си шлем и олисялото му теме бе окървавено. Томас бе опразнил кръг около Верин; тя бе изгубила коня си и с безумно разчорлени коси хвърляше топки от пламък и всеки ударен тролок лумваше, сякаш натопен във врящо масло. Но това не стигаше, за да бъдат спрени. Мъжете на Две реки отстъпваха. Гаул и Чиад се сражаваха, опрели гръб в гръб: на него му беше останало само едно копие, а тя замахваше и мушкаше с тежкия си нож. Назад. На запад и изток мъжете бяха извили реда си навън, за да попречат на тролоците да ги обкръжат във фланг, и ги обсипваха със стрели. Не стигаше. Назад.

Изведнъж едно огромно туловище с овнешки рога се опита да смъкне Перин от седлото — метна се зад него. Стъпко се срина под двойната тежест. Перин се помъчи да замахне със секирата, да се пребори с ръцете, по-големи от тези и на огиера, да ги махне от гърлото си. Тролокът изврещя — мечът на Ейрам бе прерязал гърлото му. Още докато чудовището се срутваше върху Перин, Калайджията се извърна плавно и прониза друг тролок в корема.

Пъшкайки от болка, Перин едва успя да се изтъркули настрана, когато копитата на един черен кон стъпиха в твърдата пръст, където допреди миг лежеше главата му. Бледо безоко лице се озъби над него и Чезнещият се надвеси от седлото си, смъртно черният меч изсвистя и обърса косата на темето му. Той замахна безмилостно със секирата и посече единия крак на коня. Кон и ездач се срутиха и докато падаха, той заби острието на секирата там, където трябваше да са очите на Получовека.

Докато измъкваше брадвата, видя Дейз Конгар, забола зъбците на вилата си в гърлото на тролок с козя муцуна. Чудовището сграбчи дългата дръжка с една ръка и замахна с кривия си меч към нея с другата, но Марин ал-Вийр невъзмутимо го посече с един удар на сатъра си. Друг тролок вдигна Боуд Каутон във въздуха за плитката; отворила широко уста във вик на ужас, тя заби топора си в косматото му рамо, докато в същото време сестра й Елдрин мушкаше с копието за глигани в гърдите му, а сивокосата Нейса Айелин заби широкия си касапски нож в слабините му.

Нагоре и надолу, по цялата редица, докъдето Перин можеше да види, жените се биеха. Техният брой бе единствената причина бойният ред все още да удържа, почти притиснат в стените на крайните къщи. Жени и мъже, рамо до рамо; някои от жените бяха почти момичета, но пък и немалко от тези „мъже“ не бяха се бръснали още. Някои нямаше никога да го сторят. Къде бяха Белите плащове? „Децата!“ Щом жените бяха тук, нямаше кой да измъкне децата. „Къде са проклетите Бели плащове?“ Ако те се притечаха сега, щяха да спечелят поне няколко минути. Няколко минути, колкото да спасят децата.

Едно момче — същият бегач, който бе дошъл за него предната нощ, го сграбчи за ръката, докато се извръщаше да подири етаирите. Етаирите трябваше да се опитат да направят пробив заради децата. Щеше да ги отпрати и да направи каквото може тук.

— Лорд Перин! — извика момчето през оглушителната шумотевица. — Лорд Перин!

Перин се опита да го отърси от себе си, а после го вдигна и момчето зарита във въздуха под мишницата му. Мястото му беше при децата. Разтеглени в плътна редица покрай къщите, Бан, Тел и останалите му етаири стреляха от седлата си над главите на мъжете и жените. Уил бе пуснал пряпореца на земята, за да може и той да стреля с лъка си. Тел бе успял някак да хване Стъпко — юздите на сивушкото бяха вързани за седлото му.

— Лорд Перин! Моля ви, чуйте ме! Господин ал-Тор казва, че някой напада тролоците! Лорд Перин!

Думите на момчето най-сетне стигнаха до съзнанието му. Той затъкна секирата в колана си и викна:

— Нападат ли ги? Кой?

— Не знам, лорд Перин. Господин ал-Тор ми каза да ви предам, че е чул някой да вика: „Девенов просек“.

Ейрам сграбчи Перин за ръката и безмълвно му посочи нанякъде с окървавения връх на меча си. Перин се извърна бързо и видя дъжд от стрели, сипещ се върху тролоците. От север. Нов залп вече достигаше най-високата точка на дъгата си.

— Бегом при другите деца — каза той и пусна момчето на земята. Трябваше да се качи на коня, за да може да види. — Бягай! Ти се справи чудесно, момче! — добави той, подтичвайки тромаво към Стъпко. Хлапето хукна към селото. Всяка стъпка жегваше крака на Перин с непоносима болка — навярно беше счупен. Нямаше време да мисли за това.

Сграбчил подхвърлените му от Тел юзди, той се метна на седлото. И се зачуди дали не вижда това, което му се иска да види, а не това, което е истина.

Под развят флаг с червен орел сред стъпканите ниви стояха мъже в селски дрехи, с дълги лъкове, и стреляха. А до знамето, на седлото на Лястовица, седеше Файле, с Байн до стремето. Байн трябваше да е под това черно було. А лицето на Файле можеше да види ясно. Изглеждаше възбудена, страховита, изплашена и пълна с живот. И красива.

Мърдраали се мъчеха да извърнат част от тролоците, опитваха се да ги поведат в атака срещу хората на Стражеви хълм, но беше безполезно. Дори тролоците, които успяваха да се обърнат, рухваха преди да са преодолели и петдесет разкрача. Един от Чезнещите се срина заедно с коня си, не от стрели, а от ръцете и копията на изпадналите в паника тролоци. Сега бе ред на тролоците да заотстъпват, после побягнаха панически, присвивайки се от хвърчащите от двете посоки към тях стрели. Тролоци падаха, гинеха мърдраали. Настъпи истинска касапница, но Перин почти не го забелязваше. Файле.

Същото момче се появи до стремето му.

— Лорд Перин! — извика то и задърпа крачола му. — Лорд Перин! Господин ал-Тор каза да ви предам, че тролоците отстъпват. И те наистина викат: „Девенов просек“! Мъжете, искам да кажа. Сам ги чух!

Перин се наведе и разроши къдравата коса на момчето.

— Как се казваш, момко?

— Джайм Айбара, лорд Перин. Мисля, че съм ви братовчед. Някакъв поне.

Перин стисна за миг очи, за да спре сълзите си. Ръката му трепереше върху главата на момчето.

— Е, братовчеде Джайм, да разкажеш на децата си за този ден. И на внуците си да разкажеш, и на децата на своите внуци.

— Едва ли ще имам — отвърна Джайм. — Момичетата са ужасни. Все ти се смеят, не те оставят да направиш нещо сериозно и човек изобщо не може да ги разбере какви ги приказват.

— Смятам, че един ден ще разбереш, че не само не са ужасни, а тъкмо напротив. Някои неща ще си останат същите, но това ще се промени. — Файле.

Джайм го изгледа недоверчиво, но след това лицето му грейна в широка усмивка.

— Чакай да кажа само на Хад, че лорд Перин ме е нарекъл братовчед! — И се затича да каже на Хад, който един ден също щеше да има деца, както и всички други момчета — един ден. Слънцето беше спряло точно над главата му. Един час. Всичко беше свършило за не повече от един час. А сякаш бе отнело времето за цял живот.

Стъпко пристъпи напред и той осъзна, че сигурно го е сръгал с пети. Хората викаха оглушително, но той не ги чуваше. Там, където тролоците бяха пробили загражденията с тежестта на огромните си пълчища, зееха широки отвори. Той тръгна през един от тях, върху могила от тролокски трупове, без дори да го усети. Мъртви чудовища с щръкнали от телата им стрели лежаха навсякъде, тук-там по някой прикован за земята Чезнещ блъскаше с крака и ръце и се тресеше. Но той не видя всичко това. Очите му бяха приковани в едно. Файле.

Тя се отдели от редиците на мъжете от Стражеви хълм, като даде знак на Байн да не тръгва с нея, и се понесе към него. Яздеше толкова грациозно, сякаш черната кобила се бе превърнала в част от нея, изправила стройна снага и хванала небрежно юздите. Червената брачна панделка се вееше на косата й. Трябваше да й намери цветя.

За миг скосените й очи го изгледаха, устата й… Не беше възможно да изпитва несигурност, но той я надуши.

— Казах, че ще тръгна — отрони най-сетне тя, вдигнала глава. Лястовица затанцува на една страна, изпънала шия, и Файле я укроти, сякаш без да го усети. — Но не казах докъде. Но можеш да ме кориш.

Той не можа да й отвърне нищо. Беше толкова красива. Искаше само да я гледа — красива, жива, тук с него. От нея лъхаше миризма на пот, леко примесена с ухание на треви. Не беше сигурен дали му се иска да се разсмее, или да заплаче. Навярно и двете. Искаше му се да напълни дробовете си с миризмата й.

Намръщена, тя продължи.

— Те бяха готови, Перин. Наистина. Не се наложи да им казвам почти нищо, за да ги убедя да дойдат. Тролоците почти не бяха ги притеснили, но виждаха добре пушеците. Пътувахме усилно, двете с Байн, стигнахме в Стражеви хълм призори и потеглихме още по изгрев слънце. — Усмихна се широко, пламенна и горда. — Те ме последваха, Перин. Последваха ме! Дори Тенобия никога не е предвождала мъже в битка. Поиска веднъж, когато бях осемгодишна, но баща ми си поговори насаме с нея в покоите й и когато пое към Погибелта, тя остана. — И с примирена усмивка добави: — Струва ми се, че двамата с него понякога използвате едни и същи похвати. Тенобия го прати в изгнание, но тогава беше едва шестнадесетгодишна и Съветът на лордовете успя да я разубеди след няколко седмици. Ще посинее от яд, когато й кажа. — Пое си дълбоко дъх и опря юмрук на бедрото си. — Ти няма ли да кажеш нещо? Или само ще ми стърчиш тук като космат пън? Не съм казвала, че ще напусна Две реки. Ти го каза, не аз. Нямаш право да ми се сърдиш за това, че не съм направила нещо, което никога не съм обещавала! А ти ме отпрати, защото си мислеше, че ще умреш! Аз се върнах да…

— Обичам те.

Успя да изрече само това, но странно, сякаш се оказа достатъчно. Едва-що се отрониха думите от устата му и тя смуши Лястовица към него, прегърна го и опря лице на гърдите му. Така здраво го стисна, че сякаш искаше да го скърши на две. Той погали лекичко тъмната й коса, само колкото да усети копринената й мекота, само колкото да я усети.

— Така се боях, че ще закъснея — промълви тя. — Мъжете на Стражеви хълм вървяха с всички сили, но когато пристигнахме и видях как тролоците се бият досами къщите, толкова много, сякаш селото беше затрупано от лавина, и не можах да те видя… — Тя бавно си пое дъх и издиша. Когато заговори отново, гласът й вече беше по-спокоен. Малко. — Хората от Девенов просек дойдоха ли?

Той се сепна и дланта му спря да я гали.

— Да. Откъде знаеш? И това ли си го уредила ти? — Тя започна да се тресе; едва след малко той осъзна, че се смее.

— Не, сърцето ми, макар че щях да го направя, ако можех. Когато онзи човек дойде със съобщението си — „Ние идем“, — си помислих — надявах те, — че означава точно това. — Вдигна глава и го погледна сериозно. — Не можех да ти го кажа, Перин. Не можех да събуждам напразни надежди у теб, след като само подозирах. Щеше да бъде твърде жестоко, ако… Недей да ми се сърдиш, Перин.

Засмян, той я вдигна от седлото й и я постави пред себе си. Тя замаха ръце със смях, а после го прегърна.

— Никога, никога няма да ти се сърдя, къл… — Тя го прекъсна, притискайки с длан устата му.

— Мама казва, че най-лошото нещо, което татко ми й е сторил, било когато й се е заклел никога да не й се сърди. Цяла година й трябвало, докато го накарала да се откаже от клетвата си, и казва, че дотогава му било трудно да живее, мъчейки се да я спазва. Ти ще ми се сърдиш, Перин, както и аз на теб. Ако искаш да ми дадеш друга брачна клетва, закълни ми се, че никога няма да криеш, когато си ми ядосан. Няма да мога да се оправям с нещо, което би скрил от мен, съпруже мой. Съпруже мой — повтори тя доволно и отново се притисна в гърдите му. — Колко обичам тези думи.

Той забеляза, че тя не обеща да му казва винаги, когато тя му се разсърди; но според досегашния му опит, в повечето случаи никак не му беше трудно да го разбере. А също така не му даде никакви обещания, че няма да крие тайни от него. Поне сега обаче това нямаше значение, след като тя беше с него.

— Няма да крия от теб, когато се ядосам, съпруго моя — обеща той. Тя го поизгледа накриво, сякаш не беше сигурна как да го разбира. „Никога не ще ги разбереш, братовчеде Джайм, но какво от това.“

Едва сега, внезапно, той забеляза мъртвите тролоци наоколо, като черна нива, с израснали по нея стръкове с пера, и тресящите се още мърдраали, все още отказващи да умрат. Бавно извърна Стъпко. Като двор на касапница, с посечени твари на Сянката, простиращ се на стотици крачки във всички посоки. По земята вече подскачаха врани и в небето кръжеше гъст облак лешояди. Гарвани обаче нямаше. Същото беше и на юг, според Джайм. Като доказателство, отвъд селото в небето се виеха други ята лешояди. Недостатъчно възмездие за Деселе, за Адора или за малкия Пет, или… Недостатъчно. Никога нямаше да е достатъчно. Нищо никога нямаше да възмезди загубата им. Той прегърна Файле — толкова здраво, че тя изпъшка, но когато се опита да я пусне, тя хвана ръцете му, стисна ги силно и ги задържа.

Откъм Емондово поле се изсипаха хора. Бран, куцукащ и подпиращ се на копието си, Марин, усмихната и прегърнала го през кръста, Дейз, прегърната от мъжа си, Уит и Гаул, и Чиад, хванати за ръце и свалили булата си. Ушите на Лоиал бяха клюмнали уморено, а лицето на Трам беше зацапано с кръв. Флан Луин стоеше изправен единствено с помощта на жена си Адайн; кръв имаше почти по всички, а също така и набързо направени превръзки. Но въпреки това множеството напираше — Елам и Дав, Евин и Ейрам, Евард Кандуин и Буел Доутри, Хю и Тад, конярите от хана, Бан, Тел и етаирите, яхнали конете си, отново с разветия пряпорец. Сега той не можа да отличи липсващите лица, видя само живите. Верин и Аланна на конете си, с Томас и Ивон, яздещи плътно след тях. Старият Били Конгар, размахващ кана, със сигурност пълна с ейл, а може би и с ракия, както и Кен Буйе, както винаги сбръчкан и чворест, но сега и насинен, и Джак ал-Сийн, прегърнал през рамо жена си, с всичките им синове и дъщери около тях, с жените и мъжете им. Рен и Ила, все още с бебетата на гърбовете. И още. Лица, които той изобщо не познаваше — мъже, които трябваше да са от Девенов просек и тамошните ферми. Момчета и момичета тичаха между тях и се смееха.

Те ги заобиколиха в голям кръг — мъжете на Стражеви хълм, Файле и той самият бяха в центъра. Всеки отбягваше да погледне умиращите Чезнещи и никой сякаш не забелязваше просналите се наоколо твари на Сянката, а само двойката на гърба на Стъпко. Гледаха ги безмълвно и дълго, докато Перин не започна да се изнервя. „Защо някой не каже нещо? Защо са ме зяпнали така?“

Белите плащове се появиха, подкарали конете си бавно откъм селото, в сияйна колона от по четирима, с Дейн Борнхалд и Джарет Биар начело. Всеки бял плащ блестеше, сякаш току-що изпран; всяка пика бе наклонена изрядно под един и същи ъгъл. Надигна се глух ропот, но хората се отдръпнаха, за да ги пропуснат в кръга.

Борнхалд вдигна ръката си в метална ръкавица и колоната спря. Беше застанал точно срещу Перин.

— Свърши се, твар на Сянката. С тролоците тук е приключено. Както се споразумяхме, сега те арестувам като Мраколюбец и убиец.

— Не! — Файле гневно погледна Перин. — Какво иска да каже той с това „както се споразумяхме“?

Думите й бяха заглушени от рева, надигнал се от всички страни:

— Не! Не! Не ще го вземеш! Златоокия!

Без да отмества поглед от Борнхалд, Перин вдигна ръка и бавно се възцари тишина. Когато всички млъкнаха, той каза:

— Казах, че няма да се възпротивя, ако помогнете. — Изненадващо колко спокоен беше гласът му; но отвътре кипеше с бавен, смразяващ гняв. — Ако бяхте помогнали, Бял плащ. Къде бяхте вие?

Дейз Конгар пристъпи напред. Уит тръгна след нея, сякаш бе решил никога повече да не я изпуска. А и тя го бе прегърнала по същия начин. Странна картинка бяха двамата, тя — забила здраво дръжката на вилата в земята, с една глава по-висока от него, решена сякаш да си го опази на всяка цена.

— Бяха на Моравата — обяви тя високо. — Подредени на конете си, гиздави като момиченца, готови за танц на Слънцеднева. Дори не помръднаха. Точно това ни накара да дойдем… — свиреп утвърдителен ропот се надигна откъм жените, — …когато видяхме, че всеки миг ще ви надвият, а те си седяха там като чукани!

Борнхалд не отмести нито за миг очите си от Перин. Дори не мигна.

— Да не си мислил, че ще ти повярвам? — подсмихна се той презрително. — Планът ти се провали само защото дойдоха тези, другите, нали? Не можеш да твърдиш, че заслугата е твоя. — Файле се помръдна, но без да отмества поглед от мъжа, Перин постави пръст на устните й тъкмо когато си отваряше устата. Тя го захапа — здраво, — но той не каза нищо. Гласът на Борнхалд се извиси: — Ще те видя на бесилото, твар на Сянката. Ще те видя обесен, каквото и да струва това! Ще те видя мъртъв, дори светът да пламне! — Последното го извика и хвана дръжката на меча си; един едър Бял плащ зад него — Фарран, така май се казваше — извади своя с доволна усмивка, за разлика от озъбения Биар.

И замръзнаха, когато около тях се надигнаха лъкове. Високите седла заскрибуцаха под задниците на смутените мъже. Борнхалд не показа страх, не замириса дори — омраза беше миризмата му. Очите му трескаво обходиха народа на Две реки, обкръжил хората му, и отново се върнаха на Перин, все така жарки и пълни с омраза.

Перин махна с ръка и лъковете бавно се отпуснаха.

— Нямаше да помогнете. — Гласът му бе като студено желязо, твърд като наковалня. — Откакто дойдохте в Две реки, помощта, която оказвахте, беше почти случайна. Изобщо не ви интересуваше дали изгарят хора, дали ги избиват, стига само да намерите някой, когото да наречете Мраколюбец. — Борнхалд потръпна, въпреки че очите му още горяха. — Време е вече да си вървите. Не само от Емондово поле. Време е да си събереш Белите плащове и да се махнете от Две реки. Веднага, Борнхалд. Напускате веднага.

— Ще те видя обесен един ден — отвърна тихо Борнхалд. Махна с ръка към колоната да го последва и пришпори коня си напред, сякаш искаше да прегази Перин.

Перин дръпна Стъпко настрана — искаше тези хора да се махнат без никакви убийства повече. И нека този човек се утешеше с последния си акт на предизвикателство.

Борнхалд не извърна глава, но Биар изгледа Перин с мълчалива омраза, а Фарран по някаква причина го погледна със съжаление. Останалите гледаха напред, докато се изнизваха сред дрънчене на сбруи и тропот на копита. Кръгът безшумно се разтвори и те поеха на север.

След като и последните Бели плащове се отдалечиха, десетина-дванадесет мъже пристъпиха към Перин, всички ухилени нетърпеливо. Той не познаваше никого от тях. Водачът им беше човек с широк нос и грубовато лице, облечен с фермерско палто с широка яка. Той се поклони непохватно, опрян на лъка си.

— Джериннар Барстир, милорд Перин. Джер, така ми викат. — Говореше бързо, сякаш се боеше да не го прекъснат. — Да прощавате, че ви досаждаме. Част от нас ще се погрижат Белите плащове да се ометат по живо, по здраво, ако ви е угодно. Мнозина искат да се приберат по домовете си, макар да не могат да успеят преди да се мръкне. Още толкоз Бели плащове имаше в Стражеви хълм, но не пожелаха да дойдат. Заповед имали да пазят здраво стана си, така разправяха. Пасмина глупаци, ако питате мен, а на нас ни омръзна да ни се мотаят, да си врат носовете по хорските къщи и да ни карат да си обвиняваме съседите за какво ли не. Ще се погрижим да се ометат, ако ви е угодно. — Той погледна смутено Файле, но продължи да говори все така бързо. — Да ме прощавате, лейди Файле. Не исках да ви досадя, на вас и на лорда ви. Искахме само да му кажем, че сме с него. Чудесна жена си имате, милорд. Чудесна жена. Моля да не ми се обидите, милейди. Е, още е светло, а празни приказки овци не стрижат, дето е речено. Да прощавате, че ви досадих, милорд Перин. Моля за прошка, лейди Файле. — Той отново се поклони заедно с останалите и всички се заотдръпваха, подкарани от него с думите: — Хайде, няма какво да досаждаме на лорда и неговата лейди. Хайде, че работа ни чака.

— Кой беше този? — каза Перин, леко зашеметен от това словоизлияние; Дейз и Кен, взети заедно, нямаше да могат да изговорят толкова наведнъж. — Познаваш ли го, Файле? От Стражеви хълм ли е?

— Господин Барстир е кметът на Стражеви хълм, а другите са селският съвет. Женският кръг на Стражеви хълм ще изпрати делегация тук начело с Премъдрата си, след като се уверят, че е безопасно. Да видят дали „лорд Перин“ е подходящ за Две реки, така казаха, но всички ме помолиха да им покажа как да ти направят реверанс, а Премъдрата, Еделе Гаелин, ще ти донесе петмез от ябълки.

— О, да ме изгори дано! — изпъшка той. Вече се разпростираше. Знаеше си той, че трябваше да го премаже още в зародиш. — Не ме наричайте така! — викна той след заминаващите си мъже. — Аз съм ковач! Чухте ли ме? Ковач! — Джер Барстир се извърна към него, махна с ръка и кимна, след което отново подкара другите.

Сподавяйки смеха си, Файле го дръпна за брадата.

— Ти си един сладък глупак, ковачо мой, мой повелителю. Твърде късно е вече да се връщаш назад. — Изведнъж усмивката й стана наистина палава. — Съпруже, няма ли някаква възможност да поостанеш насаме с жена си скоро? Бракът ни, изглежда, ме прави дръзка като доманска кокона! Знам, че сигурно си уморен, но… — Тя млъкна, изпищя и се хвана здраво за палтото му, щом той пришпори Стъпко в галоп към хана. А възгласите наоколо този път изобщо не го притесниха.

— Златоокия! Лорд Перин! Златоокия!

 

 

А от дебелия клон на един разлистен дъб в края на Западния лес Ордийт се взираше към Емондово поле. Беше невъзможно. „Избийте ги. Изтрепете ги.“ Всичко беше вървяло според замисъла му. Дори Айсам бе заиграл в ръчичките му. „Защо този тъпак престана да вкарва тролоци? Трябваше да вкара достатъчно, та Две реки да почернеят от тях!“ Слюнка потече от устата му, но той не забеляза, както не забеляза и че ръката му неволно посяга към колана. „Бий ги, докато сърцата им се пръснат! Тъпчи ги в земята, докато запищят!“ Всичко бе замислено, за да привлече Ранд ал-Тор, а се получи това! Две реки бяха оцелели. Няколкото опожарени ферми не се брояха, нито неколцината фермери, посечени за казаните на тролоците. „Искам Две реки да пламне, да пламне така, че огънят да живее в хорските сърца хиляда години!“

Той огледа знамето, веещо се над селото, и другото, не много далече под него. Пурпурна вълча глава на обкръжено с червено бяло поле, и червен орел. Червена кръв на Две реки трябваше да се пролее, за да накара Ранд ал-Тор да завие. Манедерен. „Това е знамето на Манедерен.“ Някой им беше разказал за Манедерен. Какво знаеха тези глупци за славата на Манедерен? „Манедерен. Да.“ Имаше повече от един начин да ги удари. Той така се разсмя, че едва не падна от дъба — и изведнъж осъзна, че не се държи с две ръце. Едната му ръка беше стиснала колана му, където трябваше да виси кама. Усмивката му се изкриви в озъбено ръмжене. Бялата кула държеше онова, което му бяха отнели. Което си беше негово по право, древно, още от Тролокските войни.

Той се смъкна на земята и се покатери на коня си, след което погледна спътниците си. Неговите псета. Трийсетина от Белите плащове бяха останали с него, без вече да носят бели плащове, разбира се. Ръжда покриваше тъмните им ризници и Борнхалд никога нямаше да познае тези изпити, недоверчиви лица, мръсни и необръснати. Гледаха Ордийт с подозрение, примесено със страх, без дори да обръщат очи към мърдраала сред тях, чието бледо като личинка безоко лице се беше вдървило като техните. Получовекът се боеше, че Айсам ще разбере; Айсам бе останал крайно недоволен, след като нападението над Таренов сал остави толкова много хора да се спасят и да разнесат надалече вестта за ставащото в Две реки. Ордийт се изкиска при мисълта, че Айсам е недоволен. Но това беше проблем за по-късно.

— Тръгваме за Тар Валон — викна той. Здрава езда, за да изпреварят Борнхалд до сала. Знамето на Манедерен, вдигнато отново в Две реки след толкова векове. Как го беше обезпокоявал този Червен орел преди толкова векове. — Но най-напред Кемлин! — „Избий ги! Изтрепи ги!“ Първо Две реки, после Ранд ал-Тор, а сетне…

Смеейки се, той препусна в галоп на север през леса, без да се обръща да види дали го следват. Щяха да го следват. Нямаше къде да идат.