Робърт Джордан
Силата на сянката (49)

Глава 49
Твърдината Студени скали

Ранд се огледа намръщен. На миля пред тях се изправяше група високи ридове, или може би само един рид, насечен от процепи. Наляво от него земята се простираше на кръпки жилава трева и безжизнени трънливи храсти и ниски дървета. Надясно теренът беше същият, само дето напуканата жълтеникава глина се простираше по-плоска и планините изглеждаха по-близки. Можеше да мине за всяко друго място в Пустошта, което бе видял, откакто напуснаха Чайендейр.

— Къде е? — попита той.

Руарк хвърли поглед към Авиенда, която гледаше Ранд така, сякаш си е изгубил ума.

— Ела. Нека собствените ти очи ти покажат Студените скали. — Вождът на клана свали шуфата на раменете си; обърна се и затича гологлав напред към прорязаната скална стена.

Шайдо вече бяха спрели и сновяха насам-натам, подготвяйки се да разпънат шатрите си. Хейрн и Джиндо поеха тичешком след Руарк, откривайки лицата си, а Девите, придружаващи амбулантите, се развикаха към коларите да подкарат впряговете си по-бързо и да ги догонят. Една от светлокосите Мъдри вдигна полите си до колене и се затича да се присъедини към Руарк — трябваше да е Амис, Баир със сигурност не можеше да се движи толкова пъргаво — но останалите Мъдри продължиха с обичайната скорост. За миг Моарейн сякаш реши да тръгне към Ранд, но се поколеба и заспори за нещо с една от другите Мъдри. Накрая Айез Седай подкара бялата си кобила зад сивата на Егвийн и черния жребец на Лан, малко пред облечените в бели роби гай-шайн, които теглеха след себе си товарните мулета.

Ранд се наведе да подаде ръка на Авиенда и след като тя поклати глава, каза:

— Ако ще вдигат целият този шум, няма да мога да те чувам отдолу. Ами ако взема че направя някоя глупава грешка, защото не мога да чуя какво ми казваш?

Тя промърмори под нос, погледна към Девите около фургоните на амбулантите, въздъхна и се хвана за ръката му. Той я издърпа нагоре, без да обръща внимание на възмутения й грак, и я метна върху гърба на Джейде-ен. Всеки път, когато тя се опитваше сама да се качи на коня, почти го събаряше от седлото. Остави я да си оправи тежките поли, макар че в най-добрия случай те оголваха краката й много над меките, високи до коленете ботуши, след което сръга пъструшкото в лек галоп. За първи път на Авиенда й се налагаше да язди по-бързо от спокоен раван. Тя го прегърна през кръста и се притисна в гърба му.

— Искаш да ме направиш на глупачка пред сестрите ми, влагоземецо — каза тя, опряла глава на гърба му.

— Защо да те взимат за глупачка? Виждал съм Баир, Амис и останалите понякога да яздят зад Моарейн или Егвийн, когато си говорят.

— Ти приемаш промените по-лесно от мен, Ранд ал-Тор — каза тя. Той не беше сигурен как да го разбира.

Когато изравни Джейде-ен с Руарк, Хейрн и Амис, малко пред продължаващите да викат Джиндо, той се изненада, като видя леко подтичващия край тях Куладин. И той беше гологлав. Авиенда смъкна шуфата на Ранд на раменете му.

— В една твърдина се влиза с открито лице, за да те видят. Това вече ти го казах. И да вдигаш шум. Те отдавна са ни забелязали и трябва да са се досетили кои сме, но такъв е обичаят, за да покажеш, че не се опитваш да завземеш твърдината с изненада.

Той кимна, но не каза нищо. Руарк и тримата с него не викаха, Авиенда също. А освен това Джиндо вдигаха достатъчно шумотевица, за да ги чуят от мили разстояние.

Куладин се обърна към него. По обгореното му от слънцето лице пробяга презрение и още нещо. Омраза и неприязън Ранд можеше да очаква, но насмешка? Какво толкова смешно намираше Куладин?

— Глупав Шайдо — промърмори Авиенда зад гърба му. Навярно беше права — може би насмешката беше заради нейното яздене. Но Ранд не мислеше така.

Мат ги настигна в галоп, вдигайки облак жълтеникавокафяв прах.

— Какво е това място, Ранд? — попита той високо, за да го чуят във врявата. — Единственото, което ми казаха онези жени, беше: „По-живо. По-живо.“ — Ранд му каза и той огледа намръщено извисяващите се скали. — Това можеш да го държиш с години, ако имаш запаси, но не може да се сравнява нито с Камъка, нито с Тора Харад.

— С Тора кое? — каза Ранд.

Мат сви рамене и отвърна:

— Просто нещо, за което чух веднъж. — Той се изправи на стремената и се озърна назад над главите на Джиндо, към кервана на амбулантите. — Те поне все още са с нас. Чудно кога ли ще си приключат търговията и ще си тръгнат.

— Не преди Алкаир Дал. Руарк казва, че където се срещат вождове на кланове, винаги става панаир, дори да са само двама-трима. А щом ще се съберат всичките дванадесет, не мисля, че Кадийр и Кейле ще пожелаят да го пропуснат.

Мат не остана доволен от тази новина.

Руарк ги поведе право към най-широката цепнатина в стръмната скална стена. Беше широка десет-дванадесет крачки и засенчена от стръмните канари. Виеше се все по-дълбоко и по-дълбоко, тъмна и дори хладна под синята небесна лента. Странно бе усещането да попаднеш в такава дълбока сянка. Виковете на айилците се люшнаха, усилени от сиво-кафявите стени. Когато най-сетне замлъкнаха, тишината, нарушавана от тропота на копитата на мулетата и скърцането на колелетата на фургоните далече назад, беше направо стряскаща.

Минаха още една извивка и проходът изведнъж ги изведе в широк каньон, дълъг и почти прав. От всяка страна ги засипаха пронизителните викове от устите на стотици жени. Плътна тълпа ги обкръжаваше — жени в бухнати поли и с увити на главите шалове, мъже, облечени в сиво-кафяви палта и бричове, кадин-сор, и Деви на копието също така. Всички махаха за добре дошли и дрънкаха по котлета и всичко, което можеше да вдига повече шум.

Ранд ахна, и не толкова заради цялата тази шумна бъркотия. Стените на каньона бяха зелени, с тесни тераси, виещи се от двете му страни. Всъщност не всички бяха точно тераси. Малки къщички с плоски покриви, от сив камък или жълта глина, бяха буквално струпани една върху друга, на купчини, с виещи се между тях пътеки, и всеки покрив представляваше градина, засята с боб и тикви, пиперки, дини и растения, които той не познаваше. Щъкаха пилета, по-червени от познатите му, и някакви странни на вид домашни птици, по-едри и със сиви пера. Деца, повечето от които облечени като възрастните, и гай-шайн в бели роби се движеха между редиците къщи с големи глинени съдове — явно поливаха растенията. Айилците нямаха градове, както му бяха казали, но това тук определено имаше размери поне на доста голямо село, макар и най-странното, което беше виждал. Врявата беше твърде голяма, за да може да зададе въпросите, които напираха в главата му — например какви бяха онези обли плодове, прекалено червени и лъскави, за да са ябълки, които растяха по ниски храсти с белезникави листа, или правите стебла с широки листа и щръкнали дебели жълти филизи? Твърде дълго беше живял като фермер, за да не го зачудят.

Руарк и Хейрн забавиха ход, Куладин също. Бяха затъкнали копията през ремъците на гърбовете си. Амис тичаше напред и се смееше като момиче, докато мъжете продължиха тържествения си ход по дъното на оградения от множеството каньон. Виковете на жените от твърдината ехтяха във въздуха, почти заглушавайки дрънченето на котлите. Ранд ги последва, по указанията на Авиенда. Мат имаше вид на човек, готов всеки момент да обърне коня си и да препусне обратно.

В дъното на каньона стената се надвесваше над дълбока тъмна кухина. Слънцето никога не досягаше задната й страна, така му беше казала Авиенда, и скалите тук — винаги студени — даваха името на твърдината. Амис застана до една жена на върха на широка сива канара, изравнена като платформа.

Втората жена, по-тънка, със стегната с шарф жълта коса, падаща волно под кръста й, изглеждаше по-стара от Амис, но в същото време много по-обаятелна. Беше облечена също като Амис, с кафяв шал на раменете, с пищни гердани и гривни от сребро и слонова кост. Това беше Лиан, надзорницата на покрива на твърдината Студени скали.

Виковете заглъхнаха, когато Руарк се спря пред канарата, на една крачка пред Хейрн и Куладин.

— Моля позволение да вляза в твърдината ви, надзорнице на покрива — обяви той с висок кънтящ глас.

— Имаш позволението ми, вожде на клана — отвърна официално и също така кънтящо жълтокосата жена. И с усмивка добави с много по-топъл глас: — Заслон на сърцето ми, винаги ще имаш моето позволение.

— Дълбоки благодарности, надзорнице на покрива на сърцето ми. — Това също така не прозвуча съвсем официално.

Хейрн пристъпи напред.

— Надзорнице на покрива, моля позволението ви да вляза под вашия покрив.

— Имаш позволението ми, Хейрн — отвърна Лиан на набития мъж. — Под моя покрив има вода и сянка за теб. Септата Джиндо винаги е добре дошла тук.

— Дълбоки благодарности, надзорнице на покрива. — Хейрн потупа Руарк по рамото и отиде да се присъедини към хората си; айилската церемония беше кратка, както изглеждаше, и по същество.

Пристъпвайки наперено. Куладин се изравни с Руарк.

— Моля позволение да вляза във вашата твърдина, надзорнице на покрива.

Лиан примигна и го изгледа навъсено. Зад Ранд се надигна ропот, глухо бръмчене от стотици гърла. Изведнъж във въздуха надвисна усещане за опасност. Мат със сигурност също го почувства, защото опипа копието си и се извърна, за да види какво прави айилската маса отзад.

— Какво има? — попита тихо Ранд през рамо. — Тя защо не каже нещо?

— Той я помоли така, сякаш е вожд на клан — прошепна невярващо Авиенда. — Този човек наистина е глупак. Трябва да е луд! Ако тя му откаже, това ще означава беда с Шайдо, а тя би могла да откаже при такова оскърбление. Няма да е кръвна вражда — той не е вожд на клана им, колкото и да се перчи — но беда. — Пое си дъх и гласът й стана по-рязък. — Не ме слушаш, нали? Не ме слушаш! Тя можеше да откаже позволение дори на Руарк и тогава той трябваше да напусне. Това би разцепило клана, но е в нейната власт. Тя може да откаже дори на Оня, що иде със Зората, Ранд ал-Тор. При нас жените не са лишени от власт, не като вашите влагоземски жени, които трябва да са или кралици, или благороднички, или да танцуват на някой мъж, ако искат да ядат!

Той леко поклати глава. Всеки път, когато се наканеше да се укори за това, колко малко е научил за айилците, Авиенда му напомняше колко малко знае и тя за всеки друг, който не е айилец.

— Някой ден бих искал да те представя на Женския кръг в Емондово поле. Ще бъде… интересно… да чуя как им обясняваш колко безсилни са те. Може би и те ще ти обяснят някои неща.

— Имаш моето позволение… — започна Лиан, а Куладин се усмихна и се изпъчи още повече — …да пристъпиш под покрива ми. Вода и сянка ще се намерят и за теб. — Макар и приглушени, ахванията от стотиците усти вдигнаха порядъчен шум.

Огненокосият мъж трепна като ударен и лицето му почервеня от гняв. Изглежда, не можеше да реши какво да прави. Пристъпи предизвикателно една крачка към Лиан и Амис и стисна ръцете си, сякаш се мъчеше да се сдържи да не посегне към копията, а после рязко се обърна и закрачи назад, поглеждайки яростно насам-натам, да не би някой да посмее да каже нещо. И изведнъж се спря пред Ранд и го изгледа. Горящи въглени нямаше да са по-горещи от сините му очи.

— Като човек без приятели и самотник — прошепна Авиенда. — Тя го посрещна като просяк. Най-тежката обида за него самия, но не и за Шайдо. — Изведнъж тя така сръга Ранд с юмрук в ребрата, че той изпъшка. — Живо, влагоземецо. В теб има толкова чест, колкото поставих в ръцете ти. Сега всички ще разберат, че аз съм те учила! Хайде!

Той преметна крак, смъкна се от гърба на Джейде-ен и пристъпи до Руарк. „Аз не съм айилец. Не ги разбирам и не мога да си позволя да ги заобичам прекалено. Не мога.“

Никой от останалите мъже не го направи, но той се поклони пред Лиан — с това бе отрасъл.

— Надзорнице на покрива, моля за позволение да вляза под вашия покрив. — Чу как дъхът на Авиенда секна. Очакваха да каже другото нещо, онова, което беше казал Руарк. Очите на вожда се присвиха тревожно, той погледна към жена си и после към Куладин, чието зачервено лице се изкриви в презрителна усмивка. Тихият ропот на тълпата прозвуча озадачено.

Надзорницата на покрива изгледа Ранд дори още по-строго от Куладин — молещият със сигурност не носеше дрехи на айилец. Погледна въпросително Амис и тя кимна.

— Такава скромност — промълви бавно Лиан — е забележителна за един мъж. Мъжете рядко знаят къде да я намерят. — Тя прихвана кафявите си поли и присви тромаво коляно в реверанс — това нещо айилските жени не правеха, — но все пак реверанс, в отговор на поклона му. — Кар-а-карн има позволението ми да влезе в моята твърдина. За вожда на вождовете винаги ще има вода и сянка в Студени скали.

Последва нова вълна от оглушителни викове от страна на жените сред тълпата, но дали заради него, или заради самата церемония, Ранд не разбра. Куладин се спря да го изгледа с безмилостна омраза, след което закрачи назад и грубо се отри в Авиенда, докато тя слизаше тромаво от пъстрия жребец. После бързо се стопи сред множеството.

— Пази си гърба от този човек, Ранд — промълви Мат. — Сериозно ти казвам.

— Всички ми го казват — отвърна Ранд. Междувременно амбулантите се подготвяха за търговията в средата на каньона, а Моарейн и останалите Мъдри тъкмо пристигаха, сподирени от редки викове и дрънчене на котли, но олелията нямаше нищо общо с влизането на Руарк. — Той ми е последната грижа. — Не айилците бяха опасни за него. „Моарейн от едната страна и Ланфеар от другата. От това нещо по-опасно може ли да има?“ Тази мисъл беше почти достатъчна, за да го разсмее.

Амис и Лиан вече бяха слезли и за изненада на Ранд Руарк беше прегърнал и двете през кръста. И двете бяха високи, каквито, изглежда, бяха повечето айилки, но нито една от двете не стигаше по-високо от рамото на вожда.

— Запознах те с жена ми Амис — обърна се той към Ранд. — Сега трябва да те представя на жена ми Лиан.

Ранд зяпна. След като Авиенда му беше казала, че надзорницата на покрива в Студени скали е жената на Руарк на име Лиан, той беше сигурен, че не е разбрал правилно в Чайендейр всичките тези „заслон на сърцето ми“ между айилеца и Амис. А и тогава си имаше други грижи. Но това сега…

— И двете ли? — заекна Мат. — Светлина! Две! О, да ме изгори дано! Той е най-щастливият мъж в света или най-големият глупак от сътворението насам!

— Помислих си — каза намръщен Руарк, — че Авиенда те е научила на нашите обичаи. Изглежда, пропуска много неща.

Лиан се наведе до своя съпруг — до техния съпруг — и вдигна вежди към Амис, която каза сухо:

— Тя ни се стори най-подходящата да му обясни това, което трябва да знае. И беше нещо, което да я задържа да не избяга пак при Девите, когато й обърнем гръб за малко. Но сега, както изглежда, несъмнено ще се наложи да се поразходя дълго с нея в някое по-тихо място. Несъмнено го е учила на девиче гукане или как се дои гущерът гара.

Авиенда леко се изчерви и отметна раздразнено глава; тъмно-червеникавата й коса беше пораснала над ушите, достатъчно дълга, за да се люшне.

— Имаше по-важни неща да му говоря, отколкото браковете. Все едно, този човек изобщо не слуша.

— Тя беше добър учител — бързо вметна Ранд. — Много научих от нея за вашите обичаи и за Триделната земя. — Девиче гукане? — Ако правя грешки, те са си мои, не са заради нея. — Как може човек да дои един отровен гущер, дълъг две стъпки? И защо? — Добра учителка ми беше и бих желал да остане с мен като такава, ако може. — „Защо, в името на Светлината, го казах?“ Тази жена понякога впрочем можеше да бъде много приятна събеседничка — когато се увлечеше, — но иначе беше като бодил под палтото му. Но все пак, докато беше с него, той поне знаеше кого са изпратили Мъдрите да го наблюдава.

Амис го изгледа продължително със сините си очи, пронизващи като на Айез Седай. Но пък, от друга страна, и тя можеше да прелива.

— За мен това е напълно приемливо — каза тя. Авиенда отвори уста, готова да се пръсне от възмущение — и отново я затвори отчаяно, след като Мъдрата я изгледа. Може би си беше помислила, че задълженията й спрямо него са приключили, след като вече пристигнаха в Студени скали.

— Сигурно сте уморени от пътуването — каза Лиан на Ранд и сивите й очи грейнаха майчински. — И гладни. Заповядайте. — Топлата й усмивка включи и Мат, който беше изостанал и попоглеждаше назад към фургоните на амбулантнте. — Елате под моя покрив.

Ранд взе дисагите си и остави Джейде-ен на грижите на една от жените гай-шайн, която хвана юздите и на Пипе. Мат хвърли за последно поглед към фургоните преди да метне дисагите си на рамо и да ги последва.

Покривът на Лиан, тоест къщата й, се намираше на най-високото равнище на западната страна — стръмната стена на каньона се издигаше на над сто крачки нагоре. Жилище на вожд на клан и на надзорница на покрив или не, отвън тя имаше вид на скромен правоъгълник от големи жълтеникави тухли. Тесните прозорци без стъкла бяха покрити с бели перденца, на плоския покрив имаше зеленчукова градина и друга — на малка тераса, отделена от къщата с тясна пътека, настлана с плоски сиви камъни. Достатъчно голяма за две стаи може би. С изключение на квадратния бронзов гонг, висящ до вратата, тя почти не се отличаваше от останалите постройки, които Ранд можа да види, но от това място можеше да се наблюдава цялата долина. Малка, скромна къщичка. Отвътре обаче се оказа нещо съвсем друго.

Тухлената част представляваше една стая, настлана с червеникавокафяви плочки, но това беше само част от къщата. В скалата отзад бяха издълбани още помещения с високи тавани, смайващо прохладни, с широки сводести входове и сребърни светилници, отделящи аромат, напомнящ за зелени поляни. Ранд забеляза само един стол — с висок гръб и лакиран в червено и златно, който явно не беше използван много; столът на вожда, обясни му Авиенда. Нямаше много други вещи от дърво освен няколкото излъскани или лакирани кутии и рафтове, както и ниски стойки за четене с разтворени по тях книги. Изкусно тъкани килими покриваха подовете, а също и напластени една върху друга пъстри черги. Той разпозна сред тях някои от шарките на Тийр, Кайриен и Андор, дори на Иллиан и Тарабон, докато други модели му бяха непознати — широки начупени спирали с всевъзможни цветове или свързани помежду си празни квадрати в сиво, кафяво и черно. В рязък контраст с грубото еднообразие извън тази долина тук навсякъде се срещаха ярки цветове, дори гоблени, за които той беше сигурен, че са дошли от другата страна на Гръбнака на света — вероятно по същия начин, като гоблените, напуснали стените на Тийрския камък — и възглавнички с всякакви размери и оттенъци, обшити или поръбени с червена и златна коприна. Тук-там в ниши, издълбани в стените, стоеше по някоя ваза от тънък порцелан или сребърна купа, или изделие от слонова кост, често фигура на някакво странно животно или нещо друго. Значи това бяха „пещерите“, за които говореха тайренците. Напомняше за пищния вкус на тайренците — или ярките цветове при Калайджиите, — само че във всичко това тук се долавяше някакво достойнство, официално и в същото време изпълнено със сърдечност.

С лека усмивка към Авиенда, за да й покаже, че този път я е слушал, Ранд извади от дисагите си дара на госта за Лиан — фино изработено златно лъвче. Беше плячкосано от Тийр и купено от един Водотърсач на Джиндо, но ако той беше владетел на Тийр, то сигурно беше все едно да открадне от самия себе си. След миг колебание Мат също извади подарък — един тийрски наниз със сребърни цветчета, несъмнено от същия източник и несъмнено предназначен доскоро за Изендре.

— Изключително — засмя се Лиан и вдигна лъвчето в дланта си. — Винаги ми е допадало тайренското изкуство. Преди много години Руарк ми донесе две такива. — С глас, подходящ за някоя стопанка, сетила се за особено сладък сорт череши, тя заговори на мъжа си: — Взе ги от шатрата на един върховен лорд малко преди Ламан да бъде обезглавен, нали? Жалко, че не стигна до Андор. Винаги ми се е искало да притежавам нещо от андорско сребро. Този наниз също е красив, Мат Каутон.

Вслушан в щедрите похвали за двата дара, Ранд едва прикри изумлението си. Въпреки всичките й поли и майчинския поглед, тя си беше айилка и Дева на копието.

Пристигнаха и Моарейн и останалите Мъдри, с Лан и Егвийн. Мечът на Стражника привлече мълчалив неодобрителен поглед, но надзорницата на покрива ги посрещна топло, след като Баир го нарече Аан-аллейн. Но все пак това беше нищо в сравнение с поздравите й към Егвийн и Моарейн.

— Оказвате голяма чест на моя покрив, Айез Седай. — Тя едва ли не им се поклони. — Казано е, че сме служили на Айез Седай преди Разрушението на света и сме се провалили пред тях, и че заради този провал сме били изпратени в Триделната земя. Присъствието ви тук подсказва, че може би нашият грях е простим. — Разбира се, тя не беше ходила в Руйдийн. Явно забраната да се говори за това, което става в Руйдийн, се прилагаше дори между съпруга и съпругата. И също така между сестросъпруги, или каквито там се падаха отношенията между Амис и Лиан.

Моарейн също се опита да връчи на Лиан дар на госта, някакви малки шишенца от кристал и сребро, съдържащи ухания чак от Арад Доман, но Лиан разпери ръце и каза:

— Самото ви присъствие е безценен дар, Айез Седай. Ако приема повече, това ще отнеме честта на моя покрив, както и моята. Не бих могла да понеса такъв позор. — Беше съвсем сериозна и при това притеснена, че Моарейн би могла да настои да й връчи ароматите. Това беше показателно за значението на Кар-а-карн и на Айез Седай.

— Както желаете — отвърна Моарейн и прибра мускалчетата в кесията на колана си. Беше ледено сериозна в синята си коприна и светлото си наметало. — Вашата Триделна земя със сигурност ще види и други Айез Седай. Досега не бяхме имали причина да идваме насам.

Амис никак не изглеждаше доволна от тези думи, а огненокосата Мелайне се взря в Моарейн като зеленоока котка, чудеща се как да постъпи с някой голям пес, нахлул в двора. Баир и Сеана си размениха тревожни погледи, но несравними с притеснението на двете, които можеха да преливат.

Ято гай-шайн: мъже и жени, пристъпящи грациозно в белите си роби — сведените им погледи изглеждаха странно покорни на айилските им лица — взеха пелерините на Моарейн и Егвийн, донесоха навлажнени кърпи, както и сребърни чаши с вода, които трябваше да бъдат официално изпити, и най-накрая поднесоха храна, сервирана в сребърни купи и подноси, подходящи за кралски дворец, но която все пак трябваше да се яде от глинени съдове, гледжосани със сини краски. Всички легнаха на пода, където вместо маса имаше подредени на квадрат бели плочки, с глави един до друг, с възглавнички под гърдите, проснати в кръг като спици на колело, докато гай-шайн се плъзгаха между тях и поднасяха блюдата.

Мат все се наместваше върху възглавничките, но Лан се просна, сякаш цял живот беше ял само по този начин, а Моарейн и Егвийн се чувстваха почти също толкова удобно. Несъмнено го бяха упражнявали в шатрите на Мъдрите. На Ранд му се стори непривично, но храната сама по себе си се оказа достатъчно странна, за да му задържи вниманието.

Тъмното, с люти подправки задушено козешко с рязани пиперки му беше непознато, но не чак толкова странно, а грахът си беше грах навсякъде, както и тиквата. Не можеше да се каже същото обаче за сплесканите дебелокори жълтеникави питки хляб или за дългите светлокафяви бобове, смесени със зеления боб, нито за светложълтите ядки и късчетата месест червен зеленчук, които Авиенда нарече дзамла и д-мат, нито за сладкия плод с дебела зеленикава кожа, за който му обясниха, че се раждал по онези увивни растения без листа, които се наричали кардон. Но всичко беше вкусно.

Сигурно щеше да изпита още по-голяма наслада от храната, ако Авиенда не беше решила да му чете лекции за всичко. С изключение на темата за сестрожените. Това бе оставено на Амис и Лиан, полегнали от двете страни на Руарк — усмихваха се една на друга почти толкова мило, колкото на мъжа си. Ако и да се бяха оженили и двете за него, за да не си развалят приятелството, явно беше, че и двете го обичат еднакво. Ранд не можеше да си представи как Елейн и Мин биха се съгласили на такова уреждане на нещата; даже се зачуди защо изобщо си го помисли. Слънцето сигурно беше направило мозъка му на каша.

Но макар Авиенда да бе решила да остави това обяснение на други, всичко останало му обясняваше най-усърдно и до най-малката подробност. Извърната надясно с лице към него, тя му се усмихваше почти сладко, докато му обясняваше, че лъжицата би могла да се използва за ядене както на яхнията, така и на дзамлата и д-мата, но блясъкът в очите й говореше, че присъствието на Мъдрите е единствената причина да не вземе една купа или нещо друго и да го удари по главата.

— Не разбирам какво толкова съм ти направил — рече той тихо. Даваше си пълна сметка за близостта на Мелайне от другата му страна, която привидно беше погълната от тихата си беседа със Сеана. Баир от време на време вметваше по някоя дума, но на него му се стори, че и тя надава ухо да чуят какво си говорят. — Но ако толкова мразиш да си ми учителка, не е нужно да го правиш. Просто ми изскочи от устата. Сигурен съм, че Руарк или Мъдрите ще намерят някоя друга. — Мъдрите със сигурност щяха да намерят, ако се отървеше от шпионката им.

— Нищо не си ми направил. — Тя почти се озъби, което очевидно трябваше да мине за усмивка. — И никога няма да го направиш. Можеш да се излегнеш както ти е най-удобно за ядене и да си говориш с хората около теб. С изключение на ония от нас, които сме длъжни да ти обясняваме, вместо също да се храним, разбира се. — Мат погледна Ранд и завъртя очи: явно изпитваше облекчение, че това му е спестено. — Освен ако не си принуден да се обърнеш към точно определен човек, за да го поучаваш например. Храната взимай с дясната си ръка — освен ако не трябва да се облегнеш на десния лакът — и…

Беше си изтезание, а тя, изглежда, изпитваше удоволствие от това. Айилците май се подсигуряваха добре, като си даваха подаръци. Може би ако й дадеше подарък…

— …после всички малко ще си поговорят, след като свърши храненето, освен един от нас, който трябва да обяснява, и…

„Подкуп.“ Не изглеждаше много честно да му се налага да подкупва някой, който го шпионира, но ако тя продължаваше по същия начин, може би щеше да си струва, за да си спечели малко спокойствие.

Когато храната бе изнесена и им поднесоха сребърни чаши с черно вино, Баир прикова Авиенда с мрачен поглед и тя замълча нацупено. Егвийн се изправи на колене, пресегна се над Мат и я потупа, но това не помогна. Егвийн го изгледа осъдително — или беше разбрала какво си мисли, или смяташе, че Авиенда се е нацупила по негова вина.

Руарк измъкна късостволата си лула и кесия с табак, натъпка добре чашката й и после подаде кожената кесия на Мат, който също беше извадил лулата си със сребърен мундщук.

— Някои са взели новината за теб присърце, Ранд ал-Тор, и при това бързо, както изглежда. Лиан ми казва, че е получила вест, че Джеран, вождът на клана Шаарад Айил, и Баел, на Гошиен, вече са пристигнали в Алкаир Дал. Ерим, на Чарийн, също е на път. — Той остави една стройна жена гай-шайн да запали лулата му с горяща клонка. По начина, по който се движеше, с по-различна грация от останалите мъже и жени в бели роби, Ранд реши, че съвсем доскоро е била Дева на копието. Зачуди се колко ли й остава до края на нейната година и един ден служба, в послушание и покорство.

Мат се ухили на жената, докато тя се навеждаше да запали лулата му; в зеленоокия поглед, който тя му върна от дълбините на качулката си, липсваше каквото и да било покорство. Раздразнен, той се обърна по корем и от лулата му заизлиза тънка синя струйка дим. Жалко, че не забеляза удовлетворението, изписало се на лицето й, нито как то се заличи, когато Амис я изгледа строго и зеленооката млада жена излезе засрамена. А Авиенда се намръщи след излизащата гай-шайн така, както госпожа ал-Вийр би изгледала някой, който се е изплюл на пода. Странни хора. Егвийн, доколкото Ранд забеляза, беше единствената от всички присъстващи, която изпита някакво съчувствие.

— Гошиен и Шаарад — промърмори той над чашата си. Руарк му беше казал, че всеки вожд на клан ще доведе воини в Златната купа, както и всеки вожд на септа. Това вероятно означаваше по около хиляда от всеки клан. Дванадесет клана. Дванадесет хиляди мъже и Деви, всички обвързани от странната си „чест“ и готови да затанцуват копията само при кихването на някоя котка. А може би и повече, тъй като щеше да има панаир. Той вдигна очи. — Те имат кръвна вражда, нали? — Руарк и Лан кимнаха. — Знам, че ми каза, че при Алкаир Дал се поддържа нещо като Мира на Руйдийн, Руарк. Но сам видях колко успя да задържи мирът Куладин и Шайдо. Може би ще е по-добре да тръгна за там веднага. Ако Гошиен и Шаарад започнат да се бият… това би могло да се разпространи. Искам всички айилци зад себе си, Руарк.

— Гошиените не са Шайдо — намеси се рязко Мелайне и разтърси огнената си коса.

— Нито Шаарад. — Гласчето на Биар беше по-тънко от това на младо девойче, но не по-малко решително. — Джеран и Баел могат и да се опитат да се избият преди да са се върнали в твърдините си, но не и при Алкаир Дал.

— Но всичко това не дава отговор на въпросите на Ранд ал-Тор — каза Руарк. — Ако отидеш в Алкаир Дал преди да е пристигнал някой от вождовете на кланове, онези, които не са дошли, ще загубят чест. Няма да е никак добре да обявиш, че ти си Кар-а-карн, отнемайки честта на мъже, които ще призовеш да те последват. Някои ги чака дълъг път. Един месец, и всички ще бъдат в Алкаир Дал.

— По-малко — каза Сеане и поклати енергично глава. — На два пъти влизах в сънищата на Алсера и тя твърди, че Бруан е решил да пробяга целия път от твърдта Шиаги. По-малко от месец.

— Един месец преди да тръгнеш оттук, за да сме наясно — обърна се Руарк към Ранд. — После три дни до Алкаир Дал. Най-много четири. Дотогава всички ще са се събрали.

Един месец. Той потри брадичката си. Твърде дълго. Твърде дълго, а избор нямаше. В сказанията нещата винаги ставаха така, както ги замисляше героят, и като че ли точно тогава, когато искаше да станат. В истинския живот рядко ставаше така, дори при тавирен с пророчество, което уж работи за него. В истинския живот всичко беше трошица надежда и късмет да намериш половин самун, когато ти е нужен цял. Част от плана му предполагаше да следва пътя, който се беше надявал. Най-опасната част.

Моарейн, изтегната между Лан и Амис, отпиваше лениво от виното си с притворени очи, сякаш полузаспала, Той не го вярваше. Тя виждаше всичко и чуваше всичко. Но сега не можеше да каже нищо, което тя да не чуе.

— Колцина ще се възпротивят, Руарк? Или ще ми се противопоставят? Ти ми намекна, но не ми каза точно.

— За това не мога да съм сигурен — отвърна вождът на клана, без да вади лулата от устата си. — Когато покажеш Драконите, те ще те познаят. Никой не може да уподоби лъжливо Драконите на Руйдийн. — Дали очите на Моарейн не потрепнаха? — Ти си предреченият. Аз ще те подкрепя, и Бруан със сигурност, както и Деарик, на Рейн Айил. Останалите? Севанна, жената на Суладрик, ще доведе Шайдо, тъй като кланът няма вожд. Тя е твърде млада за надзорница на покрив на твърдина и несъмнено е недоволна, че ще има само един покрив, а не цяла твърд, когато някой бъде избран на мястото на Суладрик. И е също толкова лукава и неблагонадеждна, колкото всеки Шайдо. Но дори тя да не създаде неприятности, знаеш, че Куладин ще го направи. Той се държи като вожд на клан и някои Шайдо може да го последват, въпреки че не е влизал в Руйдийн. Шайдо са достатъчно глупави, за да го направят. Хан, на Томанеле, може да тръгне във всяка посока. Трудно е да го разбереш и да се разбереш с него, той е сприхав мъж…

— А нима има други? — тихо промърмори Лиан.

Амис прикри усмивката си с шепа, а сестрожената й невинно сведе лице над чашата си.

— Та както казвах — продължи Руарк, поглеждайки намръщено ту едната, ту другата си жена — за това нещо не мога да съм сигурен. Повечето ще те последват. Може би всички. Навярно дори Шайдо. Очаквали сме три хиляди години мъжа, който носи двата Дракона. Когато покажеш ръцете си, никой няма да се усъмни, че ти си този, който трябва да ни обедини. — И да ги прекърши; но това той не изрече. — Въпросът е как ще решат да реагират. — Той почука замислено зъбите си с лулата. — Ти няма да склониш да се облечеш в кадин-сор, нали?

— И да им покажа какво, Руарк? Да се правя на айилец? Все едно да облечете Мат като айилец. — Мат се задави с лулата си. — Няма да се преструвам. Аз съм това, което съм; трябва да ме приемат такъв, какъвто съм. — Ранд вдигна юмруци и ръкавите му се смъкнаха достатъчно, за да оголят главите със златните люспи на китките му. — Това ме доказва. Ако то не е достатъчно, тогава нищо не е.

— Накъде смяташ да „поведеш отново копия за бран“? — попита внезапно Моарейн и Мат отново се задави, извади лулата от устата си и я зяпна. Тъмните й очи вече не бяха притворени.

Юмруците на Ранд се свиха, докато кокалчетата му не изпукаха. Да се опитва да се държи хитро с нея беше опасно, трябваше отдавна да го е разбрал. Тя помнеше всяка дума, която бе чула, запечатваше си я някъде, подреждаше я и я проучваше, докато не разбере какво точно означава.

Той бавно се изправи. Всички го гледаха. Егвийн се намръщи още по-тревожно от Мат, но айилците просто го гледаха. Приказките за война не ги притесняваха. Руарк изглеждаше… готов. А лицето на Моарейн беше самото вледенено спокойствие.

— Моля да ме извините — каза той. — Ще изляза да се поразходя.

Авиенда се изправи на колене, а Егвийн стана, но никоя не го последва.