Робърт Джордан
Силата на сянката (4)

Глава 4
Конци

Том Мерилин поръси ситен пясък по написаното, за да подсуши мастилото, след което грижливо прибра с шепа пясъка в шишенцето и затвори капачката. Порови из страниците, пръснати по масата — огънят на шестте лоени свещи наистина беше опасен, но му трябваше светлина — и намери смачкан лист, оцапан с петно мастило. Внимателно го сравни с това, което беше написал, след което доволно поглади с палец дългия си мустак. Тънка усмивка пробяга по опнатото му като изсъхнал пергамент лице. Самият върховен лорд Карлеон би помислил, че е собственият му почерк.

„Внимавай. Мъжът ти подозира.“

Само тези думи. Без подпис. Сега ако можеше само да уреди върховният лорд Тедосиан да го намери някъде, където жена му, лейди Алтейма, разсеяно го е оставила…

На вратата се почука и той подскочи. Никой не го посещаваше толкова късно.

— Един момент — извика той и припряно започна да прибира мастилници, листове и писала в една очукана кутия. — Един момент, да си наметна ризата.

Той затвори кутията и я пъхна под масата, където може би щеше да се скрие от нечии случаен поглед, след което огледа мъничката си стая без прозорци, за да се увери, че не е оставил на открито нещо, което не бива да се вижда. Обръчи и топки за жонглиране лежаха нахвърляни по тясното му неоправено легло, тръби за дишане на огън и разни други предмети, появяващи се в ръцете му на представления, бяха нахвърляни върху единствения рафт между принадлежностите му за бръснене. Веселчунското му наметало, покрито с кръпки със стотици цветове, висеше на закачалка на стената заедно с резервните му дрехи и твърдите кожени калъфи, пазещи лютнята и флейтата му. Около каишката на калъфа с лютнята беше завързан прозирен женски червен копринен шал.

Том не си спомняше точно коя го беше завързала там — стараеше се да не обръща повече внимание на някоя жена, отколкото на всичките останали, и с всички се държеше лековато и усмихнато. Накарай ги да се смеят, дори да повъздишат, но избягвай обвързванията — това му беше девизът; за други неща нямаше време.

— Идвам. — Той закуцука раздразнено към вратата. Някога беше предизвиквал „ох“ и „ах“ у хора, на които им беше трудно да повярват дори когато виждаха с очите си, че един костелив белокос старец може да прави задни салта, да стои на ръце и да се премята ловко и бързо като момченце. Куцането беше сложило край на това и той го ненавиждаше. Кракът го заболяваше още повече, когато се опиташе. Той дръпна рязко вратата и примигна изненадано. — Е, влизай Мат. Мислех, че се трудиш усилено над опразването на кесиите на лордчетата.

— Отказаха да играят повече тази нощ — отвърна кисело Мат и се отпусна на трикракото столче, служещо за втори стол в стаичката. Сетрето му беше разкопчано, косата му бе разрошена. Кафявите му очи шареха из стаята, без да спират за дълго на едно място, но тази нощ липсваше обичайното им намигване, все едно че младежът вижда нещо смешно там, където никой друг не го вижда.

Том го изгледа намръщено и се замисли. Мат никога не пристъпваше прага му, без да подхвърли саркастична забележка за опърпаната му стая, Мат приемаше обяснението на Том, че спането му в слугинския сектор ще помогне хората да забравят, че е пристигнал тук в сянката на Айез Седай, но рядко изпускаше повод да се пошегува. Макар и да разбираше, че стаята също така осигурява на Том възможността никой да не се досети, че той има някаква връзка с Преродения Дракон. Мат, който все пак си беше Мат, вероятно си мислеше, че това не е нищо повече от едно добро пожелание. Том беше обяснил нещата на Ранд с две изречения, изречени припряно в един рядък момент, докато никой не ги гледаше. Всеки слуша един веселчун, всеки го гледа, но никой не забелязва особено, нито запомня с кого говори той, понеже си е най-прост веселчун и простите му забавления са предназначени за селски хорица и за слуги, и може би колкото да поразвеселят дамите. Такава беше гледната точка на тайренците. В края на краищата Том не беше бард.

Но какво бе обезпокоило толкова много момчето, че да слезе чак тук долу в толкова късен час? Сигурно някоя от младите жени, достатъчно голяма все пак, за да разбира от някои работи, си бе позволила измамната усмивка на Мат да я плени. Въпреки всичко Том смяташе да си даде вид, че не вижда нищо необичайно в това късно посещение, докато Мат не каже нещо друго.

— Ще взема дъската за камъчета. Късно е, но колкото за една игра имаме време. — Не можа да се сдържи да не добави: — Какво ще кажеш да заложим? — Не беше склонен дори меден петак да заложи на зар срещу Мат, но камъчетата бяха друга работа; смяташе, че в играта има твърде много ред за странния късмет на младежа.

— Какво? О, не. Много е късно за игри. Том, нещо… нещо случи ли се тук долу?

Том опря дъската до крака на масата, измъкна кесията си с табак и взе дългостволата си лула.

— Като например? — попита той, докато тъпчеше чашката. Остана му време да поднесе къс хартия към пламъка на една от свещите да запали лулата и да издуха облак дим, преди Мат да му отговори.

— Като например Ранд да е полудял. Не, ти нямаше да ме попиташ, ако се беше случило.

Нещо жегна Том и той помръдна рамене, но издуха възможно най-спокойно кръгче синкав пушек, след което седна на стола си и изпъна вдървения си крак напред.

— Какво е станало?

Мат си пое дълбоко дъх и после избълва всичко на един дъх.

— Игралните карти се опитаха да ме убият. Амирлин и върховният лорд, и… Не съм го сънувал. Том. Затова тия натруфени тъпаци не искат да играят повече. Страх ги е да не се повтори. Том, мисля да напусна Тийр.

Боцкането се повтори, сякаш иглички магарешки трън се бяха забили в гърба му. Защо той самият не бе напуснал Тийр толкова дълго? Това щеше да е най-мъдрото решение. Навън имаше стотици села, чакащи един веселчун да ги забавлява и удивлява. И всяко от тях — с по един-два хана, пълни с вино, в което да удави спомените. Но ако го направеше, само Моарейн щеше да остане да пази Ранд от козните на върховните лордове и в крайна сметка те може би щяха да му прережат гърлото. Моарейн, разбира се, можеше да се справи. С помощта на по-различни от неговите методи. Беше кайриенка, което значеше, че вероятно е засмукала Играта на Домове още с майчиното си мляко. И междувременно щеше да привърже с още един конец Ранд ал-Тор към Бялата кула. Да го заплете в толкова здрава айезседайска мрежа, че никога да не може да се измъкне. Но ако момчето вече полудяваше…

„Глупак“, изруга се Том наум. Пълен глупак, да се забърка във всичко това само заради някакъв спомен отпреди петнадесет години. Оставането му тук нямаше да промени нещата. Каквото било, било. Трябваше да види Ранд лице в лице, независимо от това, което му беше казал — че ще се държи настрана. Може би на никого нямаше да му се стори странно това, че един веселчун е помолил да изпълни песен пред лорд Дракона, при това специално композирана за него. Той знаеше една съвсем неизвестна кандорска мелодия, възхваляваща с гръмки слова някакъв безименен кандорски лорд за неговото величие и смелост, без изобщо да споменава за самите подвизи или местата, където са били изпълнени. Вероятно е била платена от някой лорд, който не е имал кой знае какви подвизи, с които да се похвали. Е, сега тази песен щеше да му послужи. Освен ако на Моарейн не й се стореше странно. Това щеше да е също толкова лошо, колкото ако върховните лордове го подушеха. „Ама какъв съм глупак! Трябва просто да напусна още тази нощ!“

Отвътре му закипя и стомахът му се изпълни с киселини, но той беше прекарал дълги години в учене как да запази лицето си невъзмутимо, още преди да надене маската на веселчун. Изпуфка три кръгчета дим, вкарвайки ги едно в друго, и каза:

— Ти се каниш да напускаш Тийр, откакто си стъпил в Камъка.

Кацнал на ръба на столчето, Мат го стрелна със сърдит поглед.

— Решил съм го твърдо. Наистина. Защо не дойдеш с мен, Том? Има градчета, в които смятат, че Преродения Дракон още не се е родил, където никой не е помислял за проклетите Пророчества и проклетия Дракон от години, ако не и от повече. Места, в които смятат, че приказките за Тъмния са бабини деветини, че тролоците са налудничави измишльотини на търговците и че мърдраалите яздят сенки само за да плашат дечицата. Можеш да свириш на лютнята си и да разказваш своите истории, а аз да въртя игра на зарове. Ще си живеем като лордове, ще пътуваме където си поискаме, ще оставаме където си щем и никой няма да се опитва да ни убие.

Последното удари съвсем близо до целта, за да звучи успокояващо. Е, глупак си беше и толкова; оставаше само да се възползва някак от това.

— Ако наистина си решил да тръгваш, защо не си го направил?

— Моарейн ме следи — отвърна Мат горчиво. — А когато не е тя, праща някой друг да го прави.

— Знам. Айез Седай не обичат да изпускат някого, щом веднъж са му сложили ръка. — Беше нещо повече от това, със сигурност, повече от това, което бе известно на повърхността, определено, но Мат отричаше подобни неща, а и никой друг, който можеше да знае, не говореше, ако изобщо някой друг освен Моарейн го знаеше. Това едва ли имаше значение. Той харесваше Мат — всъщност в известен смисъл дори му беше длъжник, — но Мат и тревогите му бяха дреболия в сравнение с грижите на Ранд. — Но не мога да повярвам, че тя наистина е накарала някой да те следи непрекъснато.

— Все едно че е. Непрекъснато разпитва всички къде съм и с какво се занимавам. Подозирам го. Ти познаваш ли някой, който няма да каже на една Айез Седай това, което тя иска да узнае? Аз не. Все едно че ме следи.

— Ако вложиш малко разум, можеш да избегнеш дебненето. Не съм срещал друг, който да се измъква така ловко като теб. Казвам ти го като комплимент.

— Все нещо ще се появи — измърмори Мат. — Толкова злато има за прибиране тук. А има и едно моме с големи очи в кухните, дето много обича да я пощипват и целуват, и една от прислужничките, с коса като коприна, чак до кръста, и с най-кръглите… — Той замълча, изведнъж осъзнал какви глупости говори.

— Ни си ли си помислял, че може да е защото…

— Ако споменеш тавирен, Том, веднага си тръгвам.

Том веднага промени това, което се канеше да каже:

— …че може би е, защото Ранд е твой приятел и ти не искаш да го изоставиш?

— Да го изоставя! — Младежът подскочи и събори стола. — Том, та той е проклетият му Прероден Дракон! Така поне твърди Моарейн. Може и да е. Може да прелива и взе оня проклет меч, който изглежда стъклен. Пророчества! Не знам. Но знам, че би трябвало да съм не по-малко побъркан от тези тайренци, за да остана. — Замълча. — Нали не мислиш, че… Нали не мислиш, че Моарейн ме задържа тук? Със Силата?

— Не вярвам да го може — отвърна Том замислено. Знаеше доста за Айез Седай, най-малкото достатъчно, за да има представа колко много не знае. Но поне за това смяташе, че е прав.

Мат прокара пръсти през косата си.

— Том, непрекъснато си мисля да тръгна, но… спохождат ме някакви странни чувства. Сякаш предстои нещо да се случи. Нещо… мигновено — точно това е думата. Все едно да знаеш, че на Слънцеднева ще има фойерверки, само дето не знам какво точно очаквам. Всеки път, когато много се замисля да тръгна, и се случва. И всеки път си намирам някаква причина да остана още за ден. Всеки път — само за още един проклет ден. Не ти ли се струва, че това е айезседайска работа?

Том преглътна думата „тавирен“, измъкна лулата от зъбите си и погледна тлеещия табак. От тавирен много не разбираше, но пък кой ли изобщо разбираше освен Айез Седай и вероятно огиерите.

— Никога не съм бил особено добър в това да помагам на хората да си решават проблемите. — „Какво да говоря за своите?“ — Но щом имаме Айез Седай подръка, бих посъветвал повечето хора да се допитат до нея за съвет. — „Съвет, от който аз лично не бих се възползвал.“

— Да питам Моарейн!

— Предполагам, че в твоя случай това е немислимо. Но Нинив беше вашата Премъдра в Емондово поле. Селските Премъдри са свикнали да отговарят на въпросите на хората, да им помагат с проблемите.

Мат се изсмя хрипливо.

— И да трябва да изтърпя поредното й нравоучение за пиенето и хазарта и… Том, тя се държи с мен като с десетгодишен хлапак. Понякога ми се струва, че тя продължава да вярва, че ще се оженя за някое хубаво девойче и ще си седна на задника в бащината си къща.

— Някои мъже не биха погледнали на това като на неприемлив живот — каза тихо Том.

— Да, но за мен е неприемлив. Искам нещо повече от крави, овце и табак през остатъка от живота си. Искам… — Мат поклати глава. — Всички тези дупки в паметта ми. Понякога ми се струва, че само ако можех да ги запълня, щях да знам… Да ме изгори дано, дори не знам какво щях да знам, но знам, че искам да го знам. Е това му се вика засукана гатанка, нали?

— Не знам дали и Айез Седай може да ти помогне за това. Един веселчун със сигурност не може.

— Казах, никаква Айез Седай.

Том въздъхна.

— Успокой се, момче. Не ти го предлагах.

— Аз наистина ще си тръгна. Веднага щом си събера нещата и си намеря кон. Нито минутка повече.

— Посред нощ? И утрото става. — Въздържа се да добави: „Стига наистина да тръгнеш.“ — Седни сега. Успокой се. Ще изиграем една игра на камъчета. Имам и една кана вино.

Мат се поколеба и се озърна към вратата.

— И утрото става. — Гласът му прозвуча колебливо, но той вдигна прекатуреното столче и го изправи до масата. — Но виното — без мен — добави той, докато сядаше. — Достатъчно странни неща ми се случват и на трезво.

Умислен, Том постави таблата за игра и двете торбички камъчета на масата. Колко лесно склони момъка да остане. Но пък Мат бе притеглен от още по-силен тавирен на име Ранд ал-Тор, така си го обясни. Дали и самият той не беше задържан по същата причина? Животът му определено не беше насочен точно към Сърцето на Камъка и тази стаичка, когато за първи път срещна Ранд, но оттогава насетне го придърпваха като конец на хвърчило. Ако решеше да напусне, да речем, ако Ранд наистина полудееше, дали щеше да си намери оправдания, че се е отказал?

— Какво е това, Том? — Ботушът на Мат се бе натъкнал на кутията под масата. — Имаш ли нещо против, ако я избутам малко встрани?

— Нямам, разбира се. Давай. — Но вътрешно потръпна, щом Мат грубо подбутна кутията с крака си. Надяваше се, че е затапил здраво шишетата с мастило. — Избирай — подкани го той и поднесе юмруците си.

Мат удари левия и Том го отвори. В шепата му лежеше гладко черно камъче, плоско и кръгло. Момъкът се изкикоти, че е улучил правото на първи ход, и сложи камъче на една от пресечките на линиите на дъската. Никой, който видеше нетърпеливия блясък в очите му, нямаше и да си помисли, че само допреди няколко мига той бе искал да си тръгне. Величие, което той отказваше да признае, бе натежало на раменете му и Айез Седай бе решила да го задържи като едно от любимите си зверчета. Момъкът наистина беше здраво обвързан.

Ако наистина и той беше обвързан, реши Том, щеше да си струва да помогне на един млад мъж да се измъкне от ръцете на Айез Седай. Струваше си да плати един данък с петнадесетгодишна давност.

Изведнъж, странно успокоен, той постави бяло камъче на дъската.

— Разправял ли съм ти някога — подхвана веселчунът — как веднъж се обзаложих с една доманка? Такива очи имаше, че можеха да изпият всяка мъжка душа, и си имаше едно странно птиченце, което си беше купила от кораб на Морския народ. Твърдеше, че можело да предсказва бъдещето. Това птиченце беше с жълт клюн, дълъг почти колкото тялото му, и веднъж то…