Робърт Джордан
Силата на сянката (47)

Глава 47
Истината за едно видение

Документите, пръснати по бюрото на Сюан Санче, не представляваха особен интерес за нея, но тя упорстваше. Други се занимаваха с ежедневните дела на Бялата кула, разбира се, за да осигурят на Амирлинския трон свобода за по-важни решения, но тя имаше навика всеки ден да проверява по едно-две неща, случайно подбрани, без никакво предварително предупреждение, и не смяташе да се откаже от този навик. Не можеше да си позволи да я отвлекат тревоги. Всичко си вървеше според плана. Тя заметна шарфа си, внимателно натопи перото в мастилото и задраска поредната поправена сума.

Днес проучваше списъка от покупки за кухните и доклада за новата пристройка на библиотеката. Броят на дребните грешчици, които някои хора се надяваха, че ще останат незабелязани, винаги я изумяваше. Както и броят, незабелязан от жените, които надзираваха тези неща. Например Лейрас, изглежда, смяташе, че преглеждането на сметките е под достойнството на ранга й, след като титлата й беше променена официално от главна готвачка на Надзорница на кухните. Данеле, от друга страна, младата Кафява сестра, която трябваше да надзирава майстор Джоварин, зидаря, най-вероятно се отвличаше с книгите, които този човек непрекъснато й намираше. Това бе единственото възможно обяснение защо не успява да постави под въпрос броя на работниците, които Джоварин твърдеше, че е наел, при положение че първите товари с камък от Кандор едва-що пристигаха на Северния пристан. С толкова много хора можеше да се построи цяла нова библиотека. Данеле просто беше твърде завеяна, дори за една Кафява сестра. Може би малко селска работа в някоя наказателна ферма щеше да я посъбуди. С Лейрас щеше да е по-трудно — тя не беше Айез Седай и авторитетът й пред помощнички, слугини и хамалчета щеше твърде лесно да рухне. Но навярно и тя можеше да бъде изпратена на „почивка“ в околностите. Това щеше да…

Сюан изсумтя отвратено, хвърли перото на масата и изгледа с гримаса петното, което то остави върху листа с изрядно пресметнатите колони.

— Да си губя аз времето в разсъждения дали да пратя Лейрас да скубе плевели — измърмори тя. — Тази жена е твърде дебела, за да може да се наведе дори!

Но не теглото на Лейрас й разваляше настроението и тя го знаеше: готвачката сега не беше по-дебела отпреди, а и това никога не й беше пречило да шета припряно из кухните. Новини нямаше. Тъкмо това я караше да се върти нервно като риба, на която са отмъкнали плячката. Едно съобщение от Моарейн, че онова момче ал-Тор е взело Каландор, и после от седмици — нищо, въпреки че мълвата по улиците вече произнасяше името му правилно. Нищичко.

Тя вдигна капака на изящно гравираната кутия, в която държеше най-тайните си документи. Малък невидим щит, заплетен около кутията, не допускаше никоя друга ръка освен нейната да я отваря, без да пострада.

Първият свитък, който измъкна, съдържаше доклад, че новачката, видяла пристигането на Мин, е изчезнала от фермата, в която бе изпратена, заедно със стопанката на фермата. Бягството на една новачка едва ли беше чак толкова нечувано, но виж, това, че е изчезнала и селянката, беше обезпокоително. Сара трябваше да се намери, разбира се — не беше напреднала достатъчно, за да я оставят на свобода — но едва ли имаше сериозно основание да държи доклада в кутията. В него не се споменаваше нито името на Мин, нито причината, поради която онова девойче бе изпратено да копае зелки, но въпреки това тя го прибра. В такива дни човек трябваше да се грижи за неща, които в друго време можеха да изглеждат безсмислени.

Следваше описание на едно събиране в Геалдан, пред което бе говорил онзи мъж, който наричаше себе си Пророкът на господаря Дракон. Масема, така май се казваше. Странно. Името звучеше шиенарски. Близо десет хиляди души дошли, за да го слушат как говори от един хълм, провъзгласявайки завръщането на Дракона — реч, последвана от битка с войници, които се опитали да ги разпръснат. Освен факта, че войниците явно изяли як пердах, интересното беше, че този Масема знаеше името на Ранд ал-Тор. Това без колебание се върна в кутията.

Доклад, че все още нищо не се е разбрало относно Мазрим Таим. Никаква причина това да стои тук. Друг, по влошаване на положението в Арад Доман и Тарабон. Кораби, изчезващи по крайбрежието на Аритски океан. Слухове за нахлувания на тайренци в Кайриен. Май си беше създала лошия навик да пъха всичко в тази кутия. Нищо от това не се налагаше да се държи в тайна. Две сестри бяха изчезнали в Иллиан и друга в Кемлин. Тя потръпна, като си помисли къде ли са Отстъпниците. Твърде много от агентите й бяха замлъкнали. Тук, изглежда, вилнееше лъвориба, а тя плуваше в тъмни води. А, ето го. Тънко като коприна късче хартия, което изшумоли, докато го развиваше.

„Примката се задейства. Овчарят държи меча.“

Съветът на Кулата беше гласувал според очакванията й, единодушно и без да се налага да извива ръце, камо ли да се позовава на авторитета си. След като един мъж беше измъкнал Каландор, той трябваше да е Прероденият Дракон и този мъж трябваше да бъде наставляван от Бялата кула. Три сестри от три различни Аджи бяха предложили плановете да се съгласуват в Съвета преди тя самата да го е предложила; изненадващото беше в това, че едната беше Елайда, но пък Червените нямаше как да не настояват един мъж, който може да прелива, да бъде удържан с възможно най-здравите въжета. Единственият проблем беше да ги разубеди да пращат делегация до Тийр, за да го приберат, а това не се оказа особено трудно, след като успя да ги увери, че е получила вестта от една Айез Седай, която вече е успяла да се доближи до мъжа и го държи под контрол.

Но с какво ли се занимаваше той сега? Защо Моарейн не се обаждаше? Нетърпението напоследък така бе надвиснало в Залата на събранието, че тя почти очакваше въздухът да заискри. Тя самата едва удържаше гнева си. „Светлината да я изгори тази жена! Защо една дума не изпрати?“

Вратата се разтвори с трясък и тя се изправи гневно, когато видя, че влизат дузина жени, предвождани от Елайда. Всички бяха сложили шаловете си, повечето — с червени ресни, но с тях беше и студеноликата Алвиарин, Бяла, от едната страна на Елайда, и Джолине Мейса, гъвкава Зелена, както и пълничката Шемерин от Жълтите, плътно зад Данеле, чиито големи сини очи сега изобщо не дремеха. Всъщност Сюан видя поне по една жена от всяка Аджа, с изключение на Синята. Някои изглеждаха нервни, но повечето бяха изпълнени с мрачна решимост, а в тъмните очи на Елайда искреше строга увереност, дори триумф.

— Какво означава това? — сопна им се Сюан и тресна капака на черната кутия. Скочи на крака и мина зад бюрото си. Първо Моарейн, а сега и това! — Ако това е за тайренските неща, Елайда, ти си достатъчно наясно, за да намесваш и други в тях. И имаш достатъчно разум в главата си, за да не влизаш тук така, сякаш е майчината ти кухня! Веднага се извини и напусни, преди да съм те накарала да съжалиш, че не си отново новачка!

Хладната й сдържана ярост в друг момент щеше да ги накара да се пръснат като подплашени кокошки, но макар няколко от жените да преместиха неловко крак, никоя не се запъти към вратата. Дребната Данеле дори й се усмихна самодоволно. А Елайда спокойно се пресегна и дръпна шарфа със седемте ивици от раменете на Сюан.

— Няма да ти трябва повече — каза тя. — Бездруго никога не си била подходяща за него, Сюан.

Шокът вцепени Сюан. Това беше лудост! Беше невъзможно! В гнева си тя посегна към сайдар… и понесе втория си шок. Между нея и Верния извор се издигаше преграда. Тя зяпна невярващо Елайда.

Сякаш като подигравка, сиянието на сайдар обгърна тялото на Елайда. Сюан Санче стоеше безмълвна, докато Червената сестра увиваше потоците на Въздух около нея, от раменете до кръста — ръцете й изпукаха, притиснати към хълбоците й. Едва можеше да диша.

— Вие сте се побъркали! — изхриптя тя. — Всички! Кожите ви ще съдера! Пусни ме! — Никоя от тях не отговори; сякаш просто не я забелязваха.

Алвиарин зарови в документите по масата, бързо, но не и припряно. Джолин и Данеле, с още няколко, започнаха да прелистват книгите, като ги изтърсваха да видят дали между страниците няма нещо. Бялата сестра изсъска разочаровано, след като не намери онова, което търсеше по масата, а после отвори капака на черната кутия. Кутията моментално лумна а топка от пламъци.

Алвиарин отскочи назад с вик и отърси ръката си, по която вече излизаха мехури.

— Защитена — промърмори тя, толкова близо до неприкрития гняв, колкото беше възможно за Белите. — Толкова хитро, че изобщо не го усетих преди да е станало късно. — Нищо не остана от кутията и съдържанието й освен купчина сива пепел върху обгореното квадратно петно на масата.

Лицето на Елайда обаче не показа никакво разочарование.

— Обещавам ти, Сюан, че ще ми кажеш всяка думичка, която изгоря: за кого е била предназначена и с каква цел.

— Трябва да ви е обладал Дракона! — сопна й се Сюан. — Кожицата ти ще съдера за това, Елайда. Кожите на всички ви! Късмет ще имате, ако Съветът на Кулата не гласува да бъдете усмирени до една!

Тънката усмивка на Елайда не докосна очите й.

— Съветът се събра преди по-малко от час — достатъчно Заседателки, за да се приемат предложенията ни — и с единодушен глас, както се предложи, ти не си повече Амирлин. Свършено е, и ние сме тук да го приведем в действие.

Стомахът на Сюан се вледени и един тънък гласец запищя в тила й. „Какво са разбрали? Светлина, колко ли са научили? Глупачка! Сляпа, глупава жена!“ Но лицето й остана гладко. Не за първи път се оказваше така приклещена в ъгъла. Едва петнайсетгодишно момиче, без нищо друго освен ножа на колана, бе притисната в една уличка от четирима яки побойници с кореми, пълни с евтино вино — тогава беше по-трудно да се измъкне, отколкото сега. Така си каза.

— Достатъчно, за да приемат предложенията ви? — озъби се тя. — Минималният брой, пълен с твои приятелки и такива, на които си могла да повлияеш или да изнудиш. — Това, че Елайда беше в състояние да убеди дори относително малък брой от Заседателките, беше достатъчно, за да й пресъхне гърлото, но тя не го показа. — Когато се събере пълният Съвет, с всички Заседателки, ще разбереш грешката си. Тук, в Кулата, никога не е имало бунт и след хиляда години ще сочат съдбата ти като пример за назидание на новачки, които си позволяват да се държат бунтовно. — По някои от лицата пробяга съмнение: изглежда, Елайда не държеше толкова здраво заговорничките си, колкото си мислеше. — Време е да престанете да дълбаете дупка в корпуса и да започнете да изтребвате водата. Дори ти все още можеш да смекчиш присъдата си, Елайда.

Елайда я изчака с ледено хладнокръвие да свърши, а после я зашлеви с всичка сила. Сюан се олюля, пред очите й закръжиха сребърни искри.

— Ти си свършена — каза Елайда. — Мислиш ли, че аз… че ние… ще позволим да унищожиш Кулата? Водете я!

Сюан залитна, когато две от Червените я забутаха напред. Едва удържайки се на крака, тя ги изгледа гневно, но тръгна натам, накъдето я водеха. На кого трябваше да се обади? Каквито и обвинения да й предявяха, щеше да ги обори, стига да имаше време. Дори обвинения, свързани с Ранд. Не можеха да представят срещу нея нищо повече от голи слухове, а тя бе играла Великата игра твърде дълго, за да бъде надвита от слухове. Освен ако не бяха хванали Мин — Мин можеше да облече слуховете в истини. Тя стисна зъби. „Душата да ми изгори, ако не използвам тази пасмина за стръв за риба!“

В преддверието отново залитна, но този път не защото я блъснаха. Почти се беше надявала, че Леане не е на поста си, но Пазителката се беше изправила вкочанена като Сюан, с ръце, плътно прилепнали до хълбоците, и устата й се мърдаше беззвучно и гневно, затъкната с Въздух.

Но дори не овързаната Леане я бе накарала да се препъне, а високият слаб сивокос мъж, проснат на пода с нож, забит в гърба. Алрик беше неин Стражник от близо двадесет години, без никога да се оплаче, когато пътят й ги задържеше за дълго в Кулата, без никога да промърмори недоволно, когато в качеството си на Стражник на Амирлин биваше отпращан на стотици левги — нещо, което никой от Гайдините не обичаше.

— За това нещо ножицата ти ще насоля и ще я опъна на слънцето, Елайда — хрипливо каза тя. — Кълна ти се!

— Ти помисли за собствената си кожа, Сюан — отвърна Елайда и пристъпи, за да се взре в очите й. — Има още за разкриване от това, което вече разкрихме. Знам го. И ти ще ми го кажеш до трошичка. До… последната… трошичка. — Внезапната кротост в гласа й беше по-ужасяваща от всичките й свирепи погледи. — Обещавам ти го, Сюан. Свалете я долу!

 

 

Стиснала топа синя коприна, Мин запристъпва през Северната порта с превзета усмивка, предназначена за стражите с Пламъка на Тар Валон на гърдите. Полюшваше и зелените си поли, както се очакваше от Елминдреда. Но изведнъж забеляза, че стражи няма. Тежката, обкована с желязо врата на звездообразната гвардейска караулка беше отворена, а самата караулка изглеждаше празна. Това беше невъзможно. Никоя порта към територията на Кулата никога не оставаше без стража. По средата на разстоянието до огромната, бяла като кост стрела на самата Кула над дърветата се издигаше гъст пушек. Изглежда, беше близо до помещенията за младежите, които се учеха при Стражниците. Може би пожарът беше отвлякъл пазачите.

Притеснена, тя тръгна натам, без да пуска топа плат. Всъщност не искаше друга рокля, но как можеше да откаже, когато Лейрас натика кесия със сребърници в ръцете й и й нареди да ги използва за коприната, която била видяла — твърдеше, че точно този цвят най щял да подхожда на фигурата на „Елминдреда“. Дали искаше, или не да подхожда на фигурата й беше по-маловажно, отколкото да удовлетвори желанието на Лейрас.

Откъм дърветата до ушите й стигна дрънчене на мечове. Стражниците, изглежда, караха учениците си да тренират по-здраво от всякога.

Всичко беше отвратително. Лейрас и нейните намеци за хубостта й, Гавин с неговите шеги, Галад, който непрекъснато й правеше комплименти и така и не разбираше какво причинява лицето и усмивката му на сърдечния пулс на една жена. Така ли я искаше Ранд? Дали изобщо щеше да я забележи, ако облечеше рокли и се превземаше пред него като безмозъчна хлапачка?

„Какво съм седнала да мисля за него“ — помисли си тя ядосано. Всичко беше по негова вина. Сега тя нямаше да е тук, облечена в тази глупава дреха, и да се подхилва като идиотка, ако не беше той. „Аз нося палто и бричове, и толкова! Може и да облека рокля някога — може би! — но не за да накарам някой мъж да ме погледне! Обзалагам се, че точно в този момент той се заглежда по някоя тайренка, открила гърдите си наполовина. И аз мога да облека такава рокля. Да видим какво ще си помисли, като ме види в тази синя коприна. Ще си пусна деколте до…“ Виж ти, какви си ги помисли! Този мъж й беше взел ума! Амирлинския трон я държеше тук без полза, а Ранд ал-Тор й беше размътил ума! „Да го изгори дано! Да го изгори дано, задето ми причини всичко това!“

Дрънченето на мечове отново прокънтя и изведнъж орда млади мъже изскочи от дърветата пред нея. Носеха копия и голи мечове, Гавин бе начело. Тя разпозна и други, които се учеха при Стражниците. Отнякъде долетяха викове и рев на разгневени мъже.

— Гавин! Какво става тук?

Чул гласа й, той се извърна. Тревога и страх бяха изпълнили очите му, но на лицето му бе изписана решимост.

— Мин. Какво правиш… Махни се оттук, Мин. Опасно е. — Шепа младежи продължиха тичешком напред, но повечето го зачакаха нетърпеливо. Стори й се, че повечето ученици на Стражниците са тук.

— Какво става, Гавин?

— Амирлин е била свалена тази сутрин. Махай се оттук, Мин!

Топът коприна падна от ръцете й.

— Свалена? Не може да бъде! Как? Защо? В името на Светлината, защо?

— Гавин! — извика един от младежите. — Гавин! Белия глиган! Гавин!

— Нямам време — отвърна й той настойчиво. — Навсякъде се води битка. Казаха, че Хамар се опитва да освободи Сюан Санче. Трябва да отида в Кулата, Мин! Бягай! Моля те!

Той се обърна и затича към Кулата. Другите го последваха с викове:

— Гавин! Белия глиган! Гавин! Напред, младежи!

Мин зяпна след тях.

— Ти не каза на чия страна си, Гавин! — прошепна младата жена. Шумът на битката се усили — крясъци и ревове, дрънчене на стомана в стомана се носеха от всички посоки. От тази шумотевица кожата й настръхна и коленете й затрепераха; не беше възможно това, не и тук. Гавин беше прав. Много по-безопасно щеше да е, и много по-умно незабавно да се махне. Само че не можеше да се разбере кога и дали ще я пуснат навън, а и не можеше да измисли каква полза щеше да има от нея отвън.

— А вътре — каква полза от мен? — запита се тя свирепо.

Но не се обърна назад към портата. Остави коприната там, където беше паднала, и бързо се шмугна сред дърветата, търсейки място, където да се скрие. Рано или късно битката щеше да заглъхне, а дотогава тя трябваше да реши какво да прави по-нататък.

 

 

В катранената чернота на килията Сюан отвори очи, размърда се, трепна и притихна. Все още ли беше утро навън? Разпитването беше продължило дълго. Постара се да забрави болката — трябваше да е доволна, че все още диша. Грубият камък под нея дращеше подутините и отоците по гърба й, а освен това бе студен и тя цялата трепереше. „Ризата поне можеха да ми оставят.“ Въздухът миришеше на застояла прах и изсъхнала плесен, на старост. Беше в една от дълбоките килии. Никой не беше затварян тук от времената на Артур Ястребовото крило. Никой след Бонвин.

Тя стисна зъби, седна на каменния под и опипа около себе си с ръка за стена, на която да се облегне. Каменните блокове на стената се опряха студени в гърба й. „Дребни неща — каза си тя. — Мисли за дребни неща. Топло. Студено. Кога ли ще ми донесат вода? Ако ми донесат.“

Не можа да се сдържи да не опипа за пръстена на Великата змия на пръста си. Нямаше го. Не че очакваше да го намери. Стори й се, че си спомня как й го бяха измъкнали. По някое време нещата бяха започнали да стават като в мъгла. Благодатна, благословена мъгла. Но си спомняше всичко, което им беше казала. Почти всичко. Триумфът от това, че успя да премълчи частица тук, трошица — там. В промеждутъците между изричаните с вопъл отговори, бързайки да отговори, дано само да спрат, поне за малко, само да… Тя уви ръце около тялото си, за да престане да трепери; не подейства много. „Ще остана спокойна. Не съм мъртва. Това трябва да запомня над всичко останало. Не съм мъртва.“

— Майко? — доехтя плахият глас на Леане от тъмнината. — Будна ли си, майко?

— Будна съм — въздъхна Сюан. Беше се надявала, че ще освободят Леане, че ще я прогонят в града. Жегна я чувството за вина от късчето успокоение, което изпита от присъствието на другата жена в килията. — Съжалявам, че те въвлякох в това, дъщ… — Не. Нямаше право да я нарича вече така. — Съжалявам, Леане.

Последва дълго мълчание.

— Добре ли си… майко?

— Сюан, Леане. Само Сюан. — Въпреки волята си се опита да прегърне сайдар. Там нямаше нищо. Не и за нея. Само празнота. Никога повече. Цял живот, отдаден на целта, а сега беше без кормило, понесла се без платна по море, много по-тъмно от тази килия. Изтри сълзата от бузата си, ядосана, че й е позволила да се отрони. — Вече не съм Амирлинския трон, Леане. — Част от яда се прокрадна в гласа й. — Сигурно Елайда ще бъде издигната на мое място. Ако вече не е. Кълна се, че един ден ще хвърля тази жена за храна на сребрушите!

Единственият отговор от страна на Леане беше дълга, отчаяна въздишка.

Стърженето на ключ в ръждясалата желязна ключалка накара Сюан да вдигне глава: никой не беше помислил да я смаже преди да ги хвърлят двете с Леане тук и ръждясалите части не искаха да се превъртят. Тя се насили да се изправи.

— Стани, Леане. Стани. — След малко чу оплакванията на другата жена и тихото й пъшкане.

С малко по-силен глас Леане каза:

— Каква полза от това?

— Поне няма да ни намерят да лежим на пода и да плачем. — Опита се да заговори по-твърдо. — Можем да се борим, Леане. Докато сме живи, можем да се борим. — „О, Светлина, те ме усмириха! Усмириха мен!“

Стисна юмруци и съжали, че гласът в гърлото й толкова прилича на хленч.

 

 

Мин остави вързопите на пода, отметна наметалото и хвана ключа с две ръце. Два пъти по-дълъг от дланта й, той беше също толкова ръждясал като ключалката, също като останалите ключове на голямата желязна халка. Въздухът беше студен и влажен, сякаш лятото никога не достигаше толкова ниско долу.

— Побързай, чедо — измърмори Лейрас: беше вдигнала фенера над Мин и оглеждаше тъмния каменен коридор. Трудно беше да се повярва, че тази жена с многобройните тлъстини под брадичката някога е била красавица, но сега Мин определено я смяташе за хубава.

Тя напъна ключа и поклати отчаяно глава. Беше се натъкнала на Лейрас, докато се промъкваше към стаята си за простата рокля, която си беше облякла сега, и за още няколко неща. Всъщност беше намерила дебеланата да търси нея, ужасно притеснена за „Елминдреда“ — ахкаше какъв късмет била извадила Мин, че е оцеляла, и едва не я заключи в стаята й, докато минат неприятностите. Все още не беше сигурна как бе успяла да уговори Лейрас и все още не можеше да се отърве от изумлението, когато дебеланата неохотно се съгласи да й помогне. „Храбра и гореща мома ще да е била, няма що. Е, надявам се да може — как го каза тя? — да ме измъкне от врящия казан.“ Проклетият му ключ не искаше да се помръдне.

Всъщност беше благодарна на Лейрас не само затова. Съмнително беше дали щеше да успее сама да приготви всичко, или дори да намери част от необходимите неща, във всеки случай не и толкова бързо. Освен че… Освен че когато се натъкна на Лейрас, вече бе започнала да си казва, че е пълна глупачка само дето си е помислила да направи такова нещо, и че докато все още има възможност, трябва да се метне на някой кон и да побегне към Тийр преди някой да е решил да добави и нейната глава към онези, които вече бяха забучени на колове пред Кулата. Възможността да избяга щеше да си остане нещо, което тя никога нямаше да може да забрави. Това само по себе си я направи преблагодарна, за да не възрази ни най-малко, когато Лейрас прибави няколко хубави рокли към онова, което тя самата вече бе опаковала. Ружът и пудрите винаги можеха да бъдат „загубени“ някъде по пътя. „Но защо този проклет ключ не се превърта? Може би Лейрас ще…“

Ключът изведнъж помръдна и се превъртя с толкова силно из-щракване, че Мин се уплаши да не би нещо да се е счупило. Но когато бутна грубата дървена врата, тя се отвори. Мин награби вързопите, пристъпи в голата каменна килия… и спря объркана.

В светлината на фенера видя две жени, покрити с тъмни отоци и зачервени подутини, заслонили очи от внезапната светлина, но първоначално не беше сигурна дали това са тези, които търси. Едната беше висока и с бронзов загар, другата — по-ниска, набита и с по-светла кожа. Лицата им изглеждаха същите — почти същите — и незасегнати от всичко онова, което бяха претърпели, така че трябваше да са те. Но безвремието, бележещо лицата на Айез Седай, сякаш се беше стопило. Обзе я смут. Около нито една от двете не видя никакви образи и аури. Около Айез Седай винаги имаше и образи, и аури. „Престани с това“ — смъмри се тя.

— Откъде… — проговори удивена едната от двете. — Как намери тези ключове? — Беше гласът на Сюан Санче.

— Тя е — промълви Лейрас невярващо и сръга Мин с дебелия си пръст. — Побързай, чедо! Твърде съм стара и мудна за приключения.

Мин я погледна стреснато. Дощя й се да попита Сюан защо двете вече не изглеждат млади, но нямаше време за подобни глупави въпроси. „Прекалено съм се вживяла в ролята на тъпата Елминдреда!“

Тя връчи вързопите на двете жени и заговори бързо:

— Дрехи. Обличайте ги колкото можете по-бързо. Не знам колко време ми остава. Накарах пазача да си въобрази, че ще му дам няколко целувки срещу възможността да ви го върна заради тормоза и докато го отвличах, Лейрас се приближи зад него и го халоса с една точилка. Не знам колко още ще спи. — Тя надникна притеснено през вратата. — Най-добре е да побързаме.

Сюан вече бе развързала вързопа си и си надяваше дрехите. С изключение на ленените ризи всичко беше от обикновена кафява вълна — подходящ цвят за селянки, дошли в Бялата кула да потърсят съвет от Айез Седай, въпреки че разкроените за езда поли изглеждаха малко необичайно. Лейрас беше свършила повечето работа по ушиването — Мин през цялото време се бодеше с иглата. Леане също започна да се облича, но изглеждаше повече заинтересувана от ножа, окачен на колана, отколкото от самите дрехи.

Три облечени в прости дрехи жени все пак имаха някакъв шанс да напуснат Кулата, без да привлекат нечие внимание. Много молители и хора, търсещи помощ, се бяха оказали в Кулата по време на битката и три повече, измъкващи се навън, в най-лошия случай щяха да бъдат изхвърлени от някоя порта на улицата. Стига да не ги познаеха. Лицата на другите две също можеха да помогнат. Едва ли някой щеше да вземе две млади — поне на вид — жени за Амирлинския трон и Пазителката на Хрониките. Бившата Амирлин и бившата Пазителка, напомни си Мин.

— Само един пазач? — възкликна Сюан и потръпна, докато обуваше втория си чорап. — Странно. Че те някоя крадла на кесии биха пазили по-добре. — Тя погледна Лейрас и напъха крака в грубите селски обуща. — Приятно е да разбере човек, че някой не е повярвал на обвиненията срещу нас.

Дебелата жена се навъси и тлъстините под брадичката й провиснаха.

— Аз съм вярна на Кулата — заяви тя строго. — Тези неща не са за мен. Аз съм само готвачка. Просто това глупаво момиче взе че твърде много ми напомни колко глупава бях и аз самата едно време. Мисля — като ви гледам така, — че е време да си напомня, че не съм вече онова кръшно девойче. — Тя натика фенера в ръцете на Мин.

— Лейрас, нали няма да ни оставиш? — възкликна Мин. — Не и сега, след всичко, което направи.

Дебеланата се усмихна, отчасти унесена в спомени, отчасти пълна с печал.

— О, Елминдреда, ти наистина ми напомняш за времената, когато бях на твоите години. Какви глупости вършех и как веднъж за малко да ида на бесилката. Няма да ви предам, чедо, но животът ми е тук. Когато удари вторият гонг, ще пратя някое момиче с кана вино за пазача. Ако не се е събудил или не са го намерили дотогава, това ще ви осигури повече от един час. — Тя се извърна към другите две и на лицето й изведнъж се изписа суровост, каквато Мин беше виждала адресирана към младите готвачки и прислужнички. — И добре да използвате този един час, чухте ли? Разбрах, че са решили да ви натикат в миялнята, за да ви показват за назидание. Така или иначе, не ме интересува — това са си работи на Айез Седай, не на готвачките. Една или друга Амирлин, за мене е все едно — но ако позволите това дете да го хванат, ще ви дера кожите от изгрев до залез, когато не сте наврени в мазните казани или не търкате гърнетата в тоалетните! Преди да съм ви довършила, ще съжалите, че не са ви отрязали главите. И не си въобразявайте, че ще повярват, че съм ви помогнала. Всеки знае, че си държа на кухните. Запомнете го добре и марш! — Усмивката отново цъфна на лицето й и тя ощипа Мин по бузата. — Подкарай ги бързо, детето ми. Ох, колко ще ми е мъчно, че няма да мога да те обличам. Такова хубавичко дете. — И след последно енергично ощипване се затътри извън килията.

Мин разтри ядосано бузата си. Мразеше Лейрас да я пощипва. Тази жена беше силна като кон. За малко да идела на бесилката? Що за „палаво момиченце“ е била Лейрас?

Леане нахлузи роклята си и изсумтя:

— Като си помисля само, че ви говореше по този начин, майко! Изненадана съм, че помогна, след като изпитва такива чувства.

— Но все пак помогна — отвърна й Мин. — Запомнете това. И смятам, че ще удържи на думата си да не ни издава. Сигурна съм.

Леане отново изсумтя.

— Не е без значение, Леане, че тази титла вече ми е отнета — каза Сюан. — Не е без значение, ако утре двете с теб се окажем едни от нейните чистачки. — Леане скръсти ръце, за да ги спре да треперят, и извърна очи от нея. Сюан продължи спокойно, макар и с пресекнат глас. — Аз също така допускам, че Лейрас ще спази думата си за… други неща… така че колкото и да ти е все едно дали Елайда ще ни обеси, за да ни види цял свят, предлагам ти да се пораздвижиш. Аз лично най-много мразя мазните казани още от момиче и не се съмнявам, че и сега няма да ми харесат.

Леане намусено започна да оправя ръкавите на селската си рокля.

Сюан се обърна към Мин.

— Сигурно ще престанеш да гориш толкова от желание да ни помогнеш, като ти кажа, че нас ни… усмириха. — Гласът й не трепна, но се беше вкочанил от усилието да изрече думата и очите й се бяха изпълнили с болка и мъка. — Всяка от Посветените може да ни завърже като овце, Мин. Дори повечето новачки биха могли.

— Знам — каза Мин, внимавайки да не допусне в тона си и намек за съчувствие. Съчувствието в този момент можеше да прекърши и последните останки от самоконтрол у двете жени, а на нея й трябваше да могат да се владеят. — Беше провъзгласено по всеки ъгъл в града и изпратено до всяко кътче по света, където можеше да се намери и една новачка. Но вие все още сте живи. — Леане се изсмя горчиво, но тя не обърна внимание на смеха й. — Най-добре да тръгваме. Пазачът може да се свести или някой да слезе да провери.

— Води, Мин — каза Сюан. — В ръцете ти сме.

Бързо излязоха и тръгнаха нагоре по тесните каменни стъпала. Не биваше да се спират. Това, че се стараеха да минат за молителки, нямаше да им спести въпросите, ако ги забележеха да излизат от подземията с килиите.

Коридорите на Кулата рядко бяха пълни, но сега направо изглеждаха опразнени. От време на време пред тях или в страничните коридори се мяркаше някой, но независимо дали беше Айез Седай, Стражник или слуга, всички бързаха, твърде улисани в собствените си грижи, за да ги забележат. Кулата сякаш беше притихнала.

Преминаха по един напречен коридор, чиито бледозелени подови плочи бяха оцапани с петна засъхнала кръв. Две по-големи петна се протягаха на дълги ивици, сякаш някой бе влачил трупове.

— Какво е станало тук? — попита настоятелно Сюан. — Кажи ми, Мин! — Леане стисна дръжката на ножа си и се заоглежда, сякаш очакваше някой да ги нападне.

— Битка — отвърна неохотно Мин. Беше се надявала, че двете жени ще разберат за това едва след като се озоват извън Кулата, колкото се може по-далече навън. — Започна вчера, веднага след като ви плениха, и спря едва преди два часа. И то не напълно.

— Искаш да кажеш Гайдините? — възкликна Леане. — Стражниците се бият помежду си?

— Стражници, гвардия, всички. Всичко се започна, когато някакви мъже, дошли под предлог, че са строители — двеста или триста души — се опитаха да завладеят самата Кула, веднага след като обявиха, че сте задържани.

Сюан се навъси.

— Данеле! Трябваше да се досетя, че в тази работа се крие нещо повече от разсеяност. — Лицето й се изкриви още повече и на Мин й се стори, че всеки миг ще се разплаче. — Артур Ястребовото крило не е могъл да го постигне, а ето че ние го направихме сами. — Макар на ръба на сълзите, гласът й се изпълни с гняв. — Светлината да ни е на помощ, разрушихме Кулата. — Дългата въздишка сякаш пресуши дъха й, както и гнева. — Предполагам — каза тя след малко, — че би трябвало да се радвам за това, че част от Кулата е останала на моя страна, но почти ми се иска да не е. — Мин се постара да запази лицето си безизразно, но проницателните сини очи на Сюан сякаш разчитаха всяко трепване на клепачите й. — Или никой не ме е подкрепил, Мин?

— Някои ви подкрепиха. — Нямаше намерение да й казва колко малко бяха тези някои. Но не биваше да оставя у Сюан илюзии, че в Кулата са останали нейни поддръжници. — Елайда не изчака да разбере дали Синята Аджа ще остане на ваша страна, или не. В Кулата не е останала нито една Синя сестра, жива поне, доколкото знам.

— А Шериам? — попита с тревога Леане. — А Аная?

— Не знам. Не са останали и много Зелени. Не и в Кулата. Останалите Аджи са се разцепили. Повечето Червени все още са тук. Доколкото знам, всички, които са се противопоставили на Елайда, или са избягали, или са мъртви. Сюан… — Необичайно изглеждаше да я нарича така — Леане промърмори сърдито, — но да я нарича „Майка“ щеше да звучи като подигравка. — Сюан, според обвиненията, предявени срещу вас, вие с Леане сте уредили бягството на Мазрим Таим. По време на боя Логаин също е избягал и те обвиняват вас и за това. Не ви наричат съвсем Мраколюбки — предполагам, че това би означавало нещо твърде близко до Черната Аджа — но почти. Струва ми се обаче, че това се подразбира от всички.

— Те дори няма да признаят истината — каза тихо Сюан, — че те самите смятат да направят точно това, за което обвиняват мен.

— Мраколюбки ли? — промърмори объркана Леане. — Те са ни нарекли…

— А защо не? — изпъшка Сюан. — Какво би ги спряло, след като дръзнаха да направят всичко друго?

Когато наближиха един от изходите, Мин задиша малко по-леко. Беше скрила коне в гористата част на територията на Кулата, недалече от западните порти. Все още оставаше открит въпросът доколко изобщо щяха да могат да излязат навън на коне, но доберяха ли се до тях, тя все щеше да измисли начин да се измъкнат. Сигурно стражите при портата нямаше да спрат три излизащи си жени. Не спираше да си го повтаря.

Вратата, която търсеше, трябваше да се намира някъде напред — обикновена дървена врата, извеждаща към рядко използвана пътека точно срещу мястото, където този проход пресичаше просторния коридор, обикалящ външната стена на Кулата… и изведнъж очите й се приковаха в лицето на Елайда, понесла се от външния коридор право към нея.

Коленете на Мин тупнаха на пода и тя се присви, привела глава и прикрила лице под качулката. Сърцето й се разтуптя така, все едно се мъчеше да изхвръкне от ребрата й. „Молителка, това съм аз. Най-обикновена жена, нямаща нищо общо с това, което се случва тук. О, Светлина, моля те!“ Вдигна глава само колкото да надникне под ръба на качулката си. Почти очакваше изпълнената със злоба Елайда да втренчи поглед в нея.

Елайда я подмина, без дори да я погледне. Беше наметнала широкия шарф със седемте ивици на Амирлинския трон на раменете си. Следваше я Алвиарин, понесла шарфа на Пазителката на Хрониките, бял заради нейната Аджа. Още десетина Айез Седай минаха след Алвиарин, повечето Червени, макар Мин да мерна два шала с жълти ресни, един със зелени и един с кафяви. Шествието се охраняваше от шестима Стражници с ръце на дръжките на мечовете.

И трите бяха коленичили, осъзна Мин и осъзна също така, че почти бе очаквала Сюан и Леане да се хвърлят да удушат Елайда.

— Твърде малко жени са били усмирявани — каза Сюан като че ли на себе си, щом шествието отмина по коридора — и никоя не го е преживявала дълго, но е казано, че единственият начин да го преживееш е да пожелаеш нещо също толкова силно, колкото желанието да преливаш. — Доскорошната пълна безнадеждност беше напуснала очите й. — Отначало си мислех, че искам да изкормя Елайда и да я провеся да се суши на слънце. Сега разбирам, че не искам нищо — нищичко друго! — освен да дочакам деня, в който ще мога да кажа на тази жена, не, тази гнида, че ще живее дълго, за да видят всички какво може да сполети всеки, който си позволи да твърди, че аз съм Мраколюбка!

— И Алвиарин — добави Леане. — И Алвиарин!

— Бях се уплашила, че ще ме усетят — продължи Сюан, — но сега вече няма какво да усетят у мен. Едно предимство от това, че си… усмирена. — Леане поклати сърдито глава, а Сюан продължи: — Трябва да използваме всички предимства, за които можем да се сетим. И да сме благодарни за тях. — Последното прозвуча все едно че искаше да убеди самата себе си.

Последният Стражник се скри зад ъгъла и Мин преглътна буцата в гърлото си.

— Предимствата можем да обсъдим по-късно — изграчи тя и млъкна, за да преглътне пак. — Сега просто да се доберем до конете. — Това, изглежда, беше най-трудното.

И наистина, докато бързаха извън Кулата под обедното слънце, преживяното преди малко им се стори най-лесното досега. Стълбът пушек, издигащ се към безоблачното небе на изток от Кулата, изглежда, беше единственият останал знак от приключилата беда. Покрай тях минаваха групи мъже, но никой не обърна внимание на трите жени, притичващи покрай библиотеката, построена така, че да уподобява извисили се вълни, замръзнали в камък. Тясна пътечка отвеждаше навътре в градините и на запад сред гора от дъбове и иглолистни дървета. Мин облекчено пое дъх, когато видя трите оседлани коня, все още завързани там, къдете ги бяха оставили двете с Лейрас — на малка полянка, обградена от кленове и ясени.

Сюан веднага се запъти към една здрава рунтава кобила, две педи по-ниска от другите.

— Подходящ кон за сегашното ми положение. И изглежда по-кротка от другите. Никога не съм била добра ездачка. — Тя погали муцуната на кобилата и животното облиза ръката й. — Как се казва, Мин? Знаеш ли?

— Бела. Тя е на…

— Нейният кон! — Гавин изскочи иззад дебелия ясенов ствол с ръка на дръжката на меча си. Петното засъхнала кръв по лицето му беше със същата форма като във видението на Мин, когато се беше върнала в Тар Валон. — Разбрах, че си намислила нещо, Мин, когато видях коня й. — Червено-златистата му коса беше изцапана с кръв, очите му бяха помътени, но крачеше към тях плавно, с гъвкава котешка походка. Котарак, дебнещ мишки.

— Гавин — почна Мин, — ние…

Той измъкна меча от ножницата, отметна с върха му качулката на Сюан и опря острието в гърлото й толкова бързо, че Мин дори не успя да ахне. Сюан го гледаше, външно все така спокойна, сякаш още носеше шарфа.

— Недей, Гавин! — викна Мин. — Не бива! — Тя пристъпи към него, но той махна със свободната си ръка назад и тя спря. Беше напрегнат като стоманена пружина. Мин забеляза, че Леане е заметнала пелерината си, прикривайки с нея едната си ръка, и се замоли дано да не прояви глупостта да извади ножа от колана си.

Гавин огледа лицето на Сюан и бавно кимна.

— Това си ти. Не бях сигурен, но си ти. Тази… маска не може… — Видимо не помръдна, но широко отворените очи на Сюан издадоха, че острият връх на оръжието му се е забол по-силно. — Къде са сестра ми и Егвийн? Какво си им направила?

Най-ужасяващото за Мин бе, че той дори не повиши тон и не вложи в гласа си никакво чувство. Гласът му звучеше само уморено, по-уморено от всеки глас, който беше чувала.

Гласът на Сюан прозвуча почти толкова уморено.

— Последното, което научих за тях, е, че са живи и здрави. Но не мога да кажа къде са. Или би предпочел да са тук, сред тази лудост?

— Никакви айезседайски игри на думички — каза той тихо. — Кажи ми къде са били, веднага, за да се уверя, че казваш истината.

— В Иллиан — отвърна без колебание Сюан. — В самия град. Там се учеха при една Айез Седай на име Мара Томанес. Би трябвало все още да са там.

— Значи не са в Тийр — промърмори той. И внезапно добави: — Твърдят, че си Мраколюбка. Ще рече Черна Аджа, нали?

— Ако наистина вярваш в това — отвърна спокойно Сюан, — отрежи ми главата.

Мин едва не изпищя, когато кокалчетата на десницата му побеляха около дръжката на меча. Тя се пресегна бавно и докосна изпънатата му китка — съвсем лекичко, за да не си помисли, че се опитва да направи нещо друго освен само да го докосне. Все едно че пипна камък.

— Гавин, ти ме познаваш. Не би могъл да си помислиш, че ще помагам на Черната Аджа. — Очите му не се отклониха от лицето на Сюан, нито примигнаха. — Гавин, Елейн поддържа и нея, и всичко, което тя прави. Твоята собствена сестра, Гавин. — Ръката му все още беше като камък. — Егвийн също й вярва, Гавин. — Китката му под пръстите й трепна. — Кълна се, Гавин. Егвийн й вярва.

Очите му я стрелнаха, после отново се върнаха на Сюан.

— Защо да не те хвана за врата и да не те предам? Кажи ми една причина.

Сюан срещна погледа му много по-спокойно от Мин.

— Би могъл да го направиш и предполагам, че съпротивата ми няма да ти създаде повече грижи, отколкото някое коте. До вчера бях една от най-могъщите жени в света. Може би най-могъщата. Крале и кралици идваха, ако пожелаех да ги извикам, дори да мразят Кулата и всичко, зад което стои тя. А днес… боя се, че довечера няма да намеря какво да ям и че ще се наложи да спя под някой храст. Само за един ден бях принизена от положението на най-силната жена в света до такава, която в най-добрия случай може да се надява да намери някоя ферма, в която да си изкарва къшея хляб. Каквото и да си мислиш, че съм направила, не е ли това достатъчно наказание?

— Може би — каза Гавин след дълга пауза и Мин облекчено въздъхна, след като той плавно прибра меча в ножницата. — Но не за това ще ви пусна. Елайда все пак би могла да ти вземе главата, а аз не искам да допусна това. Искам това, което знаеш, да остане там, ако ми потрябва.

— Гавин — каза Мин, — ела с нас. — Един обучен от Стражници боец можеше да се окаже полезен в дните, които ги чакаха. — Така винаги ще ти е подръка, за да отговаря на въпросите ти. — Сюан я стрелна с очи, без да изпуска от поглед Гавин, но не бе много възмутена. Мин продължи: — Гавин, Егвийн и Елейн й вярват. Не можеш ли и ти да повярваш?

— Не искай повече от онова, което мога да дам — отвърна той тихо. — Ще ви заведа до най-близката порта. Без мен изобщо не бихте могли да се измъкнете. Това е всичко, което мога да направя, Мин, а и то е много повече от това, което би трябвало да направя. Разпоредено е да бъдеш задържана, знаеш ли това? — Той пак погледна Сюан. — Ако нещо ги сполети — каза й той със същото безизразно лице, — Егвийн или сестра ми, ще те намеря, където и да си се скрила, и ще се погрижа същото да сполети и теб. — И внезапно се отдалечи от тях, спря и скръсти ръце, извърнал глава настрани, сякаш не можеше да понася повече да ги гледа.

Сюан надигна плахо ръка към гърлото си — тънка червена чертичка върху бледата кожа бележеше мястото, където доскоро се беше опирало острието.

— Твърде дълго бях със Силата — промълви тя малко плахо. — Забравила съм какво означава да се озовеш пред някой, който може да те вдигне и да те скърши като суха клонка. — След което се взря в Леане, сякаш я виждаше за първи път, и опипа лицето си, като че ли зачудена на какво ли е заприличало. — Според това, което съм чела, трябва да мине по-дълго време, но вероятно грубите действия на Елайда са причината. Маска, така го нарече той, но може и да ни послужи за това. — Тя се качи тромаво на гърба на Бела и стисна юздите, сякаш рунтавата кобила беше буен жребец. — Друго предимство, както изглежда, на това да си… Трябва да привикна да го казвам без трепет. Аз съм усмирена. — Каза го бавно и кимна. — Да, така е. Ако Леане е пример, значи съм загубила петнадесет години, може би и повече. Познавам жени, които биха платили всякаква цена за това. Трето предимство. — Тя хвърли поглед към Гавин. Той все още стоеше с гръб към тях, но въпреки това Сюан сниши глас. — Наред с известно развързване на езика, да го наречем. Не съм се сещала за Мара от години. Приятелка от детинство.

— Сега и вие ли ще се състарите като всички нас? — попита Мин, докато се качваше на седлото. По-добре, отколкото да обсъжда лъжата. По-добре беше просто да запомни, че сега тя можеше да лъже. Леане се метна ловко на третата кобила и дръпна уверено юздите й. Явно се беше качвала на кон и преди.

Сюан поклати глава.

— Всъщност не знам. Нито една усмирена жена не е преживявала достатъчно дълго, за да го разбере. Но аз смятам да го направя.

— Смятате ли да тръгвате — подвикна им грубо Гавин, — или ще седите тук да си приказвате? — И без да дочака отговор, се затича през дърветата.

Те сръгаха кобилите след него. Сюан придърпа качулката, за да скрие лицето си. С маска или не, изглежда, не искаше да рискува. След миг колебание Мин направи същото. Елайда е искала да арестуват и нея? Това трябваше да означава, че е знаела, че „Елминдреда“ всъщност е Мин. И от колко ли време го е знаела? От колко ли време Мин се беше въртяла тук, въобразявайки си, че се е прикрила, докато Елайда я е наблюдавала и се е подсмихвала като на последната глупачка?

На една застлана с чакъл алея се появиха двадесетина младежи, някои малко по-възрастни от Гавин, а други — почти момчета. Всички обаче носеха мечове на коланите или на гърбовете си и дрехите на повечето бяха оцапани с кръв. Всеки от тях имаше същия немигащ поглед като на Гавин. Като го видяха, те се спряха и заудряха десните си юмруци в гърдите. Без да спира, Гавин прие поздрава с кимане и младежите се подредиха зад конете на жените.

— Учениците? — промърмори Сюан. — И те ли са взели участие в битката?

Мин кимна. Лицето й беше безизразно.

— Наричат се „Младоците“.

— Подходящо име — въздъхна Сюан.

— Някои от тях са направо деца — промълви Леане.

Мин не мислеше да им казва, че Стражниците на Синята и Зелената Аджа бяха намислили да ги освободят преди да бъдат усмирени и може би щяха да успеят, ако Гавин не беше вдигнал и учениците — „децата“ — и не беше ги повел в Кулата, за да ги спрат. Това сражение беше едно от най-яростните — ученик срещу учител, без милост и пощада.

Високите обковани с бронз порти Алиндреле бяха широко отворени, но с тежка охрана. Част от стражите носеха Пламъка на Тар Валон на гърдите си, други бяха с обикновени дрехи и безразборна смесица от метални нагръдници и шлемове. Гвардейци и мъже, дошли маскирани като строители. И едните, и другите изглеждаха изпълнени с решимост, но стояха отделени едни от други и се поглеждаха с подозрение. Един гвардейски офицер с прошарена коса стоеше по средата, скръстил ръце на гърди, и гледаше приближаващия се с жените Гавин.

— Прибори за писане! — викна му Гавин. — Бързо!

— А, вие трябва да сте от Младоците, за които чухме — отвърна офицерът. — Разбрах, че сте добри бойци, но получих заповед да не пускам никого да напуска Кулата. Подпечатана от самия Амирлински трон. За кого се взимаш, че й противоречиш?

Гавин вдигна глава бавно и каза:

— Аз съм Гавин Траканд от Андор. И искам да пуснеш жените, иначе си мъртъв. — Останалите Младоци пристъпиха зад него с ръце на мечовете, без да мигат и изглежда, без да се притесняват, че ги превъзхождат по брой.

Прошареният мъж пристъпи смутено от крак на крак, а един от стражите промърмори:

— Този е същият, дето казват, че убил Хамар и Кулин.

Офицерът извърна глава към караулката и един от гвардейците изтича вътре и се върна с писалищна дъска и разтопен червен восък в месингова чашка. Гавин даде знак на войника да придържа дъската и енергично написа нещо.

— Това ще ви позволи да преминете през стражите на моста — каза той, капна от червения восък под подписа си, после притисна здраво в него пръстена с личния си герб.

— Ти си убил Кулин? — каза Сюан с тон, отговарящ на доскорошния й сан. — И Хамар?

Сърцето на Мин замря. „Успокой се, Сюан! Спомни си коя си сега и се успокой!“

Гавин се извърна рязко към трите жени, очите му бяха като сини пламъци.

— Да — изхриптя той. — Те бяха мои приятели и аз ги ценях, но застанаха на страната на… на Сюан Санче и аз трябваше да… — Внезапно той тикна листа, който бе подпечатал, в ръката на Мин. — Тръгвайте! Тръгвайте преди да съм си променил решението! — И плесна конете им по задниците. — Тръгвайте!

Излязоха през портите. Огромният площад пред Кулата беше празен, улиците около него също. Тропотът на копитата по паважа отекваше кухо. Онези, които все още не бяха напуснали града, се криеха.

Мин огледа листа на Гавин. Върху дебелото парче засъхващ червен восък се открояваше фигура на връхлитащ глиган.

— Тук се казва, че имаме разрешение да напуснем. Можем да го използваме не само на мостовете, но и за да се качим на някой кораб. — Изглеждаше благоразумно, че никой не знаеше накъде тръгват, дори и Гавин. Всъщност тя не допускаше, че би могъл да си промени решението, но той беше крехък младеж, готов да се прекърши при погрешен удар.

— Идеята може би не е лоша — каза Леане. — Винаги съм си мислила, че Галад е по-опасният от двамата, но вече не съм сигурна. Хамар и Кулин… — Тя потръпна. — Един кораб би ни отвел по-надалече и по-бързо от тези коне.

Сюан поклати глава.

— Повечето от избягалите Айез Седай със сигурност трябва да са прехвърлили мостовете. Това е най-бързият път извън града в случай, че някой те гони, по-бърз, отколкото да чакаш екипажа на някой кораб да се накани да тръгне. Трябва да остана близо до Тар Валон, ако смятам да ги събирам.

— Те няма да те последват — изрече Леане монотонно и многозначително. — Нямаш повече никакви права над шарфа, нито дори над шала и пръстена.

— Може и да не нося повече шарфа — отвърна Сюан също така многозначително, — но все още знам как да подготвя един екипаж за бурята. И след като не мога да нося шарфа, трябва да се погрижа да изберат на мое място подходящата жена. Няма да позволя Елайда да ми се измъкне, наричайки себе си Амирлин. Трябва да бъде някоя могъща в Силата, някоя, която вижда нещата право.

— Значи смяташ да продължиш да помагаш на този… този Дракон? — сопна се Леане.

— А какво друго ми остава? Да се свия на кълбо и да умра?

Леане потръпна, сякаш я бяха ударили през лицето, и дълго време трите продължиха да яздят безмълвно. Приказните здания наоколо, като изваяни от вятъра планински стръмнини, морски вълни и птичи ята, надвисваха над главите им ужасяващо при липсата на хора по улиците. Единствено някакъв самотник притича от един ъгъл пред тях и започна да се промъква от праг на праг, но появата му не намали чувството за празнота, а само го подсили.

— Какво друго можем да правим? — каза по едно време Леане. — Чувствам се толкова… празна. Празна.

— Намери нещо, с което да запълниш празнотата — отвърна й Сюан твърдо. — Каквото и да е. Готви за гладните, грижи се за болните, намери си мъж и му напълни къщата с деца. Колкото до мен, смятам да се погрижа Елайда да не се измъкне след всичко това. Бих могла почти да й простя, ако наистина е повярвала, че съм застрашавала Кулата. Почти. Но тя беше изпълнена със завист още от деня, в който бях издигната за Амирлин вместо нея. Това я тласка повече от всичко друго и тъкмо заради това смятам да я стъпча. Ето това ме изпълва мен, Леане. Това, както и фактът, че Ранд ал-Тор не трябва да попада в нейните ръце.

— Може би това ще е достатъчно. — Гласът на жената с медния загар прозвуча неуверено, но тя се изправи. Контрастът между явната й опитност и колебливата стойка на Сюан върху по-ниската кобила я правеше да изглежда сякаш тя е водачката. — Но как бихме могли да започнем? Разполагаме с три коня, дрехите на гърбовете ни и това, което Мин има в кесията си. Едва ли ще стигне, за да предизвикаме Кулата.

— Радвам се, че не избра мъжа и къщата. Ще намерим и други. — Сюан направи гримаса. — Ще намерим избягалите Айез Седай. Ще намерим каквото ни трябва. Може да се окаже, че имаме повече, отколкото си мислиш, Леане. Мин, какво пише в пропуска? Споменава ли се за три жени? Какво? Бързо, момиче.

Мин я изгледа сърдито през рамо. Сюан се взираше към притичващия пред тях мъж — едър чернокос тип, прилично облечен, но в строги кафяви цветове. Гласът й звучеше така, сякаш все още беше Амирлин. „Е, нали аз самата исках да не се предава?“

Сюан я погледна с пронизващите си сини очи — само дето сега изглеждаха някак по-малко заплашителни отпреди.

— Пише: „Приносителите могат да напуснат Тар Валон по моя воля — каза Мин. — Който им попречи, ще отговаря лично пред мен.“ Подпис…

— Знам името му — сряза я Сюан. — След мен. — Тя смуши Бела и едва не падна, когато рунтавата кобила затича в бавен галоп. Успя обаче да се задържи и се затръска неловко, подритвайки я с пети, за да я подкара по-бързо.

Мин се спогледа изненадана с Леане и двете препуснаха след нея. При звука на копитата мъжът погледна назад и също се затича, но Сюан му пресече пътя с Бела. Той изпъшка и отскочи от коня. Мин стигна тъкмо навреме, за да чуе думите на Сюан:

— Не мислех, че ще те срещна тук, Логаин.

Мин ахна. Наистина беше той. Тези отчаяни очи и това някога обаятелно лице, обкръжено от черните къдрици, спускащи се до широките рамене, не можеха да се сбъркат. Само той им трябваше. Човекът, когото Кулата вероятно щеше да търси не по-малко настойчиво от Сюан.

Логаин се срина на колене, сякаш уморените му нозе отказваха да го държат повече изправен.

— Вече не мога да навредя на никого — каза той уморено, забил поглед в паважа под копитата на Бела. — Просто исках да се измъкна и да умра някъде в мир. Ако знаехте само какво означава да изгубиш… — Леане плесна ядосано юздите в ръката си, когато гласът му заглъхна; той подхвана отново, без да е забелязал това. — Всички мостове се пазят. Няма да ме пуснат да премина. Не ме познават, но не искат да ме пуснат. Опитах всички. — Изведнъж той се засмя уморено, но така, като че ли наистина беше много смешно. — Опитах ги всички.

— Мисля — каза Мин предпазливо, — че трябва да продължим. Той вероятно иска да избегне онези, които би трябвало да го търсят. — Сюан я стрелна с поглед, който почти я накара да подкара кобилата си назад. Ледени очи и вдигната брадичка.

Мъжът вдигна глава, изгледа ги и лицето му бавно се навъси.

— Вие не сте Айез Седай. Кои сте вие? Какво искате от мен?

— Аз съм жената, която може да те изведе от Тар Валон — каза Сюан. — И вероятно да ти даде шанс да нанесеш ответен удар на Червената Аджа. Не би имал нищо против да си го върнеш на онези, които те плениха, нали?

Тялото му потръпна.

— Какво трябва да направя? — отрони той бавно.

— Последвай ме — отвърна тя. — Последвай ме и помни, че аз съм единствената в целия свят, която ще ти даде възможност да си отмъстиш.

Все още на колене, той ги огледа, килнал главата си на една страна, а после се изправи и очите му се приковаха във Сюан.

— С теб съм — каза той простичко.

На лицето на Леане се беше изписало изумление. Мин също гледаше невярващо. Каква полза, в името на Светлината, можеше да има Сюан от един мъж със съмнителен разсъдък, който някога лъжливо се беше провъзгласил за Преродения Дракон? В най-добрия случай можеше да се обърне срещу тях и да се опита да открадне някой от конете им. След като измери с очи ръста и ширината на раменете му, Мин реши, че ще е благоразумно да държат ножовете си подръка. Изведнъж, макар само за миг, над главата му засия ореол от златно и синьо, говорещ за бъдеща слава не по-малко сигурно, отколкото първия път, в който го бе видяла. Тя потръпна. Видения. Образи.

Тя се озърна през рамо към Кулата — дебелата бяла стрела, извисяваща се над целия град и господстваща над него, цяла и непоклатима, и въпреки това — също така сигурно разрушена, сякаш в руини. Позволи си за малко да си помисли и за образите, които я бяха осенили, само за миг, проблеснали около главата на Гавин. Гавин, коленичил в краката на Егвийн със сведена глава, и Гавин, кършещ шията на Егвийн, първото, а после второто, сякаш и двете можеха да означават бъдещето еднакво сигурно.

Нещата, които виждаше, рядко биваха толкова изчистени като тези двете и тя никога досега не беше виждала това потрепване напред-назад, сякаш дори видението не можеше да реши кое от двете ще е истинското бъдеще. А още по-лошото беше, че тя изпитваше чувство, граничещо с увереност, че това, което бе направила днес, тласка Гавин към тези две възможности.

Въпреки греещото слънце Мин отново потръпна. „Стореното — сторено.“ Погледна двете Айез Седай — бивши Айез Седай, — които в момента оглеждаха Логаин, сякаш им беше добре обучено псе — свирепо, навярно опасно, но полезно. Сюан и Леане поеха към реката и Логаин закрачи между тях. Мин ги последва малко по-бавно. „Светлина, дано да си е струвало.“