Робърт Джордан
Силата на сянката (43)

Глава 43
Грижа за живите

Верин пое поводите на Стъпко и лично го поведе към хана „Виноструй“. Тълпата пред нея заотстъпва, за да й отвори път, и отново се скупчи отзад. Данил, Бан и останалите ги последваха — кой пеша, кой на кон, вече омесили се с близките си. Колкото и да бяха стъписани от промените в Емондово поле, момците не скриваха гордостта си и крачеха с изправена снага, дори и тези, които накуцваха, а яздещите се изправиха още повече на седлата. Бяха се били с тролоци и се бяха върнали у дома. Но жените жалеха синове, племенници и внуци, често едва сдържайки сълзите си, и тихите им стонове отекваха мъчително. Мъже с изопнати лица се мъчеха да скрият тревогите си зад горди усмивки, тупаха рамене и възклицаваха при вида на новопораслите бради, но нерядко прегръдките им завършваха с рамо, подложено да подкрепи някой залитащ младеж. Млади изгори се втурваха сред множеството с целувки и викове, колкото радостни, толкова и притеснени от раните на любимите си момци, сред братчета и сестрички, които ту плачеха, ту се взираха ококорени към брата, когото сякаш всички наоколо намираха за истински герой.

Но това, което на Перин не му се искаше да чува, бяха други гласове.

— Кенли къде е? — Госпожа Ейхан беше обаятелна жена с бели нишки в спретнато сплетената й коса, но с лице, навъсено от страх и грижа: беше забелязала, че погледите на младежите отбягват да срещнат очите й. — Къде е моят Кенли?

— Байли! — извика колебливо старият Хю ал-Дай. — Някой да е виждал Байли ал-Дай?

— Хю…

— Джаред…

— Тим…

— Колли…

Точно пред портата на хана Перин се смъкна от седлото. Искаше да избяга от тези имена.

— Вкарайте ме вътре! — изрева той. — Вътре!

— Тевен…

— Харал…

— Хад…

Затръшнатата врата прекъсна тази раздиращи сърцето викове, както и писъците на майката на Даел ал-Тейрон дали някой няма да й каже къде е синът й.

„В тролокски казан — помисли си Перин, докато го поставяха да седне на един стол в гостилницата. — В корема на някой тролок, там го заврях аз, госпожо ал-Тейрон. Там го натиках.“ Файле бе стиснала главата му с ръце и се взираше в лицето му загрижено. „Грижа за живите — помисли си той. — За мъртвите ще плача по-късно. По-късно.“

— Нищо ми няма — каза й той. — Само малко ми се зави свят, докато слизах. Никога не съм бил добър ездач.

— Можеш ли да направиш нещо? — попита тя настоятелно Верин.

Айез Седай поклати невъзмутимо глава.

— Мисля, че ще е по-добре да не опитвам, детето ми. Жалко, че нито една от нас двете не е Жълта, но Аланна все пак е много по-добра Церителка от мен. Моите Дарби са в други насоки. Ивон ще я доведе. Чакай и търпи, детето ми.

Гостилницата се бе превърнала в своеобразна оръжейница. Всички стени бяха отрупани с изправени копия с всякаква големина, вид и изработка, тук-там се виждаше по някоя алебарда или бойна секира, имаше и няколко метални пики със странно закривени остриета. И още по-странно — една каца до подножието на стълбата, водеща към горния етаж, беше пълна с мечове и саби, съвсем различни едни от други. Всеки таван на пет мили околовръст, наглежда, беше преровен за забравени от поколения реликви. Перин не би могъл да предположи, че и пет меча могат да се намерят в цялата област на Две реки. Във всеки случай преди да се появят Белите плащове и тролоците.

Гаул зае място по-настрана, близо до стълбите, водещи към стаите на хана и жилищните помещения на ал-Вийр. Наблюдаваше Перин, но също така Верин и всяко нейно движение. От другата страна на стаята, наблюдавайки Файле и покрай нея — всички останали, приклекнаха двете Деви — без да пускат копията си и готови за скок. Тримата младоци, които бяха внесли Перин на ръце, се затътриха към изхода. И това май бе всичко.

— Останалите — отрони Перин. — Те имат нужда от…

— За тях ще се погрижат — прекъсна го Верин спокойно, докато сядаше до една от масите. — Те ще предпочетат да останат със семействата си. Много по-добре ще е за тях да са с близките си.

Перин усети как го жегна болка — гледката с гробовете под ябълките проблесна в ума му, — но той я изтласка. „Погрижи се за живите“ — припомни си той. Айез Седай измъкна бележника и писеца си и започна да си нанася бележки с изрядния си почерк. Той се зачуди дали изобщо я интересува колко от хората на Две реки са загинали, след като той самият е жив, за да бъде използван за плановете на Бялата кула, свързани с Ранд.

Файле стисна ръката му, но заговори не на него, а на Айез Седай.

— Все пак да не го ли качим горе да легне?

— Още не — прекъсна я раздразнено Перин. Верин вдигна глава и отвори уста, но той повтори още по-твърдо: — Още не. — Айез Седай сви рамене и продължи да пише. — Някой да знае къде е Лоиал?

— Огиерът ли? — обади се един от тримата край вратата. Дав Айелин беше по-набит от Мат, но в тъмните му очи пробягваше същият лукав блясък. Преди време Дав винаги успяваше в малките хитринки, в които Мат се проваляше, въпреки че все пак Мат водеше като цяло. — Излезе с мъжете да прочистят Западния лес. Ще кажеш, че брат му сме съсекли всеки път, когато отсечем някое дърво, но чисти колкото за трима с една чудовищна брадва — майстор Люхан му я направи. Ако ти трябва, видях Джайм Тейн да тича да им каже, че сте дошли. Обзалагам се, че всички ще се затекат да те видят. — Той погледна счупения край на стрелата, присви очи и се почеса по същото място. — Много ли боли?

— Колкото боли, толкова — отвърна сухо Перин. Щели да се затекат да го видят. „Аз да не съм веселчун?“ — А с Люк какво става? Не че държа да го видя, но той тук ли е?

— Не. — Вторият младеж, Илам Доутри почеса дългия си нос. Носеше бащиното си палто от груба вълна и косата му бе сплъстена, но на колана му беше окачен меч. — Лорд Люк излезе да търси Рога на Валийр. Или тролоци може би.

Дав и Илам бяха приятели на Перин, бяха някога, спътници в лов и риболов, почти на неговата възраст, но възторжено ухилените им лица ги правеха да изглеждат по-млади. И Мат, и Ранд щяха да минат за по-стари от тях поне с пет години. Той също, навярно.

— Надявам се да се върне скоро — продължи Илам. — Той ми показа как да въртя меча. Ти знаеше ли, че е Ловец на Рога? И крал, стига да си получи правата. На Андор, както чух.

— Андор си има кралици — промълви Перин разсеяно, срещнал изумения поглед на Файле — не крале.

— Значи не е тук — каза тя. Гаул леко помръдна: изглеждаше готов да излезе да потърси Люк. Сините му очи бяха станали ледени. Перин нямаше да се изненада, ако видеше Байн и Чиад да се забулват тутакси.

— Да — отрони унесено Верин, съсредоточена уж над бележките си — Не че не е от полза от време на време, но този човек някак все успява да предизвика неприятности, когато е тук. Вчера, преди някой да е разбрал какво прави, взел, че повел делегация да пресрещнат Белите плащове и да им заявят, че Емондово поле е затворено за тях. Направо им казал да не се вясват на десет мили оттук. Аз не одобрявам Белите плащове, но не допускам, че са го приели с голямо удоволствие. Не е нужно да ги настройваш срещу себе си повече, отколкото се налага. — Тя изгледа намръщено това, което току-що бе написала, и се почеса по носа.

Перин не се притесняваше много как щели да приемат Белите плащове едно или друго.

— Вчера — изпъшка той. Ако Люк бе дошъл в селото вчера, не беше възможно да е имал нещо общо с появата на тролоци там, където той не ги беше очаквал. Колкото повече Перин си мислеше за тази засада, толкова повече му се струваше, че всъщност са ги причакали. И толкова повече му се искаше да обвини за това Люк. — С искане от камък сирене не става — промърмори той. — Но той все пак ми намирисва на сирене.

Дав и другите двама се спогледаха подозрително — думите му сигурно не им бяха прозвучали много смислено.

— Бяха главно една тайфа от Коплинови — каза третият с изненадващо дълбок глас. — Дарл, Хари, Даг и Евал. И Уит Конгар, разбира се. Дейз после му даде да се разбере.

— Чух, че всички те харесвали Белите плащове. — На Перин този непознат с басовия глас му се стори познат. Беше по-млад от Дав и Илам с две-три години, но въпреки това с един пръст по-висок, още голобрад, но широк в раменете.

— Така е — изсмя се непознатият. — Знаеш ги. Нравът им е такъв — все ги тегли към нещо, което ще създаде неприятности на другите. Щом лорд Люк заговори, всички се изказаха да се отиде в Стражеви хълм и да се заяви на Белите плащове да се омитат от Две реки. Ама искат някой друг да отиде. Сигурен съм, че ако беше станало, щяха да се изпокрият в тълпата.

Ако това лице беше по-пълно и младежът бе с педя по-нисък…

— Евин Фингар! — възкликна Перин. Не можеше да бъде. Евин беше набит писклив дребосък, който все се вреше там, където се събираха по-големите. Докато спре да расте, този момък щеше да порасне колкото него, ако не и повече. — Това ти ли си?

Евин кимна и се ухили широко.

— Чухме всичко за тебе, Перин — рече той с невъзможния си бас. — Бил си се с тролоци и си имал какви ли не приключения по света, така разправят. Нали все още мога да ти викам Перин?

— Светлина, разбира се! — изрева Перин. Тази история със „Златоокия“ му беше дошла до гуша.

— Съжалявам, че не тръгнах с вас миналата година. — Дав отри нетърпеливо длани. — Да се върнеш у дома с Айез Седай, със Стражници и огиер. — Все едно че говореше за някакви трофеи. — А пък аз тук паса и доя крави, пася крави и доя крави. Де тоя късмет като твоя.

— Е, как беше? — вметна Илам почти без дъх. — Аланна Седай каза, че си стигал чак до Великата Погибел, а чувам, че и Кемлин си видял, и Тийр. Как изглежда един голям град? Наистина ли са десет пъти по-големи от Емондово поле? Видя ли някой палат? Има ли Мраколюбци в градовете? Вярно ли е, че Погибелта била пълно с тролоци, Чезнещи и Стражници?

— Тази рана от тролок ли ти е? — Колкото и бичи да беше гласът на Евин, все пак изписука от възбуда. — Колко жалко, че и аз не съм се бил с тролоци. Видя ли някоя кралица? Или крал? Аз по-скоро бих искал да видя кралица, но и крал да зърна ще е голяма работа. Как изглежда Бялата кула? Колкото дворец ли е голяма?

Файле се усмихна развеселена, но Перин примигна при този порой от въпроси. Нима толкова бързо бяха забравили за тролоците в Зимната нощ, за тролоците, които сега опустошаваха околността? Илам беше стиснал дръжката на меча си, сякаш бе готов мигом да се озове в Погибелта, Дав се бе изправил на пръсти, с блеснали очи, а Евин сякаш всеки момент щеше да сграбчи Перин за яката. Приключение? Пълни идиоти. Но все пак идваха тежки времена, много по-тежки от всичко, което бяха изпитвали в Две реки. Нямаше да навреди да им поразкаже някои неща преди сами да разберат истината.

Хълбокът го болеше, но той се опита да им отговори. Изглежда, се разочароваха, че не е видял Бялата кула, нито някой крал или кралица. Той си помисли, че Берелайн би могла да мине за кралица, но в присъствието на Файле се побоя да спомене за нея. И още някои неща се наложи да премълчи: за Фалме, за Окото на Света, за Отстъпниците и Каландор. Опасни теми бяха тези и неизбежно водеха до Преродения Дракон. Успя обаче да им поразкаже за Кемлин, както и за Тийр, за Граничните земи и Погибелта. Странно беше кои неща приемаха и кои — не. Развалата на Погибелта, където всичко сякаш загниваше пред очите ти, веднага налапаха, както и описанието на шиенарските воини с дългите им перчеми, както и огиерските стеддинг, където Айез Седай не можеха да боравят със Силата и където тролоците отбягваха да влизат. Но виж, размерите на Тийрския камък или големината на градовете…

Колкото за собствените си приключения, той каза:

— Предимно гледах да си предпазя главата да не ми я разцепят. Това са те, приключенията, и още — да намериш къде да преспиш през нощта, и нещо за ядене. Колкото повече са приключенията, толкова по-гладен оставаш, спиш на студено и мокър, или и двете наведнъж.

Ня тях това, изглежда, не им хареса много, нито му повярваха повече, отколкото че Камъкът бил голям колкото една малка планина. Той си напомни, че сам знаеше много малко за света преди да напусне Две реки. Не помогна много. Но тогава не кокореше толкова очи. Дали? В гостилницата сякаш стана топло. Дощя му се да си свали палтото, но това движение щеше да му струва голямо усилие.

— А Ранд и Мат? — настоя Евин. — Ако е само гладуване и киснене под дъжда, защо и те не се върнаха у дома?

Междувременно влязоха Трам и Абел. Трам — с меч, окачен на колана, и двамата — с лъкове. Странно, но мечът изглеждаше на място при Трам, въпреки селското му палто. Така че той не каза за двамата си приятели повече, отколкото бе споделил с бащите им преди — как Мат играе комар, обикаля кръчмите и задиря момите, а Ранд описа във финото му сетре и прегърнал едно хубаво златокосо момиче. Елейн я изкара лейди, очаквайки, че те изобщо няма да повярват за щерката-наследница на Андор, което веднага се доказа по невярващите им погледи. Все пак разказът му, изглежда, ги задоволи и неверието им леко спадна, когато Илам изтъкна, че Файле също е лейди, но както изглежда, е лапнала по Перин и все се върти около него. Тук Перин се ухили; какво ли щяха да кажат, ако им споделеше, че не само е лейди, а и братовчедка на кралица?

На Файле обаче, кой знае защо, престана да й е весело. Тя се обърна към тях с поза, неотстъпваща на царственото и властно поведение, което понякога проявяваше Елейн, и ги изгледа със смразяващ поглед.

— Стига сте му вадили душата. Той е ранен. Хайде, отивайте си.

Като по чудо, те й се поклониха тромаво — Дав изпъна неловко крак като последния глупак — и замърмориха припряно извинения — към нея, представете си, не към него! — след което се обърнаха да си вървят. Тръгването им обаче се забави от пристигането на Лоиал, който се провря през вратата и рошавата му глава се отърка в горния й праг. Те зяпнаха огиера така, сякаш го виждаха за първи път, после хвърлиха смутени погледи към Файле и набързо се изнизаха. Смразяващият й поглед наистина вършеше работа.

Джобовете на палтото на Лоиал, както обикновено, бяха издути от дебели томове, но този път той носеше и огромна брадва. Дръжката й бе дълга колкото него, а металната й част, оформена като дърварска брадва, беше дори по-голяма от бойната секира на Перин.

— Ранен си — избоботи той веднага щом очите му се спряха на Перин. — Казаха ми, че си се върнал, но не ми казаха, че си ранен, иначе щях да побързам.

Перин се сепна при вида на брадвата. При огиерите изразът „да сложиш дълга дръжка на брадвата си“ означаваше да си припрян или сърдит — огиерите, изглежда, смятаха тези две слабости за едно и също, неизвестно защо. А Лоиал наистина изглеждаше сърдит. Туфестите му уши бяха щръкнали и така се беше намръщил, че дългите му вежди провисваха по широките му бузи. Несъмнено бе от това, че се е наложило да сече дървета. На Перин му се искаше да остане насаме с него и да разбере дали не е забелязал още нещо необичайно, свързано с действията на Аланна. Или с тези на Верин. Той отри лице с опакото на дланта си и се изненада като разбра, че е сухо; а имаше чувството, че се поти.

— Освен че е ранен, е и опърничав — каза Файле и се обърна към Перин със същия заповеднически поглед, с който беше отпратила Дав, Илам и Евин. — Трябваше вече да си в леглото. Къде е Аланна, Верин? Щом тя ще го Цери, къде се бави?

— Ще дойде. — Айез Седай не вдигна глава. Пак се беше съсредоточила над малката си книжка.

— Все пак той трябва да си легне!

— Ще имам време за това по-късно — отвърна решително Перин. Усмихна й се, за да смекчи малко впечатлението, но единственото, което се получи, бе, че тя го изгледа загрижено и промърмори под носа си: „инат такъв“. Не можеше да попита Лоиал за Айез Седай в присъствието на Верин, но имаше и още нещо, не по-малко важно.

— Лоиал, Порталът е отключен и през него влизат тролоци. Как е възможно?

Бръчките по свъсеното лице на огиера се врязаха още по-дълбоко и ушите му клепнаха.

— Грешката е моя, Перин — избръмча той тъжно. — Поставих и двете листа на Авендесора от външната страна. Така Порталът се затвори откъм вътрешната, но всеки може да го отвори отвън. Пътищата са били тъмни от поколения насам, но все пак ние сме ги отгледали. Не можах да се насиля да разруша една Порта. Съжалявам, Перин. Вината е моя.

— Не вярвах, че един Портал изобщо може да бъде разрушен — каза Файле.

— Нямах предвид точно да бъде разрушен. — Лоиал се подпря на дългата дръжка на брадвата си. — Някога един Портал бил разрушен, по-малко от петстотин години след Разрушението, според Дамелле, щерка на Ейла, щерка на Соферра, защото този Портал се намирал близо до един стеддинг, паднал под напора на Погибелта. Между другото, два-три стеддинга са изгубени вече в Погибелта. Но според нейните писания било много трудно и изисквало усилията на тринадесет Айез Седай, действащи заедно с помощта на ша-ангреал. Тя е описала и още един опит, при който само девет, някъде по време на Тролокските войни, успели така да повредят един Портал, че Айез Седай били повлечени в… — Той млъкна, ушите му потръпнаха от смущение, и почеса големия си нос. Всички в стаята го бяха зяпнали, включително Верин и айилците. — Извинявайте, понякога се увличам. Така. Порталът значи. Да. Не мога да го разруша, но ако извадя напълно двата на листа на Авендесора, те ще загинат. — При тази мисъл лицето му се сгърчи в гримаса. — Това означава само, че за ново отваряне на Портала ще бъде необходимо Стареите да донесат Талисмана на растенето. Въпреки че, предполагам, Айез Седай биха могли да издълбаят дупка в него. — Той потръпна. Повреждането на един Портал, изглежда, за него означаваше все едно да скъсаш книга. — Тръгвам веднага.

— Не! — рязко го спря Перин. Върхът на стрелата пулсираше в раната му, но сякаш вече не го болеше толкова. Беше говорил твърде много и гърлото му бе пресъхнало. — Горе има тролоци, Лоиал. Могат да напъхат един огиер в казана си не по-трудно, отколкото един човек.

— Но, Перин, аз…

— Не, Лоиал. Как ще допишеш книгата си, ако отидеш и те убият?

Ушите на Лоиал трепнаха.

— Отговорността е моя, Перин.

— Не, моя е — възрази тихо Перин. — Ти ми каза какво смяташ да направиш с Портала и аз не предложих нещо по-различно. А освен това, като те гледам как подскачаш всеки път, когато стане дума за майка ти, нямам никакво желание да подгони мен. Ще отида аз, веднага щом Аланна ме Изцери от тази стрела. — Той отри челото си и изгледа намръщено дланта си. Пак нямаше пот. — Може ли да пийна малко вода?

Файле скочи на мига и хладните й пръсти се опряха там, където доскоро беше ръката му.

— Той гори! Верин, не можем повече да чакаме Аланна. Ти трябва да…

— Тук съм — обяви мургавата Айез Седай от вратата в дъното на гостилницата. Следваха я Марин ал-Вийр, Алзбет Люхан и Ивон. Перин усети ощипването на Силата още преди ръцете на Аланна да се опрат на мястото на тази на Файле. Аланна добави с хладно спокоен глас: — Отнесете го в кухнята! Масата там е достатъчно голяма, за да може да легне. Бързо. Нямаме много време.

Главата на Перин се завъртя и той изведнъж осъзна, че Лоиал е подпрял брадвата си до вратата и го е вдигнал на ръце.

— Порталът е мой, Лоиал. — „Светлина, колко съм жаден.“ — Отговорността е моя.

Върхът на стрелата наистина като че ли не го болеше колкото преди, но за това пък го болеше цялото тяло. Ето, че госпожа Люхан го гледаше, прехапала устни и със стиснати очи, готова да заплаче. Той се зачуди защо. Тя никога не плачеше. Госпожа ал-Вийр също изглеждаше разтревожена.

— Госпожо Люхан — промърмори той, — майка ми каза, че мога да дойда да помоля майстор Люхан да ме вземе за чирак. — Не. Това беше много отдавна. Беше… Какво беше? Май не можеше да си спомни.

Сега лежеше върху нещо твърдо и слушаше думите на Аланна.

— …шиповете, изглежда, са се хванали на кокал, както и на месо, и острието е изкривено. Трябва да го наместя в първоначалната рана и да го измъкна. Ако шокът не го убие, след това ще мога да Изцеря увреждането, което аз ще му причиня, заедно с останалото. Няма друг начин. Той вече е почти на ръба. — Думите й нямаха нищо общо с него.

Файле му се усмихна. Устните й трепераха. Наистина ли някога си бе помислил, че устата й е прекалено широка? Беше си съвсем нормална. Дощя му се да я докосне по брадичката, но по неизвестна причина госпожа ал-Вийр и госпожа Люхан го бяха стиснали за китките, затискаха го с цялата си тежест. Някой също така се беше проснал върху краката му, а огромните лапи на Лоиал бяха обхванали раменете му и ги притискаха към масата. Маса. Да. Кухненската маса.

— Захапи я, сърце мое — каза Файле някъде отдалече. — Ще боли.

Прииска му се да я попита какво ще боли, но тя натика увита в кожа пръчка в устата му. Той помириса миризмата на кожа, на дърво и нейната. Дали щеше да дойде да ловува с него, да тичат през безкрайните тревисти равнини след безкрайните стада сърни? Прониза го вледеняващ студ и той смътно разпозна в него прилива на Единствената сила. А после дойде болката. Той чу как пръчката изпука между зъбите му, преди чернотата да покрие всичко.