Робърт Джордан
Силата на сянката (54)

Глава 54
В двореца

Седнала заднишком на каруцата с високи колелета, подскачаща по каменната настилка на виещата се танчиканска улица зад впряга от четири запотени мъже, Елейн се мръщеше изпод тъмния воал, покриващ я от очите до брадичката, и подритваше раздразнено с босия си крак. Всяко подскачане на колелетата я жегваше чак до темето и колкото по се стягаше да се задържи върху грубите дъски, толкова по-лошо ставаше. Изглежда, това не притесняваше особено Нинив — тя се подрусваше почти колкото нея, но бе вглъбена, сякаш изобщо не го забелязваше. Също както и Егеанин, опряла гръб на Нинив от другата страна, забулена и с прибрана на тъмни плитки коса — тя също понасяше с лекота всяко друсване. Най-сетне Елейн се опита да подражава на сеанчанката; не можа да избегне залитането си към Нинив, но поне престана да й се струва, че долните й зъби ще избият горните.

С най-голяма радост щеше да тръгне пеш, макар и боса, но Бейл Домон твърдеше, че нямало да изглежда нормално — хората можели да се зачудят защо не се вози, след като има предостатъчно място. А да накарат околните да им обърнат внимание беше последното нещо, което искаха. На него, разбира се, не му се налагаше да подскача така, като чувал с ряпа — той крачеше пеш пред колата с десетима от двадесетте моряци, които беше взел за ескорт. Беше заявил, че повече от това вече ще изглежда подозрително. Елейн подозираше, че и толкова не би повел, ако не беше тя и другите две жени.

Безоблачното небе все още тъмнееше над главите им, макар утринната светлина да го беше озарила още докато потегляха. Улиците бяха почти пусти и тихи, ако се изключеше трополенето на колата и скърцането на колелетата. Когато слънцето се издигнеше, хората щяха да се осмелят да наизлизат навън, но сега малцината, които се мяркаха пред очите им, бяха групи мъже в торбести панталони и черни цилиндрични шапки, които се щураха напразно с израз на съжаление, че нищо не са успели да направят по тъмно. Старото платнище, заметнато над товара на колата, беше нагласено грижливо, за да може всеки да види, че покрива само три големи коша. Въпреки това една или друга малка група се поспираше като глутница псета, забулените лица се извръщаха и очите се втренчваха след отминаващата кола. Явно обаче двайсетимата мъже с извадени мечове и вдигнати тояги бяха твърде много, за да се справят с тях, затова всички в края на краищата се забързваха отново по пътя си.

Колелетата хлътнаха в голяма дупка и Елейн едва не си прехапа езика.

— Не е съвсем като да стоиш на палубата — сви рамене Егеанин.

Нинив направи лека гримаса и се опита да се отдръпне от сеанчанката, но се оказа, че е трудно да го направи, без да падне в скута на Елейн.

— Смятам да поговоря с господин Бейл Домон — промърмори тя многозначително, все едно че идеята за колата не беше преди всичко нейна. Поредното друсване затвори устата й.

Трите бяха облечени в бозави дрехи от тънко изтъкана вълна, но груби и не особено чисти — рокли на бедни селянки, приличащи на безформени чували в сравнение с вталените коприни по вкуса на Рендра. Бегълки от околностите, мъчещи се да си изкарат прехраната както могат. На такива трябваше да приличат сега. Облекчението на Егеанин още щом видя роклите беше повече от очевидно и също толкова странно, колкото присъствието й в колата в момента. Елейн нямаше и да допусне, че второто е мислимо.

Твърде дълго бе продължила дискусията — така го нарекоха мъжете — в Залата на падащите цветенца, но тя и Нинив успяха да парират повечето от глупавите им възражения, а не толкова глупавите пренебрегнаха. Налагаше се двете да проникнат в двореца на панархесата, и то колкото се може по-скоро. Тъкмо тогава Домон изказа поредното си възражение, далеч не толкова глупаво, колкото предишните.

— Не може да влезете в палата сами — замърмори брадатият контрабандист. — Викате, че няма да прелеете, освен ако не се налага, та да не ги предупредите онези черни Айез Седай. — За Отстъпницата всички избягваха да споменават. — Значи ви трябва малко мускул да завърти тоягата, ако се наложи, пък и очи, да ви пазят откъм гърба. Мене там слугите ме познават. Нали и на панархесата нося подаръци. Ще дойда с вас. — Той поклати глава и изръмжа. — Карате ме да си сложа врата на дръвника, само щото ви оставих във Фалме. Късметът да ме изприщи дано, ако не е тъй! Е, сега ще го направя и не можете да ми възразите на туй! Тръгвам с вас.

— Ти си глупак, иллианецо — каза презрително Джюйлин преди двете с Нинив да успеят да отворят уста. — Мислиш ли, че тарабонците ще те оставят да се мотаеш из двореца където ти скимне? Някакъв си пършив иллиански контрабандист? Аз знам как да се оправя със слугите, как да сведа глава или да накарам някоя празноглава благородничка да си помисли, че… — Той бързо се окашля и продължи, без да поглежда към Нинив: — Аз съм този, дето трябва да тръгне с тях.

— Да не си въобразявате, че някой от вас ще мине за тарабонец? — изсмя се Том. — Виж, аз мога. — Той поглади с опакото на ръката дългите си мустаци. — Освен това не можеш да тичаш из двореца на панархесата с тояга или кривак. Тук е нужен… малко по-прикрит… метод за защита. — Той махна с ръка и в дланта му се появи нож, завъртя се между пръстите му и също тъй внезапно изчезна; сигурно в ръкава, реши Елейн.

— Всички знаете какво трябва да се направи — сряза ги Нинив, — и все пак не можете да се откажете от навика си да ни наглеждате, сякаш сме гъски, изкарани за продан! — Тя си пое дълбоко дъх и продължи малко по-спокойно: — Ако имаше възможност да ви вземем с нас, не бих имала нищо против, ако не за друго, то поне за някой чифт очи повече, но няма. Трябва отидем сами, и точка.

— Аз мога да ви придружа — заяви неочаквано Егеанин от мястото, където Нинив я беше накарала да стои, в единия ъгъл на стаята. Всички се обърнаха, а тя ги погледна начумерено, сякаш сама не беше сигурна в това, което бе казала. — Тези жени са Мраколюбки. Трябва да им се наложи правосъдие.

Елейн беше само слисана от предложението, но Нинив, чиито устни започнаха да побеляват, изглеждаше готова да й одере кожата.

— Да не мислиш, че можем да ти се доверим, сеанчанко? — каза тя хладно. — Преди да напуснем, ще те заключим здраво, каквито и приказки да…

— Заклевам се в своята надежда за по-върховно име — прекъсна я Егеанин и постави длани на сърцето си, една върху друга — че няма да ви изменя по никой начин, че ще ви се подчинявам и ще пазя гърба ви, докато не излезете здрави и читави от двореца на панархесата. — При което се поклони три пъти, дълбоко и много официално. Елейн нямаше никаква представа какво означава тази „надежда за по-върховно име“, но от устата на сеанчанката прозвуча доста обвързващо.

— Тя може да го направи — каза Домон с лека неохота. Изгледа Егеанин и поклати глава. — Късметът да ме жъгне дано, ако има повече от двама-трима мъже, на които бих заложил, монета за монета, срещу нея.

Нинив гледаше сеанчанката начумерено.

— Нинив — каза твърдо Елейн, — ти самата току-що каза, че би искала да има още един чифт очи, а и аз определено бих предпочела да е така. Освен това, щом трябва да го направим, без да преливаме, аз лично не бих имала нищо против с нас да има една, която да може да се справи с някой досаден страж, ако се наложи. Нямам намерение да блъскам с юмруци по мъжки гърди, нито ти, предполагам. Помниш добре, че тя умее да се бие, нали?

Нинив изгледа гневно Егеанин, начумери се на Егвийн, след което зяпна мъжете, сякаш те бяха устроили заговор зад гърба й. Но най-накрая кимна.

— Добре — каза Елейн. — Господин Домон, това означава три рокли, а не две. А сега вие тримата ще е най-добре да си отидете. Ще тръгнем утре призори.

 

 

Колата спря рязко и измъкна Елейн от унеса.

Спешени Бели плащове разпитваха Домон. Тук улицата се вливаше в площад зад двореца на панархесата, много по-малък от този пред парадния вход. Палатът се издигаше зад него — масиви от бял мрамор, тънки кули с изкусна като дантела каменна резба, белоснежни куполи, увенчани със злато и със златни шпилове или ветропоказатели. Улиците от двете страни бяха много по-широки, отколкото в по-голямата част на Танчико, и по-прави.

Бавен тропот на конски копита по широките каменни плочи предизвести приближаването на ездач — висок мъж с лъскав шлем, чиято броня блестеше под белия плащ, с извезани златен слънчев изгрев и пурпурна овчарска гега. Елейн присви глава: четирите пискюла, висящи под сияйното слънце, й подсказаха, че това е Джайчим Карридин. Той никога не беше я виждал, но ако си помислеше, че го гледа, можеше да се зачуди защо. Копитата отминаха по площада, без да спрат.

Егеанин също скри главата си, но Нинив открито се намръщи след Инквизитора.

— Този човек е разтревожен от нещо — промърмори тя. — Надявам се да не е чул…

— Панархесата е мъртва! — изрева мъжки глас някъде от другата страна на площада. — Убили са я!

Не можеше да се разбере нито кой вика, нито откъде. Улиците, които Елейн можеше да види, се изпълниха с Бели плащове на коне.

Когато погледна назад по улицата, по която току-що бяха дошли, мигом пожела дано стражите да доразпитат Домон по-скоро. На първия ъгъл вече се трупаха хора, напираха и заничаха към площада. Изглежда, Том и Джюйлин добре си бяха свършили работата, пръскайки слуховете си през нощта. Дано само нещата не се развихреха, докато чакат тук насред бъркотията. Ако сега избухнеше вълнение… Само това, че се беше хванала здраво за ритлите, попречи на ръцете й да се разтреперят. „Светлина… Тук отвън побесняла тълпа, а вътре — Черна Аджа, и Могедиен навярно… Така съм уплашена, че…“ Нинив и Егеанин гледаха тълпата, без дори да мигнат, камо ли да трепнат. „Няма пък да бъда страхливка. Няма!“

Колата тръгна и тя въздъхна облекчено. Мина цял миг преди да осъзнае, че другите две също си поемат дъх.

Пред някакви порти, не по-широки от самата кола, Домон отново бе разпитан от мъже с конични шлемове и метални нагръдници, украсени с дърво в златен цвят. Войници от легиона на панархесата. Въпросите този път бяха по-кратки; на Елейн й се стори, че видя някаква кесийка да минава от ръце на ръце, и после се озоваха вътре, трополейки по грубо павирания двор пред кухните. С изключение на Домон моряците бяха останали отвън с войниците.

Щом колата спря, Елейн скочи долу и размърда босите си крака; неравните камъни бяха твърди. Трудно й беше да повярва, че тънките подметки на пантофките толкова оправят нещата. Егеанин се изправи в колата да им подаде кошовете и Нинив пое първия на гърба си, с едната ръка извита отдолу, а другата — през рамо, за да го подхване за ръба. Дълги бели пиперки, малко спаружени от дългия път от Салдеа, изпълваха кошовете почти догоре.

След като и Елейн прихвана своя, Домон се приближи до колата, уж за да огледа ледения пипер.

— Белите плащове и легионът на панархесата само дето не са се сбили, както изглежда — промърмори той, опипвайки чушлетата. — Лейтенантът отвън каза, че легионът можел сам да защитава панархесата, ако повечето не били изпратени да пазят укрепленията. Джайчим Карридин има достъп до панархесата, но не и лорд-капитанът на легиона. А вътре са крайно недоволни от присъствието на Градската стража. Ако човек е по-подозрителен, би казал, че някой има интерес стражите на панархесата да се дебнат взаимно — повече, отколкото да наблюдават всичко друго.

— Това е добра новина — промърмори Нинив, без да го поглежда. — Винаги съм казвала, че ако се вслушаш в мъжките клюки, можеш да научиш полезни неща.

Домон изпръхтя кисело.

— Ще ви вкарам вътре, а после трябва да се върна при хората си, за да се погрижа да не се забъркат с тълпата. — Всеки моряк от всеки пристанал кораб на Домон се намираше по улиците около двореца.

Елейн вдигна коша си на гръб и тръгна с другите две след него, като държеше главата си приведена, докато не се озоваха на червеникавокафявите плочки в кухнята. Миризма на подправки, варено месо и сосове изпълваше помещението.

— Леден пипер за панархесата — обяви Домон. — Дар от Бейл Домон, добър корабовладелец в този град.

— Пак ли тоя леден пипер? — каза една дебела жена с черни плитки, в бяла престилка и с неизменния воал, едва вдигайки глава от сребърния поднос, по който грижливо оправяше красиво сгъната салфетка между блюда от тънък златист порцелан от Морския народ. В кухнята шетаха десетина жени с престилки и две момчета, които обръщаха капещи върху жарта мръвки на дълги шишове над двете огнища, но тази очевидно беше главната готвачка. — Е, на панархесата май последният й хареса. Ей там, в склада. — Тя посочи една от вратите в другия край на помещението. — Нямам време да се занимавам сега с тебе.

Елейн задържа очите си забити в пода и последва Нинив и Егеанин, изпотена, но не от горещината от печките и огнищата. До една от широките маси стоеше кокалеста жена в зелена копринена рокля, не с тарабонска кройка, и чешеше зад ушите котка, която лапаше сметана от порцеланова чиния. Котката я издаваше ясно, както и тясното лице и широкият нос. Марилин Гемалфин, някога от Кафявата Аджа, а сега — от Черната. Ако вдигнеше очи от тази котка, ако наистина ги забележеше, нямаше да трябва да прелеят, за да разбере, че го могат. Толкова отблизо тя щеше да долови самата им способност.

От носа на Елейн закапаха едри капки пот… Най-сетне влязоха в склада и тя затръшна с бедро вратата зад себе си.

— Видя ли я? — попита тя тихичко и пусна тежкия кош на пода. Издълбан в стената процеп малко под тавана пропускаше смътна светлина от кухнята. Подът на просторното помещение беше изпълнен с редици високи рафтове, отрупани с чували, мрежи със зеленчуци и големи буркани с подправки. Бурета и каци бяха разхвърляни навсякъде, от тавана на дузина куки висяха прясно заклани и одрани агнета и два пъти по толкова гъски. Според грубия план, който Домон и Том им бяха начертали, това беше най-малкият склад за храни в двореца. — Това е отвратително — добави тя. — Знам, че и Рендра поддържа кухнята си заредена, но тя поне купува това, от което има нужда, и ако го намери. Тези хора тук пируват, докато…

— Запази недоволството за себе си, докато не си в състояние да направиш нещо — прошепна й рязко Нинив и започна да сваля грубата си селяшка рокля. Егеанин вече се бе съблякла по долна риза. — Много добре я видях. Ако държиш да дойде да види за какво е този шум, можеш да продължиш да говориш.

Елейн изсумтя, но замълча. Не беше вдигнала чак толкова шум. Измъкна се от роклята си и изсипа чушлетата от коша заедно с онова, което се криеше под тях. Първо — бяла рокля със зелен колан, от фино изтъкана вълна и с бродирано над лявата гръд зелено дръвче, разперило широко клони над очертан тривърх лист. Мръсното було бе заменено с чисто, ленено, но тънко почти като коприна. Белите пантофки с подплатени подметки се оказаха добре дошли на краката й, така изранени от краткото ходене по камъните от колата до кухнята.

Сеанчанката си беше съблякла първа дрехите, но последна привърши с бялото облекло, като през цялото време мърмореше нещо за „неприличие“ и „слугинче“, което си беше пълна безсмислица. Роклите наистина бяха слугински — цялата идея беше в това, че слугините могат да ходят навсякъде и че в един дворец има твърде много слугини, за да обърне някой внимание на още три. Колкото до неприличието… Елейн много добре помнеше как се колебаеше да се облече по тарабонски пред хора, но много скоро бе навикнала, а колкото и да беше тънка, тази вълна не прилепваше по тялото й като коприната. Представите на Егеанин за скромност, изглежда, бяха твърде праволинейни.

Най-сетне обаче сеанчанката оправи и последната си дантела, а селските дрехи бяха напъхани в кошовете с пипера.

Марилин Гемалфин се беше махнала от кухнята, въпреки че сивата й котка с проскубаните уши продължаваше да лапа сметаната на масата. Елейн и другите две се запътиха към вратата, отвеждаща навътре в двореца.

— Бих я удушила тази котка — промърмори една от помощничките и бледорусите й плитки се разлюляха, щом поклати сърдито глава. — Яде сметана, а мен, само защото си сложих малко върху ягодите за закуска, ме оставиха на хляб и вода!

— Смятай, че си имала късмет, дето не те изхвърлиха на улицата или не увисна на бесилката. — Гласът на главната готвачка не звучеше никак съчувствено. — Щом една дама казва, че си откраднала, значи си откраднала, дори това да е сметаната за нейните котки, ясно ли ти е? Ей, вие там!

Елейн и останалите замръзнаха на място.

Жената с тъмните плитки размаха към тях дебела дървена лъжица.

— Дошли сте ми в кухнята и ми се мотаете, все едно че сте в градината, мързеливи крави такива! Дошли сте за закуската на лейди Испан, нали? Ако не сте я занесли преди да се е събудила, хубаво ще ми заподскачате. Хайде де! — Тя посочи сребърния поднос, над който допреди малко се трудеше — вече бе покрит със снежнобяла кърпа.

Нямаше начин да проговорят: ако някоя от тях си отвореше устата, тя веднага щеше да разбере, че не е тарабонка. Премисляйки трескаво, Елейн сгъна крак в слугински реверанс и вдигна подноса; слугиня, носеща нещо в ръце, просто си вършеше работата и едва ли някой щеше да я спре да свърши нещо друго. Лейди Испан? Не беше съвсем непознато име за Тарабон, но и в списъка на Черните сестри имаше една Испан.

— Подиграваш ми се значи, така ли, ах, ти, краво такава! — изрева дебеланата и понечи да обиколи масата, заплашително размахала дървената лъжица.

Нищо не можеше да направи, без да се издаде — нищо, освен да стои на място да я ударят, или да побегне. Елейн се затича през кухнята към изхода с Нинив и Егеанин по петите й. Виковете на готвачката ги последваха, но не и самата тя. При мисълта как те трите бягат из двореца, преследвани от дебеланата, на Елейн й се дощя да се изкикоти истерично. Подигравала й се! Беше сигурна, че точно такива реверанси й бяха правили слугините у дома хиляди пъти.

Още складове обграждаха тесния коридор, който ги отвеждаше надалече от кухнята, и високи шкафове за метли и изтривалки, ведра и сапуни, за ленени покривки за маси и всевъзможни други домакински принадлежности. В един от тях Нинив намери пухкава изтривалка за прах от гъши пера. От друг Егеанин награби наръч сгънати кърпи и здраво каменно чукало от един хаван от трети. Чукалото скри под кърпите.

— И това може да свърши работа — обясни тя, когато Елейн вдигна вежди. — Особено когато никой не очаква, че го имаш.

Нинив изсумтя, но не каза нищо.

По-навътре в двореца коридорите започнаха да се уширяват и да стават по-високи. Белите им стени бяха украсени с фризове, а таваните — с блестящи арабески от злато. Дълги ярки килими се точеха върху белите подови плочки. Изкусно изработени златни светилници върху позлатени стойки лееха светлина с аромата на благовонно масло. На места коридорът се отваряше към дворчета, оградени от тънки вити колони, към дърветата гледаха тераси. Навред шуртяха шадравани, в които под широките листа на лилии с огромни бели цветове плуваха червени, бели и златни рибки. Изобщо не беше като в града навън.

От време на време виждаха други слуги, мъже и жени в бяло, с дърво и лист, бродирани на едното рамо, всеки забързан по своите си задачи, или мъже със сиви камизоли и стоманени шлемове — от градската стража. Никой не ги заговаряше, нито изобщо ги поглеждаха повторно — три слугини, явно забързани по работа.

Най-сетне стигнаха до тясното слугинско стълбище, отбелязано на набързо нахвърляната скица.

— И не забравяй — каза тихо Нинив. — Ако пред вратата й има стражи — махаш се. Ако не е сама — пак се махаш. Тя не е главната причина да сме тук. — Пое си дълбоко дъх и се насили да погледне Егеанин. — Ако позволиш нещо да й се случи…

Някъде отвън глухо проехтя тромпет. Миг след това отвътре изкънтя гонг и по коридора се понесоха викове. В дъното на коридора за миг се мернаха тичащи мъже с шлемове.

— Може би няма да се наложи да се безпокоим от стражи пред вратата й — каза Елейн. Вълнението по улиците беше започнало. Слуховете, пръснати от Том и Джюйлин, за да съберат тълпата. И от моряците на Домон, които да я насъскат още повече. Тя изпита съжаление, че всичко това се налага, но вълнението щеше да изтегли повечето стражи извън двореца, с повечко късмет — може би всички. Макар и да не го знаеха, хората отвън участваха в една битка за спасяването на града им от Черната Аджа и на целия свят — от Сянката. Егеанин би трябвало да дойде с теб, Нинив. Твоята част е най-важната. Ако някоя от нас се нуждае да й пазят гърба, това си ти.

— Нямам аз нужда от сеанчанка! — Метнала на рамо изтривалката си като копие, Нинив закрачи по коридора. Изобщо нямаше походка на слугиня. Не и с тази войнствена стойка.

— Не мислиш ли да се залавяме вече със своята задача? — подкани я Егеанин. — Вълнението няма да задържи вниманието им дълго.

Стълбището беше тясно и скрито в стената, за да остават слугите колкото се може по-незабележими. Коридорите на втория етаж бяха досущ като тези на първия, само дето двойните сводести арки отвеждаха към някоя тераса, замрежена с тънка като дантела каменна резба, почти толкова често, колкото към стая. Тук се мяркаха много по-малко слуги, но все пак докато двете се прокрадваха към западната част на двореца, никой дори не ги поглеждаше. Удивително, но коридорът пред покоите на панархесата се оказа пуст. Никакви стражи пред тройната арка на широката двукрила врата. Не че Елейн смяташе да отстъпи, дори и да имаше стражи, каквото и да бе казала на Нинив, но с това нещата не ставаха по-прости.

Миг след това тя вече не беше толкова сигурна. Усещаше, че някой вътре в тези стаи борави със Силата. Потоците не бяха силни, но някой определено запридаше от Силата. Малко жени познаваха този фокус със завързването на сплита.

— Какво има? — попита Егеанин.

— Някоя от Черните сестри е там, вътре. — Една или няколко? Само една преливаше, това беше сигурно. Тя се спря и долепи ухо до вратата. Вътре някаква жена пееше. Тя чу дрезгави думи, приглушени, но разбираеми.

— Гърдите ми са кръгли, а бедрата кръшни.

Цял екипаж моряци с тях ще тръшна.

Слисана, тя се дръпна назад и порцелановите блюда се плъзнаха по подноса под кърпата. Да не би да беше стигнала до друга стая? Не, нали беше научила скицата наизуст. А освен това в целия дворец единствените врати с тройна арка отвеждаха към покоите на панархесата.

— Тогава трябва да я оставим — каза Егеанин. — Не можеш да направиш нищо, без да предупредиш останалите, че си тук.

— Мога. Ако ме усетят, че преливам, ще си помислят, че съм онази, която е тук. — Намръщи се и прехапа долната си устна. Колко ли бяха вътре? Със Силата можеше да направи поне три-четири неща наведнъж — нещо, в което само Егвийн и Нинив можеха да се състезават с нея. Набързо прехвърли в ума си списъка на андорски кралици, проявили смелост пред лицето на голяма опасност, докато не осъзна, че списъкът съдържа имената на всички кралици на Андор. „Един ден и аз ще бъда кралица. И аз мога да бъда смела като тях.“ И каза: — Отваряш бързо вратите, Егеанин, и се дръпваш, за да мога да виждам всичко. — Сеанчанката се поколеба. — Отвори вратите! — Гласът на Елейн изненада самата нея. Нищо не беше се опитала да направи, но той излезе от устата й тих, спокоен и властен. А Егеанин кимна почти в поклон и рязко отвори двете крила.

— Бедрата ми са силни като котвена верига,

Целувката ми пламне ли…

Певицата с черните плитки, изправена и увита в потоци от Въздух до шията, в прогизнала и омачкана тарабонска нощница от червена коприна, млъкна внезапно, щом вратите се отметнаха. Крехката на вид жена в бледосиня рокля с кайриенска кройка, изтегната върху дълга, покрита с възглавнички скамейка, спря да кима в такт с песента и скочи. Ярост замени широката усмивка върху лисичето й лице.

Сиянието на сайдар вече обгръщаше Темайле, но тя нямаше шанс. Възмутена от гледката, Елейн прегърна Верния извор и замахна здраво с потоците на Въздух, оплитайки я от раменете до глезените, заплете мигновено щит на Духа и го затръшна между жената и Извора. Сиянието около Темайле изчезна и тя политна от скамейката и падна по гръб на три крачки от нея на килима със зелени и златни шарки. Тъмнокосата се сепна, щом невидимите потоци около нея се стопиха, заопипва се и запремества смаян поглед от Темайле към Елейн и Егеанин.

Пристегнала сплита, задържащ Темайле, Елейн оглеждаше за други от Черната Аджа. Егеанин също влезе и затвори вратите. Други, изглежда, нямаше.

— Тя сама ли беше? — попита властно Елейн жената в червено. Панархесата, според описанието на Нинив. Нинив наистина й беше споменала нещо за песен.

— Вие не сте… с тях? — промълви Аматера колебливо и тъмните й очи пробягаха по роклите им. — Вие също сте Айез Седай? — Изглежда, предпочиташе да се усъмни в това, въпреки доказателството в лицето на обездвижената Темайле. — Но не сте с тях?

— Тя сама ли беше? — сряза я Елейн и Аматера почти подскочи.

— Да. Сама. Да, тя… — Панархесата направи гримаса. — Другите ме караха да сядам на трона си и да изричам думите, които те влагаха в устата ми. Развеселявах ги с това, че понякога ме караха да въздавам справедливост, а друг път — да произнасям ужасно несправедливи присъди, разпоредби, които ще пораждат вражди поколения напред, ако не успея да ги изгладя. Но тя! — Хубавата й като розова пъпка малка устица се разтвори и тя изръмжа. — Нея я оставиха да ме пази. Нараняваше ме без никаква причина, само за да ме накара да плача. Караше ме да изяждам цяло блюдо бял леден пипер и след това не ми даваше да пийна капка вода, докато не започнех да я моля на колене, а тя се смееше! В сънищата ми тя ме провесва от Утринната кула за глезените и ме пуска. Сън, но изглежда съвсем като истина, и всеки път ме пуска да падам с писък, все по-близо до земята. А тя се смее! Кара ме да уча похотливи танци и мръсни песни и се смее, като ми говори, че преди да си отидат, ще ме накара да пея и танцувам, за да забавлявам… — С писък като на побесняла котка тя скочи и се нахвърли върху овързаната жена на пода, заудря я обезумяла и я заблъска с юмруци.

Егеанин, скръстила ръце пред вратите, изглежда, беше склонна да я оставят да продължи, но Елейн заплете потоци от Въздух около кръста на Аматера, вдигна я от вече изпадналата в безсъзнание жена и я изправи на крака. Навярно обучението при Джорин как да се справя с толкова тежки запридания бе увеличило силата й.

Аматера се опита да изрита Темайле, после се обърна и изгледа яростно Елейн и Егеанин.

— Аз съм панархесата на Тарабон и… ще я науча аз тази! — Розовата й устичка се беше нацупила. Нима тази жена не държеше на положението си? Та тя беше равна на краля, беше владетелка!

— А аз съм Айез Седай, която е дошла тук да те спаси — каза хладно Елейн. Усетила, че все още стиска в ръце подноса, тя бързо го постави на пода. И без това на панархесата, изглежда, й беше трудно да осмисли какво се крие под слугинските им рокли. Лицето на Темайле вече беше доста почервеняло — но несъмнено по-малко, отколкото заслужаваше. Елейн съжали, че няма начин да вземат Темайле със себе си. Начин поне една от тях да бъде изправена на съд в Кулата. — Дойдохме — с голям риск! — за да те измъкнем оттук. След това ще можеш да се свържеш с лорд-капитана на легиона и с Андрик с неговата армия и да прогониш тези жени. С повече късмет можеш и да изправиш някои от тях на съд. Но най-напред трябва да те измъкнем от тях.

— Нямам нужда от Андрик — промърмори Аматера. Елейн бе готова да се закълне, че почти каза „засега“. — Около двореца има войници от моя легион. Не ми позволяваха да говоря с никого от тях, но щом ме видят и чуят гласа ми, ще направят това, което трябва, нали? Вие, Айез Седай, не можете да използвате Единствената сила, за да навредите на… — Тя млъкна и загледа намръщено Темайле. — Най-малкото не можете да я използвате като оръжие, нали? Знам това.

Елейн сама се изненада, като заплете тънки нишки Въздух, по една за всяка от плитките на Аматера. Плитките щръкнаха нагоре във въздуха и глупачката с пухкавите устнички нямаше никакъв избор, освен да се изправи на пръсти. Елейн я поведе точно така, на пръсти, докато жената не застана пред тях, с широко отворени тъмни очи, пълни с негодувание.

— Сега ще ме слушаш много добре, панархесо Аматера на Тарабон — каза тя ледено. — Ако се опиташ да излезеш при войниците си, дружките на Темайле като нищо ще те вържат на вързоп и ще те върнат в ръцете й. Още по-лошото е, че те ще разберат, че съм тук с приятелките си, а това аз няма да позволя. Ние сега ще те измъкнем оттук, и ако не си съгласна с това, ще те овържа, ще ти запуша устата и ще те оставя до Темайле, за да те намерят нейните дружки. — Трябваше да има някакъв начин да отнесат и Темайле. — Разбра ли ме?

Аматера някак успя да кимне. Егеанин изръмжа одобрително.

Елейн освободи потоците и петите на панархесата тупнаха на килима.

— Сега да видим какво подходящо можем да намерим да те облечем. — Аматера отново кимна, но се нацупи още повече. Елейн се помоли дано Нинив се справи по-лесно със своята задача.

 

 

Нинив влезе в огромната изложбена зала, размахала бърсалката за прах от гъши пера. Тази колекция, изглежда, непрекъснато се нуждаеше от почистване и със сигурност никой нямаше да обърне внимание на една жена, която върши нещо необходимо. Тя се огледа и извърна очи от свързаните с тел кокали, наподобяващи кон с дълги крака и гръбнак, който издигаше черепа на двайсетина стъпки. Просторното помещение бе пусто.

Но всеки момент можеше да влезе някой: слугини, които наистина са изпратени да почистят праха, или Лиандрин заедно с всичките си приятелки, дошли да търсят. Вдигнала бърсалката на показ, просто за всеки случай, тя се забърза към белия каменен пиедестал, върху който лежеше черният нашийник с гривните. Не беше забелязала, че е затаила дъх, докато не го изпусна шумно, като видя, че нещата са си все още на мястото. Масата със стъклените стени, пазеща печата от куендияр, се намираше на петдесет крачки по-нататък, но това беше първо поред.

Тя прекрачи дебелото колкото китката й бяло копринено въже и докосна широкия, свързан с гривните нашийник. Страдание. Болка. Скръб. Всичко това забушува наведнъж в нея; дощя й се да заплаче. Що за нещо можеше да задържи в себе си толкова много болка? Отдръпна ръката си и погледна с гняв черния метал. Предназначен да контролира мъж, който може да прелива. Лиандрин и Черните сестри се канеха да го използват, за да контролират Ранд, да го обърнат в Сянката, да го принудят да служи на Тъмния, Нейното момче, контролирано и използвано от Айез Седай! Черна Аджа, но все пак Айез Седай, също като Моарейн с нейните коварни планове! „Егеанин, която ме надхитри, тази мръсна сеанчанка!“

Нелепостта на последното я порази. Тя внезапно осъзна, че просто се мъчи съзнателно да се разгневи, да усили яростта си дотолкова, че да прелее. Прегърна Извора и Силата я изпълни. И в този момент в залата влезе някаква слугиня.

Разтреперана от подтика да прелива, Нинив зачака и дори вдигна бърсалката и прокара перцата по нашийника и гривните. Слугинята закрачи по светлите плочки… щеше да си излезе всеки момент и тогава Нинив щеше да може да… Какво? Да пъхне тези неща в торбичката на колана си и да ги отнесе? Но…

Слугинята щяла да си отиде? „Защо да си отиде, вместо да остане да шета?“ Тя погледна накриво към другия край на залата и към жената, приближаваща се към нея. Разбира се. Нито метла, нито бърсалка, нито парцал дори. „Каквото и да търси тук, няма да мине мно…“

И изведнъж видя лицето на жената съвсем ясно. Пращящо от здраве и обаятелно, обградено от черни плитки, усмихнато почти дружелюбно, но без да й обръща някакво особено внимание, Определено не я заплашваше по никой начин. Лицето не беше съвсем същото, но тя го позна.

И веднага удари, сплитайки здрав като чук поток на Въздуха, за да смаже това лице. За миг сиянието на сайдар обкръжи жената и чертите й се измениха — станаха някак по-царствени, по властни — лицето на Могедиен, което помнеше добре; и смаяно същевременно — затова, че не бе успяла да я доближи незабелязано — и потокът на Нинив бе прерязан като с острие на бръснач. Тя се олюля от отката, изплющял към нея като камшик, като физически удар, и Отстъпницата замахна със сложен сплит от Дух, прошарен с нишки от Вода и Въздух. Нинив нямаше никаква представа за какво бе предназначено това, но в паниката си успя да го пресече така, както бе видяла, че го прави другата, с тънко насочен сплит на Духа. За миг изпита любов, преданост, преклонение към тази великолепна жена, която щеше да благоволи да й позволи да…

Сложният вътък се разсече и Могедиен се олюля. Само лек трепет остана в ума на Нинив, като пресен спомен от желанието да се покори, да запълзи унизена, за да удовлетвори — всичко онова, което й се беше случило при първата им среща, и то възпламени яростта й. Острият като нож невидим щит, който Егвийн бе използвала, за да усмири Амико Нагоин, изникна от небитието, по-скоро оръжие, отколкото щит, полетя към Могедиен… и бе блокиран. Запреден Дух, напрегнат срещу запреден Дух, съвсем малко и щеше да откъсне Могедиен от Извора завинаги. Отново връхлетя противоударът на Отстъпницата, извистя като секира, насочена към Нинив, по същия начин. Да я откъсне завинаги. Нинив отчаяно го парира.

Изведнъж осъзна, че под яростта й бушува ужас. Усилието да отбие опита на другата жена да я усмири, докато в същото време се мъчеше да й причини същото, й отнемаше всичката мощ. Силата завря в нея, докато не й се стори, че всеки миг ще се пръсне; коленете й затрепереха от усилието да я задържат. И всичко се вливаше в тези две неща — не можеше да изразходва нахалост Сила дори колкото да запали свещица. Секирата от Дух на Могедиен омекна, но това щеше да е без значение, ако жената успееше да я порази; Нинив не виждаше особена разлика в изхода между това Могедиен да я усмири на часа или само — само! — да я заслони и да я постави под своята власт. Нещото се отри в потока на Силата от Извора, кипнал у нея, като нож в изпънатия врат на пиле. Образът беше твърде уместен и тя съжали, че изобщо си го беше помислила. Тънък гласец в дъното на съзнанието й заломоти: „О, Светлина, не й позволявай. Не й позволявай! Светлина, моля те, не това!“

За миг тя помисли дали да не прекрати опита си да отреже Могедиен — продължаваше усилието да затяга сплита, докато той стане остър като бръснач — и да използва Силата, за да изтласка атаката на Могедиен и може би да я пресече. Но ако се опиташе, другата жена нямаше да има нужда да се защитава — тогава тя можеше да добави тази спестена сила към своята атака. А беше една от Отстъпниците. Не просто Черна сестра. Жена, която е била Айез Седай още в Приказния век, когато Айез Седай са били способни да вършат неща, невъобразими сега. Ако Могедиен хвърлеше цялата си мощ срещу нея…

Ако в този момент влезеше някой, неспособен да прелива, щеше да види само две жени, застанали една срещу друга отвъд бялото копринено въже на разстояние не повече от десет стъпки. Две жени, взрени една в друга сред огромна зала, пълна със странни вещи. Нямаше да види нищо, което би му подсказало, че това е двубой. Никакво подскачане и блъскане с мечове, както биха правили мъже, нищо премазано или счупено. Но въпреки това си беше двубой, и то може би до смърт. Срещу една от Отстъпниците.

— Да ми съсипеш целия така добре премислен план — каза отведнъж Могедиен с плътен, изпълнен с гняв глас. — Най-малкото, ще трябва да положа неописуемо усилие да оправя всичко. А може да се окаже невъзможно. О, ще ми платиш и за това, Нинив ал-Мийра. Така уютно бе това местенце за криене, а тези слепи жени държат при себе си какви ли не полезни нещица, макар да не… — Тя поклати глава и се озъби. — Мисля, че този път ще те взема. Да. Ще те държа при мен като живо трупче за качване. На четири крака ще ми коленичиш, за да стъпвам на гърба ти, докато яхам коня. Или да взема да те дам на Рахвин. Той винаги си плаща добре услугите. Сега си има една хубавичка краличка, която да го весели, но хубавите жени винаги са били слабостта му. Той обича да си има по три-четири наведнъж, да му танцуват. Ще ти хареса ли това? Да изкараш остатъка от живота си в надпревара за благоволението на Рахвин. Ще го поискаш, щом те пипне. Той си има свои номерца. Да, убедена съм, че Рахвин ще те има.

Гневът на Нинив набъбна. Пот изби на лицето й и краката й се разтрепераха, но гневът й даде сила. Тя яростно изтласка своя щит на Духа на косъм по-близо, за да откъсне Могедиен от Извора, но жената го спря наново.

— Открила си значи този малък накит зад себе си — изрече Могедиен почти небрежно. — Чудно ми е как си успяла? Няма значение. Да го отнемеш ли дойде? Навярно да го разрушиш? Не можеш да го разрушиш. Това не е метал, а вид куендияр. Дори гибелният плам не може да разруши куендияр. А ако смяташ да го използваш, той си има… обратно действие ли да го наречем? Сложи нашийника на мъж, който прелива, и една жена, сложила гривните, ще може да прави с него каквото пожелае, наистина, но не ще му попречи да полудее, а има и изтичане в обратна посока. В един момент и той ще може да те контролира, така че ще завършиш в отчаяна борба. Не е много приятно, щом той полудява. Разбира се, можеш да прехвърляш гривните на други, тъй че никоя да не бъде твърде много изложена на опасност, но това означава да го доверяваш на други. А мъжете са много изобретателни в насилието и правят великолепни оръжия. Или две жени могат да носят по една гривна, ако разполагаш с някоя, на която можеш да се довериш достатъчно. Това значително намалява просмукването на покварата, както знам, но също тъй намалява твоя контрол, дори двете да действате съвсем съгласувано. В един момент ще се окаже, че двете се борите за надмощие над него и всяка от вас ще се нуждае от него, за да махне гривната си също така, както той се нуждае от вас, за да се отърве от нашийника. — Тя килна глава и я изгледа изпитателно. — Това целиш, нали? Да контролираш Луз Терин — Ранд ал-Тор, както се нарича сега — би било изключително полезно, но струва ли си цената? Сигурно вече разбираш защо съм оставила нашийника и гривните на мястото им.

Треперейки да удържи Силата, да не изпусне запредените си потоци, Нинив се намръщи. Защо Могедиен й казваше всичко това? Дали смяташе, че е без значение, защото бездруго ще спечели? Защо беше тази внезапна промяна от ярост към спокойна приказка? На лицето на Могедиен също бе избила пот. Доста пот, капеща от широкото й чело и стичаща се по бузите.

Изведнъж всичко в главата на Нинив се преобърна. Гласът на Могедиен не беше се стегнал от гняв — беше стегнат от напрягане. Могедиен нямаше изведнъж да запокити цялата си мощ върху нея тя вече го правеше. Тя влагаше също толкова усилия, колкото самата тя. Нинив се беше изправила пред една от Отстъпниците и не само че не бе оскубана като гъска за вечеря, но не беше изгубила и едно перо. Сражаваше се с една от Отстъпниците, мощ срещу мощ! Могедиен се опитваше да отвлече вниманието й, да си спечели пролука преди собствената й мощ да поддаде! Само ако можеше тя самата да направи същото. Преди собствената й мощ да се изцеди.

— Сигурно се чудиш откъде знам всичко това? Нашийникът и гривните бяха направени, след като аз… Е, за това няма да говорим. След като се освободих, първото нещо, което направих, бе да подиря информация за онези последни дни. Последните дни, наистина. Твърде много фрагменти има разхвърляни тук-там, фрагменти, които изглеждат пълна безсмислица за всеки, който няма истинска представа за нещата. Приказния век. Какво чудато име сте дали за моето време. Но дори и най-смайващите ви приказки не съдържат намек и за половината от онова, което беше. Бях живяла над двеста години, когато Зевът се разтвори, и все още бях млада за Айез Седай. Вашите „легенди“ са само бледи подобия на онова, което можехме. Защо…

Нинив спря да слуша. Начин да отвлече вниманието й. Дори да измислеше какво да й каже, Могедиен щеше да се пази срещу похвата, който сама прилагаше. Не можеше да си позволи усилие дори колкото една тънка нишка от сплита, повече, отколкото… Повече, отколкото можеше Могедиен. Жена от Приказния век, жена, привикнала твърде дълго да владее Единствената сила. Навярно привикнала да прави почти всичко с помощта на Силата преди да бъде затворена. Докато се бе криела, след като се бе освободила, доколко ли бе отвикнала да върши неща без помощта на Силата?

Нинив остави краката си да се подкосят. Изтърва изтривалката за прах и се хвана за пиедестала, за да се задържи. Почти не й се наложи да се преструва.

Могедиен се усмихна и пристъпи към нея.

— …пътуване до други светове, дори до светове в небесата. Знаеш ли, че звездите са… — Така уверена бе тази усмивка. Така победоносна…

Нинив сграбчи нашийника и го запокити към нея.

Отстъпницата зяпна. Широкият черен кръг я удари между очите. Ударът съвсем не беше силен и със сигурност не бе достатъчен, за да я зашемети, но не беше и очакван. Контролът на Могедиен над заплетените от нея потоци отслабна — само за миг. Но за този кратък миг равновесието между тях се наруши. Щитът на Дух се спусна между Могедиен и Извора; ореолът, който я обкръжаваше, примигна и се стопи.

Очите на Могедиен се изцъклиха. Нинив очакваше тя да скочи към гърлото й — на нейно място тя щеше да постъпи точно така. Но вместо това Могедиен се обърна и побягна.

След като необходимостта да се защитава бе отпаднала, Нинив без усилие заплете Въздух около побягналата жена. Отстъпницата замръзна с единия крак във въздуха.

Нинив припряно овърза сплита. Беше го постигнала. „Застанах срещу една Отстъпница и я надвих“ — каза си тя изумена. Трудно й беше да го повярва: беше се втренчила в жената, стегната от врата надолу от въздух, твърд като камък. Но като огледа това, което бе направила, разбра, че победата й не е така окончателна, колкото й се иска. Щитът бе изтънял в основата си, преди да се плъзне докрай. Могедиен бе пленена и заслонена, но не и усмирена.

Стараейки се да не залита, Нинив я заобиколи и застана пред нея. Могедиен все още изглеждаше царствена, но вече като изплашена кралица — облизваше устни и гледаше обезумяло.

— Аз… ако ме о… свободиш, м-можем да се р-разберем. Т-толко-ва м-много неща мога д-да те н-науча…

Нинив заплете Въздух и запуши устата й.

— Живо трупче за качване. Нали така ми каза? Много добра идея. Обичам да яздя. — Усмихна се на Могедиен, чиито очи като че ли напираха да изскочат от орбитите си.

Трупче за качване, ха! Щом изправеха Могедиен на съд в Кулата и я усмиряха — а съмнение за присъдата над една Отстъпница не можеше и да има, — навярно щяха да й възложат да върши някаква полезна работа в кухните, в градините или в конюшните, освен когато я извеждат, за да покажат, че дори една Отстъпница не може да избегне правосъдието, и нямаше да се държат с нея по-различно, отколкото с всяка друга слугиня, освен че щяха да я пазят. Но нека да си мисли, че Нинив е също тъй жестока като нея самата. Нека да си го мисли, докато наистина не я изправят на…

Нинив стисна устни. Могедиен нямаше да бъде изправена на съд. Във всеки случай не сега. Не и ако не измислеше някакъв начин да я измъкне от двореца на панархесата. Жената, изглежда, повярва, че гримасата й предвещава нещо лошо за нея — от очите й рукнаха сълзи и устата й се раздвижи, мъчейки се да изтласка думи през невидимата запушалка, с която беше затъкната.

Отвратена от себе си, Нинив колебливо пристъпи към падналия нашийник и бързо го напъха в торбичката на колана си, напъха и гривните, излъчващи същото усещане за страдание и мъка. „Готова бях да я изтезавам! Тя със сигурност го заслужава, но… С какво ще съм по-добра от Егеанин?“

Тя бързо се извърна, разгневена от това, че дори можа да си помисли подобен въпрос, и закрачи покрай Могедиен към стъклената маса. Трябваше да намери начин да изправи тази жена на съд.

В стъкления сандък имаше седем фигурки. Седем, и никакъв печат.

За миг тя зяпна слисана. Една от статуетките, някакво странно животно, оформено грубо като прасе, но с широка кръгла зурла и много големи крака, стоеше на мястото на печата в центъра на масата. Изведнъж очите й се присвиха. Статуетката беше и не беше тук. Това нещо бе изтъкано от Въздух и Огън, с толкова тънки поточета, че в сравнение с тях нишките на паяжина щяха да приличат на въжета. Макар и съсредоточена, тя едва успяваше да ги различи. Съмняваше се, че Лиандрин или друга някоя от Черните сестри биха ги забелязали. Малка, режеща искрица от Силата и дебелото животинче изчезна, а на мястото му се озова черно-белият печат върху лакираната с червено стойка. Могедиен го беше скрила, оставяйки го наяве. Огън разтопи отвор в стъклото и печатът също се озова в торбичката, която се изду и натежа.

Нинив изгледа начумерено жената, замръзнала на място на пръстите на едната си пантофка, и се опита да измисли някакъв начин да отнесе и нея. Но Могедиен нямаше да се събере в торбичката й, а дори и да можеше да я метне на гърба си, гледката със сигурност щеше да предизвика известно недоумение. Все пак, докато вървеше към най-близката сводеста врата, тя не можа да се сдържи да не поглежда назад почти на всяка стъпка. Да имаше поне някакъв начин. Спря се за последно, погледна със съжаление от прага и излезе.

Вратата извеждаше в двор с шадраван, пълен с водни лилии. От другата страна на шадравана тънка меднокожа жена в бледокремава тарабонска рокля, която можеше да накара дори Рендра да се изчерви, тъкмо надигаше някакъв черен масур, една крачка дълъг. Нинив веднага позна Джеейн Кайде. Нещо повече — разпозна масура.

Отчаяно се метна на една страна с такава сила, че се запързаля по гладките бели плочи, докато една от тънките колони не я спря. Дебела колкото крак бяла греда профуча там, където допреди миг стоеше Нинив, и извистя през цялата изложбена зала; където удареше, колоните просто изчезваха, безценните изделия преставаха да съществуват. Мятайки слепешком потоци на Огън зад себе си с надеждата да удари нещо в двора, каквото и да е, Нинив запълзя през залата на ръце и колене. Сияйният лъч свърна встрани и издълба прорез през двете стени; започнаха да се сриват и трошат стъклени сандъци, бюфети и скрепени с тел скелети. Разсечени колони се залюляха; някои падаха, но това, което се сипеше в ужасяващия летящ меч, не оцеляваше, за да премаже стойки и пиедестали на пода. Масата със стъклените стени рухна преди стапящата се подпора да изчезне, превръщайки се най-напред в пурпурна решетка, която заслепи Нинив; фигурите от куендияр бяха единственото, което изпопада от тази топяща се стъклена маса и издрънча на пода.

Статуетките, разбира се, не се счупиха. Изглежда, Могедиен беше права — дори гибелният плам не можеше да унищожи куендияр. Защото черният масур беше един от откраднатите тер-ангреали и Нинив си спомняше много добре добавеното с рязък почерк в списъка: „Предизвиква гибелен плам. Опасно и почти невъзможно да се контролира.“

Могедиен, изглежда, се опитваше да закрещи през невидимата тапа, затъкнала устата й, главата й се мяташе в паника и тя се мъчеше да се отскубне от връзките на Въздух, но Нинив я удостои само с един бърз поглед. Веднага щом гиблепламът изчезна, тя се изправи, колкото да може да погледне навън, през процепа, врязан по дължината на стената. Джеейн Кайде тъкмо вдигаше една ръка към главата си, а с другата едва задържаше черната куха тояга. Но преди Нинив да успее да я удари, тя отново бе стиснала здраво масура. Гиблепламът изфуча от единия му край, унищожавайки всичко по пътя си към залата.

Нинив запълзя по корем в обратна посока колкото можеше по-бързо, сред трясъка на рухващи колони. Задъхана, се издърпа в прохода, прорязан между двете стени. Не можеше да се разбере докъде стигаше прорязаното от гиблеплама — по цялата дължина на двореца навярно. Тя се превъртя върху килима, засипан с каменни отломки, и предпазливо надникна през вратата.

Гиблепламът отново бе изчезнал. В опустошената зала се беше възцарила мъртва тишина — наруши я само едно парче от зида, което се срина с трясък върху засипания с отломки под. Нямаше и следа от Джеейн Кайде, въпреки че голяма част от отсрещната стена бе паднала и дворчето с шадравана се виждаше ясно. Нинив не смяташе да рискува да проверява дали тер-ангреалът е убил жената, която го бе използвала. Дъхът й излизаше хрипливо, а ръцете и краката й така трепереха, че с радост остана да полежи още миг-два. Преливането отнемаше енергия като всяка друга работа — колкото повече го правиш, толкова повече енергия. И колкото по-уморена си, толкова по-малко можеш да прелееш. Точно сега съвсем не беше сигурна дали ще може да се изправи дори пред Джеейн Кайде, та дори тя да бе изнемощяла.

Каква глупачка се беше оказала. Да се сражава с Могедиен със Силата, без изобщо да си помисли, че от толкова силно преливане всяка Черна сестра в палата ще излезе от кожата си. Имаше все пак късмет, че доманката не беше дошла с тер-ангреала, докато тя все още бе залисана с Отстъпницата. Най-вероятно и двете щяха да загинат преди да са усетили, че е тук.

Изведнъж тя зяпна с неверие. Могедиен беше изчезнала! Гиблепламът не бе преминал на повече от десет стъпки оттам, където я беше оставила, но нея вече я нямаше. Това бе невъзможно. Нали я беше заслонила?

— Откъде знам какво е невъзможно? — промърмори Нинив. — Невъзможно бе и да победя една от Отстъпниците, но го направих.

И никаква следа от Джеейн Кайде.

Тя се изправи и се забърза към определеното за среща място. Стига само Елейн да не я бе сполетяла беда, в края на краищата можеха да се измъкнат читави.