Робърт Джордан
Силата на сянката (22)

Глава 22
Извън Камъка

Странна беше процесията, която Ранд поведе извън Камъка и на изток под белите облаци, засенчили обедното слънце. По негова заповед възглас нямаше, нито прокламация, но мълвата все пак се разнесе: гражданите спираха работата си и се втурваха да намерят удобни места, откъдето да гледат. Айилците маршируваха през града, напускаха го. Хора, които не бяха видели как бяха дошли, които почти не вярваха, че изобщо в Камъка има айилци, започнаха да се трупат по улиците, пълнеха прозорците, качваха се дори по покривите, трупаха се по ъглите. Брояха айилците и мърмореха. Не беше възможно тези неколкостотин души да са завзели Камъка. Знамето на Дракона продължаваше да плющи над цитаделата. Сигурно вътре все още имаше хиляди други айилци. И лорд Дракона сигурно все още беше там.

Ранд яздеше по риза с дълги ръкави, сигурен, че никой от зяпачите няма да го вземе за нещо необичайно. Просто някакъв чужденец, достатъчно заможен, за да може да язди — и то на превъзходен пъстър жребец, от най-добрата тайренска порода — просто някакъв богаташ, яздещ сред най-странното възможно обкръжение. Дори водач не беше на тази чудна свита — тази титла сигурно я приписваха по-скоро на Лан и Моарейн, въпреки че те яздеха малко след него. Тихият благоговеен шепот, който ги придружаваше, със сигурност бе предизвикан от айилците, не от него. Този тайренски народ дори може би го взимаше за коняр, яхнал коня на господаря си. Е, чак толкова едва ли — не и при положение, че яздеше начело на всички. Но денят, все едно, беше чудесен. Не беше убийствено горещо, просто топло. Никой не очакваше от него да въздава справедливост, нито да управлява държава. Можеше просто да се наслади на това, че язди безименен, да се наслади на лекия полъх на вятъра. За известно време поне можеше да забрави за допира на жигосаните си с чапли ръце до юздите. „Поне за още малко — помисли си той. — За още малко.“

— Ранд — каза Егвийн, — наистина ли смяташ, че беше редно да позволиш на айилците да вземат всички тези неща?

Той я погледна. Отнякъде се беше снабдила с тъмнозелена рокля с тесни цепнати поли, зелена кадифена лентичка стягаше косата й на тила.

Моарейн и Лан се държаха на десетина разтега назад, тя на бялата си кобила, в синя копринена рокля за езда, прошарена със зелено, тъмната й коса бе прибрана в мрежичка от златни нишки, той — изправил гръб на черния си боен жребец, в сменящия цветовете си плащ на Стражник, който вероятно предизвикваше не по-малко „ох“ и „ах“, отколкото айилците. Когато ветрецът развееше плаща му, по него пробягваха вълнички зелено, кафяво и синьо; когато увиснеше неподвижно, сякаш се сливаше с онова, което беше под него, така че окото като че ли виждаше през части от Лан и жребеца му.

Мат също беше сред тях. Яздеше някак примирено отпуснат в седлото си и се стараеше да се държи по-настрана от Стражника и Айез Седай. Беше си избрал съвсем незабележим кон — казваше се Пипе; опитно око беше нужно, за да забележи яката му гръд и здрави рамене, обещаващи, че Пипе с тъпия си нос може да се окаже неотстъпващ на жребеца на Ранд и този на Лан по бързина и издръжливост. Решението на Мат да тръгне с тях беше изненадващо: Ранд все още не знаеше защо. Приятелят му го бе взел, може би, но можеше и да е съвсем друго. Мат понякога беше много непредсказуем.

— Твоята приятелка Авиенда не ти ли обясни за „едната пета“?

— Спомена ми нещо, но… Ранд, нали не мислиш, че и тя е… взела… неща?

Зад Моарейн и Лан, предвождани от Руарк, айилците крачеха в дълги редици от двете страни на колоната тежко натоварени мулета, по четирима души, ред след ред. Когато айилците завладееха някоя от твърдините на вражески клан в Пустошта, по обичай — или може би по закон, Ранд не бе разбрал кое точно — те отнасяха една пета от съдържанието й, с изключение на хранителните запаси. Не бяха видели някаква причина да не постъпят по същия начин и с Камъка. Не че мулетата носеха повече от най-мъничката частица от частицата от една пета от съкровищата на Камъка. Руарк беше казал, че алчността е убила повече хора, отколкото стоманата. Плетените кошове с капаци по гърбовете на товарните животни, пълни с навити килими и гоблени, бяха сравнително леки. Чакаха ги трудности при прекосяването на Гръбнака на света и след това — още по-големи по пътя им през Пустошта.

„Кога ли да им го кажа? — чудеше се той. — Скоро ще е, трябва да е скоро.“ Моарейн несъмнено щеше да го сметне за дързък, смел удар; вероятно дори щеше да го одобри. Може би. Сега тя смяташе, че вече знае целия му план и нямаше да има смисъл да възразява точно на това; несъмнено и тя искаше да се свърши колкото се може по-скоро. Но айилците… „Ами ако те откажат? Е, ако откажат, откажат. Но аз трябва да го направя.“ Колкото до плячката… Той не мислеше, че ще е възможно да спре айилците да я вземат, дори и да искаше, а той не искаше; бяха си заслужили плячката и той съвсем не държеше да помогне на тайренските лордове да задържат онова, което бяха отмъквали от своя народ в продължение на поколения.

— Видях я как показа на Руарк една сребърна купа — каза той. — Ако се съди по това как дрънчеше торбата й, вътре би трябвало да има още сребро. Или може би злато. Ти да не би да я кориш?

— Не. — Тя го каза бавно, с нотка на съмнение, но после гласът й стана по-решителен. — Просто не бях си помисляла, че тя… Тайренците не биха се ограничили с една пета, ако положението беше обратното. Щяха да отмъкнат всичко и да оставят само камъните, и също така щяха да конфискуват всички коли, за да го откарат. Само защото хорските обичаи са различни, не значи, че трябва да ги корим, Ранд. Би трябвало да разбереш това.

Той тихо се засмя. Беше си почти като по-рано. Той — готов да й обясни защо и в какво не е права, а тя се хваща за неговата гледна точка и веднага му подхвърля собственото му неизречено още обяснение. Конят му продължи няколко крачки в танцова стъпка, доловил настроението му. Той нежно потупа извитата шия на петнистия жребец. Хубав ден беше.

— Чудесен кон — каза тя. — Как си го нарекъл?

— Джейде-ен — отвърна той колебливо, загубил отчасти бодрия си дух. Малко го беше срам от това име, по-скоро — от причините, поради които го беше избрал. Една от любимите му книги от ранна възраст си оставаше „Пътешествията на Джеиин Бродяжника“, а този велик пътешественик бе кръстил коня си Джейде-ен — „Верния търсач“, на Древния език — защото животното можело винаги да намери пътя към родния дом. Щеше да е хубаво да си мисли, че Джейде-ен един ден би могъл да го отведе в родния дом. Хубаво, но малко вероятно и той не искаше някой да заподозре причината за това име. Сега в живота му нямаше място за детински фантазии. Нямаше място почти за нищо друго освен за онова, което бе длъжен да направи.

— Чудесно име — добави той разсеяно. Знаеше, че тя също е чела тази книга, и почти очакваше да си спомни името, но тя като че ли се бе замислила за нещо друго, прехапала угрижено устна.

Тишината му допадаше. Последните сгради на града отстъпиха на селска местност с окаяни единични ферми. Дори някой Конгар или Коплин, хора прочути сред народа на Две реки с мързела си, не би оставил имотите си така занемарени и порутени, като тези къщи от груб камък, с килнати стени, сякаш готови всеки миг да се срутят върху ровещите из пръстта пилета. Хлътнали плевни, обрасли с лавър и бръшлян. Покриви с изпочупени плочи, които сякаш до един течаха. Кози блееха жално сред каменни кошари, сякаш набързо отрупани едва тази заран. Босоноги мъже и жени копаеха, превили гръб сред неоградени нивя, без дори да се вдигнат и да погледнат към минаващата войска. Червеношийките и дроздовете, цвърчащи сред редките групи дръвчета, не бяха достатъчни, за да облекчат поне малко усещането за мрачна потиснатост.

„Трябва да направя нещо за това. Аз… Не, не сега. Едно по едно. Направих, каквото можах, за тях за няколко седмици. Засега не мога да сторя нищо повече.“ Мъчеше се да не гледа към порутените ферми. Толкова лоши ли бяха маслиновите горички на юг? Хората, които работеха по тях, дори не притежаваха земята — тя цялата принадлежеше на върховните лордове. „Не. Остави това. Ветрецът. Хубав е, как само мога да му се насладя още мъничко. Трябва да им го кажа, много скоро.“

— Ранд — изведнъж каза Егвийн, — искам да поговоря с теб. — Трябваше да е за нещо сериозно, ако можеше да се съди по изражението й. Големи й тъмни очи, приковани в лицето му, му напомняха за Нинив, когато се канеше да го поучава. — Искам да поговорим за Елейн.

— Какво по-точно? — попита той предпазливо. Докосна кесията си, в която лежаха две писма, сгънати до един малък твърд предмет. Ако и двете не бяха написани с един и същ елегантен и нежен почерк, нямаше и да повярва, че са изпратени от една и съща жена. Особено след всичките тези целувки и прегръдки. Дори върховните лордове човек можеше по-лесно да разбере, отколкото жените.

— Защо я остави да си тръгне по този начин?

Той я зяпна озадачен.

— Тя искаше да замине. Трябваше да я вържа, за да я спра да тръгне. Освен това в Танчико тя ще е в по-малка опасност, отколкото край мен — или край Мат, да речем — щом ще привличаме мехурите на злото, както разправя Моарейн. Ти също щеше да си в по-голяма безопасност с тях, впрочем.

— Изобщо нямах предвид това. Разбира се, че тя искаше да тръгне. И ти нямаше никакво право да я спираш. Но защо не й каза, че ти се иска да остане?

— Тя искаше да тръгне — повтори той и още повече се обърка, когато тя завъртя очи, все едно че й дрънка глупости. След като той нямаше право да спира Елейн и след като тя искаше да замине, защо би трябвало да се опитва да я разубеждава? Още повече, че заминавайки, тя щеше да е в по-голяма безопасност.

Зад гърба му се обади Моарейн.

— Готов ли си вече да ми кажеш следващата си тайна? Съвсем ясно беше, че криеш нещо от мен. Най-малкото бих могла да ти кажа дали не ни водиш към някоя пропаст.

Ранд въздъхна. Не беше усетил кога се бяха приближили с Лан. Също така и Мат, макар той да продължаваше да се държи на разстояние от Айез Седай. По лицето на Мат се редуваха трескаво любопитство, съмнение, неохота и мрачна решителност, особено когато погледнеше към Моарейн. Той обаче не я поглеждаше открито, а само с крайчеца на окото си.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш, Мат? — попита Ранд.

Мат сви рамене и се ухили, макар и не съвсем уверено.

— Кой би пропуснал възможността да види проклетия му Руйдийн? — Егвийн го изгледа с вдигната вежда. — О, моля да ме извините за грубия език, Айез Седай. Но бас държа, че съм те чувал да се изразяваш по-грубо и от мен, и то по по-незначителни поводи. — Егвийн го изгледа възмутено, но избилите по бузите й червени петънца показаха, че е улучил право в целта.

— Ти се радвай, че Мат наистина е тук — каза Моарейн на Ранд с леден и съвсем недружелюбен тон. — Допусна огромна грешка, като позволи на Перин да замине, при това скривайки заминаването му от мен. Светът лежи на твоите рамене, но те двамата трябва да те подкрепят, иначе ще се провалиш, и заедно с теб — целият свят. — Мат трепна и Ранд си помисли, че всеки момент ще обърне коня си и моментално ще ги остави.

— Знам си дълга — каза й той. „И съдбата си знам“ — помисли си, но не го каза на глас: съчувствие не търсеше. — Един от нас трябваше да се върне, Моарейн, и Перин поиска да го направи. Ти си готова да изоставиш всичко друго, за да спасиш света. Аз… аз правя това, което трябва да правя. — Стражникът кимна, макар да не каза нищо; Лан никога не възразяваше на Моарейн в присъствието на други.

— А следващата тайна? — попита тя настоятелно. Нямаше да се предаде, докато не я измъкне, а той вече нямаше основания да я крие. Не и тази част поне.

— Порталните камъни — отвърна той кратко. — Ако имаме късмет.

— О, Светлина! — изстена Мат. — Проклета Светлина, да ме опърли дано! Недей да ми правиш тия гримаси. Егвийн! Късмет ли? Не ни ли стига веднъж, Ранд? Ти за малко не ни уби, забрави ли? Ако не и по-лошо. По-скоро бих се върнал в някоя проклета ферма и бих потърсил работа — да чистя кочините до края на живота си.

— Можеш да си тръгнеш, ако искаш, Мат — каза Ранд. Спокойното лице на Моарейн бе като маска на кипнал гняв, но той пренебрегна ледения й поглед, целящ да укроти езика му. Дори Лан го гледаше неодобрително, въпреки че коравото му като скала лице не се промени видимо — Стражникът вярваше в дълга повече от всичко друго. Ранд щеше да изпълни дълга си, но приятелите му… Не обичаше да принуждава хората и в никакъв случай нямаше да принуждава приятелите си. Това поне можеше да избегне. — Ти нямаш причина да идваш в Пустошта.

— О, имам, и още как. Най-малкото… О, да ме изгори дано! Един живот имам за губене, нали така? Защо пък да не е по този начин? — Мат се изсмя нервно и малко налудничаво. — Проклетите му Портални камъни! О, Светлина!

Ранд се навъси — той самият беше човекът, за когото всички твърдяха, че един ден щял да полудее, но сега Мат изглеждаше на ръба на лудостта.

— Ранд, Верин Седай ми разказа малко за Порталните камъни — намеси се Егвийн. — Каза ми за… пътуването, което сте предприели. Наистина ли си решил да го направиш?

— Длъжен съм да го направя, Егвийн. — Трябваше да се придвижи бързо, а по-кратък път от този през Порталните камъни не съществуваше. Останки от Век, по-стар от Приказния; дори и Айез Седай от Приказния век не ги бяха разбирали, както изглеждаше. Но по-бърз начин нямаше. Стига да подейства, както се надяваше.

Моарейн търпеливо изслуша краткия им разговор. Особено репликите на Мат, въпреки че Ранд не разбра защо. Но сега беше неин ред да се намеси:

— Верин и на мен ми разказа някои неща за пътуването ви с помощта на Порталните камъни. Но тогава сте били само няколко души и коне, а не стотици, и дори да не си успял да убиеш всички, както казва Мат, все пак прилича на опит, който никой разумен човек не би пожелал да повтори. Нито пък е приключил според очакванията ти. Освен това е изисквал огромно количество от Силата — почти достатъчно, за да убие най-малкото теб, според Верин. Дори да оставиш повечето от айилците тук, нима ще посмееш да рискуваш отново?

— Длъжен съм — отвърна той и напипа малкия твърд предмет в кесията си между писмата, но тя продължи да говори, все едно че не го бе чула:

— Но сигурен ли си изобщо, че в Пустошта има Портален камък? Верин определено знае повече за тях от мен, но аз поне не съм чувала за нито един там. Ако изобщо има, дали ще ни отведе по-близо до Руйдийн, отколкото се намираме сега?

— Преди шестстотин години — отвърна й той — един амбулант се опитал да разгледа Руйдийн. — При други обстоятелства щеше да му достави удоволствие поне веднъж той да й държи лекция, вместо тя на него. Но не и сега. Твърде много бяха нещата, които сам не знаеше. — Този човечец явно не е видял нищо от него; твърдял, че е видял някакъв златен град, високо сред облаците, реещи се над планините.

— В Пустошта няма никакви градове — намеси се Лан. — Нито сред облаците, нито долу. Аз съм се бил с айилци. Те нямат градове.

Егвийн кимна.

— Авиенда ми каза, че никога не е виждала градове преди да напусне Пустошта.

— Може и така да е — каза Ранд. — Но амбулантът видял също така нещо, което стърчало на склона на един от тези планински върхове. Портален камък. Описал го е съвършено. Нищо друго не прилича на един Портален камък. Когато описах един такъв на главния библиотекар на Камъка… — излишно бе да добавя, че не беше му казал какво точно представлява това нещо — той го разпозна, макар да не знаеше какво е. И ми показа четири такива на една стара карта на Тийр…

— Четири? — Моарейн беше изумена. — И всичките в Тийр? Порталните камъни не се срещат толкова често.

— Четири — повтори Ранд уверено. Кокалестият стар библиотекар беше съвсем сигурен, дори бе изровил някакъв опърпан пожълтял ръкопис, разказващ за усилията да се преместят „неизвестни артефакти от по-ранен Век“ във Великото хранилище. Всички тези усилия се бяха провалили и най-накрая тайренците се бяха отказали. За Ранд това беше сигурно потвърждение: Порталните камъни се съпротивляваха на всякакви опити да бъдат премествани. — Единият от тях се намира на по-малко от час езда оттук — продължи той. — Айилците пуснали амбуланта да си отиде, тъй като бил амбулант. С едно от мулетата му и колкото вода можел да вземе на гръб. Успял някак да се добере до един стеддинг в Гръбнака на света, където срещнал един човек на име Соуран Майло, който тъкмо пишел книга, озаглавена „Убийците на Черното було“. Библиотекарят ми донесе един опърпан екземпляр от нея, когато му поисках книги за Айил. Майло явно се основавал в съчинението си главно на айилците, идващи да търгуват в стеддинга, и така или иначе объркал почти всичко, според Руарк, но един Портален камък не може да бъде нищо друго освен Портален камък. — Той беше изследвал и други карти и ръкописи, уж за да проучи Тийр и неговата история, да научи повече за страната; никой не беше се досетил какво цели и никой не знаеше, само допреди няколко минути.

Моарейн изсумтя и бялата й кобила, Алдийб, подскочи, доловила раздразнението й.

— Предполагаема история, разказана от някакъв си предполагаем амбулант, който твърдял, че е видял златен град, реещ се сред облаците. Руарк видял ли е този Портален камък? Всъщност той е бил в Руйдийн. Дори този амбулант да е бил в Пустошта и наистина да е видял Портален камък, възможно е той да се е намирал къде ли не. Когато човек разказва някоя история, обикновено я украсява, за да стане по-интересна. Град, реещ се в облаците значи?

— Откъде си сигурна, че не е така? — отвърна Ранд. Руарк охотно се смееше на всички неверни неща, които Майло бе написал за айилците, но щом станеше дума за Руйдийн, ставаше много сдържан. Не, повече от сдържан, или по-скоро — направо мълчалив. Айилецът просто отказваше да коментира онези части от книгата, които можеха да имат нещо общо с Руйдийн. Руйдийн в земите на Дженн Айил, кланът, който не е; в общи линии това беше всичко, което Руарк благоволяваше да каже за него. За Руйдийн не биваше да се говори.

Айез Седай не остана никак доволна от непочтителната му забележка, но това не го интересуваше. Тя самата беше крила от него твърде много тайни и нерядко го беше принуждавала да й се доверява сляпо. Нека веднъж и тя да се окаже в това положение. Крайно време беше да разбере, че той не й е кукла. „Ще се вслушам в съвета й, когато преценя, че е права, но няма повече да танцувам на конците на Тар Валон.“ Готов беше да загине, но сам да реши кога, как и защо.

Егвийн приближи до него сивия си кон, яздеха почти коляно до коляно.

— Ранд, наистина ли си решил да рискуваш живота ни заради някакъв… шанс? Руарк нищо не ти е казал, нали? Когато аз попитам Авиенда за Руйдийн, тя мълчи като… — Мат беше пребледнял, сякаш му бе прилошало.

Ранд запази невъзмутим израз, без да показва мигновено обзелото го чувство за срам. Не беше мислил, че може да изплаши приятелите си.

— Там има Портален камък — повтори той настоятелно и отново потърка с пръсти твърдите очертания в кесията си.

Картите на библиотекаря бяха стари, но в известен смисъл това беше по-добре. Степта, през която яздеха, някога беше била гора — когато бяха правени тези карти. Бяха останали съвсем малко дървета, пръснати на голямо разстояние — горички бял дъб и пинии и високи самотни дървета, които не познаваше. Релефът обаче можеше да отличи лесно — хълмове, обрасли днес само с висока трева.

На картите два високи скосени рида водеха към струпване на малки кръгли могилки, сред които се намираше Порталният камък. Стига картите да бяха направени точно. Стига библиотекарят наистина да беше познал описанието му и зеленият знак с форма на диамант наистина да означаваше древни руини, както той твърдеше. „Но защо ще ме лъже? Ставам твърде подозрителен. Не. Длъжен съм да бъда подозрителен. Доверчив като усойница и също толкова студен.“ Но все пак не му харесваше.

Видя на север голи хълмове, осеяни с движещи се силуети, които вероятно бяха коне. Стадата на върховните лордове, пасящи около мястото на древната огиерска дъбрава. Надяваше се, че Перин и Лоиал са преминали безопасно. „Помогни им, Перин — помисли си той. — Помогни им някак, защото аз не мога.“

Огиерската дъбрава означаваше, че наклонените ридове трябва да са наблизо, и той скоро ги забеляза малко на юг, като две стрели, едната врязваща се в другата, и рехави дръвчета по билото, очертаващи тънка линия в небето. Отвъд тях едно в друго се сплитаха малки кръгчета — повече хълмове, отколкото имаше на старата карта. На кой ли от тях се намираше Порталният камък?

— Айилците са много — каза му тихо Лан — и очите им са остри.

Ранд му кимна благодарен, дръпна юздите на Джейде-ен и изостана, за да сподели проблема с Руарк. Само му описа Порталния камък, без да му обяснява какво представлява той; щеше да има достатъчно време за това, след като го намерят. Напоследък беше станал много добър в пазенето на тайни. А и Руарк сигурно нямаше никаква представа какво е Портален камък. Малцина освен Айез Седай имаха. Той самият не знаеше нищо за тях преди да му кажат.

Без да забавя крачка край пъстрия жребец, айилецът леко се намръщи — изражение, равносилно на угрижена гримаса при всеки друг мъж — след което кимна.

— Можем да ти го намерим това нещо. — След което извиси глас: — Аетан Дор! Фар Алдазар Дин! Дуаде Махди-ин! Фар Дарейз Май! Сейа Дуун! Ша-мад Конде!

Бойците от изброяваните общества изтичваха напред, докато около него и Ранд не се струпа почти една четвърт от айилците. Червени щитове. Братя на Орела. Водотърсачи. Деви на Копието. Черни очи. Крачещи сред мълнии.

Ранд засече Авиенда — висока хубава жена с надменен поглед. Девите бяха пазили вратите на покоите му, но той не помнеше да я е виждал преди айилците да се съберат за напускане на Камъка. Тя също го изгледа, горда като зеленоока ястребица, след което отметна глава и насочи вниманието си към клановия вожд.

„Какво пък, нали сам исках отново да си стана обикновен“ — помисли си той с леко разкаяние. Айилците определено му го осигуряваха. Дори вожда на клана изслушаха само с известно уважение, без никакви изрази на раболепие, които би изисквал някой господар, без покорство, а като равни равен. Той едва ли можеше да очаква нещо повече за себе си.

Руарк им даде указания с няколко думи и айилците веднага се понесоха напред сред хълмовете, тичайки с лекота, някои от тях — увили главите си с шуфите, просто за всеки случай. Останалите зачакаха — прави или приклекнали край натоварените мулета.

Сред тях имаше представители почти на всеки клан — с изключение на Дженн Айил, разбира се; на Ранд така и не му ставаше ясно дали Дженн наистина съществуват, или не, поради начина, по който айилците се изразяваха за тях — той можеше да се тълкува и така, и иначе — включително няколко клана, между които имаше кръвна вражда, и други, които често воюваха помежду си. Поне дотолкова беше научил за тях. Не за първи път се зачуди какво ги е задържало заедно толкова дълго. Нима само техните пророчества за падането на Камъка и търсенето на „Оня, що иде със Зората“?

— Много повече — каза Руарк и Ранд се усети, че неволно е изрекъл мислите си на глас. — Пророчеството ни отведе през Драконовата стена и името, що не се изрича, ни доведе до Тийрския камък. — Въпросното име беше „Народ на Дракона“, тайно име на айилците; само вождовете на кланове и Мъдрите го знаеха или използваха, при това много рядко и само помежду си. — Колкото за другото… Никой, разбира се, не може да пролива кръв на друг от същото бойно общество, но все пак смесването на Шаарад с Гошиен, на Таардад и Накаи с Шайдо… Дори на мен можеше да ми се наложи да танцувам копията с Шайдо, ако Мъдрите не бяха накарали всеки, който прекоси Драконовата стена, да даде водна клетва, че ще се отнася към всеки айилец като към член на едно и също общество, щом минем от тази страна на планините. Дори и подлите Шайдо… — Той леко потръпна. — Виждаш ли? Не е лесно дори за човек като мен.

— Тези Шайдо ваши врагове ли са?

— Кръвната вражда сме я избегнали — отвърна Руарк, — но Таардад и Шайдо никога не са били в приятелски отношения; септите понякога си устройват набези, крадат си кози и добитък. Но клетвите са ни предпазили като цяло от три кръвни вражди и дузина стари омрази, натрупани между кланове или септи. Сега много ни помага това пътуване към Руйдийн, въпреки че някои ще ни оставят преди това. Никой не може да пролее кръвта на човек, пътуващ към или от Руйдийн. — Айилецът го погледна с напълно безизразно лице. — Може скоро да стане така, че никой от нас повече да не пролива кръвта на друг. — Невъзможно бе да се разбере дали тази перспектива му харесва, или напротив.

От върха на един от близките хълмове се чу крясък на улулица. Беше една от Девите — махаше с ръце високо над главата си.

— Изглежда, са намерили твоята каменна колона — каза Руарк.

Стиснала юздите на Алдийб, Моарейн изгледа многозначително Ранд и той припряно подкара Джейде-ен. Егвийн беше спряла кобилата си до Мат, за да го заговори насаме. Изглежда, се опитваше да го накара да й каже нещо, или да й признае нещо, и ако се съдеше по енергичните жестове на Мат, той или беше невинен като новородено, или лъжеше така, че ушите му пукаха.

Ранд скочи от седлото и бързо се заизкачва по полегатия склон, за да разгледа какво е намерила Девата — оказа се, че е Авиенда. Беше полузаровено в пръстта и скрито под високите треви. Проядена от дъжда и вятъра сива каменна колона, дълга поне три разтега и дебела една крачка. Странни символи покриваха всеки пръст от откритата й повърхност, всеки — обкръжен от тънка линия знаци, които според него трябваше да са някакво писмо. Дори да можеше да разчете езика — ако наистина беше такъв, или по-скоро писмото — ако наистина беше писмо, — то отдавна се беше износило и станало нечетливо. Виж, символите като че ли се различаваха малко по-ясно. Поне някои от тях; повечето спокойно можеха да се вземат за следи, оставени от дъжда и вятъра.

Той заскуба тревата около колоната, за да може да я разгледа по-добре, и погледна Авиенда. Беше спуснала шуфата на раменете си, откривайки късо подстриганата си рижа коса, и го гледаше хладно, с присвити устни.

— Не ме харесваш — промълви той. — Защо? — Трябваше да намери един символ, единственият, който знаеше.

— Да те харесвам ли? — каза тя. — Ти може да си Оня, що иде със Зората, човек на предопределението. Та кой може да харесва или не харесва такъв като теб? Освен това ти ходиш свободно, влагоземецо, въпреки лика ти, и си тръгнал към Руйдийн за чест, докато аз…

— Докато ти какво? — попита той, след като тя млъкна. Бавно претърсваше Камъка. Къде ли можеше да е знакът? Двете успоредни вълнисти линии, пресечени косо от странна завъртулка. „Светлина, ако е заровен, ще минат часове, докато го преобърнем.“ Изведнъж се разсмя. Какви часове? Той можеше да прелее и да надигне това нещо от земята, както и Моарейн и Егвийн. Един Портален камък можеше и да се съпротивлява на опитите да бъде преместен, но поне дотолкова можеха да го помръднат. Преливането обаче нямаше да му помогне да открие вълнистите линии. Можеше да стане само с опипване на каменната повърхност.

Вместо отговор айилката леко приклекна и намести късите си копия на коленете си.

— Ти си се отнесъл лошо с Елейн. Би трябвало да не ме интересува, но Елейн е почти сестра на Егвийн, а Егвийн е моя приятелка. Но въпреки това Егвийн те харесва, така че заради нея и аз ще се опитам.

Без да спира да търси по дебелата колона, той поклати глава. Пак Елейн. Понякога му се струваше, че всички жени принадлежат към една гилдия, досущ като занаятчиите в градовете. Сбъркаш ли с един, следващите десет вече го знаят и те корят.

Пръстите му замряха и се върнаха малко назад по мястото, което току-що беше проучвал. Толкова беше износено, че беше почти неотличимо, но той беше сигурен, че са вълнистите линии. Те изобразяваха Портален камък на Томанска глава, не в Пустошта, показваха къде е била някогашната основа на това нещо, когато е стояло право. Символите на върха изобразяваха светове, тези отдолу — Портални камъни. С един символ отгоре и един отдолу той можеше да пропътува до даден Портален камък в даден свят. Само с един отдолу би могъл да достигне до Портален камък в този свят. До Порталния камък край Руйдийн например. Стига да знаеше символа му. Ето, сега наистина му беше нужен късмет.

Нечия ръка се пресегна през рамото му и Руарк промълви с голяма неохота:

— Тези двата са се използвали за Руйдийн в древни писания. Много отдавна. — Пръстите му проследиха два триъгълника, всеки от които обкръжаващ нещо подобно на назъбена мълния, едната сочеща наляво, другата — надясно.

— Знаеш ли какво е това? — попита Ранд. Айилецът извърна очи. — Да ме изгори дано, Руарк, трябва да науча. Знам, че не искаш да говориш за това, но трябва да ми кажеш. Кажи ми, Руарк. Виждал ли си някога подобно нещо?

— Виждал съм негово подобие. — Всяка дума излизаше от устата му, сякаш теглена с ченгел. — Когато един човек замине за Руйдийн, Мъдрите и хората на клана го чакат на склоновете на Чайендейр, до един камък като този. — Авиенда се изправи и се отдалечи вдървено; Руарк я погледна навъсено. — Нищо повече не знам от това, Ранд ал-Тор. Дано никога не намеря заслон, ако знам.

Ранд проследи с очи нечетливия надпис, обкръжаващ двата триъгълника. Кой от двата? Само единият можеше да го отведе там, където искаше да отиде. Вторият можеше да го приземи на другия край на света или на дъното на океана.

Останалите айилци се бяха струпали в подножието на хълма с товарните си мулета. Моарейн и останалите слязоха от седлата и се заизкачваха по полегатия склон, повели конете си. Мат беше хванал поводите и на Джейде-ен и държеше жребеца на почетно разстояние от Мандарб на Лан. Сега, като нямаха ездачи, двата жребеца се поглеждаха свирепо.

— Ти наистина не знаеш какво правиш, нали? — възкликна пламенно Егвийн. — Моарейн, моля те, спри го. Можем да стигнем до Руйдийн на коне. Защо му позволяваш да прави това? Защо не кажеш нещо?

— И какво ме съветваш да направя? — отвърна сухо Айез Седай. — Трудно бих могла да го хвана за ухото и да го издърпам. Може би скоро ще разберем колко полезно наистина е Съновничеството.

— Съновничеството ли? — възкликна Егвийн. — Какво общо има тук Съновничеството?

— Вие двете няма ли да млъкнете? — Ранд се насили да заговори търпеливо. — Опитвам се да реша. — Егвийн го изгледа възмутена; Моарейн не показа никакви чувства, но го загледа напрегнато.

— Наистина ли трябва да го правим по този начин? — каза Мат. — Какво толкова не ти харесва язденето? — Ранд само го погледна и той неловко сви рамене. — О, да ме изгори дано. Щом се опитваш да решиш… — Той хвана юздите на двата коня с една ръка, извади една монета от джоба си, златна тарвалонска марка, въздъхна и завъртя монетата между пръстите си. — Аз… имам късмет понякога, Ранд. Нека избере моят късмет. Ези — онзи, дето сочи надясно от теб. Пламъкът — другия. Какво ще кажеш?

— Това е най-тъпото нещо — заговори Егвийн, но с едно докосване по ръката Моарейн я накара да замълчи.

Ранд кимна.

— Защо не?

Егвийн измърмори нещо; единственото, което той долови, бяха думите „мъже“ и „момчета“, но не му прозвуча като комплимент.

Подхвърлена от палеца на Мат, монетата се завъртя във въздуха и бледо просветна под слънцето. Когато стигна най-високата си точка. Мат я сграбчи и я плесна върху опакото на другата си длан, след което се поколеба.

— Голяма проклетия е да се довериш на една подхвърлена монета, Ранд.

Ранд положи ръката си на един от двата символа, без да го поглежда.

— Този е — каза той. — Ти избра този.

Мат погледна монетата и примигна.

— Прав си. Как разбра?

— Рано или късно трябваше да проработи за мен. — Никой не го разбра — не беше трудно да го усети, — но нямаше значение. Вдигна ръката си и погледна това, което двамата с Мат бяха избрали. Триъгълникът, обърнат наляво. Слънцето вече се спускаше от зенита. Трябваше да го направи добре. Една грешка и щяха да загубят много време, вместо да спечелят.

Той се изправи, порови в кесията си в извади от нея малък твърд предмет — фигурка от блестящ зелен камък, която лесно се побираше в шепата му. Фигурка на кръглолик мъж със закръглено тяло, седнал с кръстосани крака, с меч, поставен на коленете. Потърка с палец плешивото теме на фигурата.

— Всички да се съберат плътно. Всички. Руарк, нареди да докарат мулетата тук. Всеки трябва да е колкото се може по-близо до мен.

— Защо? — попита айилецът.

— Отиваме в Руйдийн. — Ранд подхвърли статуетката в ръката си и се наведе да потупа Порталния камък. — В Руйдийн.

Руарк го изгледа продължително, после се обърна и викна на останалите айилци да дойдат.

Моарейн пристъпи към Ранд по тревистия склон и попита с любопитство:

— Какво е това?

— Ангреал — отвърна Ранд, обръщайки фигурката в ръката си. — Един от тези, които действат с мъже. Намерих го във Великото хранилище, докато търсех онзи Вход. Мечът ме накара да го избера и след това разбрах какво е. С него смятам да прелея достатъчно от Силата, за да преведа всички — айилците, мулетата, всичко и всички.

— Ранд — промълви с тревога Егвийн. — Убедена съм, че смяташ, че правиш всичко така, че да стане най-добре, но сигурен ли си? Сигурен ли си, че този ангреал е достатъчно силен? Аз не съм сигурна, че е. Вярвам в това, което казваш, но ангреалите биват различни, Ранд. Поне тези, които могат да използват жените, са различни. Някои са по-могъщи от други и нито размерът, нито формата могат да те напътят.

— Разбира се, че съм сигурен — излъга той. Нямаше как да го провери, не и за тази цел, не и без целият Тийр да разбере, че се готви да направи нещо, но смяташе, че ще подейства. И какъвто беше малък, никой нямаше да забележи, че не е в Камъка, освен ако не решаха да направят инвентаризация. Едва ли.

— Хм, значи остави Каландор, за да вземеш това — измърмори Моарейн. — Изглежда, си натрупал сериозни познания по използването на Портални камъни. Повече, отколкото бих допуснала.

— Верин ми каза доста неща — отвърна той. Верин наистина го бе направила, но Ланфеар първа му ги беше обяснила. Тогава я познаваше като Селийн, но нямаше намерение да го издава на Моарейн, нито да й споделя, че Ланфеар му бе предложила помощта си. Айез Седай бе възприела вестта за появата на Ланфеар прекалено спокойно, но сега го гледаше с преценяващия си поглед, сякаш го претегляше на везни в ума си.

— Внимавай, Ранд ал-Тор — изрече тя с ледения си мелодичен глас. — Всеки тавирен оформя Шарката в една или друга степен, но един тавирен като теб може да скъса Вековното везмо завинаги.

Как му се искаше да разбере какво мисли тя. Как страшно му се искаше да разбере какво замисля.

Айилците се изкачиха на хълма с товарните си мулета и покриха склона, струпани около него и Порталния камък, сбити един до друг, рамо до рамо. Руарк му кимна безмълвно, сякаш му каза: „Готово, сега всичко е в твоите ръце.“

Ранд премери с шепа тежестта на бляскавия зелен ангреал и си помисли дали да не ги помоли да оставят мулетата, но възникваше въпросът дали щяха да се съгласят, а искаше да пристигне с всички тях и всички да почувстват, че им е сторил добро. Добронамереността можеше да се окаже твърде дефицитна сред Пустошта. Те го гледаха с невъзмутими лица. Някои обаче се бяха забулили. Мат, който въртеше нервно тарвалонската жълтица между пръстите си, и Егвийн, по чието лице се стичаше пот, бяха единствените, които изглеждаха притеснени. Нямаше смисъл да се чака повече. Трябваше да действа по-бързо, отколкото биха допуснали, че може.

И той се обгърна в Празнотата и се пресегна към Верния извор, към онзи болезнено примигващ светлик, който винаги си беше там, зад рамото му. Силата го изпълни като животворен дъх, като вятър, втурнал се да изкорени вековни дъбове, като летен полъх, изпълнен с цветни ухания, и като зловоние, лъхащо от гниещо бунище. Понесен в празното, той намести пред себе си обкръжилия мълнията триъгълник и се пресегна през ангреала, и загреба дълбоко в ревящия порой на сайдин. Трябваше да отведе всички. Трябваше да подейства. Задържайки символа, той притегли от Силата, притегли я в себе си, докато не усети, че ще се пръсне. И притегли още. И още.

Светът сякаш намигна, изтъня и изчезна.