Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 119 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
slavy
Корекция и доп.сканиране
Mandor (2007)

Издание:

ИК „Бард“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне

Глава 2
Въртопи в Шарката

Задуха горещият нощен вятър: на север, през широката делта, наричана „Пръстите на Дракона“ — заплетен лабиринт от водни пътища, широки и тесни, някои запушени с гъсто и високо израсла трева-ножарка. Просторни низини с полюшващ се папур разделяха скупчените ниски островчета, обрасли с дървета с коренища като паяци. Делтата постепенно отстъпваше място на своя източник, река Еринин, чиято огромна ширина беше осеяна с малки лодки — рибарите ловяха риба под светлината на фенерите. Лодки и светлини се поклащаха диво, внезапно и нечакано, някои от по-възрастните мъже току промърморваха за зли твари, бродещи в нощта. По-младите мъже се разсмиваха, но и те започваха да теглят мрежите по-бързо, нетърпеливи да се приберат у дома, по-далече от тъмното. В приказките се разправяше, че злото не може да пристъпи през прага ти, освен ако сам не го призовеш. Така твърдяха приказките. Но тук отвън, в тъмнината…

Последният дъх на солено изчезна, когато вятърът достигна великия град Тийр, досами реката, където покрити с каменни плочи ханове и дюкяни опираха гръб в стройни, увенчани с кули палати, блестящи на лунната светлина. Но нито един от дворците не беше висок и наполовина колкото масивната като планина твърд, простираща се от ядрото на града до водния бряг. Тийрският камък, легендарната крепост, най-древната човешка твърдина, издигната в последните дни от Разрушението на света. Докато държави и империи се въздигаха и сгромолясваха, биваха замествани от други, които на свой ред упадаха, Камъкът стоеше. Беше скалата, в която армии бяха скършвали копия, мечове и сърца в продължение на три хиляди години. И през всичкото това време никога не беше падал в ръцете на нашественически армии. Досега.

Улиците на града, пивниците и хановете бяха почти празни в топлия влажен мрак — хората предпазливо си стояха зад стените на домовете. Онзи, който държеше Камъка, бе господарят на Тийр — на града, както и на държавата. Така беше било винаги и хората на Тийр винаги го бяха приемали. През деня превъзнасяха с възторжени викове новия си господар така, както бяха превъзнасяли стария; нощем се гушеха един до друг и трепереха въпреки топлината, щом вятърът завиеше по покривите им като хиляден хор на оплаквачки. Странни, нови надежди танцуваха из главите им, надежди, каквито никой в Тийр не беше си позволявал от стотици поколения насам, надежди, омесени със страхове, древни като Разрушението.

Вятърът разлюля дългото бяло знаме, улавящо лунните лъчи над Камъка, сякаш искаше да го изтръгне. По цялата му дължина крачеше виеща се фигура, подобна на змия с крака, със златна лъвска грива, която сякаш бе яхнала вятъра. Знаме от пророчество, чакано с надежда и ужас. Знамето на Дракона. На Преродения Дракон. Предвестник на спасението на света и вестител на предстоящо Разрушение. Сякаш разгневен на това предизвикателство, вятърът връхлетя върху здравите стени на Камъка. Знамето заплющя, веейки и невъзмутимо в нощта в очакване на по-силни бури.

В една стая, на повече от половината височина на южната фасада на Камъка, Перин седеше на раклата до покритото с балдахин легло и гледаше тъмнокосата млада жена, крачеща напред-назад. В златистите му очи се долавяше загриженост. Обикновено Файле се закачаше с него, от време на време го задяваше заради прекалената му предпазливост; тази вечер обаче не беше изрекла и десет приказки, откакто бе нахълтала през прага. Той долавяше миризмата на розови цветчета, скътани в дрехите й след почистване, и аромата, който си беше само неин. И тънка нишчица чиста пот, в която се надушваше нервност. Файле почти никога не показваше нервност. Зачуди се защо сега се е изнервила и усети, че го засърбява между плешките, но този път не се дължеше на нощната жега. Тя крачеше отсечено и рязко, така че тесните й, срязани за езда поли шумоляха.

Той раздразнено почеса двуседмичната си брада. Беше по-къдрава дори от косата му. Освен това с нея му беше горещо. За стотен път си помисли дали все пак да не я обръсне.

— Отива ти — каза изведнъж Файле. Беше спряла да крачи.

Той неловко помръдна рамене, натежали от дългите часове работа в ковачницата. Тя от време на време сякаш разбираше какво си е помислил.

— Сърби ме — промърмори той и съжали, че не го е изрекъл по-уверено. Беше си негова брада — можеше да я обръсне когато си поиска.

Тя го изгледа изпитателно, килнала глава на една страна. Големият нос и високите й скули правеха погледа й малко свиреп, въпреки тихия глас, с който добави:

— Съвсем ти отива.

Перин въздъхна и отново сви рамене. Не беше го молила да задържи брадата и не би го направила. Въпреки това той знаеше, че пак ще се откаже да я обръсне. Зачуди се как ли щеше да се справи приятелят му Мат в подобно положение. Сигурно с едно ощипване, с целувка и някоя забележка, която да я разсмее, докато не я накара да мисли като него. Но Перин знаеше, че не може да се оправя с момичетата като Мат. Мат никога нямаше да се докара дотам, че да се поти под брадата си само защото една жена е преценила, че лицето му трябва да е обрасло. Освен, може би, ако тази жена не се казваше Файле. Перин подозираше, че баща й дълбоко съжалява за това, че е напуснала дома, и то не само защото му е дъщеря. Беше най-големият търговец на кожи в Салдеа, по нейните твърдения, а Перин беше сигурен, че винаги е способна да вземе цената, на която държи.

— Нещо те безпокои, Файле, и това нещо не е брадата ми, Какво е?

Изразът й стана предпазлив. Гледаше навсякъде другаде, но не и в него. Очите й презрително обхождаха мебелировката на стаята.

Дърворезби с леопарди и лъвове, спускащи се ястреби и ловни сцени украсяваха всичко, от високия гардероб и дебелите колкото крака му пилони на балдахина до отрупаната с възглавнички скамейка пред мраморната камина. Някои от животните бяха с гранатови очи.

Беше се опитал да убеди икономката, че иска най-обикновена стая, но тя като че ли не го разбра. Не че беше глупава или бавно мислеща. Икономката командваше цяла армия слуги, по-многобройна и от Бранителите на Камъка; който и да властваше в Камъка, който и да владееше стените му, тази жена се грижеше за ежедневните неща, благодарение на които цялата цитадела можеше да функционира. Но тя гледаше на света с очите на тайренка. Въпреки облеклото му, той трябваше да е нещо много повече от младия селянин, на какъвто приличаше, тъй като хора от простолюдието никога не бяха подслонявани в Камъка — освен Бранители и слуги, разбира се. Освен това той беше от обкръжението на Ранд, приятел или следовник, или във всеки случай, по някакъв начин приближен на Преродения Дракон. За икономката това бе достатъчно, за да го приравни в най-лошия случай към поземлен лорд, а може би и към върховен лорд. Достатъчно беше скандализирана, че трябва да го настани тук, без дневна дори; той си помисли, че сигурно щеше да припадне, ако беше настоял за още по-обикновена стая. Стига изобщо да имаше такива, освен квартирите на слугите или на Бранителите. Добре поне че тук нищо не беше позлатено. Освен свещниците.

Файле обаче не споделяше мнението му.

— Трябваше да вземеш по-добра от тази. Заслужаваш го. Можеш да заложиш последния си медник, че Мат се е настанил в много по-хубава.

— Мат си пада по префърцунените неща — отвърна той простичко.

— Не умееш да държиш на себе си.

Той не отвърна. Не заради покоите му от нея лъхаше на притеснение, нито заради брадата му.

След пауза тя добави.

— Лорд Дракон, изглежда, е загубил интереса си към теб. Напоследък прекарва цялото си време с върховните лордове.

Сърбежът между плешките му се усили; сега вече знаеше какво я безпокои. Постара се да придаде твърдост на гласа си:

— Лорд Дракон ли? Говориш като същинска тайренка. Името му е Ранд.

— Той е твой приятел, Перин, не мой. Ако изобщо човек като него може да има приятели. — Пое си дълбоко дъх и продължи малко по-спокойно: — Мисля да напусна Камъка. Да напусна Тийр. Не смятам, че Моарейн ще се опита да ме спре. Вестите за… за Ранд са тръгнали от града отпреди две седмици. Едва ли си въобразява, че може да го запази повече в тайна.

Той едва потисна поредната си въздишка.

— Аз също не мисля, че ще го направи. По-скоро ми се струва, че те смята за излишно усложнение. Вероятно дори ще ти даде пари, за да ти види гърба.

Стиснала юмруци на хълбоците си, тя пристъпи и го погледна в лицето.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— А ти какво искаш да ти кажа? Че искам да останеш? — Ядът в собствения му глас го сепна. Беше ядосан на себе си, не на нея. Ядосан, защото не бе могъл да предвиди този изход, ядосан, защото не можеше да реши как да се справи с нещата. Винаги беше обичал да премисля грижливо всичко. Когато си припрян, е лесно да нараниш хората, макар и неволно. Вече го бе направил. Тъмните й очи се бяха разширили от потрес. Той се помъчи да заглади думите си. — Правя каквото мога, за да останеш, Файле, но може би ще е по-добре да си тръгнеш. Знам, че не си страхливка, но Преродения Дракон, Отстъпниците… — Не че изобщо някъде по света беше безопасно — не и от дълго време насам, не и днес — но все пак съществуваха много по-безопасни места от Камъка. За известно време поне. Но не беше толкова глупав, за да й постави въпроса по този начин.

Но нея, изглежда, не я интересуваше как го поставя.

— Да остана? Светлината да ме освети дано! Всичко друго е по-добро, отколкото да стоя тук, но… — Тя изящно коленичи пред него и постави ръцете си на коленете му. — Не ми е приятно да се чудя кога ли някой от Отстъпниците ще скочи пред мен иззад ъгъла, нито ми е приятно да се чудя кога ли Преродения Дракон ще избие всички ни. В края на краищата, направил го е по време на Разрушението. Избил е всички около себе си.

— Ранд не е Луз Терин Родоубиеца — възрази Перин. — Тоест, той наистина е Преродения Дракон, но не е… той не би… — Думите му заглъхнаха — не знаеше как да ги завърши. Ранд беше прероденият Луз Терин Теламон — точно това означаваше да си Преродения Дракон. Но дали означаваше, че Ранд е обречен на ориста на Луз Терин? Не просто да полудее — всеки мъж, който е преливал, го е очаквала тази съдба, последвана от гниеща смърт — но да избие всички, които го обичат?

— Говорих с Байн и Чиад, Перин.

Не беше изненадващо. Тя прекарваше много време с айилките. Приятелства завързваше трудно, но изглежда, айилките й допадаха точно толкова, колкото презираше тайренските благороднички в Камъка. Но Перин не виждаше връзка с това, което обсъждаха, и й го каза.

— Те разправят, че Моарейн понякога ги пита къде си. Както и Мат. Не разбираш ли? Тя нямаше да го прави, ако можеше да те наблюдава със Силата.

— Да ме наблюдава със Силата ли? — отвърна той плахо. За това никога не беше си помислял.

— Не може. Ела с мен, Перин. Може да се окажем на двадесет мили отвъд реката, преди да й дотрябваме.

— Не мога — отвърна той отчаяно. Понечи да я отпусне с целувка, но тя скочи на крака и се дръпна толкова бързо, че едва не падна. Нямаше смисъл да тръгва след нея. Беше скръстила ръце под гърди като преграда.

— Не ми казвай, че толкова се боиш от нея. Знам, че е Айез Седай и че всички ви кара да танцувате, щом дръпне конците. Може би държи п… Ранд… така овързан, че той да не може да се освободи, и Светлината знае, че Егвийн и Елейн, и дори Нинив не го желаят, но ти можеш да скъсаш конците й, ако пожелаеш.

— Това няма нищо общо с Моарейн. Трябва да го направя. Аз…

Тя рязко го прекъсна.

— Недей да ми пробутваш тези космати мъжки брътвежи за „мъжа“ и неговия „дълг“. Знам какво означава дълг не по-зле от теб и ти дълг тук нямаш. Може да си тавирен, дори сам да не го разбираш, но той е Преродения Дракон, не ти.

— Ще ме чуеш ли? — изрева той гневно и тя подскочи. Никога досега не й беше викал така. Тя вдигна брадичка и сви рамене, но не каза нищо. Той продължи: — Смятам, че по някакъв начин съм част от съдбата на Ранд. Мат също. Мисля, че той не може да направи това, което е длъжен, освен ако и ние не изпълним своята част. Това е дългът. Как мога да се махна, ако това може да означава Ранд да се провали?

— Може да означава? — В гласа й се долавяше настойчива нотка, макар и само намек. Той се зачуди дали ще може да си наложи да й вика по-често. — Това Моарейн ли ти го каза, Перин? Би трябвало вече да си се научил да се вслушваш по-внимателно в думите на една Айез Седай.

— Сам го прецених. Смятам, че тавирен са притеглени един към друг. Или може би Ранд ни притегля, нас двамата с Мат. Предполага се, че той ще се окаже най-силният тавирен след Артур Ястребовото крило, може би от Разрушението насам. Мат дори не иска и да признае, че е тавирен, но колкото и да се опитва да се измъква, все завършва при Ранд. Лоиал твърди, че никога не е чувал за трима тавирен на една и съща възраст и от едно и също място.

Файле изсумтя шумно.

— Лоиал не знае всичко. Той не е достатъчно възрастен за огиер.

— Той е над деветдесетгодишен — отвърна Перин, но тя се усмихна сдържано. За един огиер деветдесет години не бяха повече от възрастта на Перин. А може би и по-малко. За огиерите не знаеше много. Във всеки случай, Лоиал беше изчел повече книги, отколкото Перин бе виждал или дори чувал да са били писани. — И той знае повече от теб или мен. Той вярва, че може би съм прав. Също и Моарейн. Не, нея не съм я питал, но защо иначе ще ме държи под око? Да не смяташ, че иска да й направя кухненски нож?

Тя замълча за миг, а когато заговори, тонът й беше изпълнен със съчувствие.

— Бедничкият ми Перин. Аз напуснах Салдеа, за да намеря приключение, а сега, когато съм в самата сърцевина на едно такова, и то в най-великото от Разрушението насам, единственото, което искам, е да замина някъде другаде. Ти искаш просто да си ковач, а ще завършиш в сказанията и легендите, независимо дали го искаш, или не.

Той извърна поглед, макар миризмата й все още да изпълваше главата му. Не мислеше, че е вероятно за него да се съчинят сказания, освен ако тайната му не се разпростреше далеч извън тесния кръг хора, които вече знаеха за нея. Файле си мислеше, че знае всичко за него, но грешеше.

На стената срещу него бяха опрени секира и чук, и двете сечива — прости и удобни за използване, с дръжки, дълги колкото ръката му до лакътя. Секирата беше злокобно, закривено като полумесец острие, уравновесено с дебел шип. Предназначена бе за насилие. С чука той можеше да прави разни неща, беше направил някои неща в една ковачница. Главата на чука тежеше над два пъти повече от секирата, но тъкмо секирата му се струваше много по-тежка всеки път, когато я надигнеше. Със секирата той бе… Перин се навъси. Не искаше да си спомня за това. Тя беше права. Единственото, което му се искаше, бе да си остане ковач, да се върне у дома, отново да види семейството си и да заработи в ковачницата. Но това не можеше повече да стане, знаеше го.

Изправи се, взе чука и отново седна. Това, че го държеше в скута си, донякъде го успокояваше.

— Майстор Люхан винаги казва, че не можеш да подминеш онова, което трябва да се свърши. — Побърза да довърши, усетил, че тези думи много приличат на онова, което тя бе нарекла „космат мъжки брътвеж“. — Той е ковачът в селото ми, при когото чиракувах. Казвал съм ти за него.

За негова изненада, тя не се възползва от възможността да му посочи, че се повтаря. Всъщност не каза нищо, само го погледна, сякаш очакваше нещо. След миг то дойде на устата му.

— Е, тръгваш ли си? — попита той.

Тя се изправи и изтръска полите си. Остана смълчана дълго, сякаш търсеше отговора.

— Не знам — отрони най-сетне. — В такава каша ме забърка…

— Аз? Какво съм направил?

— Ами ако сам не го разбираш, аз със сигурност няма да ти го кажа.

Той отново се почеса по брадата и заби поглед в чука, стиснат в другата му ръка. Мат сигурно щеше да знае какво точно има предвид. Или дори старият Том Мерилин. Белокосият веселчун твърдеше, че никой не може да разбере жените, но когато излезе от мъничката си стая в подножието на Камъка, скоро го обкръжиха половин дузина млади момичета, които спокойно можеха да му бъдат внучки и които въздишаха, слушайки го как свири на лютнята и им разказва романси и приказки за велики приключения. Файле беше единствената жена, която Перин искаше да разбере, но понякога се чувстваше като риба, мъчеща се да разбере птица.

Знаеше, че й се иска да я попита. Поне това разбираше. Тя можеше да му каже или не, но от него се очакваше да я попита. Той обаче упорито стисна устни. Този път бе решил да изчака сама да го каже.

Навън в мрака изкукурига петел.

Файле потръпна и се сви.

— Дойката ми казваше, че това означава предстояща смърт. Не че го вярвам, разбира се.

Той отвори уста, за да се съгласи, че е глупост, макар че също потръпна, но главата му бързо се извъртя от някакъв стържещ звук и изтупване. Секирата се беше изтъркулила на пода. Той се намръщи — и изведнъж тя отново помръдна недокосната и подскочи срещу него.

Перин замахна с чука, без да мисли. Металът, иззвънял върху метал, заглуши писъка на Файле; секирата прелетя през стаята, отскочи от отсрещната стена и отново полетя към него с острието напред. Стори му се, че всеки косъм по тялото му е настръхнал.

Файле се хвърли напред и сграбчи дръжката на секирата с две ръце. Едва в последния миг Перин успя да скочи, пусна чука и хвана секирата. Помисли си, че ще умре, ако секирата — неговата секира — я нарани. Дръпна я от нея така силно, че тежкият й шип едва не го прониза в гърдите. Щеше да си струва, само да спре секирата да не я порази. С някакво смътно чувство си помисли, че това е невъзможно.

Оръжието се замята като оживяло. Като някакво живо същество, изпълнено със зла воля. Искаше Перин — разбра го, все едно че секирата му бе извикала — и се съпротивляваше ловко. Когато я дръпна настрана от Файле, секирата използва движението му, за да замахне към него; когато я оттласна от себе си, тя се опита да достигне нея, сякаш знаеше, че така ще го спре да я оттласква. Колкото и здраво да стискаше дръжката, секирата се въртеше в ръцете му, заплашвайки го било с шипа, било със закривения си резец. Дланите го заболяха от усилието, мишците му се изпънаха, мускулите се стегнаха. Пот потече по лицето му. Не беше сигурен колко още ще може да я удържи. Всичко това беше лудост. Пълна лудост, която не му оставяше време дори да помисли.

— Махай се — промърмори той през стиснати зъби. — Излез от стаята, Файле!

Лицето й беше пребледняло, но тя поклати глава.

— Не! Няма да те оставя!

— Това нещо ще убие и двама ни!

Тя отново поклати глава.

С гърлено ръмжене той пусна едната си ръка от дръжката. Другата му ръка, която продължи да я стиска, изтръпна от напрежение. Извиващата се дръжка пареше дланта му. Избута Файле встрани. Тя се развика, докато я тласкаше към вратата. Без да обръща внимание на виковете и на юмруците й, удрящи го по лицето, той я притисна до стената с рамо, отвори вратата и я изхвърли в коридора.

Затръшна вратата зад нея, притисна я с гръб и плъзна резето с бедро, като в същото време стискаше дръжката с две ръце. Острият тежък резец блестеше и потрепваше на няколко пръста от лицето му. С усилие той избута секирата на една ръка разстояние. Приглушените викове на Файле долитаха иззад дебелата врата, тя блъскаше с юмруци по дъските, но Перин почти бе забравил за нея. Жълтите му очи грейнаха, отразили всяка частица светлина в стаята.

— Само двамата сме сега — изрева той на секирата. — Кръв и пепел, колко те мразя! — Част от съзнанието му се разсмя с почти истеричен смях. „Ранд беше този, който трябваше да полудее, а ето ме сега мен, да си говоря с някаква си секира! Ранд! Да го изгори дано!“

Оголил зъби от усилието, той оттласна брадвата на цяла крачка от себе си. Оръжието завибрира, мъчейки се да се добере до плът — той почти усещаше жаждата му за кръв. С рев Перин внезапно дръпна извития резец към себе си и в последния миг се хвърли встрани. Брадвата профуча покрай него и със силен тътен се заби във вратата.

Усети как животът — другояче не можеше да го назове — напусна заклещеното оръжие. Бавно пусна дланите си от дръжката. Секирата си остана такава, каквато си беше — само желязо и дърво. Вратата му се стори подходящо място, където да я остави — поне засега. С трепереща длан той изтри потта от челото си. „Лудост. Лудостта крачи навсякъде, където мине Ранд.“

Изведнъж Перин осъзна, че вече не чува виковете на Файле, нито блъскането й. Отвори вратата. През дебелото дърво навън беше щръкнало блестящо острие, грейнало под светлината на големите светилници, окачени между гоблените по стените на коридора.

Файле стоеше с вдигнати ръце, замръзнала, както бе посегнала да удари по вратата. С широко отворени очи, изпълнени с удивление, тя докосна с пръст върха на носа си.

— Още мъничко — отрони тя плахо — и…

Внезапно сепнала се, тя се хвърли към него, прегърна го и обсипа шията и брадата му с целувки, като мърмореше несвързано. Също така бързо го отблъсна от себе си и дланите й тревожно обходиха гърдите и мишците му.

— Ранен ли си? Пострада ли?

— Нищо ми няма — отвърна той. — А ти? Не исках да те уплаша.

Тя се взря в очите му.

— Наистина ли? Никак ли не си пострадал?

— Изобщо. Аз… — Тя замахна с все сила и така го зашлеви, че главата му задрънча като чук върху наковалня.

— Ти, голяма космата кратуно! Помислих си, че си загинал! Уплаших се, че те е убило! Помислих, че… — Замахна пак, но той хвана ръката й.

— Моля те, не го прави повече — каза той тихо. Отпечатъкът от ръката й изгаряше бузата му и му се стори, че челюстта ще го боли цяла нощ.

Той стисна китката й така нежно, както би обхванал птица в шепата си, но въпреки усилието й да си издърпа ръката, неговата не помръдна и на косъм. В сравнение с размахването на тежкия чук през целия ден в ковачницата не му струваше никакво усилие да я задържи въпреки борбата с полудялата секира преди малко. Тя, изглежда, изведнъж реши да пренебрегне хватката му и се взря в очите му; нито тъмни очи, нито златни примигнаха.

— Можех да ти помогна. Нямаше право да…

— Имах всичкото право — отвърна той решително. — Нямаше да ми помогнеш. Ако беше останала, и двамата щяхме да загинем. Нямаше да мога да се бия — така, както трябваше — и да те държа в безопасност едновременно. — Тя отвори уста, но той повиши тон и продължи: — Знам, че думите ми няма да ти харесат. Ще направя всичко, за да не се отнасям с теб като със статуйка от порцелан, но ако поискаш да видя как загиваш, ще те вържа като агне за продан и ще те изпратя на госпожа Люхан. Такива глупости тя няма да търпи.

Облиза с език един от зъбите си да види дали не се е разклатил и си представи как Файле се опитва да налети с рогца напред срещу Алзбет Люхан. Жената на ковача държеше мъжа си изкъсо не по-трудно, отколкото се оправяше с къщата. Дори Нинив се въздържаше от резкия си тон в присъствието на госпожа Люхан. Реши, че зъбът си е все още здрав.

Файле изведнъж се разсмя с дълбок, гърлен смях.

— Не си мисли, че няма да потанцуваш с Тъмния, ако се опиташ.

Перин така се стресна, че пусна ръката й. Не виждаше особени разлика между това, което беше казал току-що, и онова, което бе изтърсил преди, но едното я беше накарало да кипне, докато това тя прие… мило. Не че беше сигурен, че заплахата й да го убие е само на шега. Файле носеше скрити ножове по себе си и знаеше как да ги използва.

Тя разтри показно китката си и промърмори нещо неразбрано. Той успя да долови само „космат вол“ и се закле да обръсне и последното косъмче от тази глупава брада. Скоро.

— Секирата. Това беше той, нали? — каза Файле. — Преродения Дракон се опита да ни убие.

— Трябва да е бил Ранд. — Натърти на името. Не му харесваше да мисли за Ранд по друг начин. Предпочиташе да си спомня за Ранд, отраснал с него в Емондово поле. — Не се е опитвал да ни убие. Не и той.

Тя го изгледа кисело.

— Ако не се е опитвал, дано никога да не го направи.

— Нямам представа какво прави. Но смятам да му кажа да престане, и то веднага.

— Не знам защо толкова ме интересува мъж, който се грижи само за безопасността си — промърмори тя.

Той я изгледа объркан, чудейки се какво иска да каже, но тя само пъхна ръката си под лакътя му. Перин продължи да се чуди и докато крачеха по коридорите на Камъка. Секирата остави там, където си беше; забита във вратата, нямаше да навреди никому.

 

 

Стиснал в зъби края на дългостволата си лула, Мат отвори още малко сюртука си и се помъчи да се съсредоточи върху обърнатите пред него карти и монетите, пръснати на масата. Беше облякъл яркочервеното палто, скроено по андорска мода от най-хубава вълна, със златно везмо, виещо се по големите маншети и дългата яка. Всеки изминал ден му напомняше колко далече е Тийр от Андор. По лицето му се стичаше пот, ризата на гърба му беше подгизнала.

Никой от приятелите около масата не даваше вид, че изобщо забелязва горещината, въпреки че палтата им изглеждаха по-тежки и от неговото, с дебели, издути ръкави, подплатени с коприни, брокат и сатен. Двама мъже в червени ливреи със златни ширити пълнеха прилежно сребърните чаши на картоиграчите с вино и поднасяха блестящи сребърни тави с маслини, сирене и ядки. Горещината като че ли изобщо не притесняваше и слугите, макар от време на време те да се прозяваха в шепа, когато мислеха, че никой не ги вижда. Нощта беше в разгара си.

Мат се сдържа да вдигне картите си, за да ги погледне отново. Едва ли щяха да се променят. Тримата владетели, най-силните карти от петте, вече бяха достатъчни, за да спечели повечето ръце.

По-удобно щеше да се чувства в игра на зарове; по местата, където обикновено играеше комар, рядко се намираха тестета карти, а среброто сменяше притежателите си в петдесет различни игри със зарове, но тези млади тайренски лордчета по-скоро бяха готови да облекат дрипи, отколкото да играят на зар. Само селяните хвърляли зарове, въпреки че се въздържаха да го казват в негово присъствие. Не се бояха толкова от гнева му, колкото от това, което си въобразяваха, че са приятелите му. Играта, която играеха, се казваше „цепене“ и я въртяха час след час, всяка нощ, като използваха карти, изрисувани и лакирани ръчно от един човек в града — той беше натрупал цяло състояние от увлечението на тези мъже и на други като тях. Само жени или коне можеха да ги отвлекат от тази страст, и то не за дълго.

Мат беше схванал играта много бързо и макар късметът му да не беше толкова добър, колкото на зарове, беше достатъчен. До картите му лежеше натъпкана кесия и още една, още по-дебела, кротуваше в джоба му. Цяло състояние, щеше да си помисли той някога, в Емондово поле, достатъчно, за да преживее остатъка от живота си в лукс. Представите му за лукс се бяха променили, откакто напусна Две реки. Младите лордове около него държаха парите си безгрижно, хвърлени на бляскави купчинки пред тях на масата, но той нямаше намерение да се отказва от някои стари навици. В кръчмите и хановете понякога му се налагаше да изчезва бързо. Особено когато късметът наистина го споходеше.

Натрупаше ли достатъчно, смяташе да напусне Камъка — също толкова бързо. Преди Моарейн да разбере какво е намислил. Ако си беше тръгнал навреме, можеше вече да се намира на дни път оттук. Само дето тук имаше да се събира златце. Една нощ на тази маса можеше да му донесе повече, отколкото една седмица хвърляне на зарове по хановете. Само да не го изоставеше късметът.

Той леко се намръщи и изпуфтя загрижено с лулата, за да създаде впечатление, че не е сигурен дали картите му са печеливши. Двама от младите лордове също държаха лули между зъбите си, но инкрустирани със сребро и с кехлибарени мундщуци. Сред горещия неподвижен въздух ароматизираният им табак миришеше на пожар в дамски гардероб.

— Днес пристигна кораб на Морския народ — промърмори Реймон, без да вади лулата от устата си. Брадата на младия широкоплещест лорд беше изрядно оформена и намазана с благоуханно масло. Това беше последният вик на модата сред младите лордове, а Реймон гонеше модата точно толкова усърдно, колкото гонеше жените. Което усърдие отстъпваше единствено на страстта му към комара. Той хвърли сребърна крона върху купчината монети в средата на масата за нова карта. — Каравела. Това, каравелите, били най-бързите кораби, така разправят. Вятъра надбягвали. Виж, това бих искал да го видя. Душата ми да изгори, бих искал. — Не си направи труда да погледне каква карта е получил. Никога не го правеше преди да събере пет.

Пълничкият розовобузест мъж, седящ между Реймон и Мат, се разсмя развеселен.

— Ти кораба ли искаш да видиш, Реймон? Момичетата те теглят, нали? Женичките. Екзотични красавици от Морския народ, с техните пръстени, дрънкулките и люлеещата се походка, а? — Той също добави една крона, взе си карта и направи гримаса, когато я погледна. Това не означаваше нищо: ако се съдеше по физиономията му, картите на Едорион бяха все ниски и разбъркани. Но въпреки това той по-често печелеше, отколкото губеше. — Е, може пък късметът ми с момичетата от Морския народ да излезе по-добър.

Раздаващият — висок строен мъж от другата страна на Мат, с брада, наклепана с масло още по-обилно и от тази на Реймон — почеса с пръст носа си.

— Мислиш ли, че ще имаш късмет с тях, Едорион? Както се държат настрана, ще имаш късмет ако въобще подушиш парфюмите им. — Той имитира с ръка полъх, вдиша шумно и въздъхна, а останалите лордчета се разсмяха, включително и Едорион.

Един младеж с простовато лице, казваше се Естеан, се смееше най-гръмко от всички, като непрекъснато отмяташе падащата на челото му дълга права коса. Ако му се заменеше скъпия жълт сюртук с груба вълнена аба, можеше спокойно да мине за селянин, а не за сина на върховния лорд с най-богатите имения в Тийр и най-богатия мъж на масата.

Естеан залитна пред мъжа, седящ до него — превзет симпатяга на име Баран, който сякаш непрекъснато гледаше върха на острия си нос — и боцна раздаващия с не особено стабилен пръст. Баран се дръпна назад и изкриви уста около лулата, сякаш се боеше да не би Естеан да повърне в скута му.

— Е, това беше добро, Карломин — изгъргори Естеан. — Нали бе, Баран? Едорион няма да може дори да ги подуши. Ако иска да си опитва късмета… да опита по-добре с айилските момета като Мат. С техните копия и ножове. Душицата ми да изгори. Все едно да поканиш лъв на танц. — Около масата настъпи мъртва тишина. Естеан продължи да се смее сам, после примигна и отново прокара пръсти през косата си. — Какво ви стана бе? Какво толкова казах? О! О, да.

Мат едва се сдържа да не се намръщи. Този глупак да споменава айилците. По-опасна тема можеха да бъдат само Айез Седай; по-скоро щяха да приемат тумба айилки да минат по коридора, отколкото и една Айез Седай, а тези мъже наоколо си мислеха, че тук има поне четири. Той извади с два пръста сребърна андорска крона от кесията на масата и я сложи на купчината. Карломин бавно му подаде карта.

Мат я повдигна леко с нокътя на палеца си и не си позволи дори да примигне. Владетел купа, върховен лорд на Тийр. Владетелите в едно тесте бяха различен брой в зависимост от това в коя земя са изработени картите, като владетелят на съответната страна винаги беше Владетел купа — най-силният цвят. Тези карти бяха стари. Вече беше виждал тестета с лика на Ранд или нещо подобно на него за Владетел купа, на фона на знамето на Дракона. Ранд, владетелят на Тийр; това все още му се струваше достатъчно смахнато, за да му се доще сам да се ощипе. Ранд беше овчар, иначе добро момче, с което човек можеше да се повесели, когато не се правеше на прекалено сериозен и отговорен. Ранд, вече станал Преродения Дракон, видите ли; това само му напомни, че е кръгъл глупак, дето още седи тук, където Моарейн можеше да го хване, щом си поиска, и да чака да види какво ще направи Ранд. Може би Том Мерилин щеше да тръгне с него. Или Перин. Само че Том се бе заседял в Камъка и сякаш нямаше никакво намерение да го напуска, а Перин нямаше да тръгне за никъде, ако Файле размахаше пръст. Какво пък, той щеше да си замине и сам, ако се наложеше.

Но все пак насред масата лежеше сребро, а купчините злато пред лордчетата също го чакаха, и ако му дойдеше и петият владетел, никоя комбинация нямаше да го надвие. Не че наистина имаше нужда от петия. Изведнъж усети, че късметът му го гъделичка в ума. Не така силно, колкото при заровете, разбира се, но вече беше сигурен, че никой няма да надвие четирите му карти. През цялата нощ тайренците бяха наддавали дивашки и цената на десетина ферми бързо се прехвърляше от ръка на ръка.

Но Карломин беше зяпнал картите в ръката си, без да си купи четвърта, а Баран пуфтеше енергично с лулата и подреждаше монетите пред себе си, сякаш готов да ги напъха в джобовете си. Реймон гледаше навъсено, а Едорион намръщено си разглеждаше ноктите. Само Естеан като че ли оставаше безучастен; той се ухили и колебливо огледа масата, като че ли вече забравил какво е изтърсил преди малко. Обикновено успяваха да оправят положението, ако в стаята се появяха айилци, но часът бе доста късен, а виното се беше ляло на воля.

Мат зарови в ума си да измисли начин да ги задържи на масата със златото им, вместо да захвърлят картите и да се разотидат. Бегъл поглед по лицата им беше достатъчен, за да разбере, че само смяната на темата няма да е достатъчна. Но имаше и друг начин. Ако ги накараше да се посмеят на айилците… „Дали не си струва да ги накарам да се посмеят и на мен?“ Той задъвка мундщука на лулата си, мъчейки се да измисли нещо друго.

Баран събра в шепи стълбчетата жълтици и понечи да ги прибере в джобовете си.

— Май ще трябва да се пробвам с тези жени от Морския народ — бързо каза Мат, изваждайки лулата от устата си, за да направи жест с нея. — Странни работи стават, когато подгониш айилски момичета. Много странни. Като играта, дето наричат „Целувката на Девите“. — Беше приковал вниманието им, но Баран не беше пуснал монетите — а Карломин все още не показваше признаци, че ще си купи карта.

Естеан изпръхтя пиянски.

— Да те цункат със стомана в ребрата, предполагам. Деви на копието, нали. Стомана. Копие в ребрата. Душицата ми да изгори. — Никой от останалите не се разсмя. Но всички се заслушаха.

— Не съвсем — понечи да се ухили Мат. „Да ме изгори дано, като им го казах дотук, защо да не разкажа и останалото.“ — Руарк ми каза, че ако искам да се оправя с Девите, трябвало да ги попитам как се играе „Целувката на Девите“. Каза ми, че това било най-добрият начин да ги опозная. — Името все още му звучеше като игрите на целувки у дома, като „Целувката на маргаритките“. Не беше предполагал, че главатарят на айилския клан ще се окаже човек, който може да върти номера. Беше се зарекъл следващия път да бъде по-предпазлив. С усилие разшири усмивката си. — Така че отидох при Байн и… — Реймон се намръщи нетърпеливо. Никой от тях не знаеше името на друг айилец, освен на Руарк, а и никой не държеше особено. Мат заряза имената и бързо продължи: — Та отидох при тях като последния тъпак и ги помолих да ми я покажат. — Трябваше да очаква нещо по широките усмивки, разцъфнали по лицата им. Като котки, поканени от някой мишок да си поиграят. — Докато се усетя какво става, копията им обкръжиха врата ми като нашийник. Само да кихнех, щях да се обръсна.

Останалите около масата избухнаха в смях, от хъхренето на Реймон до пиянския рев на Естеан.

Мат ги остави да се посмеят. Той самият все още усещаше боцкането на върховете на копията по врата си — щяха да го намушкат, само ако се помръднеше и на един пръст. Байн, която през цялото време се смееше, му беше казала, че никога не е чувала някой мъж наистина да помоли да поиграят на „Целувката на Девите“.

Карломин поглади брадата си и каза:

— Не можеш да спреш точно тук. Продължи. Кога е станало това? Обзалагам се, че е било преди две нощи. Когато не дойде на играта и всички се зачудихме къде ли може да си се дянал.

— Онази нощ играех на камъчета с Том Мерилин — бързо отвърна Мат. — Това беше преди повече дни. — Радваше се, че може да излъже, без окото да му мигне. — Всяка от тях ме целуна. Това беше всичко. Решеше ли, че целувката е хубава, отпускаха копията. Ако не, притискаха още по-силно; да те окуражат, един вид. Това е всичко. Едно ще ви кажа; когато се бръсна, се порязвам по-малко.

Той отново напъха лулата между зъбите си. Ако искаха да научат повече, можеха сами да отидат и да помолят да поиграят тази игра. Даже му се дощя да се намерят такива глупаци. „Проклетите му айилки и проклетите им копия.“ Добра се до собственото си легло едва призори.

— За мен лично това би било предостатъчно — отрони сухо Карломин. — Светлината душата да ми изгори, ако не е. — Той подхвърли сребърна крона в средата на масата и си извади карта. — Целувка на девите. — Поклати развеселен глава и около масата отново избухна смях.

Баран си купи пета карта, а Естеан заопипва една от монетите на купа пред себе си и я заоглежда. Сега вече нямаше да спрат.

— Диваци — промърмори Баран. — Невежи диваци. Такива са до един, душата ми да изгори. Живеят в пещери там, в тяхната Пустош. В пещери! Само един дивак може да живее в Пустошта.

Реймон кимна.

— Поне служат на лорд Дракона. Да не беше така, щях да взема стотина Бранители и да ги омета от Камъка. — Баран и Карломин енергично изръмжаха в знак на съгласие.

На Мат не му струваше никакво усилие да запази изражението си равнодушно. Това го беше слушал вече. Хвалбите бяха лесна работа, когато никой не очакваше да се разнесат. Стотина Бранители? Дори Ранд да си стоеше настрана, неколкостотинте айилци бяха в състояние да задържат Камъка срещу всякаква армия, която тайренците можеха да съберат. Мат подозираше, че са останали тук само заради Ранд. Не допускаше, че някой от тези лордчета го е проумял — мъчеха се старателно да не обръщат внимание на айилците, — но се съмняваше, че от този факт ще им стане по-добре.

— Мат. — Естеан беше разперил картите си на ветрило и ги подреждаше, сякаш не можеше да реши в какъв ред вървят. — Мат, би ли поговорил с лорд Дракона?

— За какво? — подпита Мат предпазливо. Твърде много от тези тайренци знаеха, че двамата с Ранд са отраснали заедно, за да му харесва, и изглежда, си въобразяваха, че ходи под ръчичка с Ранд всеки път, когато изчезне от погледа им. Никой от тях не би се приближил и до родния си брат, ако знаеше, че може да прелива. Не разбираше защо си въобразяват, че е по-голям глупак от тях.

— Не ти ли казах? — Мъжът със селяшкия вид присви очи в картите и се почеса по главата, после лицето му се озари. — О, да. Прокламацията му, Мат. Прокламацията на лорд Дракона. Последната. В която заяви, че простолюдието имало право да призовава лордовете пред съдия. Чувал ли е някой някога един лорд да бъде призоваван пред съдия? И то заради селяни!

Ръката на Мат стисна кесията така, че монетите вътре изскърцаха.

— Би било срам — отрони той спокойно — да ви съдят и осъдят само защото сте се оправили както си знаете с щерката на някой рибар, щом сама си го е поискала, или че сте набили някой селяк затова, че ви е изпръскал плаща с кал.

Другите помръднаха неловко на столовете си, долавяйки настроението му, но Естеан закима толкова енергично, че главата му сякаш щеше да падне от раменете му.

— Точно. Макар че до това едва ли би се стигнало. Един лорд да го изправят на съд? Разбира се, че не. Едва ли. — Той се изсмя пиянски. — Не и рибарски щерки. Вмирисани са на риба, нали знаеш, колкото и да ги караш да се къпят. Виж, едно пълничко селско момиченце е най-добре.

Мат си припомни, че е тук, за да играе комар. Каза си, че трябва да пренебрегне брътвежите на пияния глупак, напомни си колко злато може да измъкне от кесията на Естеан. Езикът му обаче не го послуша.

— Кой знае докъде може да се стигне? До бесилка, може би.

Едорион го изгледа накриво, предпазливо и с тревога.

— Наистина ли трябва да си говорим за… за простолюдието, Естеан? Какво ще кажеш за дъщерите на Асторил? Реши ли най-после за коя да се ожениш?

— Какво? О, ще хвърля ези-тура, предполагам. — Естеан огледа картите си намръщено, премести една и отново се навъси. — Медоре си има две-три хубавички прислужнички. Може би Медоре.

Мат отпи дълга глътка от сребърната си чаша, за да се сдържи да не го зашлеви през селяшкото лице. Все още му беше първата чаша — слугите се бяха отказали от усилията си да му я долеят. Ако удареше Естеан, никой от останалите нямаше да вдигне ръка да го спре. Дори и Естеан. Защото той беше приятелят на лорд Дракона. Даже съжали, че не е в някоя пивница навън в града, където някой докер би поставил на изпитание късмета му и само бързият му език или бързите крака, или пък бързите ръце щяха да се погрижат кожата му да остане цяла. Виж, това наистина беше глупава мисъл.

Едорион отново изгледа Мат накриво, преценявайки настроението му.

— Днес чух един слух. Чух, че лорд Дракона ще ни поведе на война с Иллиан.

Мат се задави с виното и изпелтечи:

— На война ли?

— На война — отрони доволно Реймон с лула между зъбите.

— Сигурен ли си? — попита Карломин, а Баран добави:

— Аз такива слухове не съм чувал.

— Днес го чух, и то от трима души. — Едорион сякаш беше погълнат от картите си. — Но казва ли ти някой колко е вярно?

— Трябва да е вярно — каза Реймон. — Поведе ли ни лорд Дракона, стиснал Каландор, няма да се наложи дори да се бием. Ще им разпръсне войските, а ние ще влезем в Иллиан на парад. Лошо, донякъде. Душата ми да изгори, ако не е лошо. Аз лично бих предпочел да кръстосам меч с иллианците.

— Поведе ли ни лорд Дракона, няма да можеш — рече Баран. — Само като видят знамето на Дракона и ще паднат на колене.

— Първо Иллиан — каза Реймон. — А после… После целия свят ще завладеем за лорд Дракона. Мат, кажи му, че аз съм казал това. Дума по дума.

Мат поклати глава. Само допреди месец щяха да се ужасят дори от представата за мъж, който може да прелива, мъж, обречен да полудее и да умре в ужасна смърт. А сега бяха готови да последват Ранд в битка и да се доверят на силата му да побеждава вместо тях. Да се доверят на Силата, макар че едва ли го мислеха точно по този начин. Но подозираше, че им трябва нещо, на което да го припишат. Непобедимият Камък беше в ръцете на айилците. Преродения Дракон се намираше в покоите си, на сто стъпки над главите им, и с него беше Каландор. Три хиляди годишна тайренска вяра и история лежеше в руини и светът се беше обърнал с главата надолу. Зачуди се дали той самият се справя по-добре с всичко това; собственият му свят беше рухнал само за малко повече от година. Завъртя една златна тайренска крона между пръстите си. Колкото и добре да се беше справил дотук, назад нямаше да се върне.

— Кога тръгваме в поход, Мат? — попита Баран.

— Не знам — отвърна той замислено. — Не мисля, че Ранд би започнал война. — Освен ако вече не бе полудял. Тази мисъл не беше от най-утешителните.

Останалите го изгледаха така, сякаш ги беше уверил, че утре слънцето няма да изгрее.

— Всички ние сме предани на лорд Дракона, разбира се. — Едорион се намръщи на картите си. — Но виж, в провинцията… Чувам, че някои върховни лордове, шепа, се опитват да съберат войска, за да си възвърнат Камъка. — Изведнъж всички престанаха да поглеждат към Мат. — Когато лорд Дракона ни поведе на бран, разбира се, всичко това ще се стопи. Във всеки случай, тук в Камъка всички сме му верни. Върховните лордове също, сигурен съм. Ония в провинцията са само шепа.

Верността им едва ли надхвърляше страха им от Преродения Дракон. За миг Мат се почувства, сякаш се беше канил да изостави Ранд в гнездо на пепелянки. А после си спомни в какво се беше превърнал Ранд. Беше по-скоро като да оставиш невестулка в кокошарник. Предишният Ранд му беше приятел. Но виж, Преродения Дракон… Кой можеше да е приятел на Преродения Дракон? „Никого не изоставям. Той сигурно би могъл да срине Камъка върху главите им, ако поиска. И върху моята, впрочем.“ Отново си напомни, че е крайно време да изчезва.

— Рибарски щерки — не — изломоти Естеан. — Ти вземи поговори с лорд Дракона.

— Твой ред е, Мат — подкани го изнервено Карломин. Изглеждаше поуплашен, въпреки че беше трудно да се разбере от какво точно — дали че Естеан може отново да ядоса Мат, или че разговорът отново ще се върне на темата за верността. — Купуваш ли карта, или си пас?

Мат осъзна, че се е разсеял. Всички освен него и Карломин имаха вече по пет карти, въпреки че Реймон беше прибрал картите си и ги бе поставил изрядно с лицето надолу до купчината пари, показвайки, че излиза от играта. Мат се поколеба, уж че мисли, след което отрони въздишка и подхвърли на масата още една крона.

Щом подхвърлената от ръката му сребърна крона подскочи, той внезапно усети, че късметът му от тънка струйка се стича на порой. Всяко издрънчаване на премятащия се върху масата сребърник отекваше в мозъка му; можеше да каже ези или тура и да познае как ще спре монетата при всяко премятане. Също както знаеше точно каква ще е следващата карта още преди Карломин да я сложи пред него.

Приплъзна картите на масата и ги разпери във ветрило с една ръка. Владетелят на пламъците го изгледа, редом до другите четирима. Амирлинския трон крепеше пламък на дланта си — но изобщо не приличаше на Сюан Санче. Каквото и да изпитваха тайренците към Айез Седай, все пак признаваха мощта на Тар Валон, макар „пламъците“ да бяха най-слабата боя.

Каква ли беше вероятността да му се паднат и петте? Късметът му работеше най-добре в случайните неща, като при заровете, но изглежда, започваше да се отърква повечко и на карти. „Светлината да ми изгори костите на прах, ако не е така“ — промърмори той. Или поне това мислеше да промърмори.

— Ето — едва не изрева Естеан. — Този път не можеш да го отречеш. Това беше на Древния език. Нещо за горене и за кости. — Той огледа ухилен масата. — Гувернантът ми щеше да се гордее. Ще взема да му пратя подарък. Ако разбера къде е отишъл.

От благородниците се очакваше да знаят Древния език, макар че в действителност малцина разбираха повече от Естеан. Младите лордове потънаха в спор какво точно е казал Мат преди малко. Изглежда, смятаха, че е някакъв коментар, свързан с топлината.

Кожата на Мат настръхна, когато се помъчи да си спомни какво точно беше изрекъл. Някакъв безсмислен низ от звукове, но въпреки това му се струваше, че би трябвало да го разбира. „Да я изгори дано Моарейн! Ако ме беше оставила на мира, сега нямаше да имам дупки в паметта, големи колкото цял фургон да пропадне в тях с все впряга, и нямаше да дрънкам… тези проклети неща!“ А освен това щеше да дои кравите на баща си, а не да обикаля света с пълни със злато джобове, но последното успя да изтласка от ума си.

— Ние да залагаме ли сме седнали тук — каза той дрезгаво, — или да си бърборим като някакви жени над плетките!

— Да залагаме — отвърна отсечено Баран. — Три крони, злато! — Той подхвърли жълтиците на купчината.

— И още три отгоре. — Естеан изхълца и добави шест жълтици към купа.

Потискайки усмивката си, Мат тутакси забрави за Древния език. Беше толкова лесно, че не искаше дори да си го помисля. Освен това, щом започваха така силно, можеше още тази ръка да спечели достатъчно, за да си тръгне още на заранта. „А ако толкова се е побъркал, че да започне война, ще се махна, ако ще и пеша.“

Навън в мрака изкукурига петел. Мат неловко се помръдна и си каза да не се прави на глупак. Никой нямаше да умре.

Очите му се спуснаха на картите… и той примигна. Пламъкът на Амирлин се беше сменил с нож. Докато си повтаряше наум, че сигурно се е изморил и му се привиждат разни неща, тя заби малкото острие в ръката му.

С дрезгав вой той запокити картите и се хвърли назад, преобръщайки стола си, и докато падаше, ритна масата. Въздухът сякаш се беше сгъстил като мед. Всичко се движеше така, сякаш времето се беше забавило, и в същото време всичко сякаш ставаше наведнъж. Други викове отекнаха с неговия, глухи и сякаш блъскащи се в пещерни стени. Той и столът му бавно се понесоха назад и надолу; масата заплува нагоре.

Владетелката на Пламъците увисна във въздуха, уголеми се и го загледа с жестока усмивка. Вече почти в естествен ръст, тя започна да излиза от картата; все още беше нарисувана фигура, без дълбочина, но посегна към него с ножа си, почервенял от кръвта му, сякаш току-що го беше измъкнала от сърцето му. До нея Владетелят на купите — тайренският върховен лорд — също започна да нараства и заизважда меча си от ножницата.

Докато падаше, Мат успя някак да извади камата от левия си ръкав и със същото движение да я метне право към сърцето на Амирлин. Ако това нещо изобщо имаше сърце. Вторият нож плавно изникна в лявата му ръка и още по-плавно излетя от нея. Двете остриета заплуваха във въздуха като перца от глухарче. Дощя му се да изкрещи, но първият рев на изненада и гняв все още изпълваше устата му. Владетелката на пръчките започна да се уголемява до първите двама — кралицата на Андор стискаше пръчката си като сопа, червено-златистата й коса обрамчваше озъбената й усмивка.

Той продължаваше да пада и да крещи. Амирлин вече се бе освободила от рамката на картата. Върховният лорд прекрачи през своята, извадил меча си. Плоските фигури се движеха почти толкова бавно, колкото и той. Почти. Той имаше доказателство, че стоманата в ръцете им може да реже, а несъмнено сопата можеше да разбие череп. Неговия череп.

Хвърлените ками се движеха така, сякаш бяха потънали в желе. Беше сигурен, че петелът бе изкукуригал заради него. Каквото и да твърдеше баща му, поличбата се оказа вярна. Но той не смяташе да се предаде и да загине. Имаше все пак още две ками под палтото си, по една за всяка ръка. Сега метна едната към златокосата фигура със сопата. Другата задържа, докато се мъчеше да се извърти, да стъпи на земята и да се изправи срещу…

Светът се килна и се върна в нормалното си състояние. Мат падна на хълбок и се удари така, че му излезе въздухът. Отчаяно се изправи и извади камата изпод палтото си. „Не бива да носиш твърде много по себе си — твърдеше Том. — Нито е необходимо.“

За миг си помисли, че картите и фигурите са изчезнали. Или може би си ги беше въобразил. Може би тъкмо той полудяваше. А после видя картите, отново в нормалните си размери, приковани в тъмното дърво на отсрещната стена от все още треперещите му ножове. Пое си дъх дълбоко и хрипливо.

— Само защото нямаш печеливши карти — отрони дрезгаво Едорион, — няма нужда да… — Той млъкна и потрепера.

— И вие го видяхте. — Мат прибра камата. От малката рана на ръката му се стичаше тънка струйка кръв. — Недейте да ми се правите на слепи!

— Аз нищо не видях — каза Реймон. — Нищо! — И запълзя по пода и засъбира жълтиците и сребърниците, съсредоточен над монетите, сякаш те бяха най-важното нещо на света. Другите правеха същото, с изключение на Естеан, който залиташе около масата и оглеждаше дали в някоя от чашите не е останало вино. Единият от слугите беше скрил лицето си с ръце; другият, със затворени очи, явно се молеше с хленч.

Мат изруга под нос и закрачи към стената, на която бяха приковани трите карти. Отново си бяха най-обикновени карти за игра — просто твърда хартия с леко надраскана лакировка. Но фигурата на Амирлин продължаваше да държи кама вместо пламък. Той усети вкус на кръв и осъзна, че ближе срязаната си длан.

Заизмъква припряно забитите ножове и заразкъсва всяка от картите на две преди да прибере поредния нож. След миг се зарови в останалите карти, пръснати на пода, и намери владетелите на монетите и ветровете, които също разкъса. Почувства се малко глупаво — всичко все пак беше свършило; те отново си бяха станали най-обикновени карти — но не можа да се сдържи.

Никой от младите лордове, пълзящи наоколо на ръце и колене, не се опита да го спре. Отдръпваха се от пътя му, без дори да го погледнат. За тази нощ с комара беше приключено, а може би и за още много предстоящи нощи. Най-малкото не и с него. Каквото и да се беше случило, то явно бе насочено срещу него. Още по-явно беше, че има нещо общо с Единствената сила. А те не искаха да имат нищо общо с нея.

— Да те изгори дано, Ранд! — промърмори той без дъх. — Ако си полудял, мен поне ме остави на мира! — Лулата му лежеше строшена на две. Той грабна ядосано кесията си от пода и се измъкна от стаята.

 

 

В полутъмната си спалня Ранд се мяташе върху леглото, широко колкото за петима. Сънуваше.

Беше в сенчест лес. Моарейн го ръчкаше с остър остен към очакващата го Амирлин, която седеше на един пън и държеше въже с клуп накрая. За врата му. Смътни силуети се движеха сред дърветата, прокрадваха се и го дебнеха. Тук острието на нечия кама проблясваше под смътната светлина, там очите му долавяха въжета, готови да го овържат. На лицето на Моарейн се бе изписало изражение, каквото никога досега не беше виждал. Страх. Плувнала в пот, тя го заръчка още по-силно, мъчейки се да го накара да забърза към седящата Амирлин. Мраколюбци и Отстъпници сред сенките, каишката на Бялата кула пред него и Моарейн — зад него. Той се дръпна от остена на Моарейн и побягна.

— Твърде късно е за това — извика тя след него, но той трябваше да се върне. Трябваше.

Озова се сред Водния лес у дома, слънчева светлина се процеждаше между дърветата и искреше върху езерцето пред него. В този край на езерото скалите бяха обрасли със зелен мъх, а на тридесет разкрача от него, на отсрещната страна, се вдигаше малък свод от диви горски цветя. Тук се бе научил да плува като дете.

— Окъпи се.

Той се извърна сепнато. Мин го гледаше усмихната, в момчешкото си палто и гащи, а до нея Елейн — с нейните червеникаво-златисти къдрици, в зелена копринена роба, подобаваща на майчиния й палат.

— Водата, изглежда, ни кани, Ранд — добави Елейн. — Тук никой няма да ни безпокои.

— Не знам — промълви той бавно. Мин го прекъсна, сплете пръсти зад врата му и се надигна пръсти, за да го целуне.

Тя повтори тихичко думите на Елейн:

— Тук никой няма да ни безпокои. — Отстъпи крачка назад и свали палтото си, а после се зае с ширитите по ризата си.

Ранд зяпна и се ококори още повече, като забеляза, че робата на Елейн лежи на мъха. Щерката-наследница се навеждаше, кръстосала ръце, и сбираше краищата на долната си риза.

— Какво правите? — настоя той с приглушен глас.

— Ще поплуваме с теб — отвърна Мин.

Елейн бързо му се усмихна и надигна долната риза над главата си.

Той бързо им обърна гръб, макар да не му се искаше. И се озова пред Егвийн, чиито големи тъмни очи го гледаха тъжно. Без да каже дума, тя се обърна и се скри сред дърветата.

— Почакай! — извика той след нея. — Ще ти обясня.

Затича се; трябваше да я намери. Но когато стигна дърветата, гласът на Мин го спря.

— Не си отивай, Ранд.

Двете с Елейн вече бяха във водата — показваха се само главите им — и плуваха лениво сред езерцето.

— Върни се — извика го Елейн и вдигна нежната си ръка да му махне. — Нима не заслужаваш поне веднъж да получиш това, което ти се иска?

Той помръдна крак. Искаше му се да тръгне, но не можеше да реши накъде. Не знаеше какво точно му се иска. Думите му прозвучаха странно. Какво искаше? Вдигна ръка към лицето си, за да изтрие онова, което усещаше като пот. Гнойна плът почти заличи чаплата, жигосана на дланта му; бяла кост се показа изпод зейналите червени краища.

Сгърчи се и се събуди разтреперан посред нощния зной. Долните му дрехи бяха плувнали в пот, както и ленените чаршафи под гърба му. Хълбокът му пареше от старата рана, която така и не беше се излекувала напълно. Той опипа грубия белег, кръг с диаметър около половин пръст, все още чувствителен след толкова време. Дори айезседайското Церителство на Моарейн не беше го оправило напълно. „Но все още не гния. Нито съм полудял. Все още не.“ Все още не. Това казваше всичко. Прииска му се да се разсмее и веднага се зачуди дали това не означава, че вече е малко полудял.

Да сънува Мин и Елейн. Да ги сънува точно така… Е, това не беше чак лудост, но със сигурност беше глупаво. Никоя от двете не беше го поглеждала по такъв начин, когато беше буден. На Егвийн почти се бе обрекъл, още когато бяха деца. Така и не бе изрекъл годежните думи пред Женския кръг, но всички в Емондово поле знаеха, че един ден ще се оженят.

Този ден, разбира се, никога нямаше да дойде. Не и сега. Не и с орисията, на която бе обречен един преливащ Силата мъж. Егвийн също трябваше да го е разбрала. Трябваше. Тя цялата беше затънала в стремежа си да стане Айез Седай. Но все пак жените са странни — тя сигурно си мислеше, че е възможно да бъде Айез Седай и същевременно да се омъжи за него, независимо дали прелива, или не прелива. Как можеше да й каже, че няма да се ожени за нея, че я обича само като сестра? Но някак беше сигурен, че няма да му се наложи да й го казва. Можеше просто да се скрие зад това, в което се бе превърнал. Това тя трябваше да разбере. Кой мъж би предложил на една жена да се омъжи за него, ако знае, че му остават само няколко години — стига да имаше и толкова — преди да загуби разсъдъка си, преди да започне да гние жив? Въпреки горещината Ранд потръпна от студ.

„Трябва да поспя.“ Великите лордове щяха да се върнат на заранта с техните маневри, целящи да спечелят благоволението му. Благоволението на Преродения Дракон. „Може пък този път да не сънувам.“ Той се затъркаля, мъчейки се да си намери по-сухо място върху чаршафите… и замръзна, вслушвайки се в тихото шумолене в мрака. Не беше сам.

„Мечът, който не е меч“ лежеше на отсрещната страна на стаята, далеч от обсега му, на троноподобна стойка, подарена му от върховните лордове несъмнено с надеждата, че ще държи Каландор далече от очите им. „Някой иска да открадне Каландор.“ И втора мисъл: „Или да убие Преродения Дракон.“ Не беше нужно да си припомня прошепнатите му от Том предупреждения, за да знае, че уверенията на върховните лордове във вечна вярност са празни думи, породени от необходимостта.

Сайдин го изпълни като порой от бял зной и светлина, изпълни го с живот, поболя го с гадостта от покварата на Тъмния, като мръсна пяна върху чиста, сладка вода. Пороят заплашваше да го отмие, да го изгори, да го погълне.

Съпротивлявайки се на прилива, той го удържа с усилие на волята и се изтъркули от леглото, преливайки Силата, докато заемаше стойката с меч, наречена „Ябълкови цветчета на вятъра“. Враговете му не можеше да са много, иначе щяха да вдигнат по-голям шум; стойката с нежното име бе предназначена срещу повече от един противник.

Щом краката му стъпиха на пода, в ръцете му се появи меч с дълга дръжка и леко извито острие. Изглеждаше като изкован от пламък, но въпреки това дори не беше топъл. На жълто-червеното острие личеше фигура на чапла. В същия миг всички свещи и позлатени светилници лумнаха в светлина, огледалцата зад тях издуха светлината. По-големи огледала по стените и двете огледала на стойки я отразиха още по-силно и той вече можеше лесно да различи контурите на всяка вещ в стаята.

Каландор, меч привидно излят от стъкло — и дръжката му, както и острието — си стоеше спокойно на мястото, на поставка с човешки ръст и също толкова широка, чието дърво беше изкусно резбовано, позлатено и инкрустирано със скъпоценни камъни. Мебелите също бяха в позлата и геми: леглото, столовете и скамейките, гардеробите, раклите и умивалникът. Каната и легенът бяха тънки като листа, изработени от порцелан на Морския народ. Големият тарабонски килим, на спирали в пурпурно, златно и синьо, можеше да изхрани цяло село в продължение на месеци. Почти всяка плоска повърхност крепеше нежни порцеланови изделия от Морския народ, както и поставки, купи и украшения от злато, гравирано със сребро, и сребро, прорязано със злато. Върху широката мраморна полица над камината два сребърни вълка с рубинени очи се мъчеха да свалят златен елен, висок цели три стъпки. Завеси от пурпурна коприна, бродирани с орли от златни нишки, висяха над тесните прозорци и леко се поклащаха от плахия полъх на вятъра. Навсякъде из стаята лежаха книги, подвързани с кожа и дърво, все още покрити с прахта от най-дълбоките лавици на библиотеката на Камъка.

Но вместо чаканите убийци или крадци в средата на килима беше застанала красива млада жена, колеблива и трепетна, с гъста черна коса, спускаща се на бляскави вълни по раменете й. Тънката й бяла копринена роба изтъкваше повече неща от тялото й, отколкото скриваше. Берелайн, владетелката на града-държава Майен, беше последната личност, която бе очаквал.

След като го изгледа стреснато с широко отворените си очи, тя направи дълбок елегантен реверанс.

— Не съм с оръжие, милорд Дракон. Оставям се да ме претърсите, ако се съмнявате. — Усмивката й изведнъж го накара да се почувства страшно неловко, че е само по долни дрехи.

„Да ме изгори дано, ако й позволя да ме накара да запълзя, търсейки с какво да се загърна.“ Мисълта се понесе отвъд Празнотата. „Не съм я канил да влиза посред нощ в покоите ми.“ Да се промъкне така! Гняв и смут също се понесоха отвъд пределите на Празнотата, но лицето му въпреки това се изчерви; смътно си даде сметка за това, за руменината, избила по бузите му. Така прохладно и спокойно му беше в Празнотата; а отвън… Можеше да усети всяка капчица пот, плъзгаща се по гърдите и врата му. Струваше му истинско усилие и упорита воля да остане така пред погледа й. „Да я претърся? Светлината да ми е на помощ!“

Отпусна се и остави меча от светлина да изчезне, но задържа тънка струйка, свързваща го със сайдин. Беше като да пиеш от малка дупка в дига, когато целият дълъг насип пръст иска да поддаде, водата — сладка като мед и гадна като вада през сметище.

Не знаеше много за тази жена, освен че се разхожда из Камъка така, сякаш се намира в двореца си в Майен. Том му беше казал, че Първата на Майен непрекъснато разпитвала кого ли не. Разпитвала за него. Което може би беше естествено за жена с нейния сан, но от това не му ставаше по-леко. А и тя не беше се върнала в Майен. Това не беше естествено. Тук ако не на думи, то на практика я бяха държали в плен в продължение на месеци. До неговото пристигане тя беше лишена от своя трон и управлението на малката си държава. А повечето хора биха избягали при първа възможност от един мъж, който може да прелива.

— Какво правите тук? — Знаеше, че тонът му е груб, но не го интересуваше. — Когато легнах да спя, вратата се пазеше от айилци. Как минахте през тях?

Устните на Берелайн се извиха; на Ранд му се стори, че в стаята стана още по-горещо.

— Пуснаха ме веднага щом им казах, че съм поканена от лорд Дракона.

— Поканена? Никого не съм канил. — „Престани с това — скастри се той наум. — Тя е кралица или почти кралица. От навиците на кралиците разбираш толкова, колкото от летене.“ Помъчи се да заговори по-изискано, но не знаеше как да назове Първата на Майен. — Милейди… — това би трябвало да мине — защо е трябвало да ви каня в този късен час посред нощ?

Тя се засмя гърлено и щедро и макар да бе загърнат в безчувствената празнота, смехът й сякаш пролази по кожата му, космите по ръцете и краката му се размърдаха. Той сякаш едва сега забеляза плътно прилепналата й дреха и отново усети, че целият е пламнал. „Не е възможно да си мисли да… Дали? Светлина, та аз досега и две думи не съм разменил с нея!“

— Може би искам да си поговорим, милорд Дракон. — Тя пусна светлата си роба да се смъкне на пода, разкривайки отдолу още по-тънка бяла копринена дреха, която не можеше да се нарече другояче освен нощница. Тя оставяше гладките й рамене напълно оголени и откриваше голяма част от пищните й бели гърди. Той усети, че разсеяно се чуди какво ли ги поддържа. Трудно беше да отклони ококорените си очи от нея. — Вие сте далече от родния си дом, също като мен. А нощите са така самотни…

— Утре ще разговарям с вас с удоволствие.

— Но през деня сте обкръжен от хора. Молители. Върховни лордове. Айилци. — Тя потръпна; той си каза, че наистина би трябвало да отклони погледа си, но това бе също толкова трудно, колкото да спре да диша. — Айилците ме плашат, а тайренските лордове никак не ми допадат.

За тайренците можеше да й повярва, но не смяташе, че нещо е в състояние да уплаши тази жена. „Да ме изгори дано, тя е дошла в спалнята на непознат мъж посред нощ, полусъблечена, а аз съм този, който подскача като коте, подгонено от пес, с Празнота или без Празнота.“ Крайно време беше да сложи край на това, преди да е отишло твърде далече.

— Ще е по-добре, ако се върнете в спалнята си, милейди. — Донякъде му се прииска дори да й каже да си наметне наметало. По-дебело, ако може. Но само донякъде. — Доста е… наистина е доста късно за разговори. Утре. На дневна светлина.

Тя леко килна глава и го изгледа озадачено.

— Вие да не би вече да сте усвоили вдървените обноски на тайренците, милорд Дракон? Или тази ваша сдържаност е нещо характерно за Две реки? Ние не сме толкова… официални… в Майен.

— Милейди… — Опита се да говори официално — ако тя не обичаше формалностите, значи тъкмо това му трябваше. — Аз съм се врекъл на Егвийн ал-Вийр, милейди.

— Имате предвид онази Айез Седай ли, милорд Дракон? Ако тя наистина е Айез Седай. Доста млада е — може би твърде млада, — за да носи пръстена и шала. — Берелайн говореше така, сякаш Егвийн беше дете, въпреки че самата тя не изглеждаше да е по-голяма от една година от него, ако имаше и толкова, а той бе с малко повече от две години по-голям от Егвийн. — Милорд Дракон, нямам намерение да заставам между двама ви. Оженете се за нея, ако е от Зелената Аджа. Никога не бих се домогвала да се омъжа за самия Прероден Дракон. Простете, ако се повтарям, но ви казах, че ние в Майен не сме толкова… формални. Може ли да ви наричам Ранд?

Ранд въздъхна със съжаление и се изненада от себе си. Беше доловил блясък в очите й, лека промяна в изражението, стопила се бързо, когато тя спомена за Преродения Дракон. Ако досега не беше си го помислила, то сега… Преродения Дракон, а не Ранд ал-Тор; мъжът на пророчествата, а не някакъв си овчар от Две реки. Не беше напълно изумен от това — много момичета у дома се залисваха по най-бързия или най-силния момък в игрите на Бел Тик и Слънцеднева и от време на време се случваше някоя жена да хвърли око на мъжа с най-богати ниви или най-големи стада. Щеше да му е по добре да си мисли, че тя желае Ранд ал-Тор.

— Време е да си вървите, милейди — изрече той тихо.

Тя пристъпи по-близо до него.

— Усещам очите ти по себе си, Ранд. — Глас като димен зной. — Не съм някое селско момиче, вързано за престилката на майка си, знам, че искаш…

— Да не мислиш, че съм от камък, жено? — Тя подскочи от рева му, но в следващия миг пристъпи напред и посегна към него. Тъмните кладенци на очите й можеха да удавят всеки мъж в дълбините си.

— Ръцете ти са силни като камък. Ако смяташ да бъдеш груб с мен, бъди груб, стига да ме прегръщаш. — Дланите й докоснах лицето му; от пръстите й сякаш изскочиха искри.

Без дори да помисли, той преля потоците, все още свързани с него, и изведнъж тя се олюля назад, с широко отворени от изумление очи, сякаш я бе избутала стена от въздух. Въздух беше, осъзна той; напоследък все по-често правеше неща, без да ги мисли. Но щом ги направеше веднъж, запомняше как да ги направи отново.

Невидимата движеща се стена прокара вълни по килима, помете смъкнатата роба на Берелайн, единия от ботушите му, които бе захвърлил на пода, когато се бе събличал, и едно облечено в червена кожа столче, крепящо разтворен том на „Историята на Тийрския камък“ на Еваан Вандес, избута ги по пътя си, докато я тласкаше към стената. На безопасно разстояние от него. Той пристегна потока — единственото възможно определение за това, което направи — и нямаше повече нужда сам да поддържа щита около нея. За миг огледа преценяващо стореното, докато не се увери, че ще може да го повтори. Изглеждаше полезно. Особено свързването.

Все още с широко отворени очи, Берелайн заопипва с треперещи длани стените на невидимия си затвор. Лицето й беше пребледняло почти като оскъдната й копринена дреха. Столчето, книгата и ботушът лежаха в нозете й, наметнати с робата.

— Колкото и да съжалявам за това — каза той, — няма да разговарям повече с вас, освен публично, милейди. — Наистина съжаляваше. Каквито и да бяха подтиците й, беше красива. „Да ме изгори дано, наистина съм глупак!“ Не беше сигурен защо си го помисли — дали защото се бе заплеснал по хубостта й, или защото я беше приковал до стената. — Всъщност най-добре ще е да уредите връщането си в Майен колкото може по-скоро. Обещавам ви, че Тийр няма повече да безпокои Майен. Имате думата ми. — Обещанието бе в сила само докато той е жив, може би само докато пребиваваше в Камъка, но трябваше да й предложи нещо. Като превръзка за наранената й гордост. Като дар, който да разсее страха й.

Но страхът й вече бе под контрол, външно поне. Откритост и честност се бяха изписали на лицето й, тя бе забравила за всякакво изкусителство.

— Простете ми. Държах се лошо. Нямах намерение да ви оскърбявам. В моята страна една жена може свободно да изкаже каквото й е на ума пред един мъж, както и той пред нея. Ранд, би трябвало да знаете, че сте очарователен мъж, висок и силен. Ви трябвало да съм от камък, за да не съм го забелязала и да не съм изпитала възхищение. Моля ви, не ме отблъсквайте. Ако поискате, ще коленича и ще се помоля. — Тя коленичи плавно, като в танц. Изражението й продължаваше да бъде открито, като при изповед, но от друга страна, коленичейки, бе успяла така да изпъне нощницата по тялото си, че имаше опасност оскъдната дреха да се пръсне по шевовете. — Моля те, Ранд.

Макар да беше заслонен от покрова на Празнотата, той зяпна в нея и това поредно стъписване нямаше нищо общо с красотата й или с това, че беше почти гола. Е, само донякъде. Ако Бранителите на Камъка бяха наполовина толкова настойчиви, колкото тази жена, наполовина толкова целеустремени, и десет хиляди айилци нямаше да стигнат, за да завземат Камъка.

— Поласкан съм, милейди — отвърна той дипломатично. — Повярвайте ми, наистина. Но няма да е честно от моя страна. Не мога да ви дам това, което заслужавате. — „Да го разбира както си иска.“

Навън в мрака изкукурига петел.

За изненада на Ранд Берелайн изведнъж зяпна покрай него с очи, големи като купички за чай. Устата й зейна, тънката й шия се изпъна в безмълвен писък. Той рязко се извърна и жълто-червеният меч отново блесна в ръцете му.

Едно от големите огледала на стойки хвърли към него собственото му отражение — отражение на висок младеж с червеникава коса и сиви очи, облечен само с бяло ленено бельо и държащ меч, изкован от пламък. Отражението пристъпи по килима и надигна меча.

„Наистина съм полудял.“ Мисълта се понесе по границите на Празнотата. „Не! Тя го видя. Истинско е.“

Засече движение и вляво от себе си. Извърна се, преди да го е помислил, и мечът се надигна в „Лунния изгрев над водата“. Острието прониза силуета — неговия собствен силует — смъкващ се от едно стенно огледало. Силуетът се разлюля, разпръсна се като прашинки, понесени от въздуха, и изчезна. Отражението на Ранд отново се появи в огледалото, но още с появата си постави ръце на рамката. Той долови други движения откъм огледалата из цялата стая.

Отчаяно замахна към огледалото. Посребреното стъкло се пръсна, но въпреки това сякаш първо се пръсна образът. Стори му се, че чу далечен писък в главата си — пищеше собственият му глас, после заглъхна. Още докато късчетата на огледалото се сриваха, той замахна около себе си с Единствената сила. Всяко от огледалата в стаята се взриви беззвучно, пръскайки стъклени парчета по килима. Отмиращият писък в главата му отекна отново и отново и по гърба му полазиха смразяващи тръпки. Беше собственият му глас; трудно му беше да повярва, че не той е издал звуците.

Бързо се извърна и се озова лице в лице с онзи, който бе успял да излезе, тъкмо навреме, за да посрещне атаката му, „Разгъването на ветрилото“ контрира „Падащи по планинския склон камъни“. Фигурата отскочи назад и изведнъж Ранд осъзна, че не е сама. Колкото и бързо да бе разбил огледалата, още две отражения бяха успели да се измъкнат. Сега те стояха срещу него, три негови двойника, чак до зачервения кръгъл белег на хълбока му, всички се взираха в него с лица, изкривени от омраза и презрение, със странна алчност. Само очите им бяха празни, безжизнени. Преди да успее да си поеме дъх, те се понесоха срещу него.

Ранд отстъпи встрани и късчета стъкло порязаха краката му, още встрани, от стойка на стойка, стараейки се да застава само пред един наведнъж. Използваше всичко, на което Лан, Стражникът на Моарейн, го бе научил в ежедневните им упражнения.

Ако тримата му двойници се биеха заедно, ако се поддържаха един-друг, той щеше да загине още в първия миг. Но всеки се сражаваше с него сам, сякаш останалите не съществуваха. Въпреки това той не можеше изцяло да спре мечовете им. След няколко минути кръв потече по скулите му, по гърдите и мишците. Старата рана се разкъса и отвори, добавяйки нова струя кръв, от която долните му дрехи почервеняха. Притежаваха неговото умение, тъй както неговия лик, и бяха трима срещу един. Столове и маси се прекатуриха; безценен порцелан на Морския народ се разби на пода.

Ранд усети, че силите му свършват. Нито една от раните не беше голяма, с изключение на старата, но всички заедно… Не си и помисли да извика на помощ айилците зад вратата. Каквото и да се беше случило, трябваше да се справи сам с него. Сражаваше се, загърнат в хладната безчувственост на Празнотата, но страхът задраска по границите й като клони, люшнати от нощен вятър.

Мечът му се плъзна по дължината на насрещното оръжие и удари едно от лицата точно под очите — не можа да се сдържи да не трепне: беше собственото му лице — и отражението се дръпна назад, колкото да избегне смъртоносния удар. От раната бликна кръв и забули устата и брадичката на силуета с тъмен пурпур, но прерязаното лице не промени израза си и празните очи дори не примигваха. Искаше го мъртъв, така, както умиращ от глад човек иска храна.

„Може ли нещо да ги убие?“ И тримата кървяха от раните, които бе успял да им нанесе, но кървенето, изглежда, не ги забави, както забавяше него. Мъчеха се да отбегнат меча му, но изглежда, не усещаха, че са ранени. „Ако изобщо са ранени — помисли си той мрачно. — Светлина, щом им тече кръв, значи са уязвими! Трябва да са!“

Имаше нужда от отдих, от един миг, колкото да си поеме дъх, да събере силите си. Изведнъж отскочи от тях, метна се на леглото и се претъркули по ширината му. По-скоро усети, отколкото видя мечовете, цепещи постелките, на косъм от плътта му. Блестящата, украсена със злато сребърна купа на пода се разклати. Един от двойниците му се беше покатерил върху раздраното легло, риташе из облак гъши пера и опипваше предпазливо пред себе си, с вдигнат за удар меч. Другите двама пристъпваха бавно напред, продължавайки да не си обръщат внимание, търсейки само него. Очите им блестяха като стъклени.

Ранд потръпна от болка. Един негов образ, висок не повече от двадесет сантима, извади от раната мъничкия си меч. Инстинктивно го сграбчи, преди да го е пронизал отново. Човечето се загърчи в ръката му, озъби се. Той усети движения из цялата стая, цяло ято малки отражения, изсипващи се от лъскавото сребро. Ръката му започна да изтръпва, да изстива, сякаш човечето изсмукваше топлината от плътта му. Топлината на сайдин придойде в него, втурна се в главата му и заизпълва вледенената му длан.

Изведнъж малката фигура се пръсна като мехур и той усети как нещо протече в него — някаква малка частица от собствената му сила — и се сгърчи от внезапните стрели на жизненост, които го пронизаха.

И вдигна глава, учуден защо все още е жив… малките отражения, които бе забелязал, бяха изчезнали. Трите по-големи бяха застанали колебливо, сякаш това, че си бе възвърнал силата, бе загуба за тях. Но въпреки това, щом вдигна очи, те стъпиха здраво и тръгнаха напред, макар и по-предпазливо.

Той отстъпи. Мислеше трескаво. Задържа с меча си първия, после втория. Ако продължеше да се бие с тях както досега, рано или късно щяха да го убият. Разбираше го с такава сигурност, с каквато знаеше, че му тече кръв. Но нещо свързваше тези отражения. Поглъщането на малкия двойник — от тази смътна мисъл му се догади, но точно това беше станало — не само че беше завлякло и другите, но беше повлияло също така и на по-големите, макар и за миг. Ако можеше да направи същото и с някой от тях, сигурно щеше да унищожи и тримата.

От самата мисъл, че ще ги погълне, му се доповръща, но друг начин не знаеше. „И този не го знам. Как го направих? Светлина, какво направих?“ Трябваше да се счепка с едно от тези неща, да го докосне най-малкото; някак си беше сигурен в това. Но ако се опиташе да се приближи, щяха да го пронижат три меча. „Отражения. Доколко все още са отражения?“

Надявайки се, че не е пълен глупак — ако беше, отдавна щеше да е загинал — той пусна меча си да изчезне. Готов беше да си го върне само в един миг, но след като изкованото от огън острие примигна и престана да съществува, мечовете на другите също се стопиха в небитието. За миг върху трите лица — едното от които вече кървава каша — се изписа смут. Но преди Ранд да посегне, за да сграбчи един от тях, и тримата скочиха към него и и четиримата се сринаха на пода и се затъркаляха по покрития с натрошено стъкло килим.

Студ се просмука в Ранд. Крайниците му изтръпнаха чак до костите, той почти престана да усеща парчетата огледало и късчетата порцелан, забиващи се в плътта му. Нещо съвсем близко до паниката потръпна през обкръжаващата го празнота. Възможно беше да е направил фатална грешка. Те бяха много по-големи от онова, което бе погълнал, и изцеждаха от него много повече топлина. И не само топлина. Докато той изстиваше, стъклените им сиви очи все повече се изпълваха с живот. Със смразяваща увереност той осъзна, че дори да умре, борбата няма да спре. Тримата щяха да се нахвърлят един върху друг, докато не остане само един, и този един щеше да има неговия живот, неговите спомени, щеше да бъде той самият.

Продължи да се бори упорито — колкото повече отслабваше, толкова се усилваше съпротивата му. Придърпа още от сайдин, помъчи се да се изпълни с неговия зной. Дори обръщащата стомаха му поквара бе добре дошла, защото колкото повече от нея усещаше, толкова повече го изпълваше сайдин. Щом стомахът му можеше да се бунтува, то и той самият все още беше жив, а щом беше жив, значи можеше да се бори. „Но как? Как? Какво направих преди малко?“ Сайдин така забушува в него, че му се стори, че дори да надживее нападателите си, просто ще бъде погълнат от Силата. „Как го направих?“ Всичко, което можеше да стори, беше да дърпа, да дърпа сайдин… да се… опита… да посегне… да… изпъне…

Един от тримата изчезна — Ранд усети как се плъзна и проникна в него; сякаш той самият беше паднал от много високо върху голи камъни — и после другите двама наведнъж. Сблъсъкът го отметна по гръб и той остана да лежи, зяпнал в гипсовия таван с позлатени цветя, остана да лежи, изпитвайки блаженство, че все още диша.

Силата все още бушуваше във всяка фибра на съществото му. Искаше му се да избълва всичката храна, която беше поглъщал в живота си. А се чувстваше толкова жив, че животът без сайдин му се струваше като сянка на истинския живот. Можеше да надуши миризмата на пчелния восък на свещите и маслото в светилниците. Можеше да усети всяка фибра на килима под гърба си. Всеки прорез в плътта си. Всяка раничка. Всяко убождане. Всеки оток. Но се държеше за сайдин.

Някой от Отстъпниците се бе опитал да го убие. Или всички заедно. Това трябваше да е, освен ако Тъмния не беше се освободил вече, в който случай едва ли щеше да се сблъска с нещо толкова лесно и така просто. Затова задържа връзката си с Верния извор. „Освен ако не съм го направил сам. Нима е възможно толкова да съм намразил това, което съм, че да се опитам сам да се погубя? Без дори да го съзнавам? Светлина, трябва да се науча да го контролирам. Трябва!“

Ранд с мъка се изправи, оставяйки кървави дири по килима. Залитна към стойката, на която кротко лежеше Каландор. Той вдигна меча и кристалното му тяло блесна със Силата в него. „Мечът, който не е меч.“ Това острие, очевидно сътворено от стъкло, можеше да реже не по-зле и от най-фината стомана, и все пак Каландор не беше истински меч, а по-скоро реликва от Приказния век, ша-ангреал. С помощта на един от сравнително малкото ангреали, за които се знаеше, че са оцелели след Войната на Сянката и Разрушението на света, беше възможно да се преливат потоци на Единствената сила, каквито без него биха изпепелили преливащия ги. С помощта на още по-редките ша-ангреал мощта на потоците можеше да нарасне толкова повече спрямо потоците с ангреал, колкото ангреал ги увеличаваше спрямо преливаните без него. А Каландор, който можеше да се използва само от Преродения Дракон — след три хиляди години на легенди и пророчества — беше един от най-могъщите ша-ангреали. С Каландор в ръцете той можеше да срине стените на един град с един замах. С Каландор в ръцете можеше да се изправи дори срещу някой от Отстъпниците. „Те бяха. Трябва да са били те.“

Внезапно осъзна, че не е чул и звук от Берелайн, и уплашен да не я види мъртва, се извърна.

Все още на колене, тя примигна. Отново беше навлякла робата си, загърнала я беше около себе си като стоманена броня или като каменна стена. Лицето й беше бяло като сняг. Тя облиза устни.

— Кой точно сте… — Преглътна и започна отново. — Кой от… — Не можа да довърши.

— Аз съм единственият, който е — отвърна той. — Онзи, с когото се отнесохте така, сякаш сме сгодени. — Искаше да я успокои, може би да извика усмивката й — със сигурност жена, толкова силна, колкото се беше показала, можеше да се усмихва дори и застанала пред прогизнал от кръв мъж — но тя се наведе напред и опря челото си в пода.

— Покорно се извинявам, че ви оскърбих така тежко, лорд Дракон. — Задъханият й глас наистина бе изпълнен с покорство и дори изплашен. Никак не й отиваше. — Покорно ви моля да забравите за моето оскърбление и милостиво да ми простите. Повече няма да ви досаждам. Заклевам се, милорд Дракон. В майчиното си име и в името на Светлината ви се заклевам.

Той отпусна привързания на възел поток; невидимата стена, която я обкръжаваше, за миг полъхна и развя робата й.

— Няма нищо за прощаване — отвърна Ранд уморено. Чувстваше се изцеден. — Отидете си, щом искате.

Тя се изправи колебливо, протегна ръка и след като дланта й не срещна нищо, облекчено въздъхна. Сбра полите на робата си и запристъпва по засипания със стъкло килим — острите късчета я боцкаха през кадифените пантофи. Стигна до вратата, спря и се обърна към него с явно усилие. Очите й не можаха съвсем да се вдигнат, за да срещнат неговите.

— Ще повикам айилците, ако благоволите. Ще извикам някоя Айез Седай да се погрижи за раните ви.

„По-скоро би предпочела да е в една стая с някой мърдраал или със самия Тъмен, но не е глезла.“

— Благодаря — отвърна й той тихо, — но няма нужда. Ще ви бъда признателен, ако не казвате на никого какво се случи тук. Все още не. Сам ще направя това, което трябва. — „Трябва да са били Отстъпниците.“

— Както заповяда милорд Дракон. — Тя леко присви крак в реверанс и бързо излезе, сигурно уплашена да не би да промени намерението си да я пусне.

— По-скоро Тъмния — промърмори той, щом вратата зад нея се затвори.

Добра се с олюляване до леглото, отпусна се на раклата до него и постави Каландор на коленете си. Окървавените му длани обхванаха блестящото острие. С това нещо в ръцете му дори Отстъпниците щяха да се боят от него. След малко щеше да изпрати да повикат Моарейн, за да изцери раните му. След малко щеше да заговори на айилците отвън и отново да стане Преродения Дракон. Но засега му се искаше само да поседи и да си спомня за един овчар на име Ранд ал-Тор.